Научно електронно списание за медии, PR, журналистика, бизнес комуникация и реклама
Брой 41/ Юли 2019 г.
17 Юли 2019 г., Сряда

Култура

Принтирай E-mail

България и нейното нематериално културно наследство

Брой 1 / Декември 2008 г.
Медии и обществени комуникации

Гл. ас. д-р Владя Борисова

Резюме:

Summary:

България е страна с богато историческо наследство и културно разнообразие. Тяхното опазване е съществено за съхраняването на националната идентичност на българина, връзката му със земята и традиционната култура като съществена част от неговото ежедневие и средство за оцеляване през периоди на свобода или зависимост. 

В днешно време, България като страна членка на Европейския съюз, е част от глобалния не само икономически и социален, но и културен пазар. Тази зависимост колкото и позитиви да предлага, крие и значително на брой опасности. Съществена такава е вливането и размиването на културната идентичност на страните от съюза. Това е напълно естествен процес на омасовизяване на културата предвид приемането и практикуването на културните особености на различните страни по начин, отговарящ на културните потребности на европейското общество. 

В резултат на тези процеси, границите на националната културна идентичност на страните членки с времето стават все по-културно неразличими. В резултат на това, традиционализма се измества в периферията на обществения живот и става част от живота и практиките на малките икономически неангажирани общества на териториите на държавите. Именно те се превръщат в носители и хранилища на традиционните практики и културното разнообразие, които в динамиката на конкурентното общество, поради своята уникалност биват използвани като конкурентно предимство чрез предлагането им под формата на културни атракциони.

Промените настъпващи в културното разнообразие и неговото традиционно практикуване за целите на икономическото му експлоатиране крие немалко рискове. Именно поради това, от значение е създаването на добре функционираща система за закрила на нематериалното културно наследство чрез прилагане на редица мерки за неговото опазване.

Като учен и изследовател давам си правото да коментирам поведението на страната ни на международните форуми за опазване на нематериалното наследство както и националната воля за създаване на стабилна и добре функционираща система за закрила на същото, с оглед превръщането му в конкурентно предимство на страната в глобалния европейски културен пазар. От тази позиция си позволявам да изложа и желаните законодателни промени, така необходими за опазване на българското нематериално културно наследство.

Нематериално културно наследство

Към момента българското законодателство не дава дефиниция за нематериално културно наследство и не предоставя специална пряка закрила за същото. Практика в неговото опазване е прилагането на принципите на обичайното, неписано право, че нематериалното наследство е обществено достъпно и всеки член на обществото, всеки българин има правото да го практикува и използва, не само за лични нужди, но и с комерсиална цел. Така на културния пазар, нематериалното наследство е представено в множество изразни форми с доминиращо комерсиален характер като сувенири, преработени народни танци и традиционни изпълнения (например спектакъла „Два свята”), дизайнерските линии на Prêt-a-Porter с народни елементи, преработените народни песни (поп-фолк течението) и други.

С отварянето на българския културен пазар и нарастването на туристическата мобилност към страната ни, все по-често нематериалното наследство търпи промени влагащи в съдържанието му елементи на чуждестранна култура. Това колкото и да увеличава неговата продаваемост, толкова и изопачава неговата традиционност и културно послание. Честа практика в сферата на културния туризъм е изучаване на български народни танци (като нестинарството например, което в същността си е традиционен ритуален танц) от чуждестранни групи (най-често азиатски). Този чуждестранен културен интерес, е доказателство за уникалността на националните ни традиции, но от друга страна е реална опасност за тяхното опазване защото дали чуждестранните представители ще изиграят нестинарския танц с неговата ритуална сакралност и ще предадат традиционното му културно послание, а дали въобще ще посочат българския произход на това нематериално културно наследство. В случая разчитайки на азиатската коректност, последните опасения може бе са излишни предвид факта, че единствено те (Япония) като легални производители на традиционното българско кисело мляко указват неговия произход като го наричат Българско кисело мляко, а не йоугорт както го налагат европейските производители като Danonne дори на територията на България.

Наличието на примери от практиката указващи реалните опасности пред опазването на нематериалното наследство посочват, че сега действащата система за неговата закрила е сравнително неефективна и не отговаря на съществуващите обществени отношения свързани с неговото използване. 
Доказателство за верността на изказаната теза е, тенденцията в международната практика за разработване и приемане на унифицирана правна рамка за опазване на нематериалното наследство. Интересен е фактът, че тази инициатива е подета именно от богати на нематериално наследство страни, а не от страните, негови ползватели. 
Първите имат интерес за създаване на рамка за опазване на нематериалното наследство, а вторите имат интерес тази рамка да не съществува или ако бъде приета, да не е съществено ограничителна по отношение неговото използване, тъй като това означава легално допускане на конкурентно предимство за страни, сравнително извън динамиката на глобалната икономика към момента. 

Международни тенденции в опазването на нематериалното наследство

Поради това, международните платформи на междуправителствените дискусии за опазване на нематериалното наследство са представени в две основни междуправителствени организации, ЮНЕСКО[1] и СОИС[2] като към тях са ангажирани и ООН за защита правата на човека, СТО и много други, чиято дейност е предимно спомагателна. 
ЮНЕСКО защитава правата на страните богати на нематериално наследство като разработва и приема множество нормативни документи за неговото опазване и признаване на правото на тези общности върху тяхното нематериално наследство. Акцентът на закрилата на ЮНЕСКО е изведен към закрила, преди всичко на самото нематериално наследство като културно наследство на общностите.

СОИС е междуправителствена организация защитаваща, предимно икономическите интереси за използване на нематериалното наследство. Съгласно разработваната от СОИС закрила на нематериалното наследство, то е резултат на колективен интелектуален труд, поради което неговото място се търси в системата на интелектуалната собственост, която предоставя изключителна закрила на създателите на интелектуална собственост.

По отношение разработване на унифицирана правна рамка на системата за опазване и икономическо използване на нематериалното наследство, интересите на двете организации се припокриват в следните насоки:
• признаване на нематериалното наследство статут на културно наследство;
• разработване на система за опазване на нематериалното наследство като културно наследство;
• признаване на колективното право на общността върху нейното нематериално наследство като основно човешко право;
• установяване на правила за достъп и използване на нематериалното наследство;
• приемане на ограничения на използването на нематериалното наследство до степен неговото изопачаване или опорочаване;
• ролята на интелектуалната собственост за опазване на нематериалното наследство.

Първите две насоки са приоритетно в компетенциите на ЮНЕСКО. Организацията приема нормативни актове признаващи и дефиниращи нематериалното наследство като културно наследство на общностите (например, Конвенцията за културното разнообразие и други). Разработва и предлага система от мерки за опазване на нематериалното културно наследство като задължителни акценти при законодателна инициатива на национално ниво.

ЮНЕСКО признава колективното право на общностите върху техните интелектуални резултати, с което установява колективното право на общността върху нейното нематериално наследство и я указва като „общност на произхода” (The UNESCO Declaration of the Protection of the Human’s Rights и The Draft Declaration and National Legislation in the Field of Indigenous People’s Rights страни, по който са по-голямата част от регионално обособените държави[3]).

Останалите насоки от съвместните интереси между организациите, остават в компетенциите на СОИС, тъй като пряко се отнасят до определяне на съдържанието на колективното право на общностите, като особен вид право на интелектуална собственост върху нематериалното културно наследство, като колективен творчески резултат. 
СОИС разработва няколко основни международни акта по отношение вида на колективното право, неговите носители, срочност, съдържание като съвкупност от имуществени и неимуществени права на общностите и допустимото използване с комерсиална цел на закриляното с него нематериално наследство. 
По основни международни актове на СОИС за опазване на нематериалното наследство при неговото използване с комерсиална цел са: 
- Tunis Model Law on Copyright 1976, който е международен нормативен документ, ратифициран от повече от 30 държави; 
- WIPO/UNESCO Model Provisions for National Laws on Sui Generis Protection of Expressions of Folklore Against Illicit Exploitation and Other Prejudicial Actions 1982, който съдържа международно признати типови разпоредби за изграждане на национално законодателство в областта, от които са се възползвали 24 държави; 
- WIPO/UNESCO Draft Treaty for the Protection of Expressions of Folklore Against Illicit Exploitation and Other Prejudicial Actions 1984, който е примерен международен договор за закрила на нематериалното културно наследство;

Организацията определя мястото на нематериалното наследство в системата на интелектуална собственост като го нарича традиционни знания и го позиционира в третата нейна подсистема наречена „Нови обекти”[4]. Традиционните знания включват знанията, уменията и опита практикувани и предавани по традиция от областите на народното творчество и генетичните ресурси. В народното творчество, това са: вербалните, музикалните и жистомимичните традиции наричани фолклор както техният материален израз представен през произведенията на народните художествени занаяти като народни носии, народни инструменти, традиционни накити и занаятчийски произведения. В генетичните ресурси, това са: народната медицина и методи за лечение (билколечение) както и традиционните методи за производство на генетични продукти (например като българското кисело мляко, бялото саламурено сирене и други).

СОИС приема, с което прави съществено изключение от принципите на правото на интелектуална собственост което е преди всичко индивидуално право, т.нар. колективно право на общността върху нейните традиционни знания като го нарича „особено право” или sui generis. Организацията разработва специален режим за неговото придобиване и управление, по основни акценти от който са:
• колективното право принадлежи на всички членове на общността на произход на традиционните знания;
• носители на колективното право са държавата или сдруженията на общностите;
• правото е безсрочно;
• достъпът до нематериалното наследство е свободен;
• използването на нематериалното наследство се извършва по традиционния за това начин съобразно неговото традиционно послание, без това да води изопачаване или опорочаване на същото;
• използването на нематериалното наследство се извършва при указване на неговия произход;
• приходите от използване на нематериалното наследство следва да се разпределят между ползвателя и общността на неговия произход.

Приемствеността на политиката на СОИС и на ЮНЕСКО за опазване на нематериалното наследство се изразява в установяването и на:
• задължението страните членки да създадат компетентни органи за опазване на нематериалното наследство;
• да създадат специален регистър за вписване на националното нематериално наследство за целите на неговото опазване.

В отговор на „добре свършената работа” от СОИС по съвместните насоки, ЮНЕСКО през 2003г. приема международен нормативен акт-Конвенция за опазване на нематериалното културно наследство, в който залягат основните принципи за опазване и икономическо използване на нематериалното културно наследство. 

През 2006 г. България ратифицира Конвенцията за опазване на нематериалното културно наследство, с което по силата на чл.5, ал.4 от Конституцията на РБългария, нейните норми стават задължителни и дори се ползват с приоритет пред тези на националното право.

България е страна членка на СОИС и ЮНИСКО и активно участва в междуправителствените комитети по различни въпроси от областта на интелектуалната собственост, културата и образованието.

Предизвикателства пред опазването на българското нематериално културно наследство

Какви са предизвикателствата пред България в съществуващата ситуация в областта на нематериалното наследство? Доколко страната ни има свободата да защити собствените си интереси и сама да определи режима за опазване на принадлежащото й нематериално наследство и доколко е зависима от европейската правна система?

Основно предизвикателство пред страната ни е да постигне баланс между националния и европейския интерес при опазване на собственото си нематериално наследство в среда, в която последният е насочен към запазване на условията за свободно използване на нематериалното наследство без спазване на каквито и да било изисквания за достъп или указване на общността на неговия произход.

Нелеко предизвикателство предвид обстоятелството, че сме част от европейското общност и едновременно с това изключително различни по географски, исторически и социо-културен произход, разбирания и приоритети. По своите културни и исторически характеристики страната ни принадлежи повече към т.нар балканска култура, не толкова към европейската. Това определя и чисто регионалния характер на нематериалното културно наследство както и обстоятелството, че същото е уникално и дори екзотично по отношение на европейското, чиито елементи става все по-трудно да бъдат определени (причина за това е освен общия пазар и омасовизяването на културата, също и предишната колониална политика на някои от държавите, която влива значително африкански или алжирски културни елементи в Европа).

Доколко България може да защити националния си интерес при създаване на режим за опазване и икономическо използване на нематериалното й културно наследство, зависи от волята на законодателя. Ако тя бъде правно изразена в нормативен акт съобразен с националните интереси и практики на страната и ратифицираната от нея Конвенция за опазване на нематериалното наследство, то националните интереси ще бъдат защитени свободно, извън правния „капан” на европейските норми в областта. Ако законодателят не прояви законодателна инициатива в тази насока и изчака разработването на директива на ЕО, която автоматично да стане част от националното ни право, поема риска и отговорността нейните разпоредби да не са съобразени със спецификата на българското нематериално наследство и интересите на българския народ за неговото опазване и икономическо използване да не останат национално защитени.

Какво трябва да съдържа закрилата на нематериалното културно наследство

В защита на обществения интерес, към момента законодателната инициатива е реална и се изразява в разработването на Закон за културното наследство. Максимален ефект, този закон би постигнал, ако урежда основните нормативни изисквания за опазване на нематериалното наследство в ратифицираната Конвенция съобразно националния обществен интерес.
Законодателна инициатива се изисква и по силата на чл. 29 от Конвенцията, съгласно който за страната ни възниква задължението да докладва пред Комитета по въпросите за нематериалното наследство, за предприетите от нея законодателни и нормативни разпоредби за национално изпълнение на разпоредбите на Конвенцията.

Постигането на тази цел е възможно чрез включването на нематериалното културно наследство в специален раздел в Закона за културно наследство или чрез предвиждане на норма в него, указваща, че въпросите свързани с нематериалното наследство като вид културно наследство се уреждат в специален закон. Така нематериалното наследство хем ще бъде признато за културно наследство, хем ще бъде признато, че неговото опазване се подчинява на специален режим, различен от този на останалите видове културно наследство.
Независимо кой от двата законодателни подхода ще бъде приложен, България би следвало да защитава националния си интерес за опазване на нематериалното културно наследство като законодателно постанови, че:
• Българското НКН, е признато от закона за културно наследство по начин, защитаващ интереса на българските граждани от неговото опазване и икономическо използване;
• Установената закрила на нематериалното наследство съответства на международната закрила предвидена в Конвенцията за опазване на нематериалното културно наследство на ЮНЕСКО;
• Предвидения в закона правен режим за опазване и икономическо използване на нематериалното наследство е, съобразен с принципа за равнопоставеност при осъществяване на закрила на различните видове културно наследство.

Във тази връзка, основните нормативни изисквания на Конвенцията на ЮНЕСКО за опазване на НКН, които следва да залегнат в националното законодателството са:
1. Дефиниране на понятието нематериално културно наследство;
2. Регистриране на НКН;
3. Компетентни органи за опазване на НКН;
4. Опазване на НКН;
5. Участие на общностите на произход в идентификацията на НКН;
6. Достъп до и използване на НКН;
7. Интелектуална собственост и НКН.

Дефинирането на нематериалното наследство като обект на закрила е съществено, тъй като то определя обхвата на предоставяната по силата на закона закрила.

Предлаганата от Конвенцията дефиниция за нематериално културно наследство, го определя като обичаите, формите на представяне и изразяване, знанията и уменията, а така също и свързаните с тях инструменти, предмети, артефакти и културни пространства–признати от общностите, групи и в някои случаи лица като част от тяхното културно наследство. Нематериалното културно наследство, предавано от поколение на поколение, се пресъздава постоянно от общностите или групите в зависимост от тяхната обкръжаваща среда, тяхното взаимодействие с природата и тяхната история и формира чувството им за самобитност и приемственост, като по този начин способства за насърчаване и уважение на културното разнообразие и творчеството на човечеството[5]. 

ЮНЕСКО оказва и областите, в които нематериалното наследство се проявява. Това са:
- устни традиции и форми на изразяване, в това число и езика в качеството му на носител на НКН;
- художествено-изпълнителското изкуство;
- социални обичаи, обреди и празненства;
- знания и обичаи отнасящи се до природата и вселената;
- знания и умения свързани с традиционните обичаи.

Предложената в Конвенцията дефиниция, не е задължителна за пълно законодателно приемане. Дефиницията е примерна и обхваща всички форми на нематериално наследство като в компетенциите на всяка държава членка е да определи кои от тях са релевантни за нея. 
Поради това възможен вариант за дефиниране на нематериално наследство съобразено с националните интереси е: Нематериално културно наследство са предаваните и практикуваните по традиция знания, умения и опит при изразяването и представянето на формите на нематериалната култура като вербален, символен, музикален и жестомимичен фолклор и на техния материален израз в произведения на народните художествени занаяти, музикални инструменти, народно облекло и други предмети от всекидневието и ритуала, както и архитектурните елементи, които притежават призната културна ценност за общности и групи и са част от тяхната идентичност и социална устойчивост.

С това предложение, се изпълнява т.1 от нормативните изисквания на Конвенцията като представя елементите на българското нематериално наследство в тяхното единство и свързаност съобразно националните интереси и традиционна среда и в съответствие със залегналите в дефиницията на ЮНЕСКО основни акценти в съдържанието на понятието за нематериално наследство. В предложената дефиниция, не присъства българският език, тъй като той преди всичко е носител на нематериалното наследство, а не е такова само по себе си. Основание за това е, че българският език не е резултат от колективно творчество и не е съвкупност от знания, умения и опит предавани по традиция. Той е съществено обществено необходимо явление от значение за идентифицирането ни като народ и поради това конституцията на РБългария му предоставя специална закрила в своя чл.36, ал.1.

Важна предпоставка за опазването на нематериалното наследство е неговото регистриране. Тъй като компетентен орган за опазването и развитието на българската култура е Министерство на културата, целесъобразно би било създаването на специален регистър, в който да се извършва вписване на нематериалното културно наследство. Условията за вписване на нематериалното наследство в регистъра са дадени в конвенцията, а именно, на вписване подлежи нематериално наследство което е признато от общността или групата на своя произход, отговаря на изискванията за взаимно уважение на общностите, групите и отделните лица и създава условия за тяхното устойчиво развитие.

С предвиждането на такъв текст се изпълнява т.2 от нормативните изисквания на Конвенцията още повече, че установяването в закона на посочените в Конвенцията условия, не противоречи на националните интереси, тъй като реално те са част от българската практика в областта. 

Така например, изследователските експедиции на Института по фолклор към БАН за издирване и идентифициране на българското нематериално наследство, извършват това на място и с участието на представители на общности или групи, които изразявайки и представяйки своето нематериално наследство неформално го признават, с което се идентифицират като „общност на произхода”(първото условие)
Взаимното уважение на общностите (второто условие) се отнася за т.нар. регионално нематериално наследство, което предвид историческото развитие на България е реалност. Израз на взаимно уважение е, регионалното признаване на нематериалното наследство, например нестинарството е Българо-Гръцки регионален фолклорен ритуал. В тези случаи, за „общност на произхода” се приема региона.
Обстоятелството, че нематериалното наследство създава условия за устойчиво развитие (трето условие), е доказано с оцеляването на българския народ през вековете, именно чрез неговото практикуване и предаване по традиция.

Редът за водене на регистъра и за вписване на нематериалното наследство може да бъде урежда с наредба на министъра на културата.

За изпълнението на т.3 от нормативните изисквания на Конвенцията, в закона е редно да се предвиди кои са компетентните институции за опазване на нематериалното наследство. Опазването на нематериалното наследство се извършва под ръководството на министъра на културата, съвместно с държавните и общински органи и културните организации по опазване на нематериалното наследство, които осъществява дейността си съвместно с БАН, висшите училища, творческите съюзи и професионалните сдружения както и други обществени организации от областта.

В закона може да бъде предвиден, спомагателен орган към министъра на културата. Към момента функционира такъв орган, това е Националния съвет за нематериално наследство, който подпомага дейността на министъра при определяне на политиката в областта на нематериалното наследство. Законът може да предвиди неговите компетенции под формата на правото и задължението да:
• подпомага разработването на стратегия за опазване на нематериалното културно наследство;
• предлага разглеждането и ратифицирането на международни актове за опазване на нематериалното наследство, които са от интерес за РБългария;
• предлага мерки за усъвършенстване на националната система за опазване на нематериалното наследство;
• дава препоръки по въпроси, свързани с опазването на нематериалното наследство.

От интерес за България, би било ако се предвиди ред, по който да се правят предложения за включване на определено нематериално наследство в представителния списък на страната.

Опазването на нематериалното наследство е системен процес, а не единично действие. Като процес, опазването е съвкупност от различни действия извършвани в тяхната последователност и логическа зависимост. Уреждането на съдържанието на понятието опазване в закона е от изключителна важност. Първо, защото с такъв текст се изпълнява т. 4 от нормативните изисквания на Конвенцията и второ, защото под опазване в сферата на материалното културно наследство се разбират действия, които не са характерни и не се отнасят към опазването на нематериалното наследство (например реставрация и консервация). 
Поради това, в частта на закона отнасяща се за нематериалното наследство, понятието опазване следва да бъде разписано като основния текст дефиниращ го като процес, се допълни с: както и действията свързани с развитието, предаването чрез формално или неформално образование, а така също и възраждането на различни аспекти на нематериалното наследство.

Идентификацията, е първият етап от процеса опазване. Поради това, от значение е първичната идентификация да бъде извършвана в средата на практикуване и произход на нематериалното наследство. Особеностите при идентифицирането на нематериалното наследство, се дължат на обстоятелството, че неговото обособяване и съществуване е в пряка зависимост от практикуването и предаването му по традиция. Особеност която не е характерна за другите видове културно наследство.

В тази ситуация, прякото или непряко участие на общностите или групите на произход на идентифицираното нематериално наследство е един положителен аспект в неговото ефективно опазване. Нещо повече, че така се изпълнява т.5 от нормативните изисквания на Конвенцията и не се създава прецедент в практиката, напротив тя бива легално описана. 
Това е така, тъй като към момента нематериалното наследство се идентифицира чрез определяне на различните негови елементи, което в повечето случаи, поради неговата спецификата, се извършва на място от експерти, чрез звукозаписване, видеозаписване или описване на обичаи, занаятчийски или изпълнителски умения, музикални инструменти, произведения на народните художествени занаяти и други.

Достъпът до българското нематериално наследство следва правно да се установи, че е свободен, като неговото използване се извършва по традиционния за това начин, без да се изопачава или опорочава традиционното му съдържание и културно значение за общността или групата на неговия произход.
При всяко използване различно по вид и поредност, ползвателите на нематериалното наследство са длъжни да указват неговия произход по подходящ за това начин.
С предвиждането на такъв текст се отговаря на т.6 от нормативните изисквания на Конвенцията и се постигат две основни цели на опазването на нематериалното наследство. Първо, при указване на достъпа до и начина на използване на нематериалното наследство, същото се закриля от изопачаване и опорочаване, които действия имат силно негативен характер за неговото опазване. 
Второ, при указване на задължението за посочване на произхода на нематериалното наследство при всяко негово използване, се защитава моралния обществен интерес от публично признаване, че използваното нематериално наследство принадлежи и е част от българската история и култура. Това публично признание е и неформален способ за международно разширяване обхвата на закрилата на нематериалното наследство предоставяна по реда на разработвания закон.

Когато в резултат от използването на нематериалното наследство се създаде обект на интелектуална собственост, неговото управление се извършва съобразно разпоредбите на специалното законодателство в областта.

Не само законът би спечелил от приемането на текст с подобно съдържание, но и частта от правната система уреждаща съответната материя, тъй като освен, че се изпълнява т.7 от нормативните изисквания на Конвенцията, се създава яснота относно вида на предоставяната закрила на нематериалното наследство от ЗКН и от ЗАПСП[6]. 
Фолклорните творби са нематериално наследство което е изрично изключено от закрилата на авторското право (чл.4 ЗАПСП), тъй като не се счита за произведение по силата на чл. 3 от ЗАПСП. Те могат да станат обект на закрила единствено след тяхната обработка, което ще създаде ново произведение с известен автор. Що се отнася до произведенията на народните художествени занаяти, същите са обект на авторско право и се закрилят от него като такъв. 
С приемането на текста, се поставя ясна разграничителна линия кой закон какво закриля и при какви обстоятелства. Така фолклорните творби се закрилят от ЗКН, а след тяхната преработка от ЗАПСП. ЗКН указва реда за достъп и използване на фолклора, а ЗАПСП, реда за използване на произведението създадено въз основа на български фолклор.
Аналогична е ситуацията и при произведенията на народните художествени занаяти. ЗКН закриля традиционните занаятчийски и изпълнителски умения, както и техните обекти създадени по традиционен начин и притежаващи културна ценност. ЗАПСП предоставя авторско правна закрила само за произведения на народните художествени занаяти, които са създадени от известен автор и съдържащи елементи на персонално авторско творчество при използването на традиционните умения за тяхното производство. При обекти на авторско право доминантна е не културната ценност на традициите, а културната ценност на комерсиалния интерес. В този случай, ЗКН указва реда за достъп и използване на традиционните занаятчийски и изпълнителски умения и техният материален израз, а ЗАПСП, реда за използване на произведенията създадено въз основа на тях.

В тази връзка си позволявам да добавя, че след като използването на нематериалното наследство, в повечето случаи е свързано с неговата преработка предимно в личен интерес, което създава потенциална възможност за неговото опорочаване или изопачаване, които резултати не съответстват на обществения интерес за неговото опазване, то от съществено значение е разгледаните акценти да станат част от нормативната уредба на РБългария.


Библиография (References)

1. Закон за авторското право и сродните му права // ДВ, № 56, 1993.

Бележки под линия:

[1] Организация на ОН за образование и култура. 
[2] Световна организация за интелектуална собственост, специализирана организация на ООН.
[3] Основните човешки права са залегнали в конституцията на Република България. България не е ратифицирала вторият, от посочените документи.
[4] Другите две подсистеми на системата на интелектуалната собственост са: подсистемата на Индустриалната собственост и подсистемата на Художествената собственост.
[5] Ратифицираният текст на дефиницията на ЮНЕСКО, не е абсолютно прецизен по отношение на направения превод.
[6] Закон за авторското право и сродните му права // ДВ, №.56, 19/93

Цитат-формат (Suggested Bibliographic Citation):

Борисова, Владя. България и нейното нематериално културно наследство // Медии и обществени комуникации. Изд. УНСС. 2008, № 1. Available from: [www.media-journal.info]


Контакт (Contact): 
Катедра “Интелектуална собственост”, УНСС
Студентски град “Христо Ботев”, ул. “8-ми декември”,
тел. 8629497, в. 380

 

дата на публикуване: 08.12.2008, Понеделник, 15:23
прочетена: 8008 пъти
Принтирай E-mail
Коментари 1 коментара
дата на публикуване: 30.11.-1, 00:00
Mnogo e dobro i to4no,no ima o6te mnogo za razrabotvane

Име:

E-mail:

Коментар:


Въведи код: