Научно електронно списание за медии, PR, журналистика, бизнес комуникация и реклама
Брой 44/ Юни 2020 г.
06 Август 2020 г., Четвъртък

Култура

Принтирай E-mail

Словото на тоталитарния режим – (не)чутата истина или злополучното отлъчване на романа „Тютюн“

Брой 19 / Януари 2014 г.
Медии и обществени комуникации

Венцислава Миндова

Резюме:

В българската историографска и литературна наука периодът след Втората световна война е определен като тоталитарен режим с мощно съветско влияние във всички сектори като наука, изкуство, политика. Създадената система за упражняване на пряка цензура в културния живот на нацията Главлит е неоспоримо свидетелство за стремежа на властта да сезира, контролира и организира работата по издаването на печатни материали. По този начин „бял свят“ може да видят издания, върху които е наложена стриктна цензурна профилактика. Комуникацията с обществеността е строго нарушена, сведена до безвредното поглъщане на информация в служба на партийните интереси. Спускането на Желязната завеса предопределя кои митове ще разказват за чутата или нечута истина на пропагандното слово. Оформянето на псевдосреда спомага за по-бързото и адекватно споделяне на псевдореалности, разпространени от марксистко-ленинската естетика и наложения за единствено правилен метод на социалистическия реализъм в литературата и изкуството. Митовете оживяват, за да се превърнат в закономерен продукт на изповядваната идеология.

Ключови думи: псевдосреда, мит, марксистко-ленинска естетика, социалистически реализъм, Главлит, пропаганда

Summary:

Speech of Totalitarian Regimes - (Un)Heard Truth. In the Bulgarian historiography and literature science the period since World War II has been identified as a powerful totalitarian regime with a significant Soviet influence in all sectors such as science, art, politics . System established for the exercise of direct censorship in the cultural life of the Glavlit’ nation is indisputable evidence of the desire of power to refer, monitor and organize the work of issuing printed materials. Thus, the "white world" could be seen by issues on which a strict censorship prevention has been imposed. Communication with the public is severely impaired, reduced to harmless absorption of information in the service of party interests. The descent of the Iron Curtain which determines myths recounted, heard or unheard truth propaganda speech. The pseudo environment shaping promotes more rapid and adequate sharing of pseudo realities distributed by the Marxist -Leninist aesthetics and imposed as the only proper method of socialist realism in literature and art . Myths to life, to become a natural product of the professed ideology.

 
Keywords: pseudo environment, myth, Marxist-Leninist aesthetics, socialist realism, Glavlit, propaganda
 
Прогони картината от съзнанието си. Това беше лъжлив спомен. Понякога го тревожеха лъжливи спомени. Те не бяха от значение, стига човек да ги прецени правилно. Някои неща се бяха случили, други — не. Наведе се към шахматната дъска и отново взе белия кон. Почти в същия миг го изпусна и той изтрака върху дъската. Беше се стреснал, сякаш го бе пробола игла (…)
Отново вдигна поглед към портрета на Големия брат. Колосът, който възседна света! (...)
Взря се в огромното лице. Цели четирийсет години му бяха необходими, за да разбере каква усмивка се крие под черните мустаци. О, жестоко, излишно недоразумение! О, твърдоглаво, своеволно изгнание от любящата гръд! Две ухаещи на джин сълзи се стекоха по носа му. Но беше наред, всичко беше наред, борбата бе свършила. Беше спечелил победа над себе си. Той обичаше Големия брат.
Дж. Оруел „1984“
 
 

 Увод

 

Историческата наука си служи с факти след прецизно изучаване и изследване на определен период или явление, а литературата и изкуството вземат тези факти, украсяват ги с художествено майсторство и във вид на литературен шедьовър ги поднасят на масовата читателска аудитория. Ако я няма историята, и литературата няма да я има. Едното е непресъхващ извор, който вдъхновява творческото перо. Словото е онзи инструмент на общуването, койтосъздава митове. Словото е мит (Барт), защото твори реалности, създава образци на масово поведение. За целта трябва да се откроят водещите митове (стереотипи), които диктуват историческата действителност и се вграждат в литературната фикционалност. Словото на тоталитарните митове се разглежда в дихотомията на чутата или нечута истина. Когато има чуваемост, комуникативните послания са ясно разбираеми и проникват в масовото съзнание посредством наложената идеология и пропагандна естетика. Българският народ формира един пантеон от митотворчески процеси, които изпълняват функцията на говорители на общата памет, на миналото:
- Митът за Априлското въстание – стремеж към отърсване от петвековното турско робство и борба за освобождение
- Санстефанският мит – блянът по единна България и изживяването на свободата
- Македонският мит – борбата за освобождението на Македония
- Митът за трите национални катастрофи – грохотът на мечтите за обединена санстефанска България
- Сталинският мит за свобода, равенство и братство
В този кратък историко-митологичен преглед България дава заявка за устойчивост на социокултурните модели, изваяни посредством стереотипи, които диктуват цялостното формиране на националната идентичност. Тези митове са плод на прецизно обмислени действия и решения на политическата върхушка. Създава се една псевдодействителност, с помощта на която ловко се дирижират сферите на културно влияние през този едновековен развой на българската държава. Кулата на Бентам [1] е функционалният инструмент на задвижването на този утопичен свят, в който хората са просто марионетки в театрален спектакъл. Животът в митове създава представата за приказност. Колкото и в първоосновата си митът да е сакрална същност [2], в новите времена руши представата за истинност и попада в класификацията лъжемит, псевдомит. Тук той се приравнява до приказката – литературен жанр, чиито интенции са в полето на измислицата. Случва се един парадокс – митът е мит, когато неговото слово се разпространява безалтернативно във времето, което го създава. Тогава митът е чута истина, неоспоримо верую. Неговото разложение и упадък настъпва в дистанцията на времето едва когато една политическа система се заменя с друга. Това е и периодът на проглеждане и тогава се осъзнава, че митът е бил просто вълшебна приказка по модела на Проп [3] и неговото слово вече е нечуваемо.
Изследването се съсредоточава върху периода след Втората световна война, като фокусът се поставя върху изграждането на цензурен апарат, спомагащ за осъществяването на единна пропагандна система от влияния. Митът за сталинския тоталитарен режим се възкресява, за да отговори на истините за бруталните посегателства върху книжовното наследство, инкриминирането на творци и научни дейци, строгото подчиняване на комунистическата марксистко-ленинска естетика на социалистическия реализъм. Този период от 1944 г. до 1989 г. е време на строго налагане на диктатура, време на социокултурно замразяване, където „стремежът за контрол върху мисълта се превръща в една от най-отличителните ù характеристики“ [4]. Историографският поглед в изследването е необходим единствено, за да поясни наличието на нова политическа система в България, а откъм литературоведски – културните кризи, които са следствие от новото прекрояване на митове и налагането на един имагинерен модел на съветско братство. С помощта на двете предметни области ще се изведе моделът на комуникационна зависимост и пропаганда в разглежданото време. Това прави изследването интердисциплинарно по своя метод с допълнителни методи на анализа и синтеза. Негов обект е наложеният в България тоталитарен режим от 1944 г., предмет – словото, което може да бъде диференцирано като чут или нечут знак на употреба. Целта е да се установи единен пропаганден модел в социокултурното пространство през посочения период. Задачите са:1) да се определят функциите на органа, който упражнява цензорна и пропагандна зависимост по време на тоталитарния режим; 2) да се изведат от обществено-информационните източници знакови случаи, които да докажат истинността на тезата.
Митовъзприемането и утвърждаването на определени образци е ключовата и обществено значима парадигма за капсулиране на мнението. То се стикова посредством съветски модел, наложен след Втората световна война и оказващ силно обществено влияние във всеки сектор на българската държава. Започват да се градят устойчиви митове, функции на пропагандата, които се считат за парадигми на правилността. Дотолкова повлияват масовото съзнание, че мисленето в стереотипи става следствие от изградените идеологически митове, „от този ракурс е логично партийната цензура да се възприема като структура на самото мислене или виждане“ [5]. Литературата (романът) и печатната медия (вестникът) са под запрещението на специално създадена институция (Главлит), изпълняваща ролята на цензор на общественото мнение. Открива се полето на идеологическите митове, които формират масовото мислене. Една от фундаменталните форми на идеологията през изследвания период на тоталитарно управление в България (1944–1989) е политикосоциалната митология. Тя се осъществява по два начина – чрез съзнателни или несъзнателни импулси, които провокират ирационални въздействия. С твърдението на Попов, че „идеологическите компоненти на тоталитарната система не биха могли да обхванат толкова широки слоеве от населението, ако не бяха „облечени“ в митологизирани форми“ [6] се затвърждава хипотезата, че митът е манипулативно слово. Още повече – митовете са в основата на идеологиите, митовете не умират, те се възраждат, за да комуникират и оставят посланията на управляващата политическа система. В този смисъл дори когато един мит изчерпа своите възможности (тоест спира да бъде функционален като средство за осъществяване на политическа пропагандна дейност, например антифашисткият мит за свобода, равенство и братство на нациите), когато умре, на цикличен принцип се ражда друг. Така се стига до парадоксалната ситуация, че марксистко-ленинското учение се приема за аксиология на века, за единствено вярната  насока на мислене. Изгражда се една невидима рамка на съзнанието, ловко дирижирана от водещата идеология на тоталитарното управление, като се създават благоприятни условия за израстването на „изцяло митологизирано съзнание“ [7]. Общността, нацията се организират около една идея – на изговореното митично слово. Доказателство за яркото присъствие на идеологическа матрица на диктат върху поведението е създаването по съветски образец на политическия орган Главлит. Строс е антропологът, който прогнозира близостта на архимита със съвременната идеология. По неговите стъпки Барт изгражда теорията си за левите и десни митове, функции на идеологическия апарат. Така тезата за митовете при учения се превръщат във функционални инструменти на властта. Експлоатирането на тоталитарните митове се случва чрез въвеждането в масова употреба на опростени модели като желанието са равенство, прогрес, знание, сила на духа. Всички пропагандни техники са в пряка зависимост от средствата за масова информация – най-съществения рупор за разгласяването на идеи и влияния. След Втората световна война, когато на власт идва тоталитарният режим, медиите, най-общо казано, са под властта на властта. Идеологическите митове наслагват единна матрица на всеобщо познание чрез метода на пропагандата. Симбиозата между литературните произведения и медиите може да се нарече пропаганда. Под пропаганда ще се разбира циркулярното разпространение на идеи „с цел промяна на обществените нагласи“ [8], като неин „сподвижник“ са средствата за масова информация. За да се провокира по-голям интерес, трябва да бъдат задействани емоционалните нагласи, защото „силата на средствата за масова информация се илюстрира най-добре с явлението, наречено емоционално заразяване“ [9]. Най-силна експликация пропагандата придобива, когато се превърне в инструмент на „манипулативна социална технология за убеждаващо въздействие, която е идеологически обвързана“ [10]. Милена Кирова е на мнение, че „литературата се чете най-напред през социалните ситуации на своето време… още повече, че обществените вълнения изведоха във фокуса на възприемателните нагласи митологични структури и теми на масовото културно съзнание.“ [11]
Основната цел е трайното формиране на обществено мнение чрез „систематично разпространяване на дадена доктрина” [12].Освен чрез популистките лозунги на митинги и събрания, главният орган за цензуриране и разпространение на отбрана литература Главлит спомага за утвърждаването в литературата на утопичния модел на социалистическия реализъм. Осъществява се вграждане на идеологията на властта в идеология на литературата и изкуството.
 

Главлит. Цензура и пропаганда

 

Главлит е абревиатура на Главно управление по въпросите на литературата и издателствата. Самото присъствие на такава институция в България вкоренява представата за упражняване на модел на влияние върху изданията на пазара. Официално поддържаната теза след 9 септември 1944 г. е, че полето на българския социокултурен климат липсва цензурата – твърдение, което е оборено след като се дава възможност да се проникне във фондовете на Централния партиен архив, на Централния държавен архив и други държавни центрове. Доказва се, че главната цел на управляващата върхушка е била „формирането на цензурна система“ чрез създаване на „контролни механизми“ [13], които просъществуват до края на 80-те години на същото столетие. Това явление е продиктувано от процесите на съветизация, които настъпват вследствие от исторически и политически причини. Мощното влияние на държавата освободителка довежда до няколко важни фактора: „ликвидирането на политическия и идейния плурализъм в българското общество, абсолютното налагане на държавното начало в стопанския и културния живот, международната изолация на страната от края на 40-те години“ [14]. Тези радикални процеси са изцяло подчинени на политиката, която СССР води спрямо балканските страни. Съдбата на България е да изпълнява функциите на съветски сателит и пряко да се подчинява на въведените механизми на контрол и управление от страна на Големия брат. Този орган за сезиране и контрол върху българската интелигенция създава атмосфера на емоционален и психологически колапс на породени съмнения, подозрителни постъпки, страх и неверие. След като през ноември месец 1944 г. се сключва Съглашение за примирие, в България започва да действа т.нар. Съюзна контролна комисия под ръководството на Съветското главно командване. Задачите, които са заложени за изпълнение на Комисията, обхващат всички сектори на националния живот. Така българската държава попада под диктата на съветските органи, които като пипала на октопод налагат национален монопол и цензура над наужким освободения български народ. Започва замразяване на социокултурния живот в родината. След влизането в сила на мерките стотици издания се забраняват или унищожават; представителите на интелигенцията и на културния живот са репресирани, като върху тях се упражнява политически натиск, тъй като биват набедени за фашисти, изобщо политическите чистки се срастват с водещите интереси на силите на деня. Три центъра ръководят механизмите на културна дейност в страната – от началото на 1948 г. към Министерството на вътрешните работи дейност осъществява отделът „Агитация и пропаганда“, чието наименование е достатъчен аргумент за пласираната цензура и натиск над културните институции; Комитетът за наука, изкуство и култура, начело на който застава Вълко Червенков – човекът, който по-късно бива замесен в сензацията за романа „Тютюн“. Друго антинародно проявление на КНИК и БКП е приемането на законите за „ликвидиране на частната инициатива в културната дейност“ [15] – дейност, благодарение на която в годините след Освобождението българската нация се въздига на европейско културно равнище, а чрез въвеждането и на Закона за висшето образование (1948 г.) се стопира и автономността при избора на решения на академичните институции, което директно довежда до контрол и координиране дейностите на науката и образованието, изкуството и културата. Свободата – в екзистенциален, философски, социален, институционален план – е ликвидирана. Поетият курс към „идеологическо преустройство“ [16] поставя под непреклонен контрол и цензура интелигенцията, следствие на което се ликвидира всякаква проява на алтернативи на официалната идеологическа система. Инакомислието се наказва със силата на догматичността като най-тежък антисъветски грях. От постановлението за създаването на Главлит през 1952 г. се установява, че този орган се ползва с функциите и законовите права на министерство. Едни от основните задачи на институцията са да се противопоставя и изкоренява всяка проява на буржоазна идеология, както и да спомага за налагането на марксисткия и ленинския възглед в национален мащаб. Друга функция на Главлит е свързана с осуетяването на каквито и да е било държавни тайни в средствата за масова информация. Чичовска нарича Главлит „цензурна институция“ [17], което напълно съответства с отредените й законови и нормативни функции. Политредакторите – длъжност, специално създадена за институцията, не са назначени на случаен принцип, а назначени от Червенков, това са избраниците, които са упражнявали сериозно вмешателство в това кое да излезе на бял свят. Зад този популистки термин се крие понятието „цензор“ – по-естествено, по-точно и непревзето. Под контрола на политредакторите попада целият културен фонд – периодичен и непериодичен, филмов и медиен. За заместник-началник пристига от СССР Виктор Катишев, който историята помни като човек, който въвежда „най-ефикасните форми на сталинския морален терор над интелектуалния труд, организираните погроми над огнищата на националното ни книжовно богатство (от Народна библиотека в София до селските ни читалища) и рязкото прекъсване на културния обмен и информация от страните извън съветския блок“, което се допълва от изследователката, че това е феномен на една „опустошителна дейност“, „голямото бедствие“ над просветните институции хранителници. В т.нар. „спецфонд“ в Народната библиотека в София“ [18]се съхранява екземпляр от онази „вредна“ литература, която не е била достъпна на обикновения читател, защото покварява умовете и заблуждава съзнанието.  Пълно информационно и културно затъмнение следствие дейността на Главлит настъпва само за около 9 месеца през 1954 г.: „България напълно прекъсва книгообмена на своите граждани със западните държави. Тя се превръща подобно на СССР в херметически затворена страна, до която по линията на размяна на книги, най-традиционната и демократична форма на културно общуване, не може да проникне никаква информация извън държавите от Източния блок“ [19]. Със създаването на този орган в българската общественост започват да се комуникират желани представи на управляващата класа. Появява се една квазиреалност, която спомага за наличието на утопична действителност, пресъздавайки света като място, което е желаната реалност. Силното влияние на изградената квазидействителност доуплътнява псевдосредата [20] на идеологически митове. Желязната завеса е спусната и театърът на комунистическия режим изпълнява своето представление. Те се разпространяват в благоприятната почва на изградения вече мащабен модел на масово въздействие. „Теорията на социалистическия реализъм възниква като инструмент на държавно-партийно ръководство на „фронта“ на изкуството, като съставен елемент от цялостната тоталитарна машина“ [21]. Попов отбелязва, че интенциите на вожда Сталин спрямо употребения термин за пръв път се излагат на страниците на вестник „Литературная газета“ през 1932 г.: „Масите искат от художника искреност, правдивост на революционния социалистически реализъм в изобразяването на пролетарската революция“ [22], а на Първия конгрес на съветските писатели през 1934 г. Максим Горки формулира основната концепция на метода. В приетия устав се декларира, че този метод е основен за художествената литература, като негова цел е правдивото изобразяване на действителността. Цел, която е в пълно несъответствие с утопичните митологични образности на идеологията. Именно в този дух за строителство на социализма идеята за истинно пресъздаване на действителността среща логически отпор в две насоки: литературата във фикционално поле на художествено изобразяване и създаването на псевдомитове руши представата за тяхната истинност.
 
 

Романът „Тютюн“ и неговият ден за размисъл

 

Един от споровете в литературното пространство, разтресли тогавашното общество, е свързан с романа „Тютюн“ на Димитър Димов. На страниците на вестник „Работническо дело“ излиза статията „За романа „Тютюн“ и неговите злополучни критици“ [23], неподписана от никого. Счита се, че това е ясен знак за произнасянето на Държавата-партия, тогава в лицето на Вълко Червенков. Друг знак за подобно мислене е, че излиза на страниците на официоза. Официозът на БКП, печатният вестник „Работническо дело“, има кратък, но ползотворен живот. Започва да излиза от 1944 г. до 1989 г. включително, като тиражът му е внушителен – 150 000–620 410 броя [24]. Вестникът има пропаганден характер, което силно е внушено още от слогана му: „Пролетарии от всички страни, съединявайте се!“ Почти във всеки брой присъстват похвални слова към съветските вождове Ленин и Сталин, както и към Вълко Червенков; дават се за примери обикновени работници, като една от използваните пропагандни техники е на първа страница да се поставят техните портрети. Така се засвидетелства хем уважението към партията майка, хем се дава личен пример как трябва да постъпва всеки трудовак, за да се съградят здрави устои на комунизма. Цялата интрига, която се завърта около романа „Тютюн“, е единодушната отрицателна критическа оценка. През 1952 г. в „Работническо дело“ Партията-водач се произнася относно качествата на романа и злополучните му критически оценки. Започва с отрицателното отношение на критиците спрямо Димовия роман, което е в противовес с големия читателски интерес. При представянето и обсъждането на романа вездесъщият списател обръща внимание, че „бяха отправени злъчни, най-невероятни обвинения против автора, приписани му бяха всички пороци, които съществуват в литературата“. Нарича българските критици „самодоволни корифеи“, като остава учудването, защо с такава злост и „чудовищна свирепост“ подхождат към това литературно дело и косвено – към Димитър Димов. Обвинено в нарушител на художествените канони, в оскърбяващо и опорочаващо високото положение на българската литература, „злополучните критици“ накърняват художествените достойнства на това високостойностното белетристично произведение. Основните качества на романа са резюмирано набелязани:
- липсва правдивото изобразяване, което е в разрез с метода на социалистическия реализъм, на „всичката гнилост на господстващата тогава капиталистическа класа“;
- с умелост и художествено майсторство в повествованието се разкрива как антинародната и безотечествена българска буржоазия „най-разбойнически ограбваше народа, продаваше го на чуждия, особено на немския империализъм;
- подчертава се, че никой друг писател в българската литература, както Димов, не е могъл да изобрази краха на човешкостта посредством овълчеността за богатство и материално състояние. Нравственото опустошение на човека се дължи и на „заставането против интересите на народа“,което довежда до „душевно израждане, към изгубване смисъла на живота, към гибел“.
От изведените от Партията основни доминанти, около които гравитира Димовият роман, и които са заложени като нравствено-поучителни идеи в произведението, се открояват няколко политико-икономически антиномни реалии: капитализъм – комунизъм; буржоазия – пролетариат; индивидуални интереси – народни интереси. В цялото построение на статията тези колизии се представят като рязко отричащи се, което насажда определени въздействия сред публиката, синхронни са с идеологията на господстващата власт. Новата буржоазна класа е наречена „разнолика и майсторски нарисувана глутница от експлоататори, паразити, продажници на Родината и народни убийци“. Класовата разделеност се превръща в основна доминанта на т.нар. антифашистка литература. Богатството на Димовия роман е в пъстрата и многообразна сюжетна събитийност и острата социалност, което прави от него летопис на времето.Романът се разпростира на една координата, в чиито разнопосочни краища са поставени социалната разслоеност на персонажите и „фаталистичната им предопределеност“ [25]. Ничев счита, че само крачка дели героите от достигането до точката на фаталния им нравствен крах. Но този път е предначертан от историческия развой на епохата, от патологичната гангрена, която разяжда и опустошава човешката душа, жертва на своето време. Авторът въвежда образа на „Никотиана“ като символ на предопределеността, на гибелното усещане. Отровата ú поразява всички, които обвързват съдбите си, тя поразява „людете от двете страни на класовата бариера“ [26],неслучайно Димов нарича концерна чудовище – най-точното определение. Драматичното й вмешателство в съдбите на осъдените души абсолютизира демонологичния образ, създаден от автора. „Патосът на класовото противопоставяне, на социалната конфронтация в този свят е доведена до характерния за Димитър Димов пароксизъм на трагичното усещане“ [27]. На този тип зараждаща се прослойка е противопоставена народническата, вярната, работническата, наречена „героичния народ“. Анатомичният разрез, който се прави в романа на обществените прослойки, с прецизна вещина и творческа умелост показва двата лагера – този на буржоазната класа и този на пролетариата. Авторът на статията стига до извода, че след като бъде прочетен романът, всеки може да разбере и осъзнае „против какви страшни вампири се е борил народът ни“.
Недостатъците на „Тютюн“ също се излагат, като се превръщат в препоръки за преработването му:
-                     Пределна художествена широта на вражеския лагер в образите на Ирина и Костов;
-                     Няма убедителност и уплътненост в изграждането  на образа на Павел;
-                     Положителните герои Спасуна и Варвара също трябва да се доуплътнят в художествения хронотоп;
-                     Авторът трябва да изчисти описанията от обективизъм на изображението, както и езикът стилово да се лиши от „досадна небрежност“;
-                     В художественото изображение да се отдели по-голям обем за пресъздаване на борбите на недоволстващата работническа прослойка, независимо че основният замисъл е да се представи „разложението на буржоазията“.
На безпощадно отрицателно мнение е подложена и българската критика в лицето на Пантелей Зарев. Най-голямото отрицание за един науковед е да не разбира и да не може да прилага правилно метода на социалистическия реализъм, в което са обвинени от Партията: „такива „критици“ окарикатуряват социалистическия реализъм“. Статията завършва с поучително-назидателния призив за една литературна критика, която да „изучава живота“, да е в синхрон с основните болежки и радости на обществото, която се „стреми да овладее до най-високо съвършенство метода на марксистко-ленинския анализ на художествените произведения“.
В същия вестник, чийто дух е изцяло пропит с пропагандната естетика на комунизма (като се започне от слогана, преминава се през изложените портрети на Ленин и Сталин, както и на работници за пример и се стигне до статии с пропаганден характер), в един от броевете е публикувана статия за нуждата от лекционна пропаганда. Самият термин „пропаганда“ е назован открито, а самата дейност по изнасянето на лекции с партийна насоченост има за цел всеки един да се вклини в „системата на партийната просвета“ [28]. Понятието „партийна просвета“поставя за осмисляне въпроса дали всяко образование е функция на партийния орган, което отключва предположението, че комуникационният модел на пропагандата разраства влиянието си във всяка сфера на социума. А в изследваната област литературната критика според Вълко Червенков трябва „неуморно и системно да пропагандира социалистическия реализъм като творчески метод и основите на марксистко-ленинската естетика“ [29].
Вестникът е трибуна, дълбоко повлияна от цензорния апарат на властта. Книгата и вестникът са медии, които разгласяват информация, еднакво обработена и прецизирана. Те формират мисленето, те обработват съзнанието и налагат матрици за възприемане на действителността. Така въздействието, което се осъществява, цели изпълнението на една нормирана псевдосреда, в която свободата на словото е заглушена или й е отнето това право. Неслучайно специално създаденият през 1944 г. отдел „Пропаганда и агитация“ прокламира задачите си, които са свързани с навременния контрол в идеологическия обсег и подобряване качеството на пропагандния инструмент за обществени интереси.
 

Заключение

 

Установеният единен пропаганден модел за политическа цензура върху културния живот в България в периода след 1944 г. е Главлит.  Неговите функции са пряко насочени към сезирането, контрола и наказването на литературни произведения и техните автори, които не са съобразени с правилата на устава, издаден и регулиран от ЦК на БКП. Вестникът официоз на БКП „Работническо дело“ е законовият носител на пропагандни идеи, което формира силна сфера на влияние сред многобройната читателска аудитория. Заедно с прецизно координираната и регулираната от политредакторите книжнина вестникът и книгата се превръщат в основни инструменти за информационна пропагандистка зараза.
 

 

 

 
 

Бележки

 

[1] Фуко, Мишел. Надзор и наказание: Раждането на затвора [онлайн източник]. // Liternet 17.01.2014. Available from: http://liternet.bg/publish1/mfuko/pan.htm
[2]  За сакралната същност на мита, за неговата изконна истинност по-подробно виж: Мелетински, Малиновски, Строс, Линкълн, Барт и др.
[3]  За общовалидната структура и универсалния строеж на приказката виж: Проп, Владимир. Морфология на приказката. София, Захарий Стоянов, 2001.
[4]  Дееничина, Мария. Институции на скритата медийна цензура в България (1956–1989 година). // Годишник на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Т. 11. София, 2005, с. 72.
[5] Пак там.
[6] Попов, Чавдар. Тоталитарното изкуство: идеология, организация, практика. София, Унив. изд. Св. Климент Охридски, 2002, с. 62.
[7] Пак там, с. 63.
[8] Христов, Чавдар. Убеждаване и влияние. София, Сиела, 2008, с. 142.
[9] Арънсън, Елиът. Човекът – „социално животно“. София,  Дамян Яков, 2009, с. 93.
[10] Христов, Чавдар. Цит. пр., с. 143.
[11] Кирова, Милена. Четири литературни години. Кирова, Милена. Критика на прелома [онлайн източник]. Slovo.bg, 16.01.2014. Available from: http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=109&WorkID=5571&Level=3
[12]  Арънсън, Елиът. Цит. пр., с. 103.
[13] Чичовска, Весела. Главлит (1952–1956). Изграждане на единна цензурна система в България. // Исторически преглед. БАН. 1991, №10, с. 38.
[14] Пак там, с. 39.
[15] Пак там, с. 43.
[16] Пак там, с. 45.
[17] Пак там, с. 50.
[18] Пак там, с. 51, 57, 59.
[19] Пак там, с. 64.
[20] Под това понятие Уолтър Липман влага идеята за създаването на стереотипи, които диктуват моделите на чувства и поведение. Вж: Липман, Уолтър. Общественото мнение. София, ЛИК, 2001.
[21] Попов, Чавдар. Цит. пр., с. 106.
[22] Пак там, с. 107.
[23] За романа „Тютюн“ и неговите злополучни критици. // Работническо дело, №76, 1952, с. 2-3.
[24] Български периодичен печат 1944–1969: Библиографски указател. Т. 2. Състав. Мария Спасова. София, Народна библиотека „Кирил и Методий“,1975.
[25] Ничев, Боян. Съвременният български роман. София, Български писател, 1978, с. 95.
[26] Пак там, с. 97.
[27] Пак там, с. 98.
[28] За по-висок уровен на лекционната пропаганда на марксизма-ленинизма. // Работническо дело, XXV, №28, 1952, с. 1.
[29] Йовков, Георги. За ясна и правдива литературна критика. // Работническо дело, №5, 1952, с. 2-3.
 
 
 

Библиография

 

1.      Арънсън, Елиът. Човекът – „социално животно“. – София: Дамян Яков, 2009.
2.      Български периодичен печат 1944–1969: Библиографски указател. Т. 2. Състав. Мария Спасова. – София, Народна библиотека „Кирил и Методий“, 1975.
3.      Дееничина, Мария. Институции на скритата медийна цензура в България (1956–1989 година). // Годишник на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, ФЖМК, Т. 11. София, Унив. изд. Св. Климент Охридски, 2005.
4.      За по-висок уровен на лекционната пропаганда на марксизма-ленинизма. // Работническо дело, XXV, №28, 1952.
5.      За романа „Тютюн“ и неговите злополучни критици. // Работническо дело, №76, 1952.
6.      Йовков, Георги. За ясна и правдива литературна критика. // Работническо дело, №5, 1952.
7.      Кирова, Милена. Четири литературни години. // Кирова, Милена. Критика на прелома [онлайн източник]. Slovo.bg, 16.01.2014. Available from: http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=109&WorkID=5571&Level=3
8.      Леви-Строс, Клод. Структурална антропология. Т. 2. – София: ИК Христо Ботев, 1995.
9.      Липман, Уолтър. Общественото мнение. – София: ЛИК, 2001.
10.   Малиновски, Бронислав. Идеи в културологията. Т. 1. – София, 1990.
11.   Мелетински, Елезар. 1995. Поетика на мита. – София: ИК Христо Ботев, 1995.
12.   Ничев, Боян. Съвременният български роман. – София: Български писател, 1978.
13.   Попов, Чавдар. Тоталитарното изкуство: идеология, организация, практика. – София: Унив. изд. Св. Климент Охридски, 2002.
14.   Проп, Владимир. Морфология на приказката. – София: Захарий Стоянов, 2001.
15.   Фуко, Мишел. Надзор и наказание: Раждането на затвора [онлайн източник]. // Liternet 17.01.2014. Available from: http://liternet.bg/publish1/mfuko/pan.htm  
16.   Христов, Чавдар. Убеждаване и влияние. – София: Сиела, 2008.
17.   Чичовска, Весела. Главлит (1952–1956). Изграждане на единна цензурна система в България. // Исторически преглед. БАН. 1991, №10.
18.   Lincoln, Bruce. Discourse and the Construction of Society. Comparative studies of myth, ritual, and classification. – New York, Oxford University Press, 1989.
 
 
Цитат-формат (Suggested Bibliographic Citation):

Миндова, Венцислава.Словото на тоталитарния режим – (не)чутата истина или злополучното отлъчване на романа „Тютюн“ // Медии и обществени комуникации. Изд. УНСС; Алма комуникация. 2014, №19. Available from: [ 
www.media-journal.info ]
 

Контакт (Contact):
vencislava.mindova@gmail.com

дата на публикуване: 30.03.2014, Неделя, 12:55
прочетена: 5729 пъти
Принтирай E-mail
Коментари 0 коментара

Име:

E-mail:

Коментар:


Въведи код: