Научно електронно списание за медии, PR, журналистика, бизнес комуникация и реклама
Брой 42/ Септември 2019 г.
20 Септември 2019 г., Петък

Отзиви

Принтирай E-mail

Центрофуги на радиосредата 2001-2010

Брой 11 / Октомври 2011 г.
Медии и обществени комуникации

Проф. д-р Тодор Петев

Резюме:

Summary:

Една необходима, крайно нужна, но не и очаквана книга[1] за електронната среда в съвременна България. Потребна, за да може човек да се ориентира в променящата се електронна панорама, не и очаквана поради твърде бързата смяна на поколения професионалисти в радио ефира. Човек трябва да има известна дистанция във времето, за да може да идентифицира по-отчетливо възникващи тенденции, да осмисля често противоречиви посоки на развитие и точките на пречупване.
Медийният преход направи актуален проблема за медийната концентрация, който не е нов за Европейския съюз, пише Маргарита Пешева (с. 28), един от авторите на „РАДИОСРЕДАТА 2001-2010”. Веднага възниква, като отглас, „намесата на тази радиосреда” в турбулентните процеси на самия преход – неясен като замисъл и объркващ като изпълнение. Нахлуване на медиите в публичните дискусии по обществено важни въпроси в кризисния период ги превърна от политическо средство във важен и несигурен играч на политическата сцена.
Оценката е ключ на всяка навигация – особено в непозната среда с опасни течения. Времето за преценка на случилото се по време на социалната трансформация обаче е притискано от напора на нови приоритети, предизвикателства и ограничения, на нови регулативи. Ето поради това не можем да търсим сериозна историческата стойност на изследването в рамките на „тук и сега”. Но още в началото на тази рецензия искам да кажа добра дума за този опит да се подредят някак си възникващи и отмиращи структури и процеси, съпътстващи нестабилни или решителни реформи. Турболенцията обаче е повсеместна, всепроникваща; тя се засилва от такива намесващи се социални фактори като: свръх-очакванията на объркани аудитории, като агресивните хватки на появилите се нови герои на публичната сцена и още друг фактор - унило занижената професионална само-рефлексия на радио-човеците.
Първата глава „Електронната медийна среда: 2001 – 2010 г. Преход и цифровизация” очертава структурата на предприетото изследване (с. 13-51).
Самата дефиниция на понятието електронна медийна среда очертава разнообразието от форми и канали на комуникация и съобщения или съдържания. Институционалните органи, които контролират електронната медийна среда са очертани според техните функции и правомощия. Раздържавяването на медийната среда изпреварва приемането на съответен закон – едно важно обстоятелство, което генерира хаос и агресивно поведение на част от новите играчи. Води се политика, основана на принципа „пазарът решава всичко” – нещо, което пародийно напомня първоначалното натрупване на капитала в други страни и по други времена. Законовият дефицит в сферата на далекосъобщенията налага принципа на „временна търпимост” – ненужна палиатива, която отлага същинското легализиране на бранша.
Ще отбележа вниманието, което автора отделя на един важен момент – Република България ратифицира Европейската конвенция за трансгранична телевизия, влязла в сила от 1.07.1999 г. Така са направени първите стъпки за транспониране на законодателството на Европейския съюз в България. В такава насока са и последвалите промени в Закона за радио и телевизия през 2002 г. С тригодишно закъснение (!!) Народното събрание приема Стратегията за развитие на радио и телевизионната дейност чрез наземно радио разпръскване, 2005 г. Така се възстановява лицензирането на нови радио- и телевизионни програми. Приемането на Стратегията всъщност е част от процеса на затваряне на глава 20 „Култура и аудиовизия” в хода на присъединяване на страната към Европейския съюз. Читателят остава с повдигнати вежди, но не е тук мястото за упрек – самото посочване на факта е достатъчно силна позиция.
Поради отсъствие на политическа воля и капацитет, отбелязва Маргарита Пешева, автор на този раздел, не са приети нужните промени в Закона за радио и телевизия – не е приет модел за финансиране на обществения сектор, който е оставен да функционира чрез ежегодни държавни субсидии (с. 16). Една форма на мека принуда, комбинирана със здрав системен контрол на националните разпространители, бих допълнил.
Читателят може да открие водещи събития и тенденции, очертали се в пет главни периода в развитието на електронната медийна среда в България. Първият период е свързан с електронното радиоразпръскване: от май 1930 г. започват редовни емисии на Родно радио - първата електронна медия, създадена от група интелектуалци, начело с проф. Асен Златаров. Родно радио поставя основите на персонифицираната журналистика (1930-1933 г.) в страната. Същата година то се превръща в държавното Радио София с директор Сирак Скитник, известен писател.
Вторият период в развитието на електронната медийна среда започва от септември 1944 г., когато радиоразпръскването окончателно преминава под юрисдикцията на държавата. В този период на растеж се налагат предаванията „на живо” от мястото на събитието, разгръща се персонифицираната журналистика, оформят се основни програмни линии, радио жанрове, радиодрами…От 1954 г. до 1960 г. действа Експерименталният телевизионен център в МЕИ. Под ръководството на проф. Саздо Иванов, ректор на Техническия университет, и на Кирил Кирков Експерименталният център до края на 1959 г. излъчва 500 предавания.
Третият период, декември 1959 г. – 10 ноември 1989 г., настъпва модернизация на медийната електронна среда: на 26 декември 1959 г. стартира Българската телевизия, през 1975 г. се открива втора програма на БТВ, година преди това ефирът се допълва от цветна телевизионна програма. Създават се четири регионални телевизионни центъра в градовете Пловдив, Варна, Русе, Благоевград. Велико Търново и Враца изграждат свои телевизионни студия. Започват първите телевизионни мостове между студия в страната и чужбина.
От 10 ноември 1989 г. започва четвъртия период в развитието на електронната медийна среда. Бързо се развива кабелното разпространение на програми, използването на интернет, расте обхватът на информационни и развлекателни програми, разширява се съдържанието, предавано по мрежа, развива се блогосферата…”До 1994 г., посочва Маргарита Пешева, Българското национално радио и Българската национална телевизия са единствените електронни медии у нас, при това – под пряката юрисдикция на държавата” (с. 19).
Публичният регистър на Съвета за електронни медии идентифицира 76 доставчици на медийни услуги в страната, осъществили 241 радиопрограми, разпространявани по аналогов път. Три радиопрограми имат национално покритие: Хоризонт, Христо Ботев и частното Дарик радио. Такова покритие имат и четири телевизионни програми: БНТ, bTV, Нова телевизия и bTV Action.
Чрез кабел и сателит практически всички градски селища имат достатъчно телевизионно покритие. Цифровата телевизия подобрява качеството на получаваните програми.
Наред с техническите подробности на промяната тази глава на книгата предлага информация относно някои драматични моменти на медийния преход.
Трансформациите, настъпили след 1989 г. са представени в следните насоки:
- радио и телевизионни програми;
- аудитории;
- регулация;
- саморегулация и ко-регулация на журналистическото войнство;
- политическа публичност.
По отношение на политическата публичност Румен Димитров пише, че колкото по независими са медиите от политическите актьори, толкова по-силен е демократическият порядък (Димитров, Р. Институционализиране на политически независими медийни системи в Източна Европа, в: „Медии и преход”.С. 2000, с. 17). Пиша тази подробност, тъй като често детайлите предават смисъла на цялата картина.
Кои са главните особености на медийния преход в България? М. Пешева посочва десет особености, всяка една пораждаща сериозни системни проблеми и бих допълнил, проблеми, които се допълват и усилват взаимно. Това са:
• Дестабилизация на Българското национално радио и на Българската национална телевизия;
• Закъсняло медийно законодателство и лицензионен режим, което изкривява развитието;
• Закъсняло раздържавяване на ефира, което стана едва след 1998 г. и първата вълна търговски радиопрограми получават далекосъобщителна лицензия от Държавната комисия по далекосъобщения;
• Регулиране на електронната медийна среда със създаван на два държавни регулатора – СЕМ и ДКД;
• Възможност за конкуренция между обществения и търговския сектор на медийната електронна среда;
• Преходът стана катализатор на нови професионални стандарти и правила за медийното отразяване на събитията;
• Новата конкурентна среда ускори развитието (условно казано, б.м.) на реалити форматите и развлекателните жанрове в телевизионните програми;
• Конкуренцията между радио и телевизионните програми се изразява главно в битката за сутрешния праймтайм – сутрешните блокове отнемат превъзходството на радиото в този часови пояс;
• През 2005 г. е учредена фондация „Национален съвет за журналистическа етика”, създадено е професионално сдружение „Национален съвет за саморегулация”;
• Старт на взаимна регулация и подпомагане на движение за медийна грамотност (с. 23-24).
Медийният преход, заключава авторката, е по-скоро реплика на политическия преход. Тип „Полу”, бих добавил, ако трябва да обобщим каскадата превъплъщения, на които бяхме свидетели, че дори и участници в процеса, без да разберем целта и смисъла на невидимите суфльори…
Почти десетилетие след промяната, пише М. Пешева, аналогично на европейската практика, у нас бе създаден „дуалистичен модел за функциониране на обществени и търговски медии”. Народното събрание приема необходимата регулаторна рамка, създадени са органите, които трябва да упражняват системен надзор върху дейността на електронните медии (с.26).
Чудесен ефект на дуализма: до преди това строго контролирани държавните БНР и БТР постепенно се изплъзват от „идеологическата опека, тяхното отделяне от влиянието и контрола на държавата” (пак там). Дуализмът има отношение и е стимул да се създаде нов речник на медиите на прехода. Авторката припомня знаменити фрази и изрази като тези: „За бога, братя, не купувайте!” (Димитър Попов), „Днес е хубав ден за българската демокрация (Александър Йорданов), „Не! На вълчата приватизация от червено-сини акули!” (Йоло Денев). Друга подробност, която е емблематична за годините на прехода – чудесния предизборен клип „Последен валс”.
Медийният преход, пише М. Пешева, бе неотделим от екранните манипулации, които първоначално превзеха улицата, а след това – и телевизионния екран. „Електронните медии станаха „хранителна среда” за политически слухове и манипулации, но и самите те произведоха собствени медийни измами – прословутата реплика на президента Петър Младенов „Най-добре танковете да дойдат”, многократно излъчвана в предизборното студио на СДС през 1990 г”…Христоматийна медийна провокация е и „новината” за ядрен взрив в атомната централа в Козлодуй в студентското телевизионно предаване „КУ-КУ” по Българската телевизия, което предизвиква паника сред населението въпреки шаржиращия музикален фон, независимо от предупредителните надписи (с. 27)…Търсеният отзвук на обществеността бе постигнат: чувството за зависимост и безпомощност – постигнато от една брутална ТВ шега.
Медийният преход, се казва в заключението на тази глава, направи актуален проблема за медийната концентрация, протичаща в Европа, но контролиран от законово-правните норми. „Законът след многократни изменения не успя да уреди въпросите, отнасящи се до медийната концентрация с изключение на хоризонтално концентриране на собственост… Медийният закон не урежда и въпроса за прозрачността на медийната собственост, който стои в основата на медийната демокрация” (с. 28-29). Вторият важен проблем, който търси законодателно решение се отнася до създаването на работещ модел за финансирането на националните обществени оператори БНР и БНТ.
В последното десетилетие на медийния преход – аз бих употребил по-силна квалификация „медийна трансформация” – се създава чрез интернет като медийна платформа, нова цифрова среда, които дават тласък за развитие на нов вид журналистика. Съответно: авторката подчертава, днес реципиентите са много по-взискателни и критични. „Медийният преход се оказа фокус и смисъл на промяната” (с. 29). Блестящо заключение, с което не можеш да не се съгласиш, след изчитане на останалите глави на тази книга.
Следващата част на книгата разглежда принципи на Европейския съюз в аудио-визията. Тук по трудове на доц. Нели Огнянова[2] - изтъкнат експерт по медийно право – са очертани специфични моменти на формиращия се „единен пазар за аудиовизуални услуги и създаване на стратегия за развитие и производство на телевизионни програми”.
По същество Европейската комисия разглежда аудиовизуалната си политика като култура, но и като културна индустрия. На такава основа комисията оформя и своята политика, в чийто център стои телевизията, която:
- играе особено силна роля при формиране на общественото мнение;
- има голямо влияние върху функционирането на съвременното общество;
- представя, системно налага и утвърждава на желаните социални ценности и стилове на живот.
Не напразно, бих допълнил аз, още през 60-те години на миналия век политолози определят телевизията като „най-силното културно оръжие на Америка”.
Това, което е съществено в преобразуването на аудиовизуалната медийна среда е, че провежданата политика в ЕС налага дуалистичния модел, който съвместява интересите на обществения и частния сектор. Такъв модел е приет и за развитието на аудиовизуалната медийна среда в страната. Особено място в политиката на ЕС в областта на аудио-визията заема Европейската конвенция за трансгранична телевизия. Конвенцията трябва да регламентира свободното преминаване през границата на телевизионни програми, а също така и задължения и отговорности при трансграничния обмен на телевизионни потоци[3].
На такава основа е подготвена известната директива Телевизия без граници, 3.06.1997 г. Общоевропейската конвенция и Директивата Телевизия без граници представляват основната регулаторна рамка за развитието на европейската аудиовизуална среда. Съществено значение има за развитието на разглежданата среда има Рамковата конвенция в защита на националните малцинства, ратифицирана от НС на Република България (ДВ, бр. 78, 03.09.1999). Привеждам тези подробности, за да изтъкна документната стойност на публикацията, осъществена като част от един успешен проект.
Следват глави, осветляващи условия, механизми и технически детайли, които заострят вниманието върху по-специални ракурси и тематични линии, като например:
- Радиооператори: обхват, формати и начин на разпространение;
- Радиоаудитория 2001 - 2006 г.;
- Радиоаудитория 2007 - 2010 г.;
- Реклама и пазар 2002 – 2006 – 2010 г.;
- Цифрово радио (с. 345 – 375);
- Радиодейност в Република България: 2001 – 2006 г. (с. 376 – 382);
- Радиодейност в Република България 2007 – 2010 г.;
В Заключението (с. 390-402) авторите на това изследване очертават тенденции, основни предизвикателства и дефицити на трансформиращата се в десетилетието радиосреда в България. Накратко това са:
- Технологически и социологически предизвикателства;
- Дълбоки различия между поколенията (стилове на живот, консуматорски социални нагласи);
- Регионална свръх концентрация в столицата (27 радиостанции), Пловдив (17 радиостанции), Варна (16 радиостанции)...
Авторите подчертават, че това разпределение води до „неравномерно развитие на националната, регионалната и местната радио-комуникация” (с. 394). А как иначе, бих попитал аз? Съществува ли някъде по света подобен образец, че да го приемем като модел, като критерий за успешност? Оценката може да бъде ключ при всяка навигация, стига да е избран реален критерий, стига тя да бъде правена на основата на отчетливи мерни единици.
Заявеният интегрален научноизследователски подход за щастие не е осъществен – разработката на комбинаторни скали, на множествена рангова корелация (multiple rang correlation) е задача, която надхвърля възможностите на такъв малък екип, да осъществи изследване на възникващи клъстери (cluster analysis) в откритото обществено пространство. Но насоката е дадена - дори и като заявка тя заслужава внимание. Особено от новото поколение изследователи на електронната комуникационна среда. Подобен интегрален подход е наистина нова ориентация за българските медийни анализи и се прилага за първи път (с. 33). Тезата може да се приеме като уместна реплика на заявени претенции на анализатори на символи и текстове в нестабилна комуникационна среда.
Движението към синтез обаче заслужава адмирации. В този смисъл самият процес, неговата фокусировка и крайните му резултати генерират нова информация. А тя е определено стимулираща – един трамплин за по-нататъшно развитие.
________________________________________
[1] Пешева, Маргарита, Милко Петров, Лилия Райчева, Кирил Конов, Емилия Станева, Весислава Антонова. „РАДИОСРЕДАТА 2001-2010”. „Фабер”. София, 2011.
[2] Огнянова, Нели. Аудиовизуалната политика и законодателства на Европейския съюз. С., 2005.
[3] Конвенцията е подготвена на основата на социологическо изследване, проведено в няколко европейски страни – Дания, Италия, Холандия, Унгария и България. Ръководител на изследването е датският експерт д-р Пребен Сепструп, 1992 г Резултатите са отпечатани в брошура на Юнеско: Preben Sepstrup, ed. Transborder TV Flows in Europe, UNESCO, Paris, 1993.
 

Цитат-формат (Suggested Bibliographic Citation):
Петев, Тодор. Центрофуги на радиосредата 2001-2010 // Медии и обществени комуникации. Изд. УНСС / Алма комуникация. 2011, №11. Available from: [ www.media-journal.info ]

Контакт (Contact):
e-mail: tdpetev@hotmail.com
 

дата на публикуване: 24.10.2011, Понеделник, 13:35
прочетена: 4841 пъти
Принтирай E-mail
Коментари 0 коментара

Име:

E-mail:

Коментар:


Въведи код: