Научно електронно списание за медии, PR, журналистика, бизнес комуникация и реклама
Брой 41/ Юли 2019 г.
17 Юли 2019 г., Сряда

Култура

Принтирай E-mail

Субкултурата: исторически и медийни аспекти

Брой 1 / Декември 2008 г.
Медии и обществени комуникации

Кристина Пайташева

Резюме:

Статията изследва комплексния характер на субкултурата, разглеждайки я като интердисциплинарно явление с науките методика на социологията, културология и педагогика, правейки обзор на различните теории на субкултурите през ХХ и ХХІ век. Изследването анализира бунтарския, критичен и непримирим характер на субкултурата, разкрива утопичната природа на света, в който живеят младите субкултурни представители и прави научна прогноза за бъдещото комуникационно развитие на субкултурата в глобалната епоха на виртуалната реалност.

Summary:

Увод (Introduction). Цел и задачи на изследването

През годините субкултурните тенденции претърпяват множество модификации и това би могло да бъде отправна точка за поглед назад в миналото и проследяване на развитието им в исторически план. Непосредствено след това ще разгледаме комуникативната същност на субкултурата и субкултурата като медия. Мотивите за това изследване са свързани с необходимостта от анализ на историческите и комуникативни аспекти на субкултурата, нейната комуникативна същност и медиен характер. Целта на настоящото изложение е да докаже, че понятието „субкултура” се е оформило като един културологичен микс, който чрез своята оригиналност на визията и посланията, които предава на обществото, успява да оцелее в медийната и комуникационна действителност и продължава да се развива в посока нестандартност и непримиримост с установените официални норми и ценности. 
За да бъде осъществена тази цел, се поставят следните задачи: 
1. Да се разкрие комплексния характер на субкултурата, разглеждайки я като интердисциплинарно явление с науките методика на социологията, културология и педагогика, правейки обзор на различните теории на субкултурите през ХХ и ХХІ век.
2. Да се анализира бунтарския, критичен и непримирим характер на субкултурата като отправна младежка идеология на неконформизма.
3. Да се разкрие утопичната природа на света, в който живеят младите субкултурни представители, без това да ги лишава от възможността да взимат важни социални, политически и културни решения . 
4. Да се направи научната прогноза, че бъдещото комуникационно развитие на субкултурата в глобалната епоха на виртуалната реалност е немислимо без използването на историческите предпоставки за зараждането и динамиката на субкултурните феномени.

Методика (Methodology): Понятен апарат 

За формирането на понятието „субкултура” са били необходими векове. В корена на думата е залегнало понятието „култура”, която през вековете претърпява множество теоретични модификации. Произходът на понятието „култура” идва от латинската дума “colere”, която означава обработвам и се използва в смисъла на обработка на почвата, оране, копане и грижа за земята. През 45 г. пр.н.е. римският философ Цицерон започва да използва думата култура в смисъла на подобряване и усъвършенстване на човешките духовни способности. Той прави връзка между обработването на почвата и обработването на умствените човешки способности, като смята, че грижата и за двете „почви” е от особено важно значение. През 1871 г. Едуард Тейлър въвежда думата „култура” в смисъла, в който се използва днес. Той се колебае в избора между думите „култура” и „цивилизация”, но в крайна сметка избира културата. Така или иначе през ХVІІІ век двете понятия стават взаимообвързани. 
През годините се налагат възгледи, според които „за култура може да се говори само там, където е налице човешка дейност и че културата в края на краищата представлява сбор от материални и духовни ценности, необходими за оцеляването и преживяването на човека и човешкото общество”[1] . Благодарение на понятието „култура” и неговите специфични особености, с появата на младежките формирования, се налага употребата на думата „субкултура”. Тя е онази група от хора с различен тип поведение, вярвания, която се различава от общата и широка култура на мнозинството, от която тя иначе е част. 

Основни историко-теоретични възгледи по проблемите на субкултурата

В теоретичните изследвания на субкултурата са заложени много връзки с науките социология и културология и изследователите, писали по проблемите на субкултурата са представители именно на тези науки. Концепцията за субкултурата е свързана до голяма степен с изследвания, свързани с младежта, музикалните стилове и свободното време още от средата на 70-те години на миналия век.
Един от дуайените в субкултурната теория е Дик Хебдидж, който разглежда субкултурата като съпротива, която потисканите оказват на потискащите. В книгата си „Субкултурата. Значението на стила” Хебдидж разглежда субкултурата като понятие, заредено с мистерия, тайнственост, масонски клетви и подземен свят. За да стигне до значението и философията на субкултурния стил, авторът започва своята книга с дефиниране на противоречивото понятие „култура”. Стигайки до изследването на самата субкултура Хебдидж не пропуска да спомене теоретиците преди него, работили по проблемите на този феномен през 60-те години на ХХ век. Сред тях са Питър Уилмот и Дейвид Доунс, които анализират живота на младежта от работническите квартали във Великобритания в контекста на девиантната теория. Хебдидж разглежда и анализира работата на други теоретици, писали преди него по проблемите на субкултурата. През 20-те години на ХХ век в Чикаго по проблемите на младежките улични банди и младежите с девиантно поведение работят група от социолози и криминолози. В хода на своите изследвания Хебдидж стига до заключението, че „субкултурата най-често е представяна като независим организъм, функциониращ извън широкия социален, политически и икономически контекст. В резулат на това субкултурната картина често е непълна”[2]. 
През 50-те години на миналия век Албърт Коен и Уолтър Милър се опитват да запълнят теоретичната празнина, анализирайки доминиращата и подчинената ценностна система у младежта. Коен е стресиран от факта, че вместо да развиват у себе си качества като уравновесеност, конформизъм и амбиция, младежките банди ги заменят с хедонизъм, пренебрежение на авторитетите и търсене на побоища. Коен определя субкултурата като „компромисно решение между две противоречиви нужди: нуждата да създава и изразява автономност и различие от родителите ... и нуждата да защитава родителската идентификация”. 
В своя анализ Хебдидж дава примери с движенията скинхед, мод и пънк. И при трите се забелязва един общовалиден проблем. А именно – че тези общества от една страна са изразители на ценности, абсолютно противоположни на тези на техните родители, а от друга – младежките банди искат да бъдат отъждествявани с родителската култура и поведение. Авторът стига до извода, че „субкултурите не са „културни” и стиловете, с които те се идентифицират не могат да бъдат адекватно описани като „изкуство от висока класа”. Те по-скоро изразяват понятието култура в по-широк смисъл – като система на комуникация, форма на изразяване и представяне”[3].  
Според автора субкултурата често представлява противопоставяне чрез ритуали. Нейният характер се формира и проявява на различни места – масмедии, уличище, обществена среда, професионална реализация. Днес със субкултурата се свързват понятия като „ъндърграунд култура”, „алтернативна култура”, „контракултура”, „младежка култура”, „спонтанна култура”, „частична култура” и т.н. Идеята на противопоставянето чрез ритуали е в основата на идеята за субкултурата – тя е против установените норми, тя е израз на различността, изразена чрез стил на обличане, поведение и музика. Въпреки това обаче субкултурата не се противопоставя на доминиращата култура. Тъкмо напротив – „тя е част от общата национална култура и се отличава от нея само по начин на живот, език, облекло, прическа, маниери, поведение и обичаи”[4]. В този момент вече проличава противоречивата същност на субкултурата. Защото така както притежава много добродетели, в същото време тя разкрива публично своите пороци. Хипита, пънкари, футболни хулигани – всички те са част от нашата действителност и много често показват своя противочерив характер. Те се борят за определена добра кауза, но в същото време се бият, упротребяват наркотици и вулгаризират поведението си. Погледната през призмата на нейните добродетели обаче, субкултурата придобива далеч по-привлекателен облик.  
Съвсем нов поглед върху субкултурата предлагат двама съвременни изследователи – Анди Бенет и Кейт Кан-Харис. В изследването си „След субкултурата. Критични изследвания върху съвременната младежка култура” авторите също правят исторически преглед на развитието на изследванията за субкултурата, но но начин, различен от този на Дик Хебдидж – погледът на края на ХХ-ти и началото на ХХІ-ви век. Критично се преосмислят ценностите на субкултурната теория като вид аналитичен модел на изследването на младежта. В действителност различието се състои във факта, че след 80-те години лавинообразно настъпва цялостна промяна на субкултурната среда. Субкултурните направления се роят една след друга, стиловете се преплитат и съществеренно с това се фрагментират – това са основните фактори от налагането на нов тип поглед върху субкултурните анализи. 
В изследването си Бенет и Харис заключват, че „субкултурите „решават” по въображаем начин проблеми, които на конкретно реално ниво са неразрешими”[5]. Това би следвало да означава, че чрез съпротивата на бунта си субкултурите по своеобразен начин бягат от реалността и искат да го направят такъв, какъвто на тях им харесва. 
Всъщност въпросът е в това, че младостта почти винаги се обвързва с субкултурата. А това е моментът на промяна в характера, на бунт срещу установените норми. Проблемът е как да бъдат уравновесени тези две явления в живота на младия човек – младостта и субкултурата. Бенет и Харис цитират Фрит, според който „повечето тинейджъри от работническата класа минават през различни групи, променят идентичността си, играят своите роли през призмата на забавлението. А различията между тях като пол, занятие и семейство са много по-значими от стиловите различия.” Всеки млад субкултурен човек се е посветил на култа към своето общество като към своебразен начин на живот. Стотици деца от работническите семейства израстват в такъв вид групи и сменят една банда с друга. За тях това е ежедневие. Тук трябва да се направи разграничение между авангардното и масовото и между различните начини на прекарване на свободното време в рамките на субкултурите. Ако за едни младежи субкултурата е стил и начин на живот, то за други субкултурата е мястото, където те могат да избягат от реалността и да „решат” проблемите си. Ако за едните субкултурата е идеология, на чиито вярвания младите се доверяват на всяка цена, то за другите това е масово явление, което минава и отминава и това е просто начин на прекарване на свободно време. 
Бенет и Харис цитират и друг изследовател на субкултурите – Роуз – който работи върху идеите, проповядвани от хип-хоп субкултурата в САЩ и я разглежда като вид изход от напреженията в гето-обществата. Според него „хип-хоп идентичността е дълбоко вкоренена в специфичните местни нрави и обичаи и е вид придатък към статуса на отделните групи и семейства”. Това разбиране за ролята на стила и музиката в създаването на този вид общества кара американските изследователи да отхвърлят концепцията за субкултурата и да търсят други теоретични рамки за своите проучвания. През 1992 г. изследователят Люис предполага, че музиката и стилово базираните младежки групи биха могли да бъдат по-добре разбирани като „култури на вкуса”. 
Друг проблем, свързан с теорията за субкултурите, е ролята на медиите в създаването на субкултурните идентичности. Според Торнтън „субкултурите са продукт на младежката динамика и тяхната силно импулсивна връзка с масмедиите”. Медиите са отговорни за осигуряването на младежта на визуален и идеологически ресурс, които те включват в колективната си субкултурна идентичност. Субкултурите не са цвете, което да израсте от семе, а те растат от силата на своята собствена енергия в мистериозни движения, за да бъдат асимилирани от медиите. 
Бенет и Харис разглеждат младежта като възрастова категория оценяват „символичната стойност на стила и другите популярни културни ресурси, превръщайки младежта в идеологическа категория, в състояние на съзнанието, отколкото в житейски стадий на развитие . Това означава, че младежта е особено чувствителен етап от човешкото развитие, когато субкултурният стил се възприема от младия човек като нещо изключително ценно, което в никакъв случай не е за подценяване. Разглеждането на тази идея е особено забележимо в момент, когато младото поколение е достигнало до определена зряла възраст, но все още отказва на порасне, използвайки музиката, стила и различни спомени като средство за задържане на чувството за младост, дори след като навършването на средна възраст. 

Пост-субкултурната теория  

Въпросите, свързани със субкултурната теория, комбинирани с нарастващата фрагментация на младежките стилове от 80-те години, налагат появата на нови аналитични възгледи по проблемите на младежката субкултура, които могат да бъдат определени като „пост-субкултурна” теория. Въведена от Редхед през 1990 г. и развита от Мъгълтон след 1997 г., тази теория доказва, че структурно аргументираната концепция за субкултурата е станала излишно претрупана във връзка със съвременната младежка култура. 
Други теоретици, чиято работа се асоциира с пост-субкултурната теория, се фокусират върху нарастващата променливост на младите членове на субкултурните направления и се опитват на дадат нови аналитични рамки на младите културни групи. През 1999 г. анализаторът Бенет асоциира субкултурите с „нео-племена”. Той стига до този извод, като разглежда нестабилните отношения в съвременните социални отношения. Бенет цитира Мафесоли, който през 1996 г. стига до извода, че „племето е без принципността на формите на организацията, с които ние сме близки, то се отнася повече към определена атмосфера, към състояние на съзнанието и е препоръчително да се изразява чрез начини на живот, които оценяват външен вид и форма”. Реймър (1995 г.) и Майлс (2000 г.) предпочитат да окачествяват субкултурата с понятието „лайфстайл”. Те я разглеждат като част от нашето ежедневие, в което именно динамиката на това ежедневие е отправната точка за развихрянето на младежката фантазия. Атрибутите от лайфстайла активно допринасят за създаването на субкултурната визия и идентичност. 
Друг алтернативен символ, с който бива окачествявана младежката субкултура, е „сцена” – термин, който често се използва от почитатели на музикални направления, както и от стилисти. Тук понятието „сцена” би могло да се разглежда в две посоки. В едната посока субкултурата е театрална сцена, на която артистите са самите представители на субкултурните направления. В другия случай „сцената” е субкултурното място - там, където младите се чувстват добре. Субкултурата се тълкува по много разнообразни и интересни начини. Понякога те са хаотични и дори странни, но може би една от причините, поради които субкултурата е отправна точка за анализите на много критици, се състои именно във факта, че тя е трудно дефинируема. Точно това й качество мотивира съвременните изследователи да се заровят още по-надълбоко в теорията и да разнищят днешните прояви на субкултурно поведение. 
От социологическа гледна точка изследователите разглеждат субкултурата в контекста на културата. Те изхождат от принципите на културата, за да си обяснят днешните проявления на субкултурата. Социолозите работят върху тезата, че колективните норми на поведение на културата биват видоизменени вече в рамките на субкултурата. 
В процеса на разглеждане и анализиране на отделните теоретични възгледи по въпросите на субкултурата стигаме до извода, че тя е прекалено разностраничива и разнолика, за да бъде характеризирана или окачествена с едно понятие или термин, който да разкрие цялата й същност. През годините параметрите на субкултурата са се променяли, а и днес също се промянят с голяма бързина. От всичко казано по-горе бихме могли да заключим, че не е важно с колко определения е характеризирана субкултурата, а с какво тя е добринесла за положителното развитие на младите. 


Комуникативната същност на субкултурата или субкултурата като медия  

Веднъж изяснена като понятие субкултурата следва да бъде разгледана и през призмата на нейната комуникативна същност. А нейният характер в това отношение е всеобхватен и многоаспектен. Преди всичко трябва да се изясни, че субкултурата е свобода. А свободата предполага активна комуникация във всяка една сфера от живота. Според Любомир Стойков „субкултурата е дума, която означава свобода на външността, свобода на творчеството, свобода и непринуденост на избрания модел за доставяне на удоволствие. Субкултурата е свещенодействие, при което единственият арбитър на ценности и вяра, вкус и предпочитание е личността”[7]. Субкултурната личност е тази, която осъществява комуникацията както в средата, в която тя съществува, така и в другата – тази на културата като цяло. Тя е тази, която се заявява такава, каквато е чрез своята самобитност и оригиналност. 
Основната комуникационна специфика, заложена в характера на субкултурата е нейната противоречива същност. „В психологическия портрет на субкултурния човек се открояват такива позитивни качества като критичност и чувствителност към ръждивите и недостойни явления в живота на хората; смелост и неконформизъм при отстояването на личния стил на съществуване, в т.ч. и в начина на обличане; будно чувство за промените, за авангардното, дори маскирано като странно и непривично явление; воля за преодоляване на мърморенията и недоволствата, заплахите и санкциите от страна на обществени органи и инструменти на властта, както и известна твърдост и понякога – жертви и лишения в името на определена субкултурна цел”[8]. Споделям мнението на Любомир Стойков, който много добре е усетил странната психика на субкултурния човек и неговото разбиране за света около него. А в идентичността му е заложен много сложен комплекс от позивни и негативни комуникационни аспекти, които в единия случай будят възхита, а в другия – не дотам добро отношение от страна на обществеността. Авторът продължава с критичния си поглед към не толкова възвишената страна на субкултурната идентичност. „Лентяйството и консумативните абсурди в субкултурното битие или снобското високомерие и тоталното презрение към всичко и към всички, които са извън територията и самодейния кръг, не само че не са приемливи, но и подлежат на рязко отрицание, тъй като влизат в остро противоречие с върховните човешки ценности, със зачитането на достойнството на другите и вековечното изискване да се работи непрестанно за собственото усъвършенстване чрез дейност за благото на другите”[9]. 
Това означава, че субкултурният човек е медиатор в процеса субкултура – общество, но този вид комуникационна специфика трябва да се бъде разглеждана винаги от двете страни – тази на позивите, които носи със себе си, и тази на негативите. Защото всяка една комуникация притежава не само положителни страни. Тук обаче важното е, че дори в негативизма, който носи субкултурата, се крие особеният й чар и именно той е този, който толкова много привлича към себе си все повече и повече привърженици. А както е добре известно забраненият плод е най-вкусен и най-привлекателен и тук именно в субкултурното отрицание се крие прекрасният вкус на изкушението. Затова и субкултурата често бива разглеждана в контекста на забраните, на табуто. Различието във външния вид, проявата на индивидуалност във всяко едно отношение е именно действие срещу налагането на табута, които младите се стремят да разрушат. 
Това се изразява и в друг, също много важен комуникационен аспект, разкриващ природата на субкултурната мода. Модата като знак и като система е разгледана в дълбочина от Ролан Барт. Всички онези елементи от визията на субкултурния човек препращат към неговата същност, към неговата идентичност. От очилата и значките до кубинките и рокериите – всички тези елементи са маркери за културната идентичност на дадена субкултура. Те индикират характерните особености на младежката общност, идеите, в които вярват, ценностите, които проповядват. А всяка субкултура е сбор от култура, вярвания и ценности. Субкултурата като цяло е символ на несъгласието, „което може да се модифицира в контракултурно поведение, импулсира значително самочувствие и доставя реална удовлетвореност у членовете на общността, които се изразяват особено отчетливо чрез стил в облеклото и поведението, сленг в говора, татуировки по тялото и т.н.”[10]. Субкултурната мода би могла да бъде разглеждана и като изкуство. Чрез облеклото си младежите създават своебразно творчество, особено ако дрехите са създадени собственоръчно. А те понякога са. Субкултурният представител в този случай би могъл да се разглежда като творец. 
Субкултурата е съвкупност от много стилове – модни, мисловни, музикални. Именно музикалните стилове са тези, които определят основната посока на комуникационна идентичност. В зависимост от тях субкултурите биват разпознаваеми в медийното пространство. Метъли, рапъри, скинари, пънкари – всички те се отъждествяват с музиката, която слушат и в чиито идеали се кълнат. Медиите отделят особено внимание на различните субкултурни направления, защото те се радват на особено голяма популярност сред младежта. В печатните медии субкултурите намират най-силно признание от страна на музикалните списания. Те разглеждат всяка нова и не толкова нова субкултурна посока с особен интерес и отразяват нейните характеристики в дълбочина. Електронните медии също не изостават в „обгрижването” на субкултурните нужди, но особено много за това се грижат радиата. 
През последните години особено силно се усеща присъствието на субкултурите във виртуалното пространство. Там те наистина „се развихриха” и показаха на какво всъщност са способни. Субкултурите намериха своето най-голямо предизвикателство в лицето на блог комуникацията. Тя им разкри своите неповторими предимства пред останалите медии – авторство в текстово, в снимково и в персонализирано отношение, интерактивност с аудиторията, лоялна публика и най-вече нестрандартна медийност. Блог пространството се превърна в свято място за много субкултурни представители и затова то постепенно се трансформира в социален отдушник, където те намират сродни души със сходни интереси и открити съзнания. А за тях именно това е най-важното. Субкултурата предполага откритост на емоциите и чувствата и вяра в доброто бъдеще. 
Може би най-важното предимство на блог комуникацията е персонализацията, която тя предлага. Точно това нейно предимство особено силно привлича субкултурните блогъри, за които свободният избор е от особено значение. Непримирими и вечно търсещи справедливостта, младите субкултурни представители, откриват това, което са търсили цял живот – свобода на действието, свобода на словото, свобода на комуникацията, свобода на мисленето, свобода в най-пълния й смисъл. 

Заключение (Conclusion)

В заключение биха могли да се обособят следните по-важни изводи:
Първо, по проблемите на теориите за субкултурата пишат изследователи, които работят в сферата на социологията, културологията и педагогиката и именно те са основание да определяме субкултурата като комплексно понятие, комбиниращо в себе си много аспекти от всички тези науки взети заедно.
Второ, субкултурата преди всичко се разглежда като бунт, който потиснатите оказват на потискащите. Младите субкултурни представители са свободолюбиви натури, които не се примиряват с несправедливостите на живота, тъкмо напротив – те са идеалисти по душа, които никога няма да предадат ценностите, в които вярват техните съмишленици. 
Трето, субкултурата е обвързана до голяма степен с девиантното поведение, означаващо проблемно, отхвърлено от обществото съществуване, където се наблюдава отклонение от социалните норми на поведение. А това придава особено характерен психологически аспект на субкултурната идентичност. 
Четвърто, субкултурите от една страна са родоначалници на нови ценности, но от друга пазят строго тези на родителите си. В резултат се получава един интересен културологичен микс, в който децата играят умело двойнствена роля. 
Пето, чрез бунта си субкултурите искат да разрешат принципно неразрешими проблеми. Това е една от причините, която ги кара да бъдат толкова отдадени на субкултурната идея. Защото по този начин те живеят в един утопичен свят, в който проблемите биха могли да бъдат преодолени. 
Шесто, пост-субкултурните теории дефинират субкултурата, използвайки различни определения като нео-племе, лайфстайл, сцена. Така те допринасят по един нов начин за теоретизирането на субкултурата в новата действителност на ХХІ-ви век. 
Седмо, медийният характер на субкултурната комуникация е изключително разнолик и непрекъснато обновяващ се. С напредването на новите технологии той все повече и повече ще се видоизменя и днешните медийни и комуникационни аспекти на субкултурата няма да бъдат съизмерими с тези на бъдещето. Към сегашния момент обаче може да се твърди, че в комуникационно отношение субкултурите преживяват период на развитие, което им гарантира сигурна бъдеща медийна реализация.

Бележки под линия:

[1] Стойков, Любомир. Култура и медии. София: УИ Св. Кл. Охридски, 2006, с. 18.  

[2] Hebdige, Dick. Subculture: The Meaning of style. New York: Routledge, 1979., с. 76.

[3] Hebdige, Dick. Subculture: The Meaning of style. New York: Routledge, 1979, с. 129.
[4] Стойков, Любомир. Култура и медии. София: УИ Св. Кл. Охридски, 2006, с. 29.

[5] Bennett, Andy and Keith Kahn-Harris. After subculture. Critical studies in contemporary Youth Culture. – Pallgrave McMillan, 2004, с. 6.
[6] Bennett, Andy and Keith Kahn-Harris. After subculture. Critical studies in contemporary Youth Culture. – Pallgrave McMillan, 2004, с. 10.

[7] Стойков, Любомир. Теоретични проблеми на модата. София: Национална художествена академия, 2006, с. 97.

[8]  Стойков, Любомир. Теоретични проблеми на модата. София: Национална художествена академия 2006, с. 98.

[9]

[10] Стойков, Любомир. Теоретични проблеми на модата. София: Национална художествена академия, 2006, с. 107.
 

Библиография (References)

1. Стойков, Любомир. Култура и медии. – София: УИ Св. Кл. Охридски, 2006. 
2. Стойков, Любомир. Теоретични проблеми на модата. – София: Национална художествена академия, 2006.
3. Тепавичаров, Ивайло. Младежката субкултура. – София: Унив. изд. Св. Кл. Охридски, 2000.
4. Bennett, Andy and Keith Kahn-Harris. After subculture. Critical studies in contemporary Youth Culture. – Pallgrave McMillan, 2004.
5. Hebdige, Dick. Subculture: The Meaning of style. – New York: Routledge, 1979.
6. Skott-Myhre, Hans Arthur. Youth and subculture as creative force: creating new spaces for radical youth work. – Canada: University of Toronto Press, 2008


Цитат-формат (Suggested Bibliographic Citation):

Пайташева, Кристина. Субкултурата: исторически и комуникативни аспекти // Медии и обществени комуникации. Изд. УНСС / "Алма комуникация". 2008, № 1. Available from: [www.media-journal.info]
 

 

дата на публикуване: 03.12.2008, Сряда, 15:10
прочетена: 5392 пъти
Принтирай E-mail
Коментари 2 коментара
дата на публикуване: 03.02.2010, 08:36
обязательно ли регистрироватся на вашем сайте чтобы комменты опубликовали?
дата на публикуване: 30.11.-1, 00:00
Прочела съм цялата книга на Л. Стойков "Култура и медии" , но не ми стана ясно, точно в какво се състои противопоставянето чрез ритуали на субкултурния човек??? Ритуали ли са начина на общуване, различността, противодействието??? Мира Карагьозова mirakrgzv1@gmail.com

Име:

E-mail:

Коментар:


Въведи код: