Научно електронно списание за медии, PR, журналистика, бизнес комуникация и реклама
Брой 43/ Ноември 2019 г.
12 Декември 2019 г., Четвъртък

Медии

Принтирай E-mail

Политически функции и политически образи в медиите

Брой 7 / Октомври 2010 г.
Медии и обществени комуникации

Доц. д-р Мария Попова

Резюме:

 

Summary: The contemporary world is not the classical liberalism or political economy world. The reality is a fragmental and imagined areas mix. The political system is mediated, although the mass media are not so powerful to change the social world. But with their help the citizens can fix the institutional monopoly.
The political activity is characterized in some directions. The political class has broken in the connections with the society and it does not care or it does not understand the political messages and political models. On the other hand, some citizens have strong political position and clear social and economical requests. Some of them are anarchic, but its antisocial behavior and radical movements are theatricalized, suitable for media viewers.
The media political functions are changing and updating with new meaning according to the contemporary political and social conditions.
Key words: political functions, political images, media, journalism, media theory

Summary:

Медийна мозайка и социални пространства
Единственото, което знаем за бъдещето, е, че ще бъде различно от миналото”[1], пише немският социолог Никлас Луман и с това, като че ли, могат да бъдат обяснени част от процесите, които формират дневния ред на обществото през настоящето. Вероятно повечето хора приемат, че живеят през изключително време, въпреки че от гледна точка на глобалната история падането на Берлинската стена няма да е по-значимо събитие от Великата френска революция. Но през погледа на участника, социалните трансформации водят до значими промени и налагат високи очаквания.
В медийната теория развитието на обществото най-често се разглежда през призмата на технологичните открития – печатницата на Гутенберг води до появата на книгопечатането и на пресата, радиото на Маркони и Попов съдейства за развитието на електронните медии, масовизирането на интернет предизвиква информационната революция.
На фона на това преминаването от един социален строй към друг и от една политическа система към различна на нея, се приема за нещо подчинено и обстоятелствено обременено. Самият Никлас Луман пише, че например политическата система може да изпълнява единствено определен тип функции и че нейната легитимност се основава върху признаването им и задоволителното позоваване на тях.[2]
Съвременният свят обаче не е светът на класическия либерализъм или на масовата политикономия. Днешната реалност е мозайка от пространства, които са фрагментарни и въобразени и следователно политическата система трябва да бъде по-скоро разбирана като медийно опосредствана, отколкото като социално детерминирана. А това, от своя страна, води до промяна в същностните конструкции на медийната теория, като например какво обхващат политическите функции на медиите и какви са възможностите им за политическо и комуникационно въздействие.
Особености на политическите функции на медиите
Според немския комуникационен теоретик Роланд Буркарт „под политически функции се имат предвид онези постижения на масмедиите, които те следва да достигнат с оглед на обществената околна среда като политическа система.”[3] Опирайки се на изследванията на Франц Ронебергер, Буркарт извежда няколко подфункции. Такива са например израждането на публичност, т.е. информирането от страна на медиите за особеностите на политическата система; функция на изразянето, с което се гарантира разнообразието на мнения, послания и гледни точки на всички граждани на демократичните общества, както и се налага изискването тези политически апели да бъдат съобразени със знаковия и понятиен код на медиите, с медиаторската роля на журналистите.[4] А също политическата социализационна функция и свързаната с нея функция на политическото образование, които създават възможност на различните индивиди да видят себе си в определена политическа роля (избирател, политик, кандидат за институционален пост, демонстрант) в рамките на ясно дефинираното гражданско общество, както и създават условия гражданите да са наясно с характера на изпълняваната от тях социална роля.
Суфлиращата роля на медиите е разчетена с оглед сложността, непрозрачността на съвременната политическа система, която, от една страна, добавя нови и нови социални роли към спектакъла на своята публична репрезентация, а от друга, фаворизира определени ролеви изпълнения (и изпълнители) с оглед формирането на собствена политическа класа, която да подхранва продължаващото й съществуване на фона на глобалния социален разпад и дифузността на днешните социални образования.
Зависимост и независимост на медиите
Всичко това поставя медиите в множество позиции – на посредник, на учител, на социализатор, на контрольор на политическата система (чрез критичната и контролна функция). Дали обаче съвременните медии се чувстват свободни и независими в тези си положения и дали въобще изначално приписваната им роля на „четвърта власт” е възможно да бъде реализирана? Вероятно да, но спрямо настоящето медийно състояние, подобно заключение изглежда по-скоро утопично. Още от пръв поглед изпъкват най-различни противоречия, които са провокирани на няколко равнища – езиково, комуникационно, икономическо, технологично, социално, образователно и т.н.
Зависимостта на частните медии (печатни и електронни) от външното финансиране и от рекламите ги прави икономически подчинени. Обществените медии са управлявани от държавно и политически зависими обществени съвети. Често прокламираната обществена независимост е само формална, по-скоро нереална (както в случая с Франция, където правителството избира ръководството на обществените медии) или директно конфликтна (както в Италия, където министър-председателят е собственик на най-значимите частни електронни медии). Вероятно поради това философът Цветан Тодоров твърди, че
Именно монополизирането на политическата система от политическите образи, е като че ли насоката, спрямо която най-ясно може да се открои промяната в политическите функции на медиите. Въпреки че трябва да се посочи, че тази промяна е продължителен процес и нейното констатиране днес е просто резултат от естественото развитие на състоянията. Например политическата критика винаги е била личностно прокламираната. Медиите никога не са имали властта да променят социалната действителност директно, а по-скоро през медийното говорене изпъква способността на отделния гражданин (или по-скоро неговата неспособност) да се справи с институционалния монополизъм. Още Уолтър Липман пише, че медиите са като лъч от прожектора, който неспирно кръжи, измъквайки на светло епизод след епизод. „Хората, казва, той, не могат да вършат работата на света единствено чрез този лъч светлина. Те не са в състояние да управляват обществото чрез епизоди, инциденти и внезапни изригвания.”[6]
Подобно на медийния свят, който е символно и кодово определен, традиционната политика формира „езиков и оптичен символен свят”[7], по думите на Буркарт, който изгражда една цялостна „символна политика”[8] (според Улрих Сарчинели). С това донякъде се обяснява отдръпването на обществото от активния политически процес – спадащите проценти на гласувалите в различните избори, намаляващият брой политически субекти, които търсят политическа представителност, смяната на политическата реторика с лайфстайл реториката, нарастващото влияние на политическия пиар и имиджмейкинга.  
Политическата система днес не е същата, каквото бе преди няколко години и като че ли е твърде удобно за това да бъдат обвинени медиите с тяхната способност да изграждат въображаеми светове, да формират втора реалност и да налагат развлечението и шоубизнеса като централни теми в информационните бюлетини.
Жан Бодрияр твърди, че медиите стават място на времева стратегия на престижа, в което, с помощта на множеството рекламни образи, ние сме си изфабрикували една памет на синтеза, която представлява за нас място на първична референция, на основополагащ мит.[9]
Това заключение може да бъде допълнено от думите на английския антрополог Арджун Ападурай, според когото изграждането на персоналната биография е до голяма степен мисловно, въображаемо, медийно възприето. За него подобно поведение не цели просто бягство от реалността, защото при сблъсъка между ежедневния живот и неговото въображаемо съответствие се създават множество въобразени общности, а те способстват за създаването нов вид политика, нов колективен израз и нови изисквания за социална дисциплина и наблюдение от страна на елитите.[10]
Политическа активност и медийна рефлексия
В крайна сметка, политическата активност се проявява в няколко насоки. От една страна политическата класа се капсулира в своите социални граници и постепенно къса връзките си с обществото, което престава да се интересува от политическите послания и да разбира механизма на господстващия политически модел. Спрямо медиите това се забелязва в спадащите проценти на място за политическа публицистика на страниците и в ефира на масовите медии и чрез почти пълното изчезване на специализираните политически медии. Например в България нито едно от излизащите в по-голям тираж издания вече не може да бъде определено като политическо, а наскоро спря излъчването си и единствената телевизия, която заявяваше директно политическа тематична насоченост. 
От друга страна отделни единици от същото това общество са склонни ясно да демонстрират твърда политическа позиция, включително чрез крайно антисоциално поведение. При тях политическата идеология се оказва удобна среда, чрез която да преведат социалните си и икономически искания, а радикалните изяви на насилие, на анархизъм и на обществено неподчинение много често изобразяват театрализирана постановка, която да бъде подходяща за показване от медиите. Подобно политическо поведение се адаптира спрямо тематичните модели на масовите медии, които търсят развлекателни, изключителни, драматични сюжети за своите новинарски бюлетини и всяка проява на насилие веднага бива отбелязвана, а даже често присъствието на телевизионните и фотокамерите допълнително усилват ефекта на агресивност (в случая чрез маркирането на реципрочен ефект). Тук трябва да бъде спомената и още една медийна връзка, а именно съдействието на интерактивните медии за организация на политическите събития – значението на интернет, блоговете, чатовете, електронната поща за формиране на въображаемо виртуално общество, групирано около дадена политическа идея и съгласуването на бъдещата политическа активност. А също начините за използване на виртуално пространство за политическа дейност (чрез блогове, профилите в различните социални мрежи на някои политици), за политическо гласуване или за виртуален политически протест (хакерски атаки към сайтове на политици или институции, виртуални бомбардировки, виртуален тероризъм и т.н.)
Описвайки тезите на Маршал Маклуън, английският социолог Скот Лаш приема, че вестниците вече не са педагогически инструмент, който произвежда граждани, а водят към участие, което в известен смисъл е много повече културно, отколкото политическо, защото като гражданин човек е член на по-висша инстанция, т.е. държавата, докато като член на дадена култура, индивидът не се стреми към заучаване, а към припознаване на собствения си опит.[11] Опит, който спокойно може да се твърди, е отчасти и медийно изграден – от началото на социализационния процес чрез представата за телевизията като електронна бавачка (от Алвин Тофлър) до възможностите за активно социално общуване чрез интернет, но и със интернет, доколкото релевантно е разбирането за киберпространството като Другия в комуникационния процес.
Политически имидж и медийни образи
В рамките на този опит политическата система отстъпва за сметка на политическата образност. Водещ става медийно наложеният имидж на даден политик, неговата еклектичност, личностни качества, физическо присъствие, които надграждат, а често даже заместват политическите послания и политическата идеология. Днес понятия като ляво и дясно пространство в политическия спектър, социална и консервативна политика, либерално поведение и демократически ценностни са нищо незначещи за съвременното медиализирано поколение, „блестящи неопределености”, които допълват представата за модерни дрехи, неформално общуване, физическа красота, интригуващи любовни афери и успешни маркетингови ходове на политическите кандидати. Професионалните политици, политическата йерархия, политическата реторика са заменени с амбициозни професионалисти или ловки авантюристи, които, заобиколени от модерни пиар експерти, намират по-лесен достъп до медийното пространство и до сърцата на своите потенциални избиратели и почитатели. Политиката престава да се определя чрез създаването на политически партии и заемането на политическа позиция, а се дефинира чрез организирането на ad hoc сдружения и фабрикуването на медийно удобни псевдосъбития. Това е много по-близо до съвременния начин на потребяване на информация (включително политическа) от обществото. Или както пише Скот Лаш „в електронната епоха четем вестници, гледаме телевизия, ровим се в интернет в условията на разсеяност.”[12]
В тези условия е много по-лесно да придобиеш институционална власт, но и много по-трудно да я задържиш, защото, пак според Лаш, „самата власт е прекъсната, мозаечна и номадска. Тя вече не се крие в дискурса, а в много от кратките и преходни късчета и парчета информация.”[13] Испанският социолог Мануел Кастелс също приема, че контролът на информацията и забавленията, а чрез тях и на мненията и представите исторически са били закотвящото средство за държавната власт, което би трябвало да се усъвършенства в епохата на масмедиите.[14]
Всичко това обаче не означава, че политическата система постепенно ще изчезне. А по-скоро, че съвременните информационни и комуникационни технологии създават много повече възможности за политическите субекти да общуват помежду си и вероятно заедно да изградят една много по-успешна политическа реалност. Доминирането на информацията и на медийното поле, на интерактивността, на виртуалната близост са благоприятни условия, сред които повече хора могат много по-лесно да намерят своето място, да формират социален опит и да видят света през собствените си представи. В действителност няма цялостна промяна в политическите функции на медиите, а по-скоро се наблюдава тяхното надграждане с нови позиции, които да отговарят на настоящите политически и социални условия.
Заключение
Историята продължава да преминава през своята цикличност, променят се само лицата и имената на участниците в събитията, но мечтите, очакванията, борбите, съревнованията остават същите – стремежът към щастие, справедливост, персонално израстване, социално и икономическо развитие. Медиите винаги са имали своята централна роля в тези процеси, както например в Гражданската война в Англия, във Великата френска революция, в Юлската революция във Франция, във Войната за независимост, в Първата и Втората световна война, в Октомврийската революция, за падането на Берлинската стена и т.н. Важното, което остава, е, че обществото продължава да се доверява на медиите, при излъчването на своите социални и политически послания, при отразяването и преодоляването на социалните катаклизми. А също, че медиите разбират своята социална отговорност в процесите на информиране, но и на адаптиране на събитията, лицата, думите, на зрителите на световния спектакъл.
Бележки под линия:
[1] Кинг, М., К. Торнхил, Никлас Луман за правото и политиката, С., 2008, УИ „Св. Кл. Охридски”, с.252
[2] Пак там, с. 84
[3] Буркарт, Р. Наука за комуникацията, В.Т., 2000, ПИК, с.279
[4] Пак там, за политическите функции виж с.280-284
[5] Тодоров, Ц. Дори когато монархията е изборна – Култура, бр. 40, 19.11.2009
[6] Липман, У. Общественото мнения, С., 2001, ЛИК
[7] Буркарт, Р. Наука за комуникацията, В.Т., 2000, ПИК, с. 281
[8] Пак там.
[9]Бодрияр, Ж. Илюзията за края, С., 1995, Критика и хуманизъм, с.35
[10]Ападурай, А. Свободната модерност. Културни измерения на глобализацията, С., 2006, ЛИК, с.89
[11]Лаш,С., Критика на информацията, С., 2004, ИК Кота, с.218
[12]Пак там, с.218
 [13] Пак там, с.224
[14] Кастелс, М. Силата на идентичността, С., 2006, ЛИК, с.227
Благодарности:
Текстът е представен нанаучната конференция „Медии и преход в регионален и глобален контекст – балканска перспектива”, проведена в рамките на Четвъртия Медиен панаир „Журналисти по теория, журналисти на практика”, проведен във ФЖМК, СУ „Св. Кл. Охридски” на 30 ноември-04 декември 2009г. и е публикуван в сборника „Преход в медиите и медии в преход. Дневник на Четвъртия медиен панаир „Журналисти по теория,журналисти на практика” 30 ноември-04 декември 2009 г. Състав. Мария Нейкова, Петранка Филева, Мария Попова; Ред. Мария Нейкова, Петранка Филева, Мария Попова. – София: Авангард прима, 2010

 

дата на публикуване: 17.10.2010, Неделя, 21:52
прочетена: 5849 пъти
Принтирай E-mail
Коментари 0 коментара

Име:

E-mail:

Коментар:


Въведи код: