Научно електронно списание за медии, PR, журналистика, бизнес комуникация и реклама
Брой 31/ Април 2017 г.
23 Май 2017 г., Вторник

Бизнес комуникации

Принтирай E-mail

Етично поведение и време: феноменът етически мираж

Брой 12 / Януари 2012 г.
Медии и обществени комуникации

Проф. д-р Даниела Сотирова

Резюме:

В статията се предлага проучване, критически анализ и интерпретация на едно ново понятие в организационните и поведенски изследвания - етически мираж. Понятието се разглежда в приложно-етична перспектива и дава възможност да се тълкуват по-слабо изследвани аспекти на деловото поведение и комуникация. Анализът на етичното поведение e фокусиран върху осмислянето му в триизмерната времева перспектива. Връзката между темпоралност и етичност на поведението и оценките е изведен като основен проблем. От гледна точка на времевата трихономия е разгледана т.нар. „ограничена етичност”, както и явлението етическо избледняване като обяснителен механизъм за несъвпадението в етичните преценки при прогноза, действие и възстановка на определено поведение. Предлаганият подход би могъл да е полезен в организационнaта, мениджърска и конултантска практика.
Abstract
An academic study, critical analysis and interpretation of a new concept in organizational and behavioral research, named ethical mirage are proposed in this article. The notion is seen in perspective of applied ethics. It gives an opportunity to understand some less explored aspects of business conduct and communication. The analysis of ethical behavior is based on seeing it in a three dimensional time perspective. Connection between temporality and ethicality of behavior and judgments is a basic principle for this analysis. From the perspective of time trihotomy the so called "bounded ethicality" is considered and the phenomenon of ethical fading is studied as an explanatory mechanism for incommensurability between ethical judgments in the process of predicting, acting and reconstructing behavior as well. The approach proposed in this article could be useful in organizational, managеment, and consulting practices.
Key words: ethical behavior and time, attitude towards time in business communications, ethical mirage, ethical fading, role of metaphors and constructs in behavioral sciences.
 

Summary:

 

Метафоричното понятие етически мираж е въведено отскоро в употреба в изследвания по организационно поведение и организационна етика *. За първи път се предлага и обосновава в публикация от 2009г., обобщаваща двегодишни интердисциплинни научни изследвания [1]. Резултатите от това проучване с организационно-поведенска, социално-психологическа и антропологическа насоченост са основа за по-широкa етическа интерпретация, предложенa в настоящата статия. Развиваният подход е прагматичен. Освен всички други предимства на прагматичния подход, той дава възможност за прецизиране и нов поглед към въпроси, които се възприемат като универсални, абстрактни и традиционни в моралната философия. Точно такъв е въпросът «етика и време» [2].
Има вече достатъчно разнопосочни приложни изследвания за това «защо и как добрите хора понякога правят лоши неща» (по думите на професора по социална етика в Харвард М. Бенаджи). Според израза на друг приложен етик „етичното и неетичното поведение може да бъде разчупено на по-малки парченца” [3]. Приложно-етическият анализ интегрира изводи и подходи от разнопосочни трансдисциплинни проучвания за човека. Психологическите изследвания за индивидуалното морално развитие отдавна са се интегрирали в приложно-етичното знание [4]. Сред многообразните парадигми в хуманитаристиката, чиито резултати ползват етиците за осмисляне на проблема етика и време, има една област, останала встрани от тяхното философско любопитство. Това е са теорите за организациите и организационните комуникации. Изучаването на поведението на самите организации, на техните лидери, членове, партньори и клиенти, на мотивите и действията им в динамична корпоративна среда хвърля светлина върху редица общи страни на моралното поведение изобщо.

1. ТЕМПОРАЛНОСТ И ЕТИЧНОСТ

Етика и време е наистина безбрежна тема за многопосочен философски размисъл. Житейска истина и отдавна доказан научен извод е, че факторът време е един от основните детерминанти в моралните оценки на поведението. В този текст обект на анализ е етичността на индивидуалното и групово организационно, делово, бизнес повдение. Нека да припомним, че за деловото поведение са характерни най-малко следните три особености: целенасоченост, търсене на конструктивни разпознаваеми и приемливи за всички участници резултати и ориентираност към стандарти, синтезиращи най-добрите практики в дадена специализирана дейност.
Могат да се разграничат различни аспекти /или перспективи/ на връзката „етично – темпорално”. На първо място, въвеждането на дългосрочната, а не краткосрочната перспектива е базов аргумент за уместност на етиката в бизнеса и разбирането за неговата корпоративна социалната отговорност. Етичността е добър избор за бизнеса стратегически, негово конкурентно предимство в дългосрочен план. Тогава е в сила тезата «добре е за самия бизнес да бъде добър».
Гледната точка на „вечността” е била своеобразен гарант и пазител на почтенността в деловите контакти от векове. Една от заповедите на старото Лондонско Сити гласи: “Няма друго толкова силно поощрение за доброто поведение като стабилността. Ако си правил печеливш бизнес с един и същ човек в продължение на 25 години и ако се надяваш да го продължиш през следващите 25 години; ако твоята фирма е въртяла бизнес с неговата фирма в последните 150 години и се надява да го прави през следващите 150 години, то всяка победа или печалба в момента е по-лоша от дълготрайната загуба на тези отношения.” Разбира се, далеч не всички ситуации в предприемаческото /понеже без предприемачество няма бизнес/ поведение могат да се анализират от гледна точка на дългосрочната перспектива. Така е особено във времена, когато рецесията и кризата се проточват, а катастрофичността е ежедневие. „В дългосрочен план всички ние сме покойници” - тази мисъл на Кейнс е обичана и лесно приемлива за прагматичните хора на бизнеса със своята категорична ирония. Днес скоростта и накъсаността на времето са други: моментността е измерение на бизнес комуникациите, натискът за успех „сега и веднага” е много мощен. Това деформира старите правила за добро бизнес поведение.
На второ място, времето се разглежда като натиск при моралния избор. Времето е ограничител. Силата на фактора време при вземане на конкретно етично решение в общности и организации е отдавана изучена от психолозите. От класическите експерименти си заслужава да си припомним следния от 1973 г.: участници в него са 40 студента от последния курс на семинарията, всички те с високо ниво на индивидуално морално развитие. Всеки е помолен да напише есе за добрия самарянин /библейската притча за милозливия човек/. На половината от студентите предварително е казано, че имат два часа на разположение, а на другите - не е посочено ограничено време за изпълнение на задачата. По време на работата в залата влиза човек (всъщност - актьор), който спешно се нуждае помощ. От 40 души само 16 прекъсват работата си с готовност да му помогнат, като 15 от тях са били от групата на студентите, писали съчинението без ограничение във времето [5]. Ако бъдещите духовници могат така масово да се отказват от морално отговорно поведение в определена ситуация, при която времето е притискащ фактор, то какво да кажем за деловите хора? Как ще действа бизнесменът, който разбира се е силно притиснат от фактора „времето е пари”? Потребността от бързо действие дава стеснени възможности за етично поведение. В този смисъл «мениджмънт на времето» е комплекс от знания за компетентности, имащи и етични параметри и последици.
На трето място, разликата във възприемането на времето е културен измерител. Параметърът „време” е основополагащ за всички работещи типологизации на общностни и национални култури. За пръв път антропологът Е. Хол разграничава „монохронните” от „полихронните” култури. Неговата идея е развита през 80-те години и след това в моделите за културните разлики на Г. Хофстеде, А. Тромпенаарс., Ч. Търнър др. [6]. Например чрез културния параметър "избягване на несигурността" е измеримо културното възприемане на еднопосочността на времето. Има общества, в които неопределеността на бъдещето тревожи хората, както и обратното. За тези общества е характерна съответно висока или ниска зависимост от експерти при разрешаването на проблеми, както и малка или голяма готовност на индивидуалното съзнание да се справя с тях. Общества, които слабо избягват несигурността, по-лесно приемат начин на поведение и мислене, различен от собственото им, защото то не предизвиква усещане за заплаха у тях. Индивидите в обществата, които силно избягват риска, се стремят да надвият бъдещето: чрез повече емоционалност и агресивност, чрез допълнителни институции, които поддържат сигурността и предпазват от риск, чрез повече закони и канони.
Показателни са културните разлики в организационния език. Една от най-често употребяваните думи в него е «време». Изследователите посочват красноречиви разлики в етимолгията и семантиката на тази дума. „Manana” на испански означава буквално „утре”, но по смисъл в ежедневните фрази – „не сега”. „Inshallah” е „по /в/ Божията воля” на арабски, но по смисъл означава "Аз не нося отговорност за това, което ще стане в бъдеще". И испанското, и арабското реагиране с тези изрази изглеждат еднакво близки по смисъл за един представител на англосаксонската или северноевропейската култура: те са израз на спокойно отношение и на липса на стрес от факторите време, краен срок и спазване на обещания, уговорки, ангажименти [7]. Американското «Времето е пари» като типична ценност на протестантската трудова етика е «културна иновация» от 1748 г. с автор Бенджамин Франклин в известния му нравоучителен текст «Алманах на бедния Ричард».

2. ТOЧНОСТ, СРОЧНОСТ И СТАНДАРТИ НА ДЕЛОВО ПОВЕДЕНИЕ

Отношението към времето като съществена индивидуална разлика оказва влияние върху деловото поведение и нееднозначното му въприемане от „планирано - гъвкаво” до „етично – неетично”. В организационното ежедневие е проблем преди всичко точността и срочността. Притеснението от «дедлайна» е психологическо състояние, станало характерно за модерния работник, служител и мениджър. Съществуване в надпревара с времето е белег на съвременната цивилизация. Тази нагласа и модел се поддържа чрез всички канали на социализация. В училище изискват да правиш нещата «в срок». Способността да вършиш добре повече работа за по-кратко време е заложена в скрития дневен ред на образователните институции.
«Дедлайнът» е базов модел на всеки трудов процесс днес. Психологически усещането за работа е състоянието, в което човек се напряга да свърши всичко очаквано и необходимо в последния момент. Дедлайн (от английски dead-line) значи буквално “мъртва линия” и има хора, които патологично се боят от нея. Така, условно казано, страхът от смъртта е трансформиран в масовото делово ежедневие. Онези, които не могат да работят в ритъма на останалите, изпитват това често. Хората възприемат тази мъртва линия различно. Според психолозите почти 20% от работещите в офис са склонни изкуствено да “забавят” нещата и винаги да отлагат работата си за после, а около 10% е групата на онези, които непрекъснато работят в състояние на стрес и това е за тях източник на психическа енергия. За такива хора срокът и стресът са признак за работа.
Причините за подобно възприемане на дедлайна не се коренят само в липсата на планиране и свръхнатовареност, те са по-скоро личностни. Някои хора са полиактивни и полихронни, а други моноактивни и монохронни. Отдавна /след 50-те години на ХХ век/ е разпространен и все още ефективен в изследванията и управлението на човешките ресурси моделът на М. Фридман за двата типа (А и Б личност), свързани съответно с хроничната надпревара на индивида с времето или пък с липсата й. Първият тип хора са склонни да правят няколко неща едновременно, да търсят риска и стреса и живеят като че ли в няколко живота, докато тип Б могат да са ефективни само в една-единствена посока /дейност/.
Възможностите за ориентация в измеренията на времето са също различни. Някои живеят единствено с мисълта за сегашното, други са непрекъснато в утрешния ден, трети правят своите планове далече напред. Според тези характеристики в по-новите изследвания различават четири типа служителите. Комуникаторите са ориентирани към настоящето, а не към бъдещето. Те могат да изпълняват няколко неща едновременно. За тях е важен успехът на целия проект, а не отделните задачи. Такива хора обикновено не следят за дедлайна, но могат да изпълняват всякакви задачи в кратък срок. Вторият тип са гледащите в бъдещето. Тези хора са насочени напред и могат да правят няколко неща едновременно. За тях е важно спазването на сроковете, а не крайната цел. Има опасност да забравят за текущите задачи, защото са увлечени в мисли за финала. Стратези наричат служителите, които се отнасят много сериозно към сроковете, моноактивни са и гледат напред. Те винаги сверяват своя часовник с графиците. По-лесно се ориентират в плановете, отколкото в реалните събития. Стратезите не могат бързо да откликват на промени. На тях им е по-лесно да планират проект, но някой друг трябва да мисли за сроковете в осъществяването му. Четвъртият тип са бегачите - изключително активни, те мислят само за настоящето. Интересуват се единствено от нещата, които визуално се случват. Те не виждат крайните цели, затова им се струва, че трябва да правят всичко сега и бързо. Току-що завършили една задача, веднага се захващат със следващата.
Всички тези типажи обаче трябва да работят в екип, което често е трудно. Някои се изявяват добре в условията на спокойна работа, други ги привлича натискът на краткото време. Във всяка работа настъпва момент, в който сроковете започват да притискат. Тогава на преден план излизат онези служители, които са способни да работят ефективно дори при несвойствен за тях ритъм.
Американският философ Стивън Берглас въвежда специален термин, с който определя патологичната неспособност на някои хора да спазват срокове - хронична зависимост от времето [8]. Според него също има други четири типа хора, зависими от срока. Бързаците са идеалните сътрудници. Те често изпълняват работата си предсрочно. Не се нуждаят от контрол, но не обичат да работят в екип и трудно стават любимци на останалите. Те са винаги извън общата маса, но не се притесняват от това, напротив винаги се гордеят, че са различни. Любимците обикновено се нагърбват с работата на другите, в резултат на което закъсняват със собствените си задачи. Перфекционистите постоянно не са доволни нито от своята работа, нито от работата на другите. По правило тези хора се определят като “нарциси”, които винаги се стремят да бъдат възможно най-съвършени. Опашкарите са сътрудниците с ниска самооценка. Интересуват се само от мнението на колегите за тях [9].
Точността като параметър на отношението към времето е ключов момент в кроскултурните делови коммуникации. Едно от първите впечатления на деловите хора, поставени в друга национална бизнес култура, обикновено са свързани с навиците за точност. Границите на точност са доста широки и условни. Ето един пример: ако си поканен на вечеря в 7 часа, трябва да знаеш, че всъщност ще те очакват по различно време: в Германия - наистина в 7; в Американския Среден Запад - 6.55; в Япония - 6.00; във Великобритания – в 7.15; в Норвегия – между 7 и 7.15; в Италия – в 8.00; в Гърция – между 8.00 и10.00; в Испания – в 10.30; а в Индия – между 8 и 9.00 ч. [10]. Разбирането за срочност в деловото планиране е също различно: според управленския консултант Адриан Станчу, ако в Румъния дългосрочно стратегически означава около три години, то в Япония – три десетилетия.

3. ВРЕМЕВА ТРИХОНОМИЯ И „ОГРАНИЧЕНА ЕТИЧНОСТ”

Факторът време е не само личностен, ситуационен или културен измерител, но и обяснителен механизъм на етичното поведение. Как хората предвиждат, действат и морално оценяват ретроспективно своите постъпки? Какво по-конкретно се крие зад процеса на неточно и погрешно пресъздаване на минал опит? Какво изобщо е моралният опит и какви са механизмите на неговото „трупане”, изразяване и използване? Защо ние не сме толкова етични, колкото си мислим, че сме били?
Своеобразен подход към тези въпроси се предлага като че ли за първи път от група специалисти по организационното поведение [11]. Те тръгват от съществуващите разминавания между представи при възприемането и оценката на собствената етичност във времето преди и след дадената постъпка. Според тях има времева трихотомия между предсказване, действие и възстановка на действието. Именно тя е в основата на погрешното разбиране и оценяване на етичността на поведението. Хората обикновено прогнозират, че ще постъпват по-етично, отколкото реално се случва. Същевременно, когато подлагат на оценка свое действие в миналото, смятат, че са постъпвали по-етично, отколкото е било в действителност. Тук се използва т.нар. ос „исках - трябва” като своеобразна теоретична рамка за обяснение на т.нар. ограничена етичност /bounded ethicality/. Понятието дава възможност да се вникне във спецификата на етическата рационалност. „Ограничена или гранична етичност” е онази разлика в моралните оценки, между „исках” и „трябва”, която възниква от самото времево несъвпадение между сега, преди и после. Шлейфът на „трябва” /или силата на дължимото/ засенчва всичко в хода на прогнозирането и възстановката /реконструкцията/ на действието, докато сянката на „исках” е доминираща по време на критичната фаза на самото действие [ibid]. По този начин се изяснява етическата рационалност процесуално. Изтъква се, че етичността единственно като самосъзнание на субекта е „систематически ограничавана” в името на поддържане на образа за собственото Аз във времето /т.е., - на континуитета на личностните роли/. Подобен акцент върху етичността единствено като самоидентичност на свой ред може да води до поведение, влизащо в противоречие с предполагаеми други морални образи, представи и променени стандарти.
С въвеждането на времевото измерение при обяснението на това защо хората са етически ограничени се прецизира още една страна от проблема за моралното обяснение, оправдание и аргуменитаране, върху който се фокусира дискурсната комуникативна етика на Хабермас. Дали илюзорната и времево-подвижна представа за самия себе си като за етичен човек може да се само-коригира? Доколко тя подлежи на поправки от самия морален субект и от развитието на дебата в моралната общност?
За първи път линията „искам – трябва” като разграничение при обяснение на вътрешноличностния конфликт в самосъзнанието при вземане на организационни и мениджърски решения е била изследвана от М.Бейзърман през 1998 г. [12]. Искащото Аз и изискващото Аз са в несъгласие и надпревара. Нашето искащо Аз се проявява в онези избори и предпочитания, които са по-скоро емоционални, афективни и импулсивни. Нашето изисквашо Аз се характеризира с рационалност, информираност и благоразумност. Причината за етическо разминаване между оценката на етичността на едно и също действие е в несъвпадението между искащо Аз и изискващото Аз.
Други специалисти по организационни и мениджърски изследвания разграничават планиращото и правещото Аз [13]. За тези и аналогични теоретични модели /например, и за т.нар. етика на грижата на Нодинг/ са съществени отношенията на действащото в момента Аз и “най-доброто Аз”. Азът се мисли като мрежа, изтъкана от действителните и потенциални бъдещи отношения, а не като изолирана същност-наличност с ясно очертани граници. Така, видяна „през призмата на времето”, етичността на поведението също става триизмерна. Тук фразата в кавички по-горе е използвана не само като метафора за философската /онтологическа/ категория време; метафората не служи само за вторична визуализация на пределно общата категория. Авторите на анализираното изследване показват как при прогнозата за поведението, реалното действие и обяснението му пост фактум възниква процес на етическо избледняване /ethical fading/. Това е “...морално избледняване, обецветяване на взетото решение”. Етическите решения имат „морален цвят”, който избелява и избледнява с времето [14]. Моралната преценка е наслагване на представи, на видения сега за случилото се преди и замисляно някога. По този път се достига до феномена „етически мираж” като аналог на природното явление - на онази илюзия, в основата на което е появата на мними изображения на обекти, скрити зад хоризонта. Скритото е станало видимо в резултат на определено пречупване на светлинния лъч.
Вглеждането във времевите механизми на този процес на формиране и непредубедено деформиране на морални оценки е съществено за по-задълбочено разбиране на процеси и състояния, които обобщено наричаме ретроспекция, носталгия, ‘вече видяно’, романтичност и др.под. Много от стандартните въпроси и препоръки от областта на приложната етика започват да се възприемат като смислени и ефективни, когато се осмислят чрез тази темпоралност на етическото:
• Как действат и би трябвало да действат етичните комисии, които на основата на етични кодекси дават морални преценки и санкции?
• Как се формират традиционни представи за етично и неетично индивидуално или групово поведение в корпоративната култура?
• Каква е уместната и подходяща давност за търсене на морална отговорност за допуснат пропуск, небрежност, грешка, нередност?
• Установено е, че хората погрешно си спомнят за предишния си опит като за по-позитивен, отколкото той е бил. Там ли е причината за слабата ефективност на санкцията на етичните кодекси?
Несъвпадение и погрешност има не само в прогнозирането на поведението, но и при възстановката на минало събитие и действие. При това самата етическа реконструкция също се видоизменя времево независимо от своя «автор и адресат».
Анализираният тук времеви механизъм не е бил изследван самостоятелно и обикновено не се взима предвид при осмисляне на деловите отношения. Рефлексиите върху личния и колективен опит показват, че именно времевата трихотомия е в основата на погрешни индивидуални и групови оценки – както етически, така и естетически, професионални, експертни, управленски, политически и др. Предсказването /планирането и прогнозата/ на нашите действия, както и споменът за минало поведение са ключов елемент от т.нар. вземане на етично решение. В едно от изследванията [15] ограничената етичност в организационна среда се определя като психологическа бариера, удържаща индивидите и водеща ги до въвличане в етически несигурно поведение, несъвпадащо с тяхната собствена ценностна система. Етическите решения се основават на желанието на човек да вижда себе си като морален, компетентен, невлизащ в конфликт на интереси, толерантен и пр. Интересен е изводът на M. Бейзърман, че хората са по-скоро склонни да възприемат поведението на другите като неетично тогава, когато във времето настъпва постепенна „етическа деградация”, отколкото тогава, когато има внезапна проява на грубост, арогантност, „шок от неетичността”. От тази гледна точка авторите обясняват защо толкова много служители на одиторската къща „Артур Андересън” са били неспособни да забележат пропадането на „Енрон” [16].
В деловите отношения хората са склонни към заблуждаващи реакции и изказвания. Примерът, който се дава в цитирания по-горе труд, е от практиката на провеждане на интервю за работа. „Вие се готвите да преговаряте с потенциален работодател. Вие нямата други оферти, така че вашата позиция като преговарящ е на по-слаба страна. Вие сте си подготвили достатъчно аргументи, за да получите по-висока заплата. По време на разговорите обаче, когато работодателят ви моли да обосновете по-високата заплата, отколкото тази, която той ви предлага, вие неочаквано и за себе си казвате, че имате няколко сериозни предложения с по-високи възнаграждения”[ibid]. Защо хората правят заблуждаващи изказвания пред колеги и клиенти спонтанно и с необмислена и несигурна изгода и/или полза? Защо са склонни „да си вдигат цената” , когато това е нерационално и непланирано от тях? Защо се готвят за определен тип поведение, а вършат друго в ситуация, в която те самите задават параметрите? И защо, разсъждавайки post factum, са склонни да смятат, че са постъпвали правилно?
Преописването като механизъм на практическото морално разсъждение е първоначално отделено и анализирано в моралната философия на Айрис Мърдок. А. Мърдок обръща внимание на един от аспектите на процеса на преописване /redescription/, към който прибягваме, за да се поставим в ситуации, които са емоционално удобни за действие. В най-известния си пример писателката разказва за майка, завладяна от ревност към съпругата на мъжа си. Възрастната жена се учи постепенно да гледа на снаха си като на искрен, непосредствен и спонтанен човек, а не като на лицемерна, вулгарна, груба и непълноценна личност. Тази нагласа помага, но едва ли е достатъчна, за да се изгради здрава основа за избор на правилно действие с преописания човек в преописаната ситуация. Дори и при наличието на удовлетворителна междуличностна комуникация е трудно да се приеме, че преописването изчерпва всички механизми за практическо морално разсъждение и действие [17].

4. ЕТИЧНОСТ ПО ПРИНЦИП И В МОМЕНТА

Какво се случва с добрите ни намерения в момента на постъпката? Нека допуснем, че имаме намерение, убеждение и решение да сме етични с клиента, колегата, партньора, пациента, гражданина. Но когато идва времето (или бремето) за действие, в момента на обслужването (ситуацията, срещата), ние премълчаваме, отлагаме, избягваме, отклоняваме, лъжем човека отсреща, за да извлечем полза, пауза, изгода за себе си или за част от себе си. На едно по-общо равнище би било достатъчно обяснението, че субектът не съзнава, че моментното му поведение има етични измерения и последици, етическите му параметри не са „видяни” от него. На по-конкретно равнище е възможно по-презизно вникване чрез анализираното понятие етическо избледняване.
Какви фактори конкретно влияят върху процеса на етическо избледняване? На първо място, такива са групата фактори, свързани с нашето искащо Аз, с личностното измерение на желанието и волята, в смисъла на „аз искам да постъпвам по определен начин”. Изследванията на организационното поведение показват, че има основна разлика между това дали индивидът рамкира решението си като предимно бизнес избор или като предимно морален избор. Второ, съществено влияние има типът санкциониране при евентуално неетично поведение в общността: слабо санкционираща система /т.е., такава с малка вероятност за откриване на неетично поведение и с ниски разходи, ако то бъде разкрито/ увеличава етичното поведение. В сила е и обратната зависимост: висока вероятност за разкриване на неетичното поведение и висока „цена”, плащана ако се разбере за него, т.е. – силна санкционираща система намалява етичното поведение. Силата на санкциониращата система в организацията обаче води до по-бързо избледняване на етичността на решенията. От друга страна силно санкционираща система изисква и формира „манталитет на калкулатор”, според израза на двама учени [18]. «Ще ме хванат ли и какво за мен е най-добре да направя, ако ме хванат?» е въпрос, който като че ли не отпада дори в общности с високо равнище на сътрудничество и етичност [ibid].
Естествен е въпросът кога в организацията „има повече място” за ценностно-ориентирано поведение, съответстващо на императива „какво съм длъжен да правя?”, а не на делови манталитет в отговор на въпросите „какво ще каже шефът?” и „какво ще кажат другите?” Дали винаги е уместно да отделяме тези три въпроса и не се ли случва това разграничаване само обмисляйки дадено действие или разсъждавайки за него post factum? Интересно е, че има изследвания, които показват, че нашите ценности, идентичност, идеология в по-голяма степен се отразяват върху прогнозите ни за по-отдалеченото бъдеще, отколкото за непосредственото бъдеще или за сегашното [19]. Когато мислим и действаме в по-далечна перспектива, виждаме картината като цяло, в по-близка перспектива – отделни детайли. Използвайки цитираните резултати на социалните психолози, професорът по бизнес етика К. Дикман дава следния пример. Кандидатка обмисля поведението си по време на интервю за работа. Когато се мисли дългосрочно и по принцип дали да се противопоставиш на интервюиращ, който ти прави неприлични сексуални намеци по време на интервюто, човек се фокусира върху недопустимите нападки, върху това как той би се разстроил и как ще реагира при подобно поведение. Мотивацията да реагираш и да се противопоставиш е по-силна, тя става еднозначна и очебийна при дългосрочна и абстрактна представа за някаква подобна ситуация. Но когато човек се сблъсква със сексуален тормоз в реално интервю, очебийност „номер едно” е друга: възможността да получиш съответната работа [20]. Изводът от това сравнение е, че отказът да се разглежда силата на „очебийната мотивация” в действителна ситуация /”да ме одобрят за тази работа”/ често води прогнозиращите до грешки в следващите прогнози. В крайна сметка това заздравява и бъдещо разминаване между предсказуемо и реално поведение. Така конкретно се проявява симптомът „лесно е да го кажеш, трудно е да го направиш”, дори и да става дума за анализ, прогноза и ревизия на собственото поведение.
Върху „качеството” на деловото общуване и поведение действат множество силни интуитивни, извънрационални, дори – физиологически фактори за вземане на етично решение “в момента”: глад, болка, шум, лошо настроение, високо кръвно налягане са част от добре проучени определящи фактори. В момента на самото действие човешкото поведение е в много по-голяма степен автоматично. Тогава инстинктивната саморегулация е съществен детерминант. Гладният човек прави краткосрочни решения, дори и ако има надежди утрешният му глад да не е толкова силен, колкото е днешният. Така се скъсява периметърът за свободно поведение, пространството на самата етичната ситуация се стеснява и като че ли в него не се открива място за другите участници. Тази перспектива се развива в интуитивистските подходи в моралната психология, които изтъкват моментния изблик на чувства и ролята на моралната интуиция. Колкото по-дългосрочна е перспективата, толкова повече ситуационните фактори и инструменталните ползи отстъпват място на идентичностите и на изискващото Аз. Както за индивида, така и за бизнес организацията дългосрочната перспектива е подходящата рамка за етични оценки въз основа на „така трябва”.
Искащото Аз е гледащото в сегашното и близкото бъдеще. Изискващото Аз „влиза в играта”, образно казано, преди или след съответната постъпка. В други проучвания се използват концептите „идеализиращото Аз” и „прагматизиращото Аз”. Kривец и Тайлър [21] показват, че една година преди реалната ситуация на избор студентите са склонни да направят идеалистичен избор /например да изберат курс с професор, който се отнася със студентите с уважение, достойнство и има високи изисквания/, но в момента на избора няколко дни преди началото на семестъра те правят прагматичен избор, т.е. – избират професор, който пише лесно по-високи оценки и няма високи изисквания към студентите. Отдалечената и близката времева перспектива активират нащето идеалистично или прагматично Аз.
Подобно разграничаване и доминиране на „искам да” или на „трябва да” е проучено и се прилага в продажби на стоки и услуги, например при избор на филми във видеотеки. „Искам да гледам този филм” и „трябва да го гледам” са в основата на различни класификационни системи в маркетинга на този вид индустрия. „Искам да го ям”, „Трябва да го ям” или изборът между „вкусно” и „полезно” може да се разглежда аналогично при цялата специфика на избора на филми и на храни.
Интересно е дали несъвпадението между пост фактум визията за етичност на дадено поведение и етичността на реалното поведение може да се разглежда като грешка в предвиждането? Кога грешим в по-голяма степен: когато предвиждаме как ще постъпим или когато оценяваме как сме постъпили? Разбира се, ясно е, че в случая не става дума за аналогии с грешките в прогнозата на климатичното време, например. Но дали широко употребяваният термин „човешка грешка” е приложим в случая с етическото избледняване и разминаване?
Има организационни изследвания, които показват, че хората в по-голяма степен грешат в предсказанията на своите постъпки: те са по-скоро оптимистични, отколкото реалистични; смятат, че им е необходимо по-малко време, отколкото всъщност е нужно, за да реализират някаква своя цел [22]. Предсказанията за собственото поведение са в по-голяма степен следствие от желанията и надеждите, отколкото на рационална преценка на конкретна ситуация. Свръхоптимичстичните нагласи за собственото бъдещо поведение са по-вероятни, когато изборът между няколко варианта на решения е в рамките на нещо социално желаното и приемливо. Границите на еталонно поведение за задават от това, доколко са ценни и ценени в общността алтруистичните, подмагащи реакции или от «примера на висшестоящия», от желанието да наподобяваш шефа, мениджъра или някой, взимащ решения в организацията.
Изследвана е и потребността от морално пречистване при пост фактум етичните оценки на действията като вид компенсаторно поведение: служителят изпитва нужда да се изчисти и пречисти, например след информиране, обсъждане, разказване за нечие неприемливо и неуместно поведение. Механизмите на избирателната памет и погрешното атрибутиране на отговорност и вина също участват в моралното оправдание. Когато завършилите състуденти са помолени да си спомнят какви са били като студенти, те се представят като по-етични, сътрудничещи си /даващи един на друг да се преписва/, помагащи един на друг. Ретроспективно или проспективно, човек е склонен да се представя като по-добър. Избледнява или се забравя силата на интуитивните, физиологически и ситуационни фактори, оказвали влияние на поведението в момента. Затова т.нар. ревизионизъм на паметта не е само медицински, правен, исторически или политически проблем, той има и приложно-етически измерения. Начинът и механизмите, чрез които хората избирателно и егоцентрично преразглеждат спомена за своето поведение е свързан с идентичността им. И в организационните изследвания се стига до заключението, че съществено за деловата етика е запазването на положителния Аз образ, на ниско ниво на апатия и отчуждение. Ето примерът, даван от социални психолози, изучавали етическото избледняване в различни професионални услуги. Консултант отчита един или два часа повече работа в сравнение с реално свършената. В последствие забравя за това, включва го в своята норма. Така цената на услугата му се увеличава, но той няма съзнание и не чувства това. Всъщност неетичното поведение неусетно става нов стандарт, и то не само етичен, но и професионално-финансов [23]. Преподавател отчита като свършена работа непроведена лекция, лекар отчита ненаправена операция, редактор отчита нередактирани страници текст…Omission became commission /„пропускът носи пари”, казано в небуквален превод/.
За скъсяване на веригата от дребни несъзнавани „нередности” се отправят различни препоръки. Те са свързани със засилване присъствието на изискващото Аз /идеализиращото Аз/ в самата ситуация, а не само в нейното планиране. Понякога отлагането на решение, увеличаването на времевата дистанция също е начин да се избегнат нежелани простъпки.

5. ГРАНИЦИ В ИЗПОЛЗВАНЕТО НА МЕТАФОРИЧНИЯ ЕЗИК

„Етически мираж”, „морален цвят”, „етическо избледняване” са характерен пример за употреба на метафори в езика на етическия анализ. Хуманитаристите прибягват често към метафоричните средства, за да не се изгубят в «понятийното тресавище», според израза на К. Гиърц за културата и разбирането й. Метафората като пренос на подробно описано понятие, представа или фраза към явление, спрямо което тези понятия и представи първоначално и буквално не се прилагат, дава неочакван фокус за възприемането му. Едно от предимствата на метафоричното мислене е непрекъснатото верижно пораждане на нови образи и аналогии. Чрез тях представите за дадено явление стават по-разнообразни и плътни. В процеса на пренос на значения и смисли е неизбежна опасността от неточност и преувеличаване. Те са напълно реални, щом като дадено понятие се използва извън първоначалната му поява и употреба.
Наред с горното общо и тривиално методологическо “предупреждение”, съществуват и специфични проблеми при използването на метафорите. Подходящите и ярки метафори са привлекателни и стимулиращи творческото мислене. Това създава илюзорно впечатление за голямата лекота да се борави с тях. Мираж, етически мираж поражда асоциацията халюцинация, илюзия. Но дали с „етическа илюзия” назоваваме съдържателно нещо ново? Привидно лесната интелектуална игра с метафорите е магнетичен философски път, който бързо довежда до претрупаност и неавтентичност в интерпретациите. Освен това, метафоричният образ понякога превръща сложното в просто. Прекалената употреба на метафори може да доведе до едностранчивост и опростяване на комплексни явления /в случая: на поведението и общуването в групи и организации/.
Предозираната употреба на метафорични похвати улеснява своеобразна “супермаркет нагласа” /този израз, сам по себе си метафоричен, днес може да се актуализира като „молска” нагласа; и това е илюстрация на самата теза за лекота в самопораждането на метафоричните образи/. „Супермаркет /молската/” нагласа е в доминирането на определен тип очаквания от употребата на метафори: като че ли колкото повече са въведените в обръщение метафори от интерпретатора, толкова по-ценна, иновативна и проникновена е интерпретацията. Понякога насочването на вниманието към нови метафорични средства може да отклони манипулативно вниманието от задълбочаване на анализа.
Има едно понятие, което може да служи за методологически регулатив в процеса на самопораждане на метафори - «зона на приложимост на конструкта». То е било въведено в конструктивистската психология още Дж.Кели през 60-те години [24]. Стъпвайки върху него, психологът-психосемантик В. Ф. Петренко анализира ограниченията и коректността при пренасяне на описание от една област в друга. Преносът на метафори е различен, когато става дума за понятийно ниво и за „дълбинните равнища на категорицазация чрез личностни конструкти. Във втория случай действа „логиката на транса”, на поетиката. „...Метафорические съответствия на дълбинно равнище не позволяват да се извеждат съждения по логически закони...От съжденията «Земята е наша майка” и „майките не се продават” изводът „не следва да се продава земята като частна собственост” е некоректен по силата на разрушената «зона на приложимост» на конструктите [25, к.м. – Д.С.]. Като конкретизация на „зона на приложимост” авторът предлага времеви рамки на приложимост на смисловите преноси. „Конструктът няма обратна сила. По аналогия с правораздаването и в психологията, и в хуманитарното познание е некоректно да се задават въпроси от сорта «имало ли е в Древна Гърция личности» или «екстраверт ли е бил Цезар», защото понятията «личност», «екстраверт» са се формирали много по-късно. Така натрапваме на по-ранна култура свои познавателни рамки и своя „психологическа онтология” [пак там]. «Интроверсия» като понятие се появява в съзнаниито на К. Юнг и след това в научни текстове и световната култура в края на XIX-ти век и началото на XX-ти век и тя не може да е черта на човек от по-ранни епохи. Според тази концепция при липсва на друга подходяща лексика може да си служим с интроверсия*. Звездичката е необходим знак за условност в употребата. В този контекст В. Петренко говори за „етическата аскеза” като принцип на индивидуален избор, избор на модел на поведение и морални преценки. Но и тук спрямо тoзи пример би трябвало да приложим знака за условност в употребата. Защото в началото на XXI век аскеза* не е онова, което е в Средновековието, нито онова, което е било за Макс Вебер /„професионалната аскеза”, „отложеното потребление в протестантската трудова етика”/.
Етическият дисонанс /мираж/ по аналогия е последица от нарушаване на времевите рамки на приложимост на смисловия пренос на това, което е правилно*, уместно*, етично*.

В заключение, нека обобщим, че проблемът „темпоралност и етичност”, видян чрез призмата на етическия мираж, е аспект на етическата рационалност. Това понятие е съществено за разбирането на организациите като човешки свят. Етическият мираж се вписва в концепцията за апостериорната рационалност, отнасяща се до появата, формулирането и преформулирането на целите във времето, в процесуалния и исторически „прочит” на организационните цели. Апостериорната рационалност е свързана със стратегическото мислене и с „визионерството” /формирането на визии на бизнес организациите./ За първи път в контекста на бизнес етиката и организационната етика апостериорната рационалност е била изследвана през 90-те години [26]. Въпросът за това какви са времевите рамки на уместност и приложимост на морални преценки и съждения насочва разсъждението от академичния витгенщайнов проблем за моралната аргументация към всекидневието на комуникативните ситуации и вземането на етични мениджърски решения.

Библиография
1. The Ethical Mirage: A Temporal Explanation as to Why We Are nоt as Ethical as We Think We Are. In: Tenbrunsel, A.E., K. Diekmann, K. Wade-Benzoni., M. Besemann. Research in Organizational Behavior, 2009, Available in: www.hbs.edu/research/
2. Вж. подробно за прагматичните подходи:Сотирова, Д. Прагматизиране на етическите понятия. Философски алтернативи, 4, 2010.
3. Bromberg, S.E. Small Business Ethics. In: www.businessethics.net, прочетено на 12 март 2011г.
4. Вж. например: Маринова, Е. Жан Пиаже. Двата морала. Изд. "М-8-М", София, 1998.
5. Вж. подробно и за други резултати в: Staub, E. Psyhology of Good and Evil: why children, adults, and groups help and warm others. Cmbridge Univ. Press, 2003.
6. Вж. подробно в: Давидков, Цв. Национална и организационни култури. Устойчивост и динамика. С., 2009.
7. Khan-Panni, Ph., Swallow D. Communicating Across Cultures. Howtobooks, Oxford, 2003, р. 71.
8. Berglas, S. Chronic Time Abuse, Harvаrd Business Review, June, 2004, p.1-8.
9. Вж. за други типологизации взависимост от отношението към времето в: Dalton, F.M. Eight classic types of work place behavior. HR Magazine, Sеptember, 2000.
10. Khan-Panni, Ph., Swallow D. Communicating Across Cultures. Howtobooks, Oxford, 2003, р.28.
11. Tenbrunsel, A.E., K. Diekmann, K. Wade-Benzoni., M. Besemann. The Ethical Mirage: A Temporal Explanation as to Why We Aren’t as Ethical as We Think We Are. In:. Research in Organizational Bwhavior, 2009, Available in: www.hbs.edu/research/.
12. Bazerman M.H. Judgement in Managerial Decision Making, N.Y. Wiley&Sons, 1998.
13. Elster, J. Rationality and the Emotions, The Economic Journal, 106 (438), 1996.
14. Tenbrunsel, A. E. and D. M. Messick “Ethical Fading: The Role of Self-Deception in Unethical Behavior.” Social Justice Research 17(2): 223-236, 2004.
15. Banaji, D. M., & Bazerman, M. Bounded Ethicality as a Psychological Barrier to Recognizing Conflicts of Interest. In Moore, D., Cain, D., Loewenstein, G., & Bazerman, M. (Eds.), Conflicts of Interest: Challenges and Solutions in Business, Law, Medicine, and Public Policy. New York: Cambridge University Press, 2005.
16. Chia-Jung Tsay, L., Bazerman, M. H. Naivete and Cynicism in Negotiations and Other Competitive Contexts. Working paper No. 11-066. In: http://www.hbs.edu/research/pdf/11-066.pdf, January, 2011.
17. Murdoch, I. The Sovereignty of Good London, Routledge/Ark, 1970, цит.по: Diamond, C. "`We Are Perpetually Moralists`: Iris Murdoch, Fact, and Value" M. Antonaccio and W. Schweiker, Iris Murdoch and the Search for Human Goodness Chicago, University of Chicago Press, 1996.
18. Tenbrunsel, A., Messick, D. Sanctioning systems, decision frames, and cooperation. Administrative Science Quarterly, 44, 1999, p.684-707.
19. Trope, Y. & Liberman, N. Temporal construal. Psychological Review, 110, 2003, 403-421.
20. Diekmann, K. "She did what? There is no way I would do that!" The potential interpersonal harm caused by mispredicting one`s behavior. Journal of Business Ethics. 80, 2008, р. 5-11.
21. Krivetz, Y., & Tyler, T.R. Tomorrow I’ll be me: The effect of time perspective on the activation of idealistic versus pragmatic selves. Organizational Behavior and Human Decision Processes, 102, р. 193-211, 2007.
22. Bazerman, M.H., & Banaji, M.R. The social psychology of ordinary ethical failures. Social Justice Research, 17, 2004, 111-115.
23. T Tenbrunsel, A. E., & Messick, D. M. (2004). Ethical fading: The role of self deception in unethical behavior. Social Justice Research, 17(2), 223-236.r., M., 2004.
24. Kelly, A. Theory of personality. The psychology of Personal constructs. N.J. 1955.
25. Петренко, В. Ф. Конструктивная парадигма в психологической науке. Психологический журнал, № 3. 2002.
26. вж.: Gasultier, D. Moral Dealing. Ithaka. Conell University Press, 1990.
____________
* Вариант на тази статия е публикуван в сп. „Философски алтернативи”, бр.4, 2011 г.

 

Цитат-формат (Suggested Bibliographic Citation): 
Сотирова, Даниела. Етично поведение и време: феноменът етически мираж  // Медии и обществени комуникации. Изд. УНСС / Алма комуникация. 2012, №12. Available from: [www.media-journal.info ]
 

Контакт (Contact):
e-mail: dasotirova@yahoo.com

дата на публикуване: 22.01.2012, Неделя, 10:24
прочетена: 5477 пъти
Принтирай E-mail
Коментари 0 коментара

Име:

E-mail:

Коментар:


Въведи код: