Научно електронно списание за медии, PR, журналистика, бизнес комуникация и реклама
Брой 41/ Юли 2019 г.
20 Август 2019 г., Вторник

Общество

Принтирай E-mail

Особености на публичния образ на съдебната реформа

Брой 11 / Октомври 2011 г.
Медии и обществени комуникации

Петя Гергова

Резюме:


Особености на публичния образ на съдебната реформа

 

Special Features of the Public Image of the Judicial Reform


Петя Гергова

Summary: Five years after Bulgaria became a full member of the European Union her judiciary remains a constant object of criticism in Brussels and in the ranks of local experts. No matter a Declaration about the corner stones of the reform in the judiciary was approved by Parliament in 2003 the public image of the jurisdiction is low and the real changes are utterly insufficient. As a result in 2011 Bulgaria is a country vulnerable to the organized crime and to the negative public opinion in the EU member states. The slow and reluctant changes in the work of the state prosecution and the courts at all levels is a stubborn barrier against the adequate and reasonable progress along the painful social and political transformation of Bulgaria as a post communist country.

Ключови думи: култивиране на свободен поток информация, спирала на мълчанието Mениджмънт на събитията, промяна в манталитета, властови взаимовръзки, мрежова структура.

Key words: Cultivation of information free flow, Spiral of silence, Management of events, Mentality transformation, Power relationships, Network structure.
 

Summary:

В първите години след приемането на Република България за пълноправен член на Европейския съюз привеждането на съдебната система на страната ни в съответствие с критериите и стандартите на Общността се превърна в основен елемент от критиките на Брюксел, стана и главна тема на вътрешнополитическите дебати. Напрежението около натиска за реформа в третата власт постепенно се изостри дотолкова, че се заговори за война с изпълнителната власт [1].

 
Обществено предубеждение към магистратурата
 
 
След парламентарните избори през 2009 година водещ приоритет стана постигането на видими и приемливи за европейските партньори резултати в борбата с престъпността и с корупцията във висшите етажи на властта, както и за търсене на съдебна отговорност от предишните правителства на прехода заради разграбването на държавата. Лансираната още преди 2009 година теза на ръководството на МВР „ние ги хващаме, те ги пускат”, която визира съда, доведе до крайно противопоставяне на изпълнителната и представители на съдебната власт (главно съдии, но и прокурори). На гражданите всекидневно се съобщаваше за успешни полицейски акции, показвани и по телевизията. Обаче успоредно с това хората научаваха и за голям брой оправдателни присъди за „бели якички” на възлови постове, на доста от обществено опасните фигури и на лица, възприемани като водещи в подземния свят.
 
Продължаващите с години съдебни процеси, в които за обвиняемите предварително беше изтъквано, че са извършили наказуеми деяния, трайно повлияха върху обществените нагласи и формирането на отрицателно обществено мнение за способността на полицейските органи да събират годни доказателства, а също и за компетентността на магистратите да доведат нещата в съдебната зала до успешен край.
 
Въпреки очевидните усилия на управляващите да стъпят върху контрола на комуникацията и информацията на макро и микро равнище, давайки си сметка, че в новия организационен и технологичен контекст властовите взаимовръзки са преобразени, те не успяха да неутрализират противостоенето на специфичната институционална структура, каквато е съдебната система. Междувременно знаковите съдебни дела, отразявани и от световните информационни агенции, накърниха образа на България в Европа и по света, тъй като в повечето случаи започваха шумно и с големи обществени очаквания, а завършваха с резултат, който удовлетворява най-вече подсъдимите.
 
Всичко това изгради нелицеприятен образ на съдебната реформа в България в началото на 21 век, което се отразява пагубно и на страната ни като цяло, тъй като в правовата държава символът на държавността е именно правораздавателната система. Пет години след влизането ни в ЕС публичният образ на третата власт премина през редица катаклизми, за да се стигне до пиковия момент през пролетта на 2011 година. Тогава състоянието на българското правораздаване беше резюмирано от посланика на САЩ в София в синтезираното заключение, че у нас има две паралелни правосъдни системи – една за богатите хора с власт, поставяща ги над закона, и друга за обикновените българи. Дни преди това същата теза защити в статия бивш зам.-посланик на Германия, който заяви, че у нас действа произвол вместо ред.
 
От еластична съпротива към нагласа за прозрачност
 
 
Въвеждането на специалиста по „Връзки с обществеността” като щатна длъжност в българската съдебна система от 2002 година насам следва логиката на развитите държави в Западна Европа и Северна Америка [2]. В съдебните институции на общоевропейско равнище също са обособени служби за работа с гражданите и представителите на медиите. Онова, в което България засега изостава, е тенденцията, в интерес на обществените очаквания и желанието за откритост и достъпност, съдилищата също да възприемат – наистина с разбиране – необходимостта от служител, който в определени случаи да се изявява и като говорител.
 
Навсякъде в развитите западни демокрации, САЩ и Канада, както и в международните съдилища, взаимоотношенията между служебното лице на съда за връзки с обществеността и журналистите са строго регламентирани от правилник, отворен за модификации в интерес на работата, но съдържанието му е задължително и общоизвестно за съдебните репортери, фотографи и телевизионни оператори и се прилага без възражения.
 
Включването на длъжността специалист по „Връзки с обществеността” в Единния класификатор на съдебната власт е важен елемент от ефективната реализация на съдебната реформа, което пък е необходимо условие за цялостното приобщаване на Република България към ценностите на Европейския съюз.
 
Ето защо проучванията, анализът и изводите за българския принос в сферата на PR в съдебната система са многопосочно обвързани със законови изисквания, както и със субективни нагласи на магистратите, с индивидуалните качества, образователния ценз и усета на служителите, назначени за специалисти по „Връзки с обществеността”.
 
Темата за PR в съдебната система е особено актуална, тъй като „Връзките с обществеността” като регламентирана дейност в рамките на третата власт (съдебната) улесняват пътя за налагане на демократичните принципи на гражданското общество в България и съдействат за реалното евроинтегриране на страната.
 
Както посочва М. Кастелс [3], образованието и комуникацията са двете огледални спойки на съвременните национални държави. В случая с българската съдебна система обаче, решаваща за реалната промяна освен тези две условия е и промяната на манталитета. Значим аспект от трудностите, пред които буксува реформата на третата власт, произтичат не от друго, а точно от съзнателното нежелание на членове на магистратската общност да променят мисленето си, да възприемат т.нар. екология на съзнанието. Това е така, защото в многоизмернотомрежово общество различните видове мрежи имат различна логика за създаването на ценности.
 
За разлика от следвоенна Западна Германия, където беше многостранно приложен планът „Маршал”, посткомунистическа Източна Европа беше оставена далеч по-свободно да избира как и на какъв бряг да изплува от тоталитарното си минало. В резултат „българският бряг” в началото на второто десетилетие на 21 век доста прилича на презастроеното, загрозено и на места унищожено наше Черноморие...
 
В първия етап от дейността по „Връзки с обществеността” в съдебната система в България недостатъчно ефективно са използвани всички възможности за постигане на главните и неотложни задачи на съдебната реформа. В резултат на това възприемането, интернализацията на европейските стандарти протича мъчително бавно, а образът на българската съдебна система често е негативен. И в тази сфера, поради некачественото и саботирано преосмисляне на близкото минало, нанесените през онзи период поражения продължават да тежат върху всяко усилие да се постигне нормалност на законността. А травмата от комунизма би могла да се трансформира в стимул за допълнителна енергия за промяна... Стане ли дума за реформа, всъщност гражданите подразбират най-вече демократизирането на системата.
 
Дейността по „Връзки с обществеността” в българската съдебна система е ключово условие за дълбочинна промяна в нашето правораздаване и за еволюция в общественото възприемане на образа на третата власт и нейните представители. Поради особеностите на самата съдебна система, която е силно консервативна и инерционна, върху реализацията на връзките с обществеността в тази сфера също априори е наложена специфика. Тя превръща визираната дейност в своеобразен и малко познат „клон” на PR, който до момента е оставал извън проучване, анализ, изводи и препоръки.
 
И ако дейността на пъблик рилейшънс до голяма степен влияе върху съобщенията, публикувани в средствата за масова информация, обезсърчаващото и несанкционирано нежелание на съдийството да общува и с медиите, и с назначените в самите съдилища на длъжност „Връзки с обществеността” лица, които също са съдебни служители, само улеснява опонентите на съдебната система. Необезпокоявани, те все по-често осъществяват „мениджмънт на събитията”[4].
 
Осем години след институционалното въвеждане на специалиста по „Връзки с обществеността” неговата роля и ползата от дейността му в услуга на съдилищата остават откровено неразбрани и неприемани от повечето съдии. В резултат пълноценната работа на пресаташето изцяло зависи от добрата воля и разкрепостеното мислене на председателите на съдилища. А представяната от медиите позиция на магистратската общност е упорито недиалогична и устойчиво пасивна. В началото на 2011 година Институтът за развитие на публичната среда отчете, че съдебната система безспорно е най-поразена от институционалния сблъсък в България. През последните години тя е подлагана на два вида натиск – от страна на Европейската комисия и от страна на изпълнителната власт.
 
Недиалогичносткапсулиране –кръгова отбрана
 
 
Негативните оценки за работата на българския съд в по-голяма степен се дължат на непознаване на неговата работа, на невъзможност за вникване в проблемите и функциите му като правораздавателен орган – независим арбитър, задължен да прилага законите стриктно и еднакво спрямо всички. Всеобщото натрапчиво усещане за несправедливостта на прехода се концентрира около принципа за равенството на гражданите пред закона. Провежданите през първите години на 21 век социологически изследвания показват, че отношението към хода на съдебната реформа в България остава доминирано от цялостните оценки за преходния период. Ниското обществено доверие в съда е резултат на масовото разбиране, че е нарушен принципът за равенство на всички пред закона. А забавянето и отлагането на законовата санкция все по-често се възприема като практически отказ от правосъдие и това допълнително демотивира гражданската подкрепа за реформите.
 
Ядро на ефективната институционална комуникация с участието на съдебната власт е излъчването на послание за откритост, партньорство и професионализъм, а стратегическа цел са повишаването на правната култура и информираността на общественото мнение. Причините за недоверието към съда и за огромния натиск, на който е подложена съдебната система, се дължат на следното:
·       значителен брой незавършени дела;
·       твърде продължителен срок за разглеждане и окончателно решаване на   едно дело;
·       масово споделено разбиране за влиянието на нелегитимни политически и корпоративни интереси [5].
 
 
Разкритията относно същинското кадруване в съдебната система нанесоха омаломощаващ удар върху нейния публичен образ. Непотизмът съвсем не е чужд за системата на третата власт и шумният епизод с евтините терени, раздавани на магистратски роднини, е само едно от проявленията му.
 
Според Центъра за либерални стратегии решителната битка за съдебната реформа е въвеждането и реалното прилагане именно на критерии за оценка на професионалната дейност и етичното поведение. Досега, пак според Центъра, Висшият съдебен съвет (правителството на съдебната власт) съзнателно е блокирал този процес, защото това би намалило неговата власт да продава – и в прекия, и в преносния смисъл – назначения.
 
От друга страна, капсулирането в съдилищата и налагано почти навсякъде по-скоро фасадно присъствие на пресаташета е концентриран израз на дълбокото и все още непоклатимо убеждение, че съдията говори чрез съдържанието на постановените си актове и това е напълно достатъчно. Моделът на Спиралата на мълчанието е твърде отчетлив и различим в поведението на магистратската гилдия [6]. Става дума за демонстриране на особено силна солидарност и мълчалива кръгова отбрана за защита от обвиненията на изпълнителната власт, че съдиите са непоследователни и нелогични в решенията си и някои са зависими от добре облечени бизнесмени.
 
Най-общата теза на българските магистрати е, че недобронамерено настроените към съда редови граждани, включително и участващите в структурите на Министерския съвет политици, не са юридически подготвени и схващанията и критиките им са несъстоятелни, некомпетентни и напълно неграмотни. В общността на съдиите обаче несъмнено има и някои с по-различно становище за общото качество на правораздаването ни, за компетентността на магистратите като цяло, за подбора на новопостъпващите в системата, за жилавата шуробаджанащина и за критериите за атестация и професионално израстване. Но това не означава, че инакомислещите магистрати автоматично подкрепят тезите на ръководителите на изпълнителната власт. Такива съдии обаче, поне за момента, премълчават собственото си мнение и смятат, че то противостои на мнението на преобладаващата част от колегите им. Поддръжниците на алтернативното мислене остават безгласни, като вярват, че са малцинство, макар че всъщност е възможно и да не е така.
 
Поведението на магистратите е разбираемо, като се има предвид и безпрецедентният за една правова държава маниер на някои висши полицаи и политици да злепоставят българския съд. Особено красноречив беше високопоставен ръководител на МВР, заявил, че ако се разприказва, на съдиите ще им изпадат зъбите… В правовите държави присъдата е атестат за дейността на разследващите органи и прокуратурата им. Отговорността за оправдателните присъди поемат онези, които са повдигнали обвинението, без да могат да го докажат. У нас, както отбелязват мнозина съдебни репортери и анализатори, се случва обратното – когато не вкарат някого в ареста или го оправдаят, полицията дава оценки на съда. И отклонява негативите от проявите на собствената си кадърност. През 2010 година вицепремиер на страната дори заяви, че съдебната система била в услуга на организираната престъпност.
 
Всъщност, както отбелязват експерти от НПО, в борбата с корумпираните съдии най-големият съюзник на правителството биха били честните и обективни съдии, а обвиненията към цялото съсловие са некоректни и безполезни. Според магистрати, през 2010 година „демонизирането на съда” неоснователно е достигнало своя апогей.
 
Освен това и в годините на т.нар. преход съдебният стълб продължава да се захранва с новопостъпващи кадри, които да укрепват завареното положение. Така се усложняват и забавят промените в средите на съдебната система, защото става дума не толкова за поколенчески проблем, а за манталитетен. Анализирана отвън, мрежовата структура на магистратската общност изглежда „непромокаема” и доколкото може да се доловят вътрешните й процеси, те са свързани с особената „еластичност” и циркулация на елитите, някои от които битуват в адвокатските кръгове, а други – сред законотворците.
 
От промяна на манталитета към смяна на караула
 
Силовото изземване от страна на изпълнителната власт на ключовата функция „пазачи на входа” (gatekeepers) с цел прецизна селекция на съдии и прокурори за новосформираните специализирани съдилища и прокуратури ще доведе и до осезаем опит за „байпас” – пресичане на досегашния модел на династичност и поддържане на елитите в средите на третата власт. До момента неафиширани пазачи на входа са утвърдени юристи, които дистанционно дават тон на решенията на комисии за конкурсен прием на младши съдии и прокурори, както и за атестиране на вече правораздаващи магистрати, които веднъж натрупали необходимия тригодишен стаж в съда, стават несменяеми.
 
Обстоятелството, че публичният образ и общественият авторитет на магистратите съществено се различават от собствените им представи за самите тях, отново поставя на дневен ред императивната необходимост от нова и съвременна информационна политика на съдебната власт [7].
 
Свободното движение на информация и съвременното равнопоставено общуване и в обществото, и между институциите също изискват време, за да бъдат култивирани. Магистратите са хора, които в работата си се ръководят от писани правила. Няма нищо лошо, ако и регламентът за комуникация с обществеността и медиите също бъде подробно и изчерпателно описан, така че при нужда да си правят справки как да реагират в тези свои контакти. Това не значи, че веднъж утвърдени, правилата за общуване трябва да важат за вечни времена. Бурната социална динамика, на която сме свидетели, не го позволява. А пресаташето е съдебният служител, който въпреки всичко трябва да балансира, призван да съчетава в работата си достъпност и дискретност.
 
За да се превъзмогне формиралата се нагласа по отношение на българския съд, според изводите на социолозите е необходимо:
·       постигане на максимално широко споделено разбиране за характера и мащаба на проблемите, пред които е изправена съдебната система;
·       създаване на цялостна комуникационна стратегия, която да позволи ясно и отчетливо представяне на онези групи от проблеми, които в най-голяма степен предопределят ниската ефективност и общественото недоверие в работата на третата власт;
·       поддържане на постоянно функционираща система за социологическа експертиза и мониторинг на параметрите, определени като адекватни измерители на всяка група проблеми – основни в хода на съдебната реформа. Целта е определяне на базисните елементи, чрез които се изграждат публично валидните представи за качеството и насоката на развитие на реформата и степента, в която общественото мнение я възприема като средство за постигане на ново качество на социалната справедливост. На базата на социологическата експертиза пък стъпва моделът от индикатори на тенденциите в общественото мнение по отношение на реформата в съдебната система. Те са гаранция за надеждност, устойчивост и сравнимост  в реализирането на бъдещи проекти и инициативи в тази насока. Този подход се стреми към ново качество и формулиране на социологически стандарт чрез система от проверими показатели.
 
Препоръките за оптимизиране на специфичната дейност по „Връзки с обществеността” в съдебната система при български условия, за да стане тя „бърза, компетентна, модерна и прозрачна”, са свързани с целите на съдебното разклонение на Оперативната програма „Административен капацитет” (ОПАК) – Експерти в действие”, реализирана съвместно с Министерството на държавната администрация и административната реформа (впоследствие с Министерството на финансите) и съфинансирана от Европейския социален фонд. Репутацията на съдебната власт е тясно свързана и с усещането, което неюристите имат за работата и работещите в тази сфера. А това усещане често е необичайно и заради особения изказ в съдебните актове и стила на говорене, който магистратите ползват и в публичните си изяви.
 
Независимата и реформирана съдебна система трябва да отговаря на установените водещи международни стандарти [8],посочват от българския Институт за развитие на публичната среда. Според експертите това означава да е налице съдебна система, в която въпросите за назначаването и кариерното развитие на магистратите и отчетността и прозрачността в тяхната работа са решени и е гарантирано общественото доверие впочтеността им. Става дума за съдебна система, съдържаща необходимите законови и институционални механизми.

Те именно позволяват на магистратите смело, добросъвестно и стриктно да изпълняват своите задължения, като се ръководят само и единствено от принципите за независимост, безпристрастност, почтеност, равенство, коректност, компетентност и трудолюбие.
Култивиране на свободно движение на информация (freeflowofinformation), правомерно управляване на медийни събития (mediaevents), както и самокритична оценка на професионалните стандарти и норми на магистратите – това са „актуални проблемни възли” на реформата в съдебната система.
 
Изучаването на случаи е полезен качествен метод, подходящ и за стимулиране на професионалната саморегулация на съдебната система. Анализът на дела от обществен и медиен интерес дава ярка илюстрация за това как често има драстично разминаване на гражданските очаквания (наслоявани най-вече от медийни публикации) и окончателните съдебни актове в подобни процеси (например делото в Софийския градски съд за загиналите деца пред дискотека „Индиго”, делото във Великотърновския окръжен съд за убийството на студента Мартин Борилски в Париж, делото за смъртта на Ангел Димитров Чората в Софийския военен съд). Разминаване, което е постоянен дразнител за обществените нагласи към качеството на правораздаването и становищата, включително на високопоставени чуждестранни дипломати у нас, че в България има правосъдие на две писти – едната за бедни, другата за богати.
 
 
Бележки (Notes):
 
 
[[1]] Архив на Народното събрание на Република България. София, 2003 // Сега, 17 май 2006 (ред. псевдоним „Краят на съдебната реформа), с. 15; Ефективна публична комуникация на прокуратурата при противодействие на корупцията. Прозрачност без граници. 2005, София, с. 7; Христов, И. Общественият достъп до съд: законодателни и административни аспекти на реформата // Оценка на ефекта от въвеждане на антикорупционни политики и практики в българската съдебна система. Прозрачност без граници. София, 2005, с. 7.
 
[2] Единен класификатор на длъжностите в съдебната система.
Правилник за съдебната администрация в районните, окръжните, военните и апелативните съдилища и статута на съдебните служители. С., 2005, с. 19–21.
 
[3] Castells, M. Communication power. NY, Oxford University Press, 2009, р.16.
 
[4] Общественото мнение за дейността на съдебната система и
информираност за извършващите се реформи 2006–2007. Социологическо изследване на „Алфа рисърч” по поръчка на Инициатива за
укрепване на съдебната система. София, 2007, с. 10–11; Клиентите на съдилищата за съдебната реформа, качеството на предоставяните услуги и правораздаването в България, социологическо изследване на Алфа рисърч по поръчка на Програма за развитие на съдебната система. София, 2010, с. 11–13; Илкова, Ралица. Организирана престъпност и корупция: ключови съдебни дела. София: Фондация РискМонитор, 2010, с. 8–9, с. 27.
 
[5] Цената на правосъдието в България (оценка на динамиката и ефективността на обществените разходи за правосъдие и ред. 1998–2008). Институт „Отворено общество”, С., 2009, с. 54.
 
[6] Буркарт, Р. Наука за комуникацията. Велико Търново, 2000, с. 192.
 
[7] Медийна стратегия за развитие на съдебната система в рамките на Стратегия за продължаване на реформата в съдебната система в условията на пълноправно членство в Европейския съюз. С., 2010, с. 4–10.
 
[8] Данни от доклад на Института за развитие на публичната среда, съобщени на пресконференция на 31 януари 2011, цитирани по интервю за БТА и дописка в Медиапул от същата дата.
 
 
 
 
 
Цитат-формат (Suggested Bibliographic Citation):
Гергова, Петя. Особености на публичния образ на съдебната реформа // Медии и обществени комуникации. Изд. УНСС / Алма комуникация. 2011, №11. Available from: [ www.media-journal.info ]
 
 
Контакт (Contact):
e-mail:  p_gergova@abv.bg
 

 

дата на публикуване: 01.11.2011, Вторник, 14:05
прочетена: 3769 пъти
Принтирай E-mail
Коментари 0 коментара

Име:

E-mail:

Коментар:


Въведи код: