Общество

Този текст разглежда медийния дебат за проституцията в САЩ и надниква в реалностите на предлагането на платен секс по улиците на Вашингтон. В много общества проституцията често поражда яростни спорове, озадачава и предизвиква противоположни позиции – дали е вредна за обществото, за хората, които я упражняват, дали да бъде забранена или разрешена. Наченки на подобен дебат има и в българското общество и американският опит в това отношение може да е полезен.

 

 

 

Стигматизацията на сексуалния живот като цяло и проституцията в частност в Европа и Америка първоначално се дължи на юдеохристиянската културна традиция. Юдаизмът дава първия тласък за тълкуването на интимния аспект на човешките взаимоотношения като омърсяващ и принизяващ. Изглежда редица идеи в юдаизма, които по-късно християнството заема, са изведени като директна антитеза на културата на древна Вавилония. През 586 г. пр. н. е. вавилонците атакуват, превземат и разрушават Ерусалим и отвеждат населението му в земите си. По време на Вавилонския плен юдейският религиозен елит избистря основните идеи, които влизат в Стария завет. Тъй като вавилонците били мразени като завоеватели и врагове, всичко в тяхната култура били ненавиждано от еврейските първенци и моралните принципи на юдаизма са противоположни на вавилонските. Йерогамията и култът към богинята Ищар били централни елементи от културата на Вавилония. Вавилонците, както и други народи от Близкия изток, били политеисти, а за богинята Ищар (Инана при шумерите, Астарта при финикийците) се вярвало, че участвала в сексуални отношения. В религията на вавилонците това било възпроизвеждано в ритуалното съвкупление на жрицата на Ищар с царя на Вавилон, което е церемония от култа към плодородието и пример за йерогамия (тълкувано като свещен брак или свещен секс). Евреите смятали този ритуал за отблъскващ и той останал в Библията с позоваването на Вавилонската блудница (вероятно се отнася за жрицата на Ищар). Във Вавилония е съществувала храмова проституция (с религиозни цели) и обичайна проституция. Херодот твърди, че вавилонските жени имали обичай да имат сексуални контакти с непознати и да даряват получените от тях пари на храмовете; от всяка жена се очаквало поне веднъж в живота си да стори това [3].

Тези ритуали и практики придобиват изцяло отрицателна интерпретация в юдаизма. Това е отразено в Стария завет и оттам преминава в християнството. В първите векове на своето формиране християнството се конкурира с официалната религия в Римската империя и с преобладаващите нрави, които са били сравнително по-лежерни относно интимните отношения. Тук историята на противопоставянето се повтаря – на „разврата” на Римската империя и неглижираността на гръко-римските богове към индивидуалния морал на хората християнството противопоставя асексуалност, конфликт между духа на тялото, строги морални изисквания, идеализация на девствеността, безбрачието и сексуалното въздържание. Отношението към проституцията и проституиращите е силно негативно.

Историята на отношенията на Исус Христос с Мария Магдалена, едно от предположенията за която е, че е бивша проститутка, има много интерпретации. Предпочитаната от официалната църква е, че дори и „паднали” жени могат да загърбят порока и да се обърнат към доброто и религията, ако срещнат добродетелен мъж. В текстовете на ранното християнство тази ситуация се повтаря няколко пъти, като има редица светици, които първоначално са били проститутки или са водили разгулен живот [4].

 

 

Изглежда най-краткият отговор е поради фундаменталното различие между мъжете и жените по отношение на: а) значимостта на секса и б) финансовите възможности и властта.

Въпреки идеите за равенство и равни права на мъжете и жените, двата пола имат съвършено различно отношение към секса – той е много по-значим за мъжете, отколкото за жените. Едно от обясненията защо е така е биологично – нивото на тестостерон е по-високо при мъжете, а този хормон е свързан със сексуалното желание.

Другото обяснение е относно разликите в мъжкия и женския оргазъм. Това е сложна и деликатна тема, често изследвана в сексологията, но все още недокрай проучена. Изследванията показват, че почти всички мъже (98 % в цитираното по-долу британско изследване), могат без особени проблеми да достигат до оргазъм по време на полов акт. С жените не е така и различните проучвания сочат, че само една част от жените могат винаги да достигат до своя сексуален пик по време на генитален секс. Според британско проучване с пощенска анкета на над 4000 жени между 19 и 83 години само 14 % от тях отговарят, че винаги достигат до оргазъм по време на полов акт, 36 % достигат до оргазъм в около 50–75 % от случаите, 24 % достигат до сексуалния си пик в по-малко от половината случаи и 16 % от анкетираните британки никога не достигат до оргазъм [5].

Радикалната американска феминистка Андреа Дуоркин, един от най-изявените противници на проституцията и порнографията, твърди, че половият акт няма особено голямо значение за жените. Тя се позовава на емпирични проучвания в САЩ, че само три от всеки десет жени достигат до оргазъм при генитален секс [6]. 24 % от американките признават за проблеми с достигането до оргазъм в по-ново изследване на над 1 700 жени [7].

Делът на жените с аноргазмия вероятно варира в отделните страни, но тези данни показват, че само една част от жените, може би не повече от една трета (поне въз основа на проучванията в западните общества), се интересуват от секса в същата степен, както и мъжете.

На какво се дължат разликите между мъжкия и женския оргазъм все още се спори. Според едни автори това е природен механизъм, насърчаващ мъжете да се стремят към повече сексуални контакти с шанс за потомство, а жените да са по-сдържани и да преценяват рационално кой мъж е подходящ за баща на техните деца (който ще остане с тях да се грижи за отглеждането им и ще ги подкрепя финансово) [8]. Според други теории между обществата съществуват значими културни разлики и там, където културата е формирана в лоното на юдеохристиянската  или ислямската традиция, жените имат повече проблеми с достигането до оргазъм.

Другата съществена разлика между половете е, че въпреки движението за равни права за мъжете е по-вероятно да разполагат с повече пари и власт от жените. Идеята за равноправие между жените и мъжете е утвърдена и реализирана в законите само в Европа, Северна Америка и Австралия и не е реалност в останалата по-голяма част от света. В повечето части на планетата все още господства патернализмът – без да се пренебрегва ролята на жените в редица важни сфери, все пак мъжете доминират.

Тези важни разлики между половете водят до това, че при проституцията обикновено мъжете са тези, които търсят секс срещу заплащане, а жените го предлагат. Ако и двата пола се интересуваха в еднаква степен от секса, то щеше да има равни количества на проституиращи жени и мъже. Проституиращи мъже има, но те са много по-малко от жените и често клиентите на тези мъже са други мъже, а не толкова жени.

 

 

Един от яростните спорове, свързани с проституцията, е дали занимаващите се с нея го правят доброволно или насилствено. Тук позициите изглеждат непримирими.

Тези, които защитават криминализирането на проституцията, я тълкуват като принудителна. Според това обяснение жените, които проституират, са заставени от някого и го правят против волята си. Този лагер включва най-често религиозните организации и радикалните феминистки. Те разглеждат комерсиалния секс в контекста на експлоатацията, насилието, унижаването на човешкото достойнство, сексуалното робство и трафика на жени.

Обратно, лагерът в полза на легализацията на проституцията, смята, че тя може да е доброволен избор и да дава по-добро финансово заплащане от други занимания. Тази група, която също включва някои феминистки, не пренебрегва случаите на насилствена проституция, но приема, че достатъчно голям брой работещи в сексиндустрията го правят доброволно и това им осигурява добър доход.

Мотивите за занимаването с проституция са различни и варират за основните типове проституиращи.

1. Една значителна част от проституиращите на улицата са от сравнително по-бедни социални групи, без особено високо образование. Често са от малцинствен (ромските проститутки в България, чернокожите в САЩ) или имигрантски произход (проституиращите от Източна Европа в Западна, от Латинска Америка в САЩ).

2. Проституиращи момичета и момчета, които са избягали от домовете си (там често са били жертви на домашно насилие).

3. Проституиращи, които са зависими от наркотици, и проституират основно да изкарат пари за дрога. Често са гледани с пренебрежение от останалите проституиращи, а Клеър Стерк в своето теренно изследване на комерсиалния секс в Ню Йорк разглежда тези жени не като проститутки, а като наркотично зависими, които продават секс за дрога [9].

4. Хора, които имат образование и квалификация, които биха били достатъчни да си намерят „нормална” работа, но са избрали да проституират по различни причини, често поради по-високото заплащане. Те обикновено не проституират на улицата.

Съществено е разграничението на улична и неулична (off-street) проституция. Обикновено обществените нагласи за проституцията се изграждат от уличната проституция – тя е видима, мнозина са виждали жените, занимаващи се с нея, повечето изследвания са върху нея. Това може да доведе до заблудата да отъждествяваме уличната проституция с проституцията въобще. Уличната проституция е по-ниско платена, в нея има по-голям шанс за насилие и опасности.

Неуличната проституция има много форми (публични домове, проституция в хотели, барове, стриптийз клубове, салони за масаж, агенции за компаньонки). Първоначалният контакт може да се осъществява по телефон или чрез интернет, което позволява на жените да са самостоятелни.

Изглежда, че принудителна проституция съществува, има жени, които са заставени против волята си да продават секс, има трафик на жени и детска проституция, но това не може да се обобщи за проституцията въобще.

Най-често мотивацията да се проституира е икономическа принуда, а не принуда от някого. За редица бедни и необразовани жени другите опции на трудовия пазар биха донесли по-малко пари. Много от тях не харесват живота си на проститутки, не искат да се знае, че са такива и вероятно, ако имаха образование и възможности, биха избрали друго занимание. В Западна Европа през XIX и началото на XX в. проститутките във Франция, Германия и т.н. са били местни жени. В наше време проститутките в Западна Европа са почти изцяло чужденки – от Източна Европа, Латинска Америка и Африка. В Холандия, където проституцията е легална, много малко от работещите в нея са холандки. Защо дъщерите на някогашните проститутки западноевропейки не са останали в професията на своите майки? Защо немного западноевропейки в наше време избират да продават секс? Вероятното обяснение е, че с просперитета на западноевропейските общества жените там имат повече възможности за работа, която е по-добре платена от комерсиалния секс. Така проституцията в повечето случаи остава за имигрантите, расовите и етническите малцинства – поради по-малките им възможности за добре платена „морална” работа.

Но все пак остава групата на жените с образование и квалификация, които въпреки това са избрали да проституират. Измамно е да разглеждаме нещата като твърде прости и обяснявани само с един фактор.

Елизабет Писани, специалистка по епидемиология, въз основа на свои наблюдения в редица азиатски страни преценява, че жените там, които продават секс, изкарват от 4 до 7 пъти повече пари, отколкото неквалифицираните работнички във фабрика. Ако се вземат предвид часовете, отделени за работа, то проституирането би било до 30 пъти по-печелившо в сравнение с фабричния труд. Затова и тя заключава относно комерсиалния секс: „И така имаме доброволен продавач и доброволен купувач, които се споразумяват за услуга, което носи на единия удоволствие, а на другия пари” [10].

Маклийд в своето изследване на проституцията във Великобритания през 80-те г. също изтъква, че жените, които продават секс, изкарват повече в сравнение с легалните нископлатени работни места. Освен това някои жени предпочитат занимаването с комерсиален секс и поради гъвкавото работно време, което им дава възможност да се грижат за децата си [11].

Сложната диалектика на принудителност и доброволност в проституцията е уловена в една журналистическа публикация на Жанина Драгостинова. Във Виена тя се среща с българска гражданка от турски или ромски произход, наречена в публикацията Лале. Лале преди години е изведена от България от турчин, който живее в Австрия и й предлага работа. Когато тя отива с него в Австрия, той я заставя да проституира, което тя не иска – определено случай на насилствена проституция. Лале търси помощ от австрийската полиция и съдът изпраща нейния трафикант в затвора за 6 години. Тя вече е свободна и би могла да се върне в България или да работи в Австрия легално като сервитьорка или гледачка на деца или възрастни хора. Вместо това, тя остава във Виена и продължава да работи като проститутка, но вече самостоятелно, за себе си. Това й дава възможност да праща редовно пари на семейството си в България – пари, с които роднините й построяват къща и се грижат за малкия й син [12].

 

 

От правна гледна точка спрямо комерсиалния секс има три типа регламентация – криминализация, декриминализация и легализация.

Противниците на криминализацията на продажбата на секс изтъкват, че така проституиращите може да са жертва на насилие от страна на клиенти и да не се обърнат към полицията понеже вършат нещо незаконно. Криминализирането на проституцията подпомага тя да бъде контролирана от престъпни групи и сводниците също да оказват насилие върху проституиращите. Също така криминализацията може да влияе на проституиращите да не търсят здравно обслужване и да са изложени на по-голям риск от заразяване.

Привържениците на легализацията изтъкват, че тя разрешава тези проблеми – защитава правата на предлагащите платен секс, закриля ги от насилие от страна на клиенти и сводници, осигурява редовни медицински прегледи. Също така генерира приходи от данъците, плащани от проституиращите.

Легализацията също има своите критици. Една от критиките е, че обявяването на проституирането за законно може да има ефект на насърчаване на тази дейност, тълкувана от мнозина за социално неприемлива или вредна за тези, които я осъществяват. Легалната проституция има своите изисквания и ограничения, които я оскъпяват – трябва да се провежда в определени заведения, да се осъществяват редовни медицински прегледи и т.н. Това създава условия дори и при наличието на легална и контролирана проституция редом с нея да съществува и нелегална, която да предлага по-ниски цени и отново да притежава всички негативни черти, които ги има при криминализацията на комерсиалния секс. Някои автори смятат, че легализацията на проституцията в някои страни води до трафик на жени към тях и насилствено въвличане в сексиндустрията на жени от страни, където проституирането не е разрешено от закона [13].

Декриминализацията на комерсиалния секс е междинно правно положение, което всъщност се предпочита от някои организации за правата на проституиращите, които смятат, че легализацията води до твърде голяма намеса на държавата.

Юридическите дискусии в крайна сметка опират до една по-широка социетална перспектива – дали проституцията е полезна или не за обществото и за тези, които я упражняват.

 

 

Ще изложим основните аргументи за и против проституцията с цел да покажем сложността на въпроса, а не да изтъкнем правилността на едната от двете гледни точки.

1) Хората, които проституират, го правят насилствено, против волята си. Това е сериозен аргумент, който вече разгледахме. При него проституцията се свързва с експлоатацията, недоброволността, сексуалното робство и трафика на жени.

Контрааргументът, който също вече беше разгледан, е, че за немалко жени проституцията е доброволна и важен източник на доход.

2) Противниците на проституцията изтъкват, че тя е унижение на човешкото достойнство,  че е неморална, че проституиращите „продават телата си”.

Контрааргумент: Тълкуването на комерсиалния секс като унизителен произтича от стигматизирането на секса и проституцията в обществата, повлияни от юдеохристиянската и ислямската традиция. Някои изследователи твърдят, че в други култури проституирането е социално приемливо и не е стигматизирано [14]. Така предложението на защитниците на проституцията е, че обществата в Европа и Америка трябва да преодолеят стигматизирането на секса и проституцията. Но дори и това да е възможно и да започне такъв процес, промяната на вкоренените културни нагласи е трудно начинание, а в някои случаи – неуспешно.

Марта Нъсбаум, американски философ, твърди, че при всички занимания срещу заплащане ние продаваме телата си – дори и при интелектуалните професии (доколкото според нея умствените ни способности пак са функция на тялото) [15]. Но дори и ако не приемем този радикален възглед и разгледаме професии, в които се акцентира на тялото, може да видим редица аналогии с „продажбата на тялото” при комерсиалния секс. Най-близките аналогии са със спортистите и войниците. Не продават ли спортистите телата си? Не зависят ли техните доходи, слава и обществено признание от телата им? Не е ли същото и с войниците, които дори могат да излагат телата си на смърт, ако това се наложи?

3) Проституцията заплашва семействата. Женените хора, които плащат за секс, изневеряват на брачния си партньор. Едва ли съпругата на Спитцър е била щастлива, когато е научила, че той е имал контакт с проститутка.

Контрааргумент: При тази гледни точка противниците на проституцията предпоставят, че моногамното семейство, в което се изисква взаимна вярност и липса на изневери, е оптималният модел. Тази гледна точка всъщност е етноцентрична - в други култури съществува полигамия, която може да е полигиния (многоженство) или полиандрия (многомъжество). Защо смятаме, че моделът на моногамно семейство в Европа, Америка и Австралия е оптималният, а не е полигинията, която съществува в Африка и ислямските общества, или полиандрията сред тибетците? При полигамията интимният контакт с двама или повече партньори в рамките на семейството е морален и законен. Тогава защо хората в моногамен брак се чувстват нещастни, ако партньорът им има интимен контакт с някого другиго?

В някои случаи мъжете са сводници на своите съпруги и изкараните от жената пари служат за издръжка на семейството. В други случаи един сводник има няколко жени, с които поддържа връзка, живеят заедно и те проституират за него. Макар и свързани с проституцията, тези варианти на семейства са близки до модела на моногамията и полигамията.

Между брака и проституцията има редица аналогии – най-вече, че могат да бъдат разглеждани като проявление на универсалния механизъм на социална размяна между мъжа и жената. При проституцията тази размяна е по-директна – секс срещу пари, връзката е краткотрайна и двете страни след това нямат изисквания за съпричастност, отговорност или чувства. При брака се очаква връзката да е по-дълготрайна, а социалната размяна е по-комплексна, като жените предлагат (основно) секс и домакински грижи срещу финансова поддръжка, емоционална подкрепа, ангажираност и споделяне на отговорностите по отглеждането на децата от страна на мъжете.

4) Проституцията води до това, че мъжете, особено младите, започват да разглеждат жените само като предмет за удоволствие, а не като цялостни личности и така им е трудно да изградят цялостна пълноценна връзка с жена, която да възприемат като нещо повече от сексуален обект. Това е сериозен аргумент, който се появява и при дискусиите за порнографията – че показването на голи женски тела и полови актове може би пречи на мъжете да възприемат жените като цялостни личности.

Контрааргумент: Ние предпоставяме ценностно, че трябва да има пълноценна връзка. Автори като Антъни Гидънс твърдят, че преобладаващата в Европа и Америка представа за романтична любов, свързана с чувства и вярност само към един партньор, се появява исторически сравнително скоро и въобще не е известна през предишните епохи [16].

Защитниците на проституцията изтъкват, че съществуването й помага на младите мъже, които нямат социален опит, да започнат интимния си живот.

5) Проституиращите често са жертви на насилие. Това е сериозен аргумент и редица данни подкрепят тезата.

Контрааргумент: Други професии и занимания са също опасни, но не ги осъждаме морално и обществото не се опитва активно да разубеди занимаващите се с тях. Това се отнася за бокса [17], бойните изкуства, алпинизма, каскадьорството, бикоборството, цирковата акробатика, делтапланеризма, лова, военната професия. При всички тези занимания има случаи на травми, а в някои случаи – смърт.

Патриша Уест, проститутка и активистка на движението за права на предлагащите платен секс, казва, цитирана от „Ню Йорк таймс”: „Работата във въглищна мина също е много опасна, но се заплаща добре, така че рискът си заслужава” [18]. Противниците на криминализацията на комерсиалния секс смятат, че декриминализацията ще намали насилието срещу проституиращите.

6) Проституцията води до разпространение на болестите, предавани по полов път.

Някои смятат, че тази опасност е значима, когато проституцията е криминализирана, но не и ако е легализирана и легализацията включва редовни медицински прегледи. Често се сочи, че болестите, предавани по полов път, не се срещат в легалните публични домове в Невада.

7) Проституиращите може да упражняват тази професия до определена възраст, главно докато са по-млади.

Така тази професия се разглежда като безперспективна – жените се износват, телата им се състаряват и след време те не са привлекателни за клиентите си. Ако нямат образование или други умения, жените трудно ще оцелеят икономически.

Тук отново е подходящ примерът със спортистите, чиято кариера приключва между 30 и 40 г. Въпреки това обществото няма нагласи, че техните занимания са безперспективни.

Всъщност някои от продаващите секс имат стратегия да проституират  известно време, да спечелят пари, да се оттеглят и после да се занимават с нещо друго – да създадат семейство и да използват изкараните от комерсиален секс пари за друг бизнес или образование.

Някои от работилите в сектора на комерсиалния секс смятат, че възрастта не е пречка при проституцията. Този аргумент е защитаван например от Норма Алмодовар, която казва, че е взела решението да проституира, когато е била на 32 г. и след като десет години е работила в полицията на Лос Анжелис [19].

8) Много проституиращи вземат наркотици. Това показва, че професията, която упражняват, ги натоварва психически и ги тласка към дрогата.

Някои смятат, че сравнително високата употреба на наркотици от проституиращите може да намалее, ако се преодолее стигматизирането на комерсиалния секс.

9) Много от проституиращите крият с какво се занимават. Така те признават, че вършат нещо, което е неморално и неприемливо.

И тук основният контрааргумент е, че срамът и прикриването биха изчезнали, ако се преодолее стигматизацията на продажбата на секс. Организациите за права на упражняващите комерсиален секс опитват да убедят обществото, че проституцията е професия, не много по-различна от другите. И че само поради преобладаващата стигматизация на платения секс, ние смятаме, че е морално неприемлива.

 

 

Изследването на уличната проституция в американската столица е осъществено чрез социологическо наблюдение в районите на проституция и свободни интервюта с проституиращите през април, май и юни 2009 г. Това е възможно поради стаж на автора за този период в гражданската организация ХИПС [20], която работи с предлагащите платен секс във Вашингтон. Проведени са и редица свободни интервюта със сътрудници на ХИПС, които от години наблюдават комерсиалния секс в столицата. Този текст не цитира имената на хората, с които е разговаряно, за да бъде защитена самоличността на предлагащите платен секс и да е спазено изискването за конфиденциалност по отношение на ХИПС и хората, с които работи – предварително условие към автора за включването му в организацията.

 

 

ХИПС се стреми да помага на проституиращите на улицата да водят здравословен начин на живот, да избягват заразяване с болести, предавани по полов път, или да станат жертва на насилие. Три дни в седмицата микробус на организацията обикаля районите на уличната проституция във Вашингтон и раздава на работещите в сексиндустрията презервативи, лубриканти и бонбони от 23 до 5 часа. В офиса на ХИПС се провеждат курсове за предлагащите платен секс за повишаване на тяхната осведоменост относно опасност от болести, инжектиране на хормони, защита срещу нападения, правна информация.

ХИПС се придържа към философията на намаляването на вредата (harm reduction approach) в отношението си към проституиращите. Този подход често е използван по отношение на вземащите наркотици и означава, че тези които правят нещо, което е осъдително от социална гледна точка, не са убеждавани да променят поведението си, а само им се помага да намалят възможната вреда за себе си и обществото. ХИПС не осъжда работещите в сексиндустрията и приема, че имат причини за това. ХИПС може да им помогне да напуснат проституцията, но само ако предлагащите платен секс сами решат да го направят.

Има организации, работещи с предлагащите платен секс, които не споделят идеята за намаляването на вредата и се опитват да убедят проституиращите да напуснат професията. Те смятат, че подходът за намаляване на вредата, който по отношение на вземащите наркотици се реализира с раздаване на стерилни игли за инжектиране на наркотици (за избягване шанса за заразяване от използвани игли), а при проституиращите – с раздаване на презервативи и лубриканти всъщност подпомага практиките, които са незаконни или тълкувани като социално неприемливи.

ХИПС и подобните на нея организации изтъкват аргумента, че хората, които вземат наркотици или проституират, ще продължават да го правят. Ако към тях се подхожда с предварителната нагласа да бъдат разубеждавани, те ще се отдръпнат и няма да имат доверие на организацията. Така ще има по-голяма вреда както за тях, така и за обществото (напр. заразяване с болести, предавани по полов път).

 

 

Спорът дали предлагането на платен секс е доброволно или насилствено е ключов за формиране на мненията за правното регламентиране на проституцията, както стана ясно по-горе.

Повечето предлагащи платен секс на улиците във Вашингтон го правят доброволно, но притиснати от икономически причини. Една значителна част от проституиращите на улицата в столицата, вероятно над половината, са чернокожи. Това може би потвърждава общата тенденция жените от малцинствените групи да са по-често представени сред уличните проститутки, но пък и съответства на структурата на населението във Вашингтон, 54 % от което са афроамериканци според официални преценки към 2008 г [21]. Изглежда наличието на голяма и сравнително бедна чернокожа общност в столицата води до захранване на уличната проституция. („Продажбата на секс продължава и ще продължава защото в сексиндустрията се изкарват пари. Не трябва да си затваряме очите за това… Аз разглеждам продаващите секс не като жертви, а като борещи се за оцеляване. Те не искат да напуснат улицата.”, Чернокожа жена, ок. 35 г. , бивша проститутка).

Другата значителна група проституиращи в столицата, вероятно ок. 1/3, са от латиноамерикански произход – другото голямо малцинство в САЩ. В столичната зона те са предимно от Салвадор. Хората от латиноамерикански имигрантски произход често са с ниско образование и квалификация, с езикови проблеми (испански език като майчин, а не английски), някои от тях са нелегални имигранти. Тези фактори изглежда тласкат част от латиноамериканската общност в столичната зона към проституиране. Това особено важи за нелегалните имигранти, които трудно могат да намерят законна работа. Има предположения, че сред проституиращите латиноамериканки, особено нелегалните имигранти, има насилствена проституция. Това са жени, които са държани затворени в нелегални публични домове, контролирани от испаноезични престъпни групи. Клиентите обикновено също са латиноамерикански имигранти.

По преценки на ХИПС над половината от проституиращите на улиците във Вашингтон вземат наркотици, главно кокаин крек и хероин. Някои от продаващите секс първо са били само консуматори на дрога и след пристрастяването към нея започват да проституират. Други първо навлизат в уличната сексиндустрия и после се обръщат към наркотиците.

Столицата на най-влиятелната страна в света привлича предлагащи секс срещу заплащане от други региони. Някои от уличните проститутки във Вашингтон са от Балтимор, най-близкия голям град, в който също живее голяма и бедна афроамериканска общност. Други са от Мериленд и Вирджиния, съседните щати на столичния окръг Колумбия. Служител на ХИПС сподели, че преди време проститутка от Австралия се обаждала на телефона на организацията да пита за ситуацията с предлагането на платен секс във Вашингтон, тъй като смятала да се прехвърли да работи в САЩ. Според някои наблюдения проститутки от африкански страни идват за около три месеца в САЩ, работят и после се връщат в страните си със спечелените пари. Уличната сексиндустрия в столицата има и сезонни колебания – през топлите сезони има много повече жени, предлагащи секс срещу заплащане.

 

 

В различните райони има различни типове проституиращи.

1. Основната зона на улична проституция е около кръстовището на улиците Кей и Четиринадесета в северозападния квадрант на Вашингтон. Това е единственият район, където има значителен брой бели неиспаноезични проститутки. Тук момичетата са сравнително млади, привлекателни, по-скъпи от другите зони и външно не се различават много от непроституиращите момичета, които посещават заведенията там. Всички проститутки в този район имат сутеньори.

2. Отново на улица Кей в северозападен Вашингтон, но около пресечката с Пета улица е зоната на транссексуалните жени. Те нямат сутеньори и са доста по-сплотени от биологичните жени десетина пресечки западно.

3. Проституиращите в квартала Кълъмбия хайтс, в който живеят чернокожи и латиноамериканци, имат по-бедни клиенти и явно предлагат по-ниски цени. Някои от предлагащите секс изглеждат зависими от наркотици. Сътрудници на ХИПС твърдят, че в този район има няколко къщи, които са нелегални публични домове с латиноамерикански проститутки, част от тях вероятно недокументирани имигранти.

4. Районът на Джорджа авеню е предимно черен квартал. Няколко нощни барове са центрове за продажба на наркотици, където чернокожи жени са използвани за куриери („мулета”) за пренасяне на дрогата до индивидуалния клиент. В свободното си време жените заработват допълнително като предлагат секс срещу заплащане. Една част от тях са зависими от наркотици.

5. Градинката срещу Градския съд на Вашингтон е основното място на концентрация на проституиращи мъже, чернокожи. Техни клиенти са други мъже, които приемат пасивната сексуална функция. Според работещите за ХИПС проституиращите мъже денем водят хетеросексуален живот, дори имат съпруги, семейства и деца и само нощем тайно излизат и предлагат сексуални контакти срещу заплащане. Някои от проституиращите мъже споделят, че имат и клиенти жени, но изглежда, че търсенето на платен секс от жени е по-рядко. Доколкото го има, то се отнася за жени, на които липсват социални контакти, искат да имат мъжка компания и това може да включва и сексуални отношения („Аз бях жиголо. Обикновено ме наемаха по-възрастни жени, често със съпруг в армията, някъде далеч, и пораснали вече деца. Те се нуждаеха от компания и внимание”, Чернокож мъж, ок. 35 г., бивш проституиращ).

6. Ийстърн авеню, границата между Вашингтон и щата Мериленд, е второто място на концентрация на транссексуални жени, основно чернокожи.

В американската столица има и други райони на улична проституция – около Саратога авеню, в югоизточните квартали отвъд река Анакостия и др.

 

 

Ролята на сводниците често е оспорвана. Те оправдават своето присъствие със защитаването на жените от агресивни клиенти. Критикуващите тяхната функция изтъкват, че сутеньорите са паразитно звено между продаващите секс и клиентите. Сводниците често вземат значителна част от изкараните от проституиращите пари и в някои случаи извършват насилие спрямо жените.

В Холандия и Германия, където проституцията е легализирана, законодателите смятат, че най-добрата ситуация за решилите да предлагат платен секс е да са независими (independent sex workers), без контрол от сутеньори и престъпни мрежи. Защитата им се осигурява от официалните държавни органи, от които се очаква да закрилят и останалите граждани – главно полицията. В тези случаи държавата играе ролята на сутеньор.

Сводничеството е забранено от законите почти навсякъде - дори и в страните, където проституцията не е криминализирана. Судхир Венкатеш, американски социолог от индийски произход, в теренно изследване на афроамерикански квартал в Южен Чикаго сочи, че проституиращите чернокожи жени без сводник са жертва на побой от клиенти около четири пъти в годината, а тези, които имат сводник – само около веднъж годишно [22]. В друго изследване той сравнява уличната проституция в два квартала на Южен Чикаго, които са напълно подобни – бедни и черни, но в единия квартал проститутките имат сутеньори, а в другия нямат. Жените, които са независими, споделят в интервютата, че предпочитат да имат сводник. Венкатеш обаче изтъква, че проститутките, които имат сутеньор, са малтретирани от тях, което, заедно с насилието от клиенти, почти се изравнява с нивото на насилие, осъществено от клиенти спрямо проститутките без сводник.

Във Вашингтон почти всички проституиращи (биологични) жени имат сводници, докато транссексуалните жени са самостоятелни (понеже биологично са мъже?) („Сводниците са някъде наблизо в колите си. Понякога стоят на ъгъла, по двама или трима, с мобилни телефони в ръка – искат да контролират какво става и дали момичетата работят. В някои случаи има други мъже, които работят за тях – наглеждат момичетата, носят парите, които са изкарали.”, Бяла жена, ок. 30 г., сътрудник на ХИПС, за ситуацията на улица Кей и Четиринадесета). Сътрудниците на ХИПС съобщават за редица случаи, в които сутеньори осъществяват насилие върху проститутки. Една от служителките, които отговарят за горещата телефонна линия, сподели, че преди време позвънили две млади жени от Средния запад, които казали, че техният сводник отглеждал тигър в дома си и ги заплашвал с него, ако не изкарат достатъчно пари.

Наличието на сводници в случая на уличните проститутки във Вашингтон поставя сложни въпроси. Ако решението за предлагането на платен секс е самостоятелно (това не се отнася за принудителната и за детската проституция), то дали една жена, която иска да напусне проституцията, може да го стори свободно, ако вече е контролирана от сутеньор?

Връзката между сводника и жените, които работят с него, често е сравнявана със семейство: „Организираната престъпност никога не е контролирала Вашингтон. Проституцията тук се ръководи от чернокожите семейства. Да речем, има голямо афроамериканско семейство, което се занимава с престъпна дейност, и в него шест сутеньори, братя и братовчеди. Когато някои от тях са извън града, другите контролират момичетата… Сред жените има една, която е „звездата” – най-лоялната към сутеньора и на която той има най-голямо доверие. Те могат да имат и дете. Това не винаги е жената, която е прекарала най-дълго време с него или е най-възрастната. Тя съветва и обучава другите жени и дори може да се грижи и за техните деца. Между жените, работещи с един сводник (“wives-in-law”), винаги има конкуренция… (Бяла жена на ок. 50 г., сътрудник на ХИПС).

Моделът на „семейство” от сводник и жените, които проституират за него поражда редица аналогии с полигинията (многоженството) на африканското семейство, което и сега е реалност сред някои общности в Нигерия, Танзания, Кения и др.

 

 

По закон проституцията във Вашингтон е забранена, но не винаги се преследва. Полицаите се концентрират върху по-тежките престъпления и често си затварят очите за проституцията, които някои отнасят към престъпленията без жертва. Все пак акции срещу предлагащите платен секс има, както и арести на проститутки. Но основната мярка е въвеждането на зони, свободни от проституция, които действат за няколко дни. За този период полицията има право да поиска от всеки, които е заподозрян за проституиране, да напусне зоната. Критиците на мярката изтъкват, че полицейската преценка кой е проституиращ е субективна и понякога искането за напускането на зоната се отправя към жени, които не са проститутки, а просто са облечени в по-привлекателни дрехи.

В някои случаи полицаите се опитват да използват положението си да извлекат сексуални ползи от проституиращите. Проучване във Вашингтон сред проституиращите и ангажираните с еротични развлечения (танцьорки в стриптийз барове и др.) сочи, че 1/5 от интервюираните са имали случай, когато полицаи са искали секс от тях [23].

Понякога органите на реда се опитват да заловят проститутки, като полицаи се представят за клиенти. Това прави продаващите секс по-внимателни при преценяването на потенциалните клиенти. („В началото не казвам цена – чакам първо те да предложат понеже може да са полицаи. Трудно е да различиш кой е клиент и кой е полицай, представящ се за клиент, но аз научих някои неща. Ако има втори автомобил [след този на представящия се за клиент], то това може да е полицай. Ако видя два автомобила един след други – не се качвам. Ако се кача в колата [и не се вижда друга непосредствено след нея], гледам в страничното огледало. Те дават сигнал, обикновено с присвяткане на фаровете и когато го видя аз разбирам [че това е полицай]. Но трябва човек да е много внимателен [да не пропусне сигнала]”. Чернокожа проститутка, ок. 30 г.)

При едно от посещенията нощем с микробуса на ХИПС на Ийстърн авеню през юни 2009 г. бе наблюдавана следната сцена. Чернокожа проститутка на тротоара разговаря с потенциален клиент, който е в колата си. В този момент се появява полицейски автомобил и клиентът незабавно потегля. Полицаите, двама бели мъже на ок. 30 г., започват да разпитват жената и да обискират дамската й чанта. Вероятно се опитват да открият нещо уличаващо я (наркотици?), но не успяват. В чантата й намират огледало (или парче от огледало?), което те тълкуват като остър обект, който може да бъде използван за оръжие. Заставят я сама да го счупи и тя го разбива в асфалта [24].

 

 

Уличните проститутки са изложени на редица рискове. Понеже предлагането на секс срещу пари в САЩ е забранено, потенциалните нападатели знаят, че проституиращите не винаги биха се обърнали към полицията. Това е съвсем сигурно за латиноамериканките, които са нелегални имигранти. Жените обикновено имат пари в брой (получени от клиенти), които ги прави примамливи мишени за нападения. Стереотипната представа за проституиращите като „морално разложени” и „пропаднали” също съдейства за по-високото ниво на насилие спрямо тях. („Нападана съм няколко пъти. Един мъж ми поряза ръцете. Той имаше нож; аз успях да отбия острието, но той ми поряза ръката. При друг случай ми порязаха корема. И този мъж имаше нож. Блъснах му ръката и острието се счупи, но той ме промуши с каквото беше останало от острието. Третият път мисля, че бях нападната с отвертка – не можах да видя добре оръжието… Преди носех нож. Полицаите ми казаха: ”Не можеш да носиш нож – незаконно е”. Ножовете са незаконни, спрейовете са незаконни… Затова сега си нося ножици.”, Чернокожа транссексуална проститутка, ок. 30 г.)

ХИПС помага на предлагащите платен секс по улиците на Вашингтон като разпространява сред тях списък с опасните клиенти въз основа на описанията, дадени от техните жертви. Това помага на жените да избегнат срещи с извършителите на нападения. Списъкът дава представа за опасностите, на които са изложени уличните проститутки. Ето малка част от него, разпространен от ХИПС на 27 май 2009 г. (пълният списък съдържа описанието на общо 31 агресивни клиенти, известни дотогава):

„Тъмнокож мъж между 20 и 30 г., с черна шапка, кара червен кадилак с номер от Мериленд. Опира пистолет в главата на момичето и взема всичко, Ийстърн авеню.

Чернокож мъж с кафеникав оттенък и дълги сплетени коси, средно телосложение, между 20 и 30 г., кара син нисан с номер от Мериленд. Кани в колата си, заключва вратите, изважда нож, удря и порязва, Ийстърн авеню.

Чернокож мъж, ок. 70–75 кг, висок към 1,70 м, раздалечени очи, кара син форд пикап. Заплашва момичето с пистолет, отнема й дамската чанта и след това я прострелва. Взема я от кръстовището на улица Кей и Шеста и я кара в североизточен Вашингтон.

Представя се като „Кевин”, с къдрава коса, кара бяла кола с четири врати. Завежда момичето до странична уличка, заплашва я с бръснач и я изнасилва. Взема я от кръстовището на улица Ел и Петнадесета.

Испаноезичен мъж, кара синя хонда с две врати. Заплашва жената с кухненски нож, на кръстовището на улица Кей и Тринадесета. Тя мисли, че е заплашвал и друга жена по този начин.”

Ограничението на това теренно проучване е, че обхваща само Вашингтон и се отнася само за уличната проституция. Неуличната проституция (нелегални публични домове, по интернет и т.н.) е доста по-различна, но за нея авторът няма впечатления. Това донякъде е компенсирано в следващия раздел.

 

 

Представата за проституцията в другите части на САЩ, вкл. и за извънуличната проституция, и отношението на медиите към предлагането на секс срещу пари ще проследим като разгледаме публикациите на три от най-престижните американски вестници – „Ню Йорк таймс”, „Уошингтън поуст” и „Сан Франциско кроникъл”. Ще се спрем на техните публикации от 2008 г., фокусирани около четири важни събития в САЩ, свързани с комерсиалния секс: 1) „Вашингтонската мадам”, 2) Оставката на Елиът Спитцър като губернатор на Ню Йорк, 3) Гласуването за декриминализация на проституцията в Сан Франциско и 4) Демонстрацията на продаващите секс във Вашингтон за защита на техните права.

 

 

През 2007 г. Дебра Палфри, 52 г., е обвинена, че ръководи нелегален публичен дом в района на американската столица. Според прокуратурата фирмата на Палфри е предлагала проститутки на повикване с цена около 250 долара за 90 минути; половината пари оставали за жената, другата половина – за Палфри. Бизнесът функционирал от 1993 до 2006 г. За този период в него са били ангажирани около 130 жени, а клиентите са над 10,000. Дебра Палфри е получила за тези тринадесет години ок. 2 милиона долара [25].

По време на делото, започнало през 2008г., „Вашингтонската мадам” твърди, че фирмата й предлагала законни забавления на основата на еротични фантазии, но не и реален секс и че тя не е знаела, че жените проституират. Обвинението не приема нейните обяснения и призовава като свидетели 15 жени, които са работили за агенцията на Палфри. Стават известни и имената на някои от клиентите.

Процесът завършва на 15 април 2008 г. с признаването на Дебра Палфри за виновна и се очаквало през юли да бъде обявена присъдата й (вероятно от 4 до 8 години затвор). Палфри не дочаква решението на съда и се самоубива на 1 май 2008 г. [26]

Отразяването на случая от „Уошингтън поуст” и „Ню Йорк таймс” показва двойствения подход на медиите към темата за проституцията. От една страна, проституцията е силно интригуваща тема, пикантна хапка за аудиторията и двете издания задоволяват този интерес - дават сведения как са се осъществявали срещите, какви са жените, които са проституирали и т.н. От друга страна, двата вестника си дават сметка, че оповестяването имената на жените ще промени живота им и че поради стигматизацията на предлагането на платен секс, това няма да е добре за тях.

„Уошингтън поуст” съчувства на проституиралите жени, чиято самоличност е разкрита поради призоваването им за свидетели по делото, и съпоставя тяхната ситуация на унижение и порицание с доста по-снизходителното отношение към влиятелните мъже, ползвали сексуалните услуги. Голяма част от жените в агенцията на Дебра Палфри, проституирали като жени на повикване (call girls), са млади, на около двадесетина години, но не всички. „Уошингтън поуст” отделя внимание на две от жените, които не се вместват в стереотипа за проститутка. Едната е бивш университетски преподавател, с докторска степен, която е на 63 години по време на процеса и на 56 години, когато е работила като проститутка [27]. Другата е офицер от флота с редица отличия, на 38 години, разведена и майка на три деца [28]. Публикациите на „Поуст” разкриват редица унизителни детайли от разпита в съда на двете жени - от тях се изисква да обясняват в какви точно сексуални дейности са участвали, а преподавателката дори е питана дали е работила когато е била в менструален цикъл. Вестникът акцентира, че публичното оповестяване на техните имена ще съсипе живота им. Флотът излиза с декларация, от която става ясно, че с военната кариера на жената морски офицер е свършено.

Скандалът изважда наяве двама от влиятелните клиенти на Вашингтонската мадам – сенатора републиканец от Луизиана Дейвид Витър и Рандал Тобиас, високопоставен служител в Държавния департамент, отговарящ за хуманитарната помощ за чужбина. Публикациите на „Поуст” дават представа за двуличието и фалша в обществения образ на двамата засегнати. В публично изявление сенаторът признава за „голям грях в миналото” и моли за извинение, но не казва за какъв точно грях става дума. Рандал Тобиас пък заявява, че е ползвал само масаж, но не нещо повече от агенцията на Дебра Палфри и подава оставка. Но ако е ползвал само масаж (което не е забранено), то защо подава оставка?

Куриозното е, че сенатор Витър изгражда политическата си кариера като консерватор и твърд защитник на семейните ценности. А Агенцията за международно развитие към Държавния департамент на САЩ, която ръководи Рандъл Тобиас, отпуска помощи за борба с разпространението на СПИН само на онези страни, които се задължават да предприемат мерки за борба с проституцията.

Американското обществено мнение е шокирано от тези разкрития, но много скоро се случва нещо още по-разтърсващо.

 

 

Елиът Спитцър е губернатор на щата Ню Йорк от 2006 г. с репутация на борец за морални ценности и налагане правила на големия бизнес. Преди това е бил главен прокурор на Ню Йорк за период от осем години и дори е участвал в разкриването на нелегални мрежи за проституция. Новината, която пръв „Ню Йорк таймс” оповестява, е шокираща – Спитцър е клиент на нелегалния Императорски клуб ВИП, който предлага елитни проститутки. Установено е, че докато е на командировка в столицата през февруари 2008 г., той се среща с проститутка във вашингтонски хотел. „Ню Йорк таймс” публикува новината първо на сайта си на 10 март 2008 г. малко преди 2 часа следобед и в печатното си издание на следващия ден [29], последвано от още публикации. За отразяването на случая екипът на „Таймс” получава наградата Пулицър за водеща новина.

Спитцър подава оставка и губи губернаторското си кресло. Детайлите за Императорския клуб ВИП поразяват американците. Клубът предлага елитни проститутки, категоризирани в пет нива, обозначени символично с диаманти. Жена с три диаманта (най-ниското ниво) струва 1000 долара на час, със седем диаманта – 3100 долара. Но има и суперелитна група компаньонки, чиито сексуални услуги са 5500 долара на час. Уебсайтът на клуба представя снимки на жените, често по луксозно бельо, и изтъква, че те са красиви, талантливи и интелигентни – манекенки, певици, хора на изкуството. Поръчването става по телефона или онлайн, а срещите с жените може да се осъществяват в Ню Йорк, Вашингтон, Маями, Лондон и Париж [30].

В центъра на вниманието попада проститутката, която Спитцър поръчва за хотелската си стая във Вашингтон – Александра Дюпре, 22 годишна брюнетка от Ню Джърси. „Ню Йорк таймс” провежда няколко телефонни интервюта с нея, но повечето сведения за младата жена в последвалата публикация са от писаното от нея в страницата й в социалния сайт My Space. Там Дюпре пише, че напуснала дома си на 17 г., била е жертва на „злоупотреба”, имала е период, в който е била без пари и подслон. Мечтата й е да се занимава с музика, като от няколко години живее в Ню Йорк и се опитва да пробие като певица на ритъм енд блус на клубната сцена [31].

Разкритията за ползването на платен секс от губернатора на Ню Йорк и за дейността на Императорския клуб дават мощен тласък на дебата за проституцията в САЩ. Парадоксалното е, че Спитцър преди това не само е разбивал като прокурор нелегални публични домове, но и активно участвал в разработването на щатски закон за преследването на клиентите на проститутки. Гражданските организации, борещи се срещу трафика на жени и сексуалната експлоатация, са го смятали за своя най-силен съюзник. Те изтъкват, че проституцията съществува поради механизма на търсене и предлагане и борбата с нея е по-ефективна, ако се преследват клиентите, които търсят секс, а не жените, които го предлагат [32]. Спитцър се съгласява с техния аргумент и полага усилия да промени законите по посока преследване на клиентите…

Другата насока на медийния и публичния дебат за проституцията след оставката на Елиът Спитцър е – а дали трябва изобщо да се преследва проституцията? Дали привлекателните жени с опит по подиумите и музикалните сцени, които предлагат секс срещу заплащане, са жертви или го правят доброволно? Парите, които те изкарват за няколко часа секс, се равняват на изкараното от други американци за месеци. Лагерът за борба с проституцията основно представя проституиращите като жертви на принуда и експлоатация и сочи примери с бедни необразовани жени от имигрантски произход или расови малцинства. Този образ обаче много трудно може да се наложи върху елитните и високоплатени проститутки на Императорския клуб, за които може да се предполага, че изборът за влизане в сексиндустрията е доброволен.

 

 

На 4 ноември 2008 г. гражданите на Сан Франциско гласуват относно т. нар. Предложение К. Предложението е да не могат да се използват обществени фондове за задържане и арестуване на проституиращи, което се тълкува като декриминализация на проституцията. Мярката също изисква полицията и районната прокуратура да преследват съобразно дадените им от закона правомощия случаите на изнасилване, сексуално нападение и други прояви на насилие, независимо дали жертвата работи в сексиндустрията или не [33].

На страниците на „Сан Франциско кроникъл” се разгаря интересна дискусия между привържениците и противниците на Предложение К. Привържениците на декриминализацията са сдруженията на работещите в сексиндустрията и Демократическата партия в Сан Франциско, а противници на мярката са кметът на града, районният прокурор и редица религиозни организации [34].

Защитниците на декриминализацията на проституцията в Сан Франциско изтъкват, че приемането на новия закон ще защити предлагащите платен секс от насилие. Когато проституцията е криминализирана (ситуацията в Сан Франциско и в САЩ без част от Невада), ако предлагащите платен секс станат жертва на нападение, те обикновено не съобщават това на полицията опасявайки се от преследване на самите тях.

Втори аргумент в полза на декриминализирането на проституцията е, че това би подобрило здравната ситуация. Местната полиция има практиката да използва наличието на по-голямо количество презервативи като доказателство за проституиране и да извършва арести на това основание. Така продаващите секс се опасяват да носят презервативи в себе си и това увеличава шанса за заразяване с болести, предавани по полов път [35].

Трети аргумент е, че приемането на Предложение К би довело до икономисване на много пари, които полицията харчи за арестуването и преследването на проституиращите, както и за задължителните програми за „превъзпитание” на клиенти на проститутки [36].

Предполага се, че декриминализирането на проституцията ще бъде стъпка в защита правата на работещите в секс индустрията и признаване, че тяхната дейност е социално приемлива.

Главен аргумент на противниците на декриминализацията на комерисалния секс е, че приемането на предложение К ще увеличи детската проституция, трафика на жени за сексуална експлоатация и принуждаването към проституиране. Този лагер се позовава на досегашните случи на трафик на жени в Сан Франциско, главно от Азия, и изтъква, че новата мярка ще попречи на преследването на трафикантите.

Противниците на проституцията изтъкват, че тя не е добра опция за практикуващите я – излага ги на опасност от насилие и заразяване с болести. Лагерът на гласуващите срещу Предложение К твърди в своя основен плакат за кампанията, че „90 % от проституиращите искат да напуснат проституцията възможно най-скоро”.

Друг аргумент на противниците на Предложение К е, че проституцията е съпътствана от други негативни явления, които, ако тя бъде декриминализирана, ще се разпространят повече -  употреба на наркотици, грабежи, упадък на кварталите, където се проституира и др. „Насилието и болката са неизбежните последици за навлезлите в този дехуманизиращ начин на живот. Младите жени, въвлечени в такова съществуване, бързо се състаряват до положение да не могат да изкарват толкова много пари, колкото изискват техните сводници. Жените стават зависими от наркотици и се научават да вършат нови престъпления. И едни ден разбират, че са вече непотребни.” [37]

В съответствие с плурализма на мнения и свободата на словото „Сан Франциско кроникъл” обнародва публикации както в полза на декриминализацията, така и срещу нея. Но изданието има своя позиция, изложена в редакционна статия, в която се противопоставя на декриминализирането на проституцията: „ Комерсиалният секс е опасна професия и работещите в този сектор са изложени и на други опасности – или понеже са жертви на международния трафик на хора, който е голям проблем в Сан Франциско, или защото са зависими от наркотици, или защото са бивши осиновени деца, без собствени родители и дом.” [38]

Главната схизма между двата лагера е в два пункта: 1) дали декриминализацията на проституцията ще насърчи детската проституция или не и 2) дали проституирането е доброволно или под принуда.

Спорещите страни изнасят противоречащи си данни. Противниците на предложението сочат, че средната възраст, на която се започва проституирането е 13 г. [39] и очевидно децата са твърде незрели и несамостоятелни, за да вземат подобно решение. Обратно, привържениците на декриминализацията цитират изследване на Калифорнийския университет в Сан Франциско, че средната възраст за навлизането в проституцията е 21 г. [40]

Непримирими са и позициите дали при навлизането в проституцията преобладава собственият избор или принудата. Противниците на декриминализацията смятат, че много от продаващите секс са жертва на принуда и трафик, докато другият лагер изтъква, че преобладава свободният избор за работа в секс индустрията: „Комерсиалният секс е доброволен секс между пълнолетни за пари. А трафикът на хора се осъществява чрез насилие и принуда.” [41]

На референдумa на 4 ноември 2008 г.в Сан Франциско 41 % от участвалите подкрепят Предложение К, но 59 % гласуват срещу него и проституцията в града остава криминализирана [42]. Същото се случва и в съседния град Бъркли през 2004 г., когато повечето граждани гласуват срещу декриминализацията на продажбата на секс.

 

 

На 17 декември 2008 г. във Вашингтон се провежда Национален марш за защита правата на проституиращите. Продаващите секс са обявили 17 декември за ден за защита на правата им. На тази дата през 2003 г. е осъден Гари Ридгуей, „Убиеца от Зелената река”. Той признава, че е убил 48 жени, почти всички проститутки, за периода между 1982 и 1998 г. в района на Сиатъл [43] (предполага се, че може да е убил над 60 жени). Маршът в столицата е организиран, за да привлече вниманието на току-що избрания за президент Барак Обама и предстоящото ново управление за защита правата на предлагащите платен секс. Преди изявата няколко организации на предлагащите платен секс подписват обръщение към Обама, в което се казва: „ Ние, предлагащите платен секс сме навсякъде – независимо дали ни виждате или не. Ние сме синове, дъщери, братя и сестри, братовчеди, съпрузи и партньори. Ние играем важна роля в обществото и имаме ценен принос за общностите и нашите семейства. Нашето здраве и сигурност са от значение за страната. В интерес на всички американци е предлагащите платен секс да имат същите права и отговорности, както останалите наемни работници, работещите по договор и хората, занимаващи се с бизнес” [44].

От големите вестници почти единствено „Уошингтън поуст” отразява събитието. Инициативата, замислена като национален марш, е с участието на организации за защита правата на проституиращите от Ню Йорк, Сан Франциско и другаде, но не събира особено много участници. „Поуст” предава речите на говорилите и техните искания, но същевременно отбелязва, че демонстрантите са „десетки”, т.е. не чак толкова много, и хората, които ги срещат, изглеждат изненадани от лозунгите им („Дръжте се добре с предлагащите платен секс” и „Платеният секс е работа”) [45]. Безплатният вариант на „Поуст” цитира един по-предизвикателен лозунг от демонстрацията – „Моят задник си е мой собствен”.

Американският социолог Роналд Уейцър правилно посочва, че движението за права на проституиращите в САЩ е пример за неуспешно социално движение – то не успява да повлияе на общественото мнение и неговата кауза не печели съчувствие от страна на обществото и легитимност. Същевременно има успешни примери на движения, които са били в подкрепа на каузи, дълго смятани за неморални – движението за права на хомосексуалистите [46]. Движението има своите противници, но е дотолкова успешно, че извоюва в медиите и публичния дискурс да няма иронизиране и негативизъм спрямо хомосексуализма и дори настоява за признаването на бракове между хора от един и същи пол.

Обратно, движението за права на предлагащите платен секс е политически слабо, без сериозни съюзници и неговата кауза не е разглеждана съчувствено от по-голямата част от обществото. Например в своята кампанията за премахване на „зоните, свободни от проституция” във Вашингтон, организациите на предлагащите платен секс основно разчитат на подкрепа (освен  от проституиращите) и от професии, смятани за близки (стриптизьорки, танцьорки и др.), на транссексуалната общност и на имигрантите – все групи, които нямат сериозно политическо влияние, а обществото често има негативни нагласи към тях.

 

 

1. Проституцията в САЩ е забранена, но в реалност съществува в немалки размери. Криминализацията й води до това, че предлагащите платен секс са изложени на нападения и избягват да търсят помощ от полицията.

2. Проституцията в САЩ е стигматизирана, както и в други западни общества. Първоначално това се дължи на юдеохристиянската традиция, а в САЩ това е усилено и от произхода на страната, свързан с пуританизма на първите заселници. Стигматизацията на проституцията пречи на общественото мнение да приеме идеите, предлагани от защитаващите правата на продаващите секс – че проституцията е професия не много по-различна от останалите, че е доброволна, че има значение за обществото.

3. Двата лагера в САЩ относно комерсиалния секс са на трудно примирими позиции. Основните аргументи в американските печатни медии на тези, които са за декриминализация или легализация на проституцията, са, че тя е предимно доброволна, плод на самостоятелен избор на пълнолетни и носи важни доходи на упражняващите я. Обратно, привържениците на запазването на криминализацията смятат, че проституцията често е принудителна, свързана с трафик на жени, сексуална експлоатация и въвличане на непълнолетни, които са незрели за самостоятелно решение.

4. Наблюденията върху уличната проституция във Ващингтон показват, че тя е по-скоро доброволна. Жените и мъжете, които продават секс, го правят предимно притиснати от икономически обстоятелства, а не от лица, които ги принуждават за проституират. Транссексуалните улични проститутки във Вашингтон нямат сводници, но биологичните проституиращи жени имат и в редица случаи са малтретирани от тях. Така за жените, продаващи секс, които имат сутеньори, съществува известен елемент на принуда след вероятно самостоятелното решение за навлизане в сексиндустрията. В столицата основният контингент проституиращи са от чернокожата и латиноамериканската общност. В тези две общности има голям дял хора, които са относително бедни и с по-ниско образование, което е фактор част от тях да работят в сексиндустрията. Част от латиноамериканците са нелегални имигранти и това също влияе за навлизането им в проституцията.

5. Макар „Ню Йорк таймс”, „Уошингтън поуст” и „Сан Франциско кроникъл” да отразяват съчувствено проституцията, те не подкрепят нейната декриминализация. Показателна е позицията на „Сан Франциско кроникъл”, който при гласуването в града на предложение, което би декриминализирало продажбата на секс, излиза с редакционна статия против предложението.

6. Движението за права на работещите в сексиндустрията е твърде слабо политически, за да може да постигне значима промяна в законите или нагласите към проституиращите в САЩ. Каузата, че предлагащите платен секс имат права изглежда твърде екзотична и странна, за да се хареса на голяма група избиратели и да бъде подкрепена от значими политически играчи.

 

 

[1] Този текст първоначално е публикуван в Годишник на Софийския Университет „Св. Климент Охридски”, ФЖМК, том 17, София, 2012 г., с. 207–233.

[2] HAKIM, Danny, William RASHBAUM. Spitzer Said to Be Weighing Resignation. New York Times, 11 March 2008.

[3] Quoted in: RINGDAL, Nils. Love for Sale: A Global History of Prostitution. London: Atlantic Books, 2004, chs. 1 and 2.

[4] RINGDAL, Nils. Цит. съч., ch. 7.

[5] DUNN, Kate, Lynn CHERKAS, Tim SPECTOR. Genetic Influences on Variation in Female Orgasmic Function: A Twin Study. Biology Letters, September 22, 2005, 3, No. 1, 260–263.

[6] DWORKIN, Andrea. Intercourse. New York: Basic Books, 1987, ch. 7.

[7] MESTON, Cindy, Elaine HULL, Roy LEVIN, Marca SIPSKI. Disorders of Orgasm in Women. Journal of Sexual Medicine, July 2004, 1, No. 1, 66–68.

[8] ADAM, David. Female Orgasm All in The Genes. The Guardian, 8 June, 2005.

[9] STERK, Claire. Tricking and Tripping: Fieldwork on Prostitution in the Era of AIDS. In: Applying Cultural Anthropology (ed. by PODOLEFSKY, Aaron., Peter BROWN). Mountain View, CA etc.: Mayfield Publishing Company, p. 19.

[10] PISANI, Elizabeth. Spitzer’s True Folly. Guardian, 13 March 2008.

[11] MCLEOD, Eileen. Working Women: Prostitution Now, London: Croom Ltd, 1982.

[12] ДРАГОСТИНОВА, Жанина. В името на сина (историята на една българска проститутка във Виена). Електронен вестник [онлайн], 16 юни 2008 [последно посещение 10 март 2010]. Достъпно на: http://e-vestnik.bg/4056.

[13] MASCIANDARO, Donato. Paper Presented at the Protection Project Third Annual Symposium on Human Trafficking, “The Economics of Trafficking in Persons”, The John Hopkins University, Washington, DC, 10 November, 2008.

[14] RINGDAL, Nils. Цит. съч.

[15] NUSSBAUM, Martha. “Whether from Reason or Prejudice”: Taking Money for Bodily Services. In: Prostitution and Pornography: Philosophical Debate about the Sex Industry (ed. by SPECTOR, Jessica). Stanford: Stanford University Press, 2006, p. 176.

[16] ГИДЪНС, Антъни. Социология. София: Прозорец, 2003, 6–7.

[17] Сравнението между проституцията и бокса е посочено и от Марта Нъсбаум, NUSSBAUM, Martha. Цит. съч,, p. 195.

[18] Quoted in: MCKINLEY, Jesse. San Francisco’s Prostitutes Support a Proposition. New York Times, 31 October. 2008.

[19] ALMODOVAR, Norma. Porn Stars, Radical Feminists, Cops and Outlaw Whores: The Battle between Feminist Theory and Reality, Free Speech and Free Spirits. In: Prostitution and Pornography: Philosophical Debate about the Sex Industry (ed. by SPECTOR, Jessica). Stanford: Stanford University Press, 2006, p. 160.

[20] HIPS, Helping Individual Prostitutes Survive.

[21] US CENSUS BUREAU. State and County Quick Facts [online], 2008, [cited 13 January 2010]. Available from: http://quickfacts.census.gov.qfd/states/0000.html.

[22] VENKATESH, Sudhir. A Gang Leader for a Day: A Rogue Sociologist Takes to the Streets. New York: Penguin, 2008, 190–191.

[23] Move Along: Policing Sex Work in Washington, DC, Different Avenues, 2008.

[24] На територията на американската столица гражданите могат да имат оръжие, вкл. огнестрелно, само вкъщи, но не могат да го носят извън дома. Забраната се отнася и до ножовете.

[25] MILBANK, Dana. The D.C. Madam Case, All Sordid Out. Washington Post, 11 April 2008.

[26] HESSE, Monica. The Scandal Story with a Most Unhappy Ending. Washington Post, 2 May 2008.

[27] DUGGAN, Paul. More Former Call Girls Take Stand. Washington Post, 10 April 2008.

[28] DUGGAN, Paul. Navy Officer Took Call Girl Job. Washington Post, 11 April 2008.

[29] HAKIM, Danny, William RASHBAUM. Spitzer Said to Be Weighing Resignation. New York Times, 11 March 2008.

[30] RASHBAUM, William. Revelations Began in Routine Tax Inquiry. New York Times, 11 March 2008.

[31] KOVALESKI, Serge, Ian URBINA. For an Aspiring Singer, a Harsher Spotlight. New York Times, 13 March 2008.

[32] BERNSTEIN, Nina. Foes of Sex Trade Are Stung by the Fall of an Ally. New York Times, 12 March 2008.

[33] ALLDAY, Erin. Prostitution Measure Makes in onto S.F. Ballot. San Francisco Chronicle, 19 July, 2008.

[34] COTE, John. Prop. K Calls for Decriminalizing Prostitution in S.F. San Francisco Chronicle, 6 October, 2008.

[35] KLAUSNER, Jeffrey. Decriminalize Prostitution – Vote Yes on Prop. K. San Francisco Chronicle, 8 September, 2008.

[36] BERTON, Justin. John School Unfair to Sex Trade, Critic Says. San Francisco Chronicle, 14 April, 2008.

[37] SAUNDERS, Debra. Measure Would Protect Pimps, not Prostitutes. San Francisco Chronicle, 17 August, 2008.

[38] Don’t Decriminalize Prostitution in S.F. San Francisco Chronicle, 7 September, 2008.

[39] SAUNDERS, D. Цит. съч.

[40] KLAUSNER, J. Цит. съч.

[41] WEST, Patricia quoted in interview for Violet Blue. Sex Work Is Not a Crime. San Francisco Chronicle, 11 September, 2008.

[42] LAGOS, Marisa. Results for San Francisco Propositions. San Francisco Chronicle, 5 November, 2008.

[43] Superior Court of Washington for King County State of Washington vs. Gary Leon Ridgway, No. 01–1–10270–9 SEA.

[44] SEX WORKERS OUTREACH PROJECT USA, [online]. 8 December 2008. [cited18 March 2010] Available from: http://deepthroated.files.worldpress.com/2008/12/marchpachet.pdf.

[45] LABBE-DEBOSE, Theola. Sex Workers Criticize Law Enforcement. Washington Post, 18 December, 2008.

Цитат-формат (Suggested Bibliographic Citation):

Кирилов, Светлозар. Проституцията в САЩ – реалности и медиен дебат // Медии и обществени комуникации. Изд. УНСС / "Алма комуникация". 2012, № 14. Available from: [ www.media-journal.info ]

 

Контакт (Contact): 
e-mail: svetloz_iv@yahoo.com