Общество

„Латиноамериканците са скромни... Но те [сомалийците] са арогантни. Държат се така, сякаш САЩ са длъжни да се съобразяват с тях”[1]. Това е мнението на Раул Гарсиа, американец от мексикански произход, за неговите сомалийски колеги от месопреработвателния завод Джей Би Ес Суифт в Гранд Айлънд, Небраска. В този малък американски град в прерията с население от 47 000 души месопреработвателният комбинат, осигуряващ работа на 2 700 души, е най-големият работодател. В края на 20 век много латиноамериканци, предимно мексиканци, пристигат в града, за да предложат евтина работна ръка за американския отрасъл с най-голям брой трудови злополуки. По-късно на конвейерните линии до тях застават и имигранти от Лаос, Виетнам, Судан и Сомалия.

            През декември 2006 г. имиграционните власти извършват масови проверки в предприятията в региона и задържат стотици нелегални имигранти. Мениджърите на заводите трябва да търсят нови работници и започват да наемат сомалийци, които са бежанци в САЩ и поради това имат право да работят. Но сомалийците са мюсюлмани и религиозните сред тях се молят по пет пъти на ден, обикновено по време на почивките. Но по време на Рамазан, свещения месец за мюсюлманите, през деня не се приемат храни и напитки и постенето се прекъсва при залез слънце с церемония. Много сомалийци вярват, че постенето им се обезсмисля без тази по-церемониална молитва привечер.

            През 2008 г. Рамазан се пада през септември и на 10 септември сомалийските работници молят мениджърите да им разрешат да ползват вечерната почивка в 19,30 ч., което е по-близо до залеза на слънцето, а не в 20,00, както е било по план. Мениджърите отхвърлят искането с довода, че така ще се разстрои целият работен график на завода. Около 500 сомалийски работници обявяват стачка на 15 септември. Мениджърите и профсъюзът постигат споразумение вечерната почивка за всички да е в 19,45 ч., достатъчно близо до залеза за сомалийците. Но новият график означава и по-ранно завършване на работната смяна с 15 минути за всички и съответно намаляване на заплащането. Новината за промените се разнася сред несомалийските работници заедно с неверни слухове, че сомалийците ще получават по-високо заплащане [2].

            Над 1000 бели, латиноамерикански и судански работници протестират на 17 септември срещу отстъпките спрямо сомалийците. Както казва Фиденцио Сандовал, американец от мексикански произход, цитиран от „Ню Йорк таймс”:”Една нова общност идва със своите претенции и казва „Ние искаме това и това”. Това е нещо ново за мен”[3]. Две трети от работещите в завода са от латиноамерикански произход. Те и другите работници са разгневени, че те работят за предприятието много по-отдавна, отколкото сомалийците, а са длъжни да се съобразяват с техните искания. Мениджърите на ниско и средно ниво често са латиноси и сомалийците се оплакват от лошо третиране от тяхна страна. Сомалийците твърдят, че имало случай латиноамерикански мениджъри да издърпат килима под две молещи се сомалийки, което е обида за мюсюлманите [4]. След протеста на несомалийските работници мениджърите и профсъюзът връщат първоначалния работен график. Над 80 сомалийци не се явяват на работа и са уволнени.

            Тази история с нейното невероятно съчетание на обработка на месо, религиозна вяра, конвейерни ленти и ритуали е ярък пример на конфликт между общности с различни идентичности, базирани на раса, етнос или религия. Станалото в Гранд Айлънд, Небраска, показва и трите основни причини за конфликти между групи: 1) предразсъдъци и етноцентризъм, 2) конкуренция за ограничени ресурси и 3) фундаментални различия по отношение на ценности и норми. Тази публикация ще се фокусира на първите две групи причини.

            Човешките същества са склонни да разглеждат хората от друг етнос, раса или религия през призмата на предразсъдъците. Невярната информация, че ще бъдат увеличени надниците на сомалийските работници била публикувана от местен испаноезичен вестник и тя разпалила гнева на техните латиноамерикански, англоамерикански и судански колеги. Кметът на Гранд айлънд признава, че сомалийските жени, които са забулени с мюсюлмански шалове, й напомнят за Осама бин Ладен и нападението на 11 септември 2001 г. [5]. На предразсъдъците може да се противодейства чрез образование в толерантност, обективни медии и информационни кампании, макар че това не е лесно.

            Втората причина за конфликти – конкуренцията за ограничени ресурси, е още по-сложна и се откроява по време на криза („имигрантите крадат нашите работни места”). Американските работници в Гранд айлънд преди са гледали на своите латиноамерикански колеги с враждебност поради виждането, че те отнемат работните места на други американци. След проверките на имиграционните власти през 2006 г. и задържането на имигранти, пресекли тайно границата и нямащи официално право да търсят работа в САЩ, латиносите организират протестни демонстрация. Тогава антиимигрантски настроените жители на Небраска организират контрадемонстрация, издигайки лозунги „Вървете си в Мексико, мокри гърбове!” [6]. Но когато работните места започват да бъдат давани и на сомалийци, неочаквано латиносите се озовават в един лагер с белите американци и суданците, обединени в протеста им срещу „арогантността” на сомалийските им колеги.

            Искането за промяна на работния график заради мюсюлманските молитви припомня класическата идея на немския социолог Макс Вебер за непреднамереното влияние на религиите върху икономическото и цялостното развитие на обществата [7]. Древното правило правоверните да се молят пет пъти на ден на Аллах трудно се съвместява с модерната логика на индустриалната организация на производството. Фундаменталните различия между отделните култури, особено в ценности и норми, създават конфликти, които изглеждат неразрешими. Как една общност да толерира практики у друга общност, които според културата на първата са неправилни, неморални, жестоки и нехуманни? Такива примери са женското обрязване, полигамията, насилствените бракове, човекоядството и др.

            Привържениците на мултикултурализма смятат, че културното многообразие на обществото е предимство – различните етнически, расови и религиозни групи опознават пъстър спектър от обичаи, музика, езици, празници. Обратно, скептиците спрямо мултикултурализма мислят, че липсата на културна хомогенност в обществото създава по-скоро проблеми – хората използват етноса, расата или религията като маркери за идентичност и изграждат „ние-групи”. От тях са изключени „другите”, „чуждите”, които се отнасят към „те-групите”, обикновено тълкувани като враждебни. Както отбелязва американския социолог Уилям Съмнър: ”Добродетелта представлява да се убиват, ограбват и поробват хората от другите групи”  [8].

Случаят в Небраска показва поне три линии на конфликти – между местните бели американци и латиносите, между по-отдавна установените латиноси и по-скоро пристигналите имигранти и между сомалийците, които са предимно мюсюлмани, и суданците, които обикновено са християни [9].

 

 

            За съжаление предразсъдъците изглеждат почти естествени при отношенията между общности с различен етнос, раса или религия. Хората често изграждат мирогледите си на принципа „ние-срещу-тях” при отношенията между „ние-групи” и „те-групи”. Предразсъдъците водят до нетолерантност и дискриминация. Различният цвят на кожата, причудливите дрехи, неразбираемите езици, непознатите религиозни ритуали и културни традиции може да пораждат страх и омраза. Защо „другите” не изглеждат като нас? Защо говорят на различен език? Равни ли са на нас? Дали изобщо са човешки същества?

            В миналото повечето хора живеели в малки селски общности, в които всеки познавал всеки, и били в пълно неведение относно разнообразието на живота извън радиуса от десетина километра около тяхното селище. Често предразсъдъците са породени от невежество и липса на каквото и да е знание за другите общности. Хората мислят през призмата на етноцентризма – използват културата на своята група, „ние-групата”, като стандарт за оценка на те-групите [10]. А етноцентричната гледна точка винаги води до преценяването на „те-групите” за примитивни, низши и враждебни. Войните и конфликтите в миналото също допринасят за предубеденото взаимно възприемане на различните етноси, раси и религиозни общности.

            Предубежденията са отразени и в езиците по света. Древните гърци наричали „варвари” всички други народи, които не говорели езика им. За много племена името на „ние-групата” има положително значение, докато имената на другите племена са негативни или подигравателни. Много често името на „ние-групата” означава просто „хора”, „човеци”, което показва, че другите не са били смятани съвсем за хора или поне са били хора от втора категория. Племето сан, ловци и събирачи, които живеят в пустинята Калахари, южна Африка, са наричани от белите заселници с пренебрежителното „бушмени” („хора от храсталаците”), докато самите сан се самоназовават „истинските хора”. Много племена от централна и южна Африка спадат към езиковата група банту – дума, която означава „хора”. Племето навахо, което живее в Аризона, Ню Мексико и Юта, нарича себе си „дине” – „хората” [11]. Името ирокези, с което белите заселници са наричали една влиятелна конфедерация от пет индиански племена в североизточната част на сегашните САЩ, всъщност е използвано от техните индиански неприятели и означава „враг” или „змия” [12]. Сиуксите, вероятно най-известното индианско племе от уестърните, наричат себе си дакота, накота и лакота. Думата „сиукс” се е породила поради френското изписване на подигравателното име на племето, използвано от индианските им съседи [13]. Обидната дума “bugger” в английския език произлиза от думата „българин” (“Bulgarian”) и първоначално означавала „хомосексуалист”. Свързана е с богомилите, които от 12 век започвали да се заселват от България в Западна Европа. Официалната църква гледала с лошо око на тях и вероятно за да ги компрометира ги обвинила в хомосексуализъм. Първите европейци, достигнали по море до Япония през 16 век, смятали себе си за по-висши от местното население, докато японските хроники от това време наричали португалските, испанските и холандските мореплаватели и търговци „варварите от южните морета”. Пропагандните машини на воюващите страни по време на двете световни войни настойчиво изобразяват противника като жесток, низш и примитивен. Например британската пропаганда през Първата световна война непрекъснато нарича германците „хуни”.

            Антъни Смит основателно посочва, че много групи в хода на историята създават мит за себе си, че са „избрани”, че тяхната култура е най-висшата или че са предопределени да изпълнят уникална мисия в света. Виждането за „избраността” на народа може да се види още в Египет на фараоните, древна Юдея с идеята за евреите като „богоизбран народ” от Стария завет, гордостта на античните гърци като защитници на цивилизацията срещу варварството (т.е. персите), вярването на арменците, че са „първият християнски народ”, руската идея за Москва като „трети Рим” или полското схващане за Полша като „Христос сред народите” [14].

            Взаимните отрицателните нагласи между съседни народи често са породени от конфликти в миналото. Например съвременните българи, гърци и сърби имат донякъде отрицателни нагласи към турците поради завладяването им в миналото от Османската империя. Негативизмът между съвременните мексиканци и американци се подхранва и от спомените за отделянето на Тексас от Мексико през 1835-1836 г. (т.нар. „Тексаската революция” според историците от САЩ) и Мексикано-американската война от 1846-1848 г., след която Мексико губи около половината си територия (сегашните щати Калифорния, Аризона, Ню Мексико и др.)

С предразсъдъците може да се води борба, макар че това не е лесно. Обичайните методи са толерантни медии, образование и информационни кампании. Характерни примери в Европа и Америка са кампаниите срещу проявите на антисемитизъм след 1945 г. или срещу речта на омразата, както и по-новите – срещу ислямофобията и антициганизма. Не бива да се забравя, че има и изключително успешни кампании за разпалване на омраза – срещу евреите по време на нацизма в Германия и срещу племето тутси в Руанда по време на геноцида през 1994 г.

            Механизмът на самореализиращото се пророчество обяснява как предразсъдъците могат да отровят отношенията между „ние-групите” и „те-групите”. Обяснението на самореализиращото се пророчество, известно още като Теорема на Томас, гласи: „Ако хората дефинират определени ситуации за реални, те стават реални впоследствие” [15]. Теоремата напомня, че хората имат възможност за рефлексия и тази рефлексия впоследствие влияе на тяхното поведение [16]. Възприятията на „ние-групите” и „те-групите” едни за други се базират на процеси на социално взаимодействие. Ако „ние-групата” смята „те-групата” за враждебна или агресивна, то е логично ние-групата да се отнася негативно към срещнат индивид от „те-групата”. Той, от своя страна, ако се сблъска с хладно и враждебно отношение, е основателно да се държи също по хладен и враждебен начин и така потвърждава предварителното отрицателно отношение на „ние-групата” за „те-групата” – пророчеството се самореализира.

 

 

            Нетолерантността не се поражда само от предразсъдъците и етноцентризма, макар че те имат значителен дял за това. Английският философ от 17 век Томас Хобс е автор на мрачната идея за естественото състояние на обществото като „война на всеки срещу всички”. Хората се нуждаят от ресурси, които са ограничени и не стигат за всички – земя, доходи, жилища, работни места, права. Недостигът на ресурси поражда конкуренция межди хората за тях и това води до конфликти. За доминиращата група в обществото е изкушаващо да блокира достъпа на другите до тези ресурси и така за нея ще има повече. Ако някои етнически, расови, религиозни или други малцинства бъдат изключени от конкуренцията, за мнозинството ще останат повече парчета баница за разпределение. Неслучайно ксенофобските и антимигрантски партии изтъкват, че „имигрантите крадат работни места” и безработицата може да се намали като имигрантите се изгонят и не се допускат до трудовия пазар на страната.

Решението на проблема би било създаването на успешен и ефективен икономически модел, които може да създава растеж и достатъчно ресурси за мнозинството, малцинствата и имигрантите. Ако икономиката е в подем, имигрантите се трудят, допринасят за стопанския растеж и това противодейства на ксенофобските нагласи. Обратно, по време на криза нагласите към имигрантите се втвърдяват.

            Търговските взаимоотношения водят до осъзнаването, че сътрудничеството може да е по-благоприятно и да носи повече ползи от конфликта. През Ренесанса италианските, арабските и индийските търговци си сътрудничат и всеки от тях печели от търговията с коприна и подправки.

Но икономическият просперитет не е лесна цел за постигане и има периодични стопански кризи. Някои автори допускат, че увеличението на световното население води до повече конфликти. Томас Малтус в края на 18 век твърди, че растежът на населението е по-висок от увеличаването на материалните блага. Трудно е да се прецени доколко мрачните предположения на Малтус ще се реализират, но с население на планетата над 6 млрд. души е възможно да се изострят конфликтите, свързани с достъп до храни и енергия, запазването на горите, замърсяването, глобалното затопляне.

Успехът или сривът на мултикултурните общества зависи от оценката на техните граждани за достъпа им до желаните ресурси. Съветският съюз, Югославия и Чехословакия бяха многонационални общества, които се разпаднаха през 1991–1993 г. Причините за изчезването им са сложни и многопластови, но едно от общите неща бе, че литовците, естонците, украинците, словенците, хърватите, словаците, чехите и другите народи смятаха, че ще бъдат по-успешни и по-свободни, ако създадат свои собствени държави.

            Но има примери и на различни културни групи, които продължават да живеят заедно в една държава (макар скептиците да смятат, че това може да се промени в бъдеще) – пуерториканците в САЩ, квебекците в Канада, шотландците в Обединеното кралство, фламандците и валонците в Белгия.

 

 

Пуерто Рико е свободно присъединена към САЩ територия според конституцията си от 1952 г. Американските войски окупират този карибски остров по време на войната с Испания от 1898 г. За разлика от Куба и Филипините, също отнети от испанците през тази война, Пуерто Рико продължава да е я част от САЩ и пуерториканците имат статут на американски граждани от 1917 г.

            Жителите на Пуерто Рико последователно гласуват срещу своята независимост. На проведените до момента референдуми през 1967, 1993 и 1998 г. за независимост гласуват, съответно, 0,6 %, 4,0 % и 2,5 % от избирателите [17]. Двете главни политически партии се различават по мнението си дали Пуерто Рико да продължава да бъде присъединена територия (Популярната демократична партия) или островът да стане 51-ви щат на САЩ (Новата прогресивна партия). Третата по значимост партия, която иска независимост, е подкрепяна от едва около 5% от избирателите.

            Макар че пуерториканците, искащи независимост, са малцинство те имат своите активисти (за някои терористи, а за други – мъченици). През 1950 г. двама пуерториканци опитват да убият президента Хари Труман във Вашингтон за това, че е подписал договора за присъединяване на Пуерто Рико към САЩ. През 1954 г. четирима пуерториканци откриват стрелба в Камарата на представителите и раняват петима конгресмени. През 70-те и 80-те години малка група от бунтовници, т. нар. мачетерос, организират серия о взривове. Техният лидер извършва обир на банка в Кънектикът, САЩ, през 1983 г. за намиране на средства за освободителното движение, след което се укрива – до 2005 г., когато загива в престрелка с агенти на ФБР.

            Защо пуерториканците не са като косовците, хърватите, словенците, латвийците, арменците, грузинците или украинците, които предпочетоха независимост и бяха готови да заплатят за нея с живота си (и някои го направиха)? Защо испаноговорящите пуерториканци с карибската си култура, смес от испански, африкански и индиански влияния, искат да са част от САЩ?

            Основното обяснение е, че пуерториканците осъзнават, че имат полза от съюза си със САЩ. Те не плащат редица от федералните данъци (понеже нямат политическо представителство в Конгреса), но островът получава щедри постъпления от федералния бюджет. Американските компании функционират в Пуерто Рико, американските стоки са налични в местните супермаркети и Пуерто Рико е по-развита от другите карибски страни. Пуерториканците, като американски граждани, могат свободно да пътуват и живеят в САЩ. На острова живеят около 4 млн. души и още към 3 млн. са в САЩ.

Така пуерториканците имат достатъчно икономически стимули да искат да са част от САЩ, да се интегрират в американското общество и да имат достъп до богатите му ресурси. Независимостта е предпочитана от малцина.

 

 

От време навреме националистичните страсти във френскоезичната провинция Квебек (Куебек) изригват и най-радикалните й жители декларират, че ще се отделят от Канада и ще обявят независимост. Балансът между канадците, говорещи английски и френски, е най-важният въпрос на канадската вътрешна политика.

Френските пътешественици изследват течението на река Сейнт Лорънс още от 1534 г. Търсенето на Северозападния път, който би могъл да доведе европейските кораби до Япония и Китай, амбицира крале и моряци, аристократи и търговци. Накрая французите изоставят надеждите да открият воден път до Азия, но пък се заинтригуват от търговията с кожи с индианците. Град Квебек е основан през 1608 г. и все повече французи се заселват в бъдеща Канада, която тогава се нарича Нова Франция. Но поражението в Седемгодишната война попарва смелите френските амбиции в Северна Америка – зелените поля и гъсти гори на Нова Франция стават английско владение.

            Под британска власт все повече заселници от Англия, Шотландия, Ирландия и другаде се заселват в Канада, но Квебек запазва френското си културно наследство. Канада постепенно придобива автономия и независимост. Мнозинството, говорещо английски език, се стреми да не отчужди френскоезичните канадци. Съюзът на двете езикови групи има решаващо значение за съдбата на Канада, която има два официални езика – английски и френски.

            Съвременният квебекски национализъм се формира през 60-те г. на 20 век, т.нар. „тиха революция”. Националистите смятат, че провинция Квебек ще е по-добре икономически, ако се отдели от Канада. Въпросите за езика и културата също разгарят националистичните чувства. Създава се и Партия на квебекците, която се бори за независимост. Когато френският президент Шарл де Гол посещава световното изложение в Монреал (Монтрьо) и заявява в една от своите речи „Да живее свободен Квебек!”, той е сигурен, че посланието му ще намери отзивчива аудитория.

            Крайните сред искащите независимост дори извършат бомбени атентати. През 1970 г. те отвличат и убиват министъра на труда на Квебек. Провинцията е на ръба на гражданския колапс и федералното правителство изпраща войски да поддържат реда. Партията за независимост печели изборите в провинцията през 1976, но повечето квебекци отхвърлят идеята за независимост на референдума през 1980 г. При втория референдум в Квебек за отделяне от Канада през 1995 г. предпочитащите оставането в Канада печелят само с 1 % повече [18]. Но постепенно националистичните страсти спадат и провинцията е управлявана от по-умерени партии.

            Федералното правителство прави много отстъпки на хората от Квебек, за да спечели лоялността им – признава френския език като равностоен на английския, дава власт на провинция Квебек да решава за важни въпроси като имиграцията и образованието. През 2006 г. Канадският парламент дори приема официална декларация, че квебекци са „нация” в рамките на Канада!

            Квебекският национализъм все още не е изчезнал, но Канада продължава да съществува като федерална държава и опитите за независимост на Квебек до този момент са неуспешни. Хората от Квебек, които гласуват провинцията да продължи да е част от Канада, имат различни мотиви, но един от тях е, че те не смятат, че техният стандарт на живот и права са заплашени, ако продължават да са канадски граждани. Обратно, евентуалното отделяне от Канада и трудностите по изграждане на нова държава крият икономически рискове, които могат да доведат до влошаване на личното благосъстояние. А иначе има и обратни примери – хората от Черна гора на референдума през 2006 г. гласуват за напускане на съюза със Сърбия и поемат рискования път на независимостта.

 

 

            Обединеното кралство е нелесно обединение на англичаните, уелсците, шотландците и ирландците (в Северна Ирландия). Понякога уелсците, шотландците и североирландците разглеждат себе си като завладени от англичаните и това ги кара да оспорват обединението. Съюзът между Англия и Шотландия датира от 1707 г. – шотландският парламент в Единбург престанал да съществува и властта се изместила към Лондон. Оттогава постепенно се изгражда шотландският национализъм. Шотландската национална партия възниква през 1934 г.

            Откриването на нефт в Северно море в началото на 70-те години кара Шотландската национална партия да проведе кампанията си за изборите през 1974 г. под лозунга „Този нефт е на Шотландия!” и да изтъква, че Шотландия, а не цялото Обединено кралство трябва да се облагодетелства от „черното злато”. Партията печели 30 % от гласовете в Шотландия през 1974 г.

            Когато лейбъристите, начело с Тони Блеър, идват на власт през 1997 г., те решават да дадат по-голяма автономия на Шотландия в рамките на Обединеното кралство. През 1999 г. е създаден Шотландски парламент с власт да взима решения относно данъците, образованието и здравеопазването в Шотландия. Дали по-широката автономия и повече власт на Шотландия няма да доведат до пълна независимост и отделяне от Обединеното кралство?

            Шотландските националисти са очаровани от тази идея и предлагат разнообразни аргументи в полза на независима Шотландия. Някои от тях изтъкват, че по-малките страни по-лесно се управляват и сочат скандинавските страни. Някога едни от най-опасните нашественици на шотландските брегове, викингите, идвали често от Норвегия. А сега Норвегия е сочена от шотландските националисти като пример за страна с малко население, но с един от най-високите жизнени стандарти в света, което вероятно е причината два пъти на референдум да отхвърли членството в Европейския съюз. А между бреговете на Норвегия и Шотландия се простират и богати нефтени полета.

            Но евентуалната шотландска независимост крие рискове. Обединеното кралство с над 60 млн. души население има голям вътрешен пазар, което подпомага икономиката, а също и голямата страна има значителна тежест в Европейския съюз. Дали една бъдеща независима Шотландия ще успее да поддържа висок стандарт на живот и ефективна икономика с малък вътрешен пазар? Дали Шотландия, като малка страна, ще бъде по-подвластна на колебанията на световната икономика? Дали независима Шотландия автоматично ще се смята за член на Европейския съюз или ще трябва да кандидатства за членство?

            Шотландците осъзнават ползите от оставането в Обединеното кралство, а и виждат, че парламентът им в Единбург решава редица неща, отнасящи се до Шотландия.

 

            2.4. БЕЛГИЯ – НЕЩО ПОВЕЧЕ ОТ БИРА И ФУТБОЛ?

 

            Ив Летерм, премиер на Белгия през 2007 – 2010 г., веднъж казва, че белгийците нямат нищо общо помежду си, освен „краля, националния футболен отбор и бирата” [19]. Напреженията между двете езикови общности – валонците, говорещи френски, и фламандците, говорещи холандски – могат да доведат до разпад на страната.

            В древността южната част на сегашна Белгия била населена с келтски племена, които били романизирани и валонците произлизат от тях. А на север живеели германски племена, които дали началото на фламандците, които говорят фламандски, близък до холандския език. Така всъщност езиковата граница в Европа между говорещите романски и германски езици минава през Белгия и разделя Валония и Фландрия.

            В миналото територията на сегашните Белгия, Холандия и Люксембург съставлявала историческата област Нидерландия. Нидерландия в началото на 16 век била част от Испанската империя и въстанието срещу испанците от 1567 г. довело до различна съдба за отделните части на територията. Северната част успяла да се освободи от испанското господство и става Холандия. Но въстанието в южната част на Нидерландия е потушено; тази територия, общо-взето, е съвременна Белгия. Тази южна част на Нидерландия е последователно под испанско, австрийско и френско господство, докато накрая, през 1830 г., великите сили решават да създадат Белгия [20].

            През 19 и началото на 20 век валонците доминират – Валония е индустриализирана и по-развита, елитът говори френски и фламандците се чувстват потискани и дискриминирани. Фламандският език е признат за официален и равностоен с френския през 1898 г. През 20 век балансът на силите се променя – Фландрия става по-развита, а фламандците увеличават броя си. След Втората световна война партиите се разделят по езиков принцип. Дори и известният Университет на Лувен, основан през 1425 г. и най-стар в Нидерландия, се разделя на френскоезична и холандскоезична част към 1970 г.

            През 1992 г. Белгия престава да бъде унитарна държава и се трансформира във федерална с три региона – Валония, Фландрия и столицата Брюксел, считана за двуезична територия. Това решение съвпада с разпадането на Съветския съюз, Югославия и Чехословакия и скептиците смятат, че Белгия може да последва тяхната съдба. Официалните езици стават три, като немският е добавен, за да се зачетат правата на малкото немско малцинство.

            На изборите през 2007 г. никоя партия не получава значителна подкрепа от избирателите. Белгия няма правителство три месеца, тъй като партиите, разделени по езиков принцип, не могат да се споразумеят. Песимистите започват да предричат разпадане на Белгия на Фландрия, която после би могла да се присъедини към Холандия, и Валония, която би могла след това да стане част от Франция.

            Какви са причините за напреженията между фламандци и валонци? Първо, в миналото на фламандците не е даван достъп до влиятелните позиции в политическото управление и културния живот. Много фламандци, особено неговорещите френски, смятали, че са дискриминирани. Дискриминацията кара фламандците да искат повече автономия и административно отделяне на Фландрия от Валония.

            Второ, сега Фландрия е по-развита икономически от Валония и фламандците се питат защо трябва да финансират валонците. А в миналото е било точно обратното – Валония е била по-просперираща през 19 век с икономика, базирана на въглищни мини и добив на стомана. В края на 20 век въглищните пластове вече са изчерпани, а стоманолеярните фабрики – нерентабилни. Фламандците смятат за голямо бреме да поддържат системата за социално осигуряване на Валония и затова фламандските политически лидери предпочитат през 1992 г. Белгия да се превърне от унитарна във федерална държава.

Все пак Белгия продължава да съществува и може би ще се запази като страна. Кое кара фламандците и валонците да са все още заедно?

Първо, фламандците и валонците не са радикално различни в своята култура – те принадлежат към европейската културна традиция и повечето от тях са католици. Великите сили създават кралство Нидерландия през 1815 г. след Наполеоновите войни, но това се оказва краткотрайно. Кралство Нидерландия обединило сегашните територии на Белгия, Холандия и Люксембург – земи, които били разделени от повече от два века. Но хората от Нидерландия вече се чувствали много различни едни от други и през 1830 г. фламандците и валонците започват революция, която води до създаването на Белгия.

            Второ, евентуалната независимост на Фландрия и Валония би могла да донесе значителна несигурност за тяхното бъдеще. Дали ще са успешни икономически като отделни страни? Какво да се прави с Брюксел? Дали Валония и Фландрия биха продължили да бъдат независими страни или биха се присъединили, съответно, към Франция и Холандия? А ако се присъединят, как ще се отнасят с тях новите им сънародници?

            Трето, Белгия е член и дори основател на редица наднационални формации и международни организации – Европейския съюз, НАТО и др. Брюксел е не само столица на Белгия, но и на Европейския съюз; в града се намира и седалището на НАТО, а и на други важни организации. Така Белгия служи като страна-модел за съвместно съществуване на различни общности, която показва, че мостовете между културите са възможни. Разпадането на Белгия ще изпрати мрачно послание за европейското единство. Ако фламандците и валонците не искат да живеят в едно общество, то какъв е смисълът европейците да се стремят към „Европейски съединени щати”? А ползите за Белгия не са само символични – армиите от еврократи, адвокати, банкери и граждански активисти, които живеят в и около Брюксел осигуряват разцвета на местните магазини, хотели и ресторанти.

Четвърто, монархията в Белгия играе консолидираща сила, която не е за подценяване. Кралят на Белгия има само символична власт, но монархията подпомага единството на страната.

           

Примерите с Пуерто Рико, Квебек, Шотландия и Белгия показват, че хората с различна културна идентичност, основана на етнос, религия или език, могат да живеят заедно в една страна. Всеки случай е специфичен, но изглежда, че общият знаменател е, че всяка от общностите има икономически стимули да продължава единството, чувства правата си защитени, а не заплашени и не възприема културата на другата общност (или общности) за твърде различна и далечна. Но ако тези фактори не са налице (или хората смятат, че не са налице) – възможно е разпадане на обществото, подобно на Кипър, Съветския съюз, Югославия, Чехословакия или Грузия.

           

           

            Хората от „те-групите” могат да служат и като ресурс. Цветан Тодоров в своя анализ на завладяването на Америка след 1492 г. изтъква, че испанците убиват почти всички индианци на остров Хаити и после се оказва, че няма кой да работи в плантациите и да прислужва по къщите. По-късно, в Мексико, испанците внимават да не изтребят всички индианци („Не се убива кокошката, която снася златни яйца”) [21].

Дебатът за отмяна на робството в САЩ се натъква на острата съпротива на земевладелците от южните щати. Икономиката на Юга, основана на плантациите за памук и тютюн, дотолкова зависела от труда на чернокожите роби, че робовладелците, страхуващи се, че Ейбрахам Линкълн ще отмени робството (което той прави през 1863 г.), обявяват, че южните щати се отделят от САЩ, което разпалва Гражданската война, 1861–1865 г.

Трафикът на жени с цел сексуална експлоатация е съвременната форма на робството. Организациите за човешки права твърдят, че хиляди жени от Украйна, Молдова, България, Румъния и други източноевропейски страни са трафицирани към публичните домове в Амстердам, Кьолн или Париж. Техните трафиканти и сутеньори печелят състояния от тази търговия с плът и имат стимули да продължават да го правят.

 

Нека обобщим относно конкуренцията за ресурси като сериозна причина за конфликтите между групите в обществото: доминиращите групи могат да се отнесат несправедливо с другите и да ги изключат от конкуренцията за ресурси. В случаите на робство и трафик на хора самите „други” са ресурс, от който може да се забогатее. Затова конфликтите между етнически, расови, религиозни и други групи не се пораждат само от предразсъдъци и етноцентризъм – в някои случаи може да имаме осезателни стимули да мразим „другите”.

 

            Омразата към „другите”, различните от нас по етнос, раса, религия, език, политически възгледи и др., е силно чувство и има сложни причини, които я пораждат – предразсъдъци, етноцентризъм, конкуренция за ограничени ресурси. Но в немалко случаи сътрудничеството, толерантността, взаимопомощта могат да се окажат по-ефективните способи за решаването на проблемите на човешките общества.

 

Бележки под линия:

[1] Quoted in Semple, Kirk 2008. A Somali Influx Unsettles Latino Meatpackers. New York Times, October 16.

2] Linthicum, Kate 2010. A Modern Tale of Meatpacking and Immigrants. Los Angeles Times, January 28.

[3] Quoted in Semple, Kirk 2008. A Somali Influx Unsettles Latino Meatpackers. New York Times, October 16.

4] Martin, Frankie 2008. Hundred of Somali Muslims Fired for Praying. The Huffington Post, October 21.

[5] Semple, Kirk 2008. A Somali Influx Unsettles Latino Meatpackers. New York Times, October 16.

[6] Linthicum, Kate 2010. A Modern Tale of Meatpacking and Immigrants. Los Angeles Times, January 28.

[7] Вебер, Макс 1993 (1904-1905). Протестантската етика и духът на капитализма. София: Хермес – 7.

[8] Sumner, William 2007. Folkways: A Study of Mores, Manners, Customs and Morals. New York: Cosimo Classics, p. 13.

[9] Semple, Kirk 2008. A Somali Influx Unsettles Latino Meatpackers. New York Times, October 16.

[10] Sumner, William 2007. Folkways: A Study of Mores, Manners, Customs and Morals. New York: Cosimo Classics.

[11] Davis, Wade and K. David Harrison (eds.) 2007. Book of the Peoples of the World. National Geographic Society: Washington, D.C., pp. 26, 274. 

[12] O’Brien, Greg 2008. The Timeline of Native Americans. London: Amber Books, p. 82.

[13] Davis, Wade and K. David Harrison (eds.) 2007. Book of the Peoples of the World. National Geographic Society: Washington, D.C., p. 280. 

[14] Smith, Anthony 1992. “Chosen Peoples: Why Ethnic Groups Survive”. Ethnic and Racial Studies, 15:3, pp. 440-449.

[15] Thomas and Thomas 1928. The Child in America: Behavior Problems and Programs. New York: Knopf, p. 572.

[16] Merton, Robert 1968. Social Theory and Social Structure. New York: The Free Press, ch. XIII.

[17] Encyclopedia Britannica 2004. Puerto Rico.

[18] Encyclopedia Britannica 2004. Canada.

[19] Quoted in The Economist 2007. Time to Call it a Day, September 6.

[20] Encyclopedia Britannica 2004. Belgium.

[21] Тодоров, Цветан 1992. Завладяването на Америка. София: Университетско изд. „Св. Климент Охридски”, с. 164–177.

 

Библиография:

 

1. Вебер, Макс 1993 (1904-1905). Протестантската етика и духът на капитализма. София: Хермес – 7.

2. Тодоров, Цветан 1992. Завладяването на Америка. София: Университетско изд. „Св. Климент Охридски”.

3. Davis, Wade and K. David Harrison (eds.) 2007. Book of the Peoples of the World. National Geographic Society: Washington, D.C.

4. Encyclopedia Britannica 2004

5. Linthicum, Kate 2010. A Modern Tale of Meatpacking and Immigrants. Los Angeles Times, January 28.

6. Martin, Frankie 2008. Hundred of Somali Muslims Fired for Praying. The Huffington Post, October 21.

7. Merton, Robert 1968. Social Theory and Social Structure. New York: The Free Press

8. O’Brien, Greg 2008. The Timeline of Native Americans. London: Amber Books

9. Semple, Kirk 2008. A Somali Influx Unsettles Latino Meatpackers. New York Times, October 16.

10. Smith, Anthony 1992. “Chosen Peoples: Why Ethnic Groups Survive”. Ethnic and Racial Studies, 15:3

11. Sumner, William 2007. Folkways: A Study of Mores, Manners, Customs and Morals. New York: Cosimo Classics.

12. Thomas and Thomas 1928. The Child in America: Behavior Problems and Programs. New York: Knopf