Научно електронно списание за медии, PR, журналистика, бизнес комуникация и реклама
Брой 31/ Април 2017 г.
19 Август 2017 г., Събота

Общество

Принтирай E-mail

Политическият дискурс и конфликтът при насилие

Брой 19 / Януари 2014 г.
Медии и обществени комуникации

Д-р Ненад Живановски

Резюме:

Целта на статията е да дефинира ролята, която играе политическият дискурс за съзнателно предизвикване на конфликт в обществото. Проследяват се трите фази в този процес – провеждане на политически дебати, иницииране на конфликта и неговата ескалация до процеса на помирение. Във всички тези фази политическият дискурс е средството, което влияе върху тяхното управление. Тезата на автора е, че виновникът за създаването на конфликтни ситуации след това предлага и решението за тяхното преодоляване. В това се състои двойственосттана политическия дискурс и противоречивостта на политиката като изкуство на възможното.

Ключови думи: политически дискурс, конфликт, дискурсивна поляризация, емоции, политическа манипулация, trigeri, етническо насилие, медии, текст и контекст

Summary:

In this article we are focusing on the political discourse and its role in producing conflict in society - from initiating political debate to escalation of the conflict and beginning of the process of reconciliation on the end. In all these phases, the political discourse is the tool which affects on whole process managing. At first glance, it might seem absurd someone who is blame for creating conflict, to be celebrate like peacemaker who offers solution for overcoming violation. However, such duality on the political discourse makes political life controversy in promoting politics as art of the possible.

Keywords: political discourse, conflict, discourse polarization, emotions, political manipulation, trigger, ethnic violence, media,text and context
 
 
В предстоящото изложение ще обърнем внимание на ролята, която играе политическият дискурс за предизвикване на конфликт в обществото – от провеждането на политически дебати през иницииране на конфликта и неговата ескалация до процеса на помирение. Във всички тези процеси политическият дискурс е средството, което влияе върху тяхното управление. На пръв поглед може би изглежда абсурдно, но онзи, който е виновен за създаването на конфликтни ситуации, след това предлага и решението за тяхното преодоляване. Именно в това се състои двойствеността на политическия дискурс и противоречивостта на политиката като изкуство на възможното.
В основата на такъв политически дискурс, който реализира функцията на предизвикване на конфликт, винаги съществува противопоставяне на „нас“ срещу „тях“. В такъв дискурс няма място за нюансиране, за минимум обективност и емпатия за другата страна или за критика, осъждане или несъгласие със собствената страна. Затова имаме парадоксална ситуация, в която екстремните дискурси на двете противоположни страни взаимно се стимулират, т.е. на всяка реч, отправена към противоположната страна, следва отговор и така до безкрай, когато все повече ще се губи изясняването на инициатора на конфликтния дискурс. За да се постигне при гражданите такава дискурсивна поляризация, важни фактори са техните емоции, т.е. успешното манипулиране с тези емоции от управляващия елит с помощта на политическия дискурс. Все пак, при проучване на ролята на дискурса в конфликтите би било погрешно да се предположи, че само онези текстове или изказвания, които внушават ескалация на насилието или които като следствие пораждат такава ескалация, са резултат от прилагането на реторически стратегии. И текстовете с миротворческо съдържание неизбежно трябва да си служат с различни реторически стратегии, за да завоюват доминиращи позиции в разискванията и за да окажат влияние върху по-широкия дискурс [1]. Повече от ясно е, че тук става дума за един комплексен процес на манипулация и моделиране на „собствена“ истина, базирана на лъжи. Затова ще засегнем накратко теоретичните основания за подобно състояние.
 
Използването на емоции в политическия дискурс
Известно е, че ако една информация, която лесно може да бъде квалифицирана като лъжа, е изказана с политически език, а членовете на електората я приемат за истина, такъв език може да се смята за манипулативен. Също така, ако в политическия дискурс индивидите усетят заплаха за себе си (например от страна на емиграцията или от друг източник), тяхното усещане ще предизвика антиемигрантски възгледи, които могат да провокират конфликт.
Редица неврологични изследвания представят доказателства за това, че езикът може да активира амигдалата – центъра в мозъка, отговорен за емоциите, и по този начин употребата на езика (дискурса) може да повлияе върху съзнанието и така да манипулира индивида, че да го постави в позицията на поддръжник на политиката, която му се предлага чрез дискурса [2]. С ролята на емоциите в конфликтите се занимава американският професор по политически науки Рожер Петерсен, който допълва теорията на американския професор по политически науки Бари Р. Посен за „застрашената сигурност“ [3]. Според Р. Петерсен доминиращата емоция, която направлява поведението на индивидите в ситуация на „застрашена сигурност“, е страхът, но има и други емоции, като огорчение, омраза и бяс, коитоимат значение. Страхът може да се появи, когато другият или различният умишлено (въз основа на личен опит или на опита на другите, на медийните и/или пропагандните данни) или, привидно, случайно (при предубежденията) се възприема като потенциална заплаха за живота, за интегритета, за своя личен или социален интерес [4].
За разбирането на тази специфична проява на страха – страх от другия или различния (или ксенофобията) много важно е понятието „референтна група“. В такива случаи, когато се разглежда „използваемостта“ на някои референтни групи за политически манипулации с помощта на инструментализация на страх, изглежда, че най-подходящата основа за такъв вид дейност са етническите и религиозните различия - особено когато съществува история на етническите или религиозните конфликти, като в случаите на Балканите, Северна Ирландия, Кавказ, Руанда, района на Африканския рог и в други области. Това, което е най-характерното за списъка на Рожер Петерсен за обяснение на етническите сблъсъци, е, че той се отнася главно за ситуации, когато у хората не съществува страх и той трябва да бъде създаден (този списък е по-кратък, когато такъв страх съществува или споменът за него е достатъчно свеж в колективната памет). Ако спомените са малко потиснати, тогава страхът трябва отново да се призове, докато пък позоваването е много по-лесно в ситуации, когато страхът е кодиран от по-рано. Това се постига, когато в политическия дискурс се включат спомени на бивши ситуации на заплаха, които в психологическите науки се наричат ​​trigeri (инициатори).
Политическата манипулация или политическият маркетинг използват определени рецепти от списъка на Рожер Петерсен с цел да предложат разрешение за техния страх. Решението е определена политическа опция, която се предлага за успокояване на страха на избирателите, а минималното усилие, което би трябвало да се предприеме, е да се участва в избори и да се гласува за политическата партия, която е предложила това решение. Креативната част при работата в политическата манипулация със страха е тази, която се състои в разпознаването на страха при електората, използването на trigeri за позоваването на предишни страхове или свързването на страшни ситуации с определена причина или причини. Отчитането и признаването на съществуващия страх сред гражданите се постига чрез количествени или качествени изследвания или чрез комбинация от двата вида.          Следващата стъпка включва използването на медиите - и те служат за споменатото свързване на регистрирания съществуващ страх със специфичната причина или за използване на trigeri за припомняне на предварително преживения страх. Така например появата на икономическа криза е възможност за проучване на съществуващия страх от влошаване на кризата, повишаване на безработицата, а с това - и влошаване на икономическата ситуация на отделни лица, т.е. избиратели. Тогава причината за този страх ще се свърже с партията или партиите, които са на власт, а след това, в зависимост от модела, решението, което ще им бъде предложено в политическия дискурс, е да бъде гласувано доверие на опозиционните партии. Някои други извънредни ситуации (като например актове на насилие и природни бедствия) могат да се свържат с настоящите властимащи, а други могат да бъдат подходящи за асоцииране с други бивши неприятни събития и да се използват като психологически trigeri. Именно актовете на насилие са тези, които най-добре могат да се използват за генериране на страх чрез политическия дискурс и в такива случаи политическата манипулация, т.е. политизацията излиза на преден план. Заплахата за сигурността на гражданите може да доведе до война, но и до бедност, безработица и други фактори, включително и като последица от природни бедствия.
Освен за внушаването на страх, употребата на политическия дискурс за предизвикване на огорчение сред населението също може да доведе до конфликт. Огорчение настъпва, когато хората са убедени от прилагащите дискурса, че над тях доминира друга група, която те смятат за непълноценна. Това води до намаляване на тяхното себеуважение и до опит за промяна на съотношението на силите. (Особено показателни в това отношение са „Политическите речи” на нацисткия пропагандатор Йозеф Гьобелс [5]). Успоредно с огорчението се развива и чувството на омраза, която е продукт от дълга история на взаимна неприязън и насилие. В сценария, основан на омразата, двете страни смятат, че имат много причини за отмъщение. Накрая се появява и четвъртият фактор за създаване предпоставки за конфликт, а това е бясът, който е неконтролируем и по същество е самоунищожителна емоция, която не води до изпълняване на нито едно желание. Взети заедно огорчението, омразата и бясът са емоции, които подтикват определени личности да постигат разбираеми цели: подобряване на статуса на групата, историческо отмъщение и сигурност.
Американският политолог В. П. Ганон младши разработва анализ за „цената и ползите“, за да обясни, как управляващите елити, за да се задържат на власт, могат да стимулират насилие и конфликти по линията на етническото разделяне. Според него, когато в едно недемократично общество управляващите елити се сблъскват с съпернически елити, които им оспорват и застрашават властта, са склонни да предприемат такива политически стъпки, цената за които по-късно ще плати цялото общество. В политическия дискурс те ще представят себе си за единствени истински защитници на етническите интереси и ще създадат политически контекст, в който етносът ще бъде единствената значима политическа идентичност. По този начин това, което е започнало като вътрешна борба за власт, ще се превърне в конфликт с другите групи. Колкото са по-силни противоположните политически елити, толкова по-голям е страхът, който ще чувстват властимащите и ще бъдат все повече склонни да увеличават цената на оцеляването си на власт. Същевременно те ще създават конфликт и ще се стремят последствията да бъдат минимални за тази част от населението, която им дава ключова политическа подкрепа. Поради това конфликтът ще бъде провокиран извън границите на района, където живее техният основен електорат [6].
В тази посока политическата философка Хана Аренд оценява, че ако такива експерименти предприемат хора, които разполагат със средствата за насилие, тогава резултатите ще бъдат ужасни, но не защото лъжата би заменила истината. Според нея винаги се стига до точка, след която лъжата дава противоположни резултати. До тази точка се идва тогава, когато публиката, към която са отправени лъжите, е принудена напълно да отхвърли разликите между лъжата и истината, за да може да преживее. „Разликата между истината и неистината вече не е толкова важна, ако животът на човека зависи от това, че трябва да действа така, че да вярва в лъжата; тогава от обществения живот напълно изчезва фактическата истина, на която може да се разчита, а с това и най-важният стабилизиращ фактор в постоянната промяна на човешкото поведение“ [7]. Тъкмо поради това немският социолог Фердинанд Тьонис оценява общественото мнение в една държава, която е в състояние на война, като увереност, че „войната е наложена като отбранителна война или като необходима война“ [8]. Според немския изследовател на комуникацията Михаел Kунчик, врагът трябва да бъде представен като агресор, като чудовище. Той дава за пример войната в Персийския залив (1991), когато това най-лесно е постигнато чрез метода на „пропагандата на терор“, чрез който е било пропагандирано екстремно и многостранно насилие на противника срещу съответната страна и хора [9]. И според М. Кунчик не съществува съмнение, че медиите имат ключовата роля в насърчаването на манипулацията и лъжата, които ще доведат до готовност на гражданите като избиратели да следват лидера в конфликта, който им предстои.
 
Реконтекстуализация на собствените престъпления
Политизирането и грижата за сигурността са дискурсивни стратегии и между теоретиците, изследващи етническото насилие, единствено Копенхагенската школа се занимаванепосредствено с въпроса за дискурса [10]. Проблемът в този подход не е в това, че се пренебрегва ролята на езика за пораждането на конфликти, а в невъзможността да се даде отговор на въпроса, защо националистическата пропаганда може да бъде толкова ефикасно средство в някои кръгове, а в други не може. Във всички общества съществуват политици, които са готови да манипулират населението дори и с цената на започване на етническа война, но те са способни да постигнат своите цели само в някои ситуации. Причината за това трябва да се потърси извън рамките на самия дискурс, което подчертава една негова важна особеност, а именно, че анализът на дискурса не може да функционира самостоятелно. Дискурсът сам по себе си не осигурява комплексна теория за насилието, но може да функционира като ключов елемент за анализ в други теории.
В подобно посока са и размислите на норвежкия експертът по етнически конфликти Пол Колсто, койтоподчертава, че дискурсът сам по себе си не определя насоката на конфликта и поради това анализът на дискурса не е алтернатива, на която и да било от актуалните теории, а е само тяхно допълнение. При теориите, в които политическият елит е в центъра на вниманието, анализът може да обясни, как този елит манипулира хората. В някои други теории, които повече се занимават с реакцията на гражданите като цяло, анализът може да обясни, как у хората се създава потребност от сигурност и поддръжка от страна на другите членове на собствената общност [11].
От друга страна, норвежкият философ Арне Йохан Ветлесен пристъпва към проблема за етническото насилие от съвсем друг ъгъл. Като философ на морала, той желае да разбере защо и как някои групи хора умишлено предизвикват болка и страдание у други човешки същества против тяхната воля и с това им нанасят много сериозни вреди. Той се фокусира върху два случая на масови престъпления в съвременната европейска история – холокоста и етническото прочистване в Босна през периода 1992-1995 г. [12] Според Ветлесен една от най-мрачните движещи сили, стоящи зад етническото прочистване, е тази, която той нарича „логика на първоначалното приписване“. Има две страни на тази логика: от една страна, всеки човек е сведен до „член на групата“ и, от друга страна, всеки член на групата е отговорен за всички злодеяния, извършени от всички останали членове на групата и това се отнася не само до настоящето, но и до далечното минало. Оттук произтича фактът, че, например, убийството на петгодишно мюсюлманско дете може да бъде оправдано с предполагаеми мюсюлмански злодеяния спрямо сърбите от преди шестстотин години. Обаче, когато „врагове“ са хора, които се познават и са живели заедно от години, такова опростяване не е лесна задача и предполага съществуване на значителни подготвителни идеологически дейности. Според Ветлесен, за да бъдат убедени, че техните съседи наистина спадат към неприятелската група, която ги застрашава, бъдещите престъпници трябва да бъдат подложени на политически дискурс с елементи на систематическа пропаганда, която трябва да включва страха, огорчението, беса и омразата. В този дискурс е необходимо историческото минало да се митологизира. „Вербалната война предхожда физическата война. Тя създава атмосфера, изпълнена със страх, както и с омраза, недоверие, презрение и други подобни спрямо групите, определени за унищожаване, и такава вербална война трябва да бъде създадена чрез редица статии, книги, речи и разговори. Това трябва да бъде доминиращата роля на политическия дискурс на елита. Претоплянето на такава атмосфера е необходимо условие за зверствата, които трябва да последват.“ [13]
Оценявайки гореспоменатите теории, Пол Колсто първо подчертава степента на фокусираност на някои теоретици върху структурата на дискурса, т.е. неговото значение за насърчаването или предотвратяването на насилието [14]. Така например, Посеновите „обективни обстоятелства“, които водят до възприемане на чувството на заплаха при някои лица, не се така „обективни“, ако се прилагат при други лица с положителен опит от непосредствено съжителство с членове на други нации. Затова е необходимо да се включат различни дискурсивни стратегии (подбор, тълкуване, артикулация), с помощта на които да се осигури приемане на „обективните“ исторически факти [15]. И в теорията на В. П. Ганон няма дебат за „обективното“ положение на етническите групи [16]. Дали групата наистина е застрашена или не, за него е без значение, тъй като стимулите за конфликта не идват от широките народни слоеве, а от лидера, от елита. Както Посен, така и Ганон се занимават с „възприятията за сигурността“, но от съвсем различен тип: това е възприемането на елита, който се чувства застрашена от другия елит.
Друг аспект на ролята на политическия дискурс при създаването на конфликт е и възможната връзка на контекста и текста, когато политическата ситуация се променя от насилническа в ненасилническа (или когато масовото насилие преминава в ограничено насилие). Пол Колсто смята, че насилствените конфликти могат да влияят върху възприятията и дискурса по такъв начин, че след като спадне напрежението, ситуацията не може да се върне в първоначалното си състояние, тъй като се е стигнало до институционални промени: нови граници, промяна на пребиваването и гражданството, нови медии, образователни програми и т.н. Това, което е очевидно, е, че опитът от войната, страданието на хората от тежки злодеяния, но и хумани дела и героизъм, са вплетени в колективната памет и следва да бъдат отчитани в новия управляващи дискурс [17].
При това появата на реконтекстуализация в представянето на обществените събития ще стане активен елемент на новия политически дискурс. Събитията от миналото ще се тълкуват по начин, който е приемлив за собствената страна, но е провокативен за противоположната страна. Членовете на обществото в тяхното психическо състояние отново ще се върнат към началото на конфликта, с тази разлика, че няма да има насилие и въоръжен конфликт или той ще бъде контролиран, инцидентен и изолиран. Но въпреки че конфликтът е преустановен, новата ситуация много често не се приема от едната или от другата страна в конфликта. Това нездраво състояние в постконфликтното общество лесно може да доведе до скрито напрежение, а оттам – и до активиране на нов конфликт чрез използването на войнстващ дискурс от страна на политическите лидери. В своето емпирично изследване на процесите на реконтекстуализацията в постконфликтното общество и релативизацията на собствените престъпления австрийската професорка Рут Вудак, специалист по дискурсивни проучвания, анализира начините, които германските посетители на една изложба за германския Вермахт, са използвали за оправдание на военните злодеяния, извършени от германските войници. Вудак забелязва, че те го правят чрез: а) отричане на факта, че е имало военни злодеяния, б) отричане на самия контекст (отклоняване на въпроса, твърдение, че нямат информации или че самите германци по някакъв начин също са били жертви по време на войната), в) използване на научна рационализация, г) създаване на „позитивно себепредставяне“, д) опити за разбиране на действията на германските войници, е) оправдаване или отричане на военните престъпления: релативизация („всяка война е ужасна“), даване на (псевдо)рационално, неформално обяснение („другите ни подтикнаха към това“), главнокомандващите са виновни („аз само си изпълнявах задълженията“), признаване на престъпленията, но прехвърляне на отговорността върху други [18].
 
Заключение
Както става ясно, прилагането на политическия дискурс е от решаващо значение в подготовката на конфликти. Нужно е да се разбере, че той не участва във вземането на решение, но е от решаващо значение, когато такова решение трябва да се осъществява сред гражданите и да се започне с подготовката им за това, което им предстои. По същия начин това важи и за ролята на политическия дискурс в процеса на помирение и преодоляване на конфликта. Решението за примирие/мир се взeма извън обществения политически дискурс, но само с неговото прилагане може да започне процесът на умиротворяване на следконфликтното общество.
 
 
Бележки (References)
[1] Kolstø, P. Diskursinasilnisukob: predstaveosebiidrugomudržavamanastalimposleraspadaJugoslavije. // Intimajavnosti. Beograd: Fabrika knjiga, 2008.
[2] Hart, Christopher. Analysing Political Discourse: Toward a Cognitive Approach. // Critical Discourse Studies. University of Hertfordshire. Vol. 2, 2005, №2.
[3] Petersen, R. D. Understanding Ethnic Violence: Fear, Hatred and Resentment in Twentieh-Century Eastern Europe. Cambidge: Cambridge University Press, 2002.
[4] Пак там.
[5] Гебелс, Јозеф, Политички говори. Скопје: Ѓурѓа, 2003.
[6] Gagnon, V. P. Ethnic Nationalism and International Conflict: The Case of Serbia. // Brown, M. E. et al. (ur.). Nationalism and Ethnic Conflict. Cambridge MA: MIT Press, 1997.
[7] Arent, Hana. Istina i laž u politici. Beograd: Filip Višnjić, 1994.
[8] Tonnies, Ferdinand. Critics of public opinion. Berlin, 1922.
[9] Kunczik, Michael. Introduction in publicity and communications. Skopje: Friedrich Ebert Stiftung, 1998.
[10] McSweeney, Bill. Identity and security: Buzan and the Copenhagen school. // Review of International Studies, Vol. 22, 1996, №1, p. 81-93.
[11] Kolstø, P. Diskurs i nasilni sukob: predstave o „sebi“ i „drugom“ u državama nastalim posle raspada Jugoslavije. // Intima javnosti. Beograd: Fabrika knjiga, 2008.
[12] Vetlesen, A. J. Evil and Human Agency: Understanding Collective Evildoing. Cambridge: Cambridge Uiversity Press, 2005.
[13] Пак там.
[14] Kolstø, P. Diskurs i nasilni sukob: predstave o „sebi“ i „drugom“ u državama nastalim posle raspada Jugoslavije. // Intima javnosti. Beograd: Fabrika knjiga, 2008.
[15] Petersen, R. D. Understanding Ethnic Violence: Fear, Hatred and Resentment in Twentieh-Century Eastern Europe. Cambidge: Cambridge University Press, 2002.
[16] Gagnon, V. P. Ethnic Nationalism and International Conflict: The Case of Serbia. // Brown, M. E. et al. (ur.). Nationalism and Ethnic Conflict. Cambridge MA: MIT Press, 1997.
[17] Kolstø, P. Diskurs i nasilni sukob: predstave o „sebi“ i „drugom“ u državama nastalim posle raspada Jugoslavije. // Intima javnosti. Beograd: Fabrika knjiga, 2008.
[18] Wodak, R. History in the making / The making of history. // Journal of Language and Politics, 2006, №5.
 
 
Библиография (Bibliography)
 
1.      Гебелс, Јозеф, Политички говори. Скопје: Ѓурѓа, 2003.
2.      Arent, Hana. Istina i laž u politici. Beograd: Filip Višnjić, 1994.
3.      Gagnon, V. P. Ethnic Nationalism and International Conflict: The Case of Serbia. // Brown, M. E. et al. (ur.). Nationalism and Ethnic Conflict. Cambridge MA: MIT Press, 1997.
4.      Hart, Christopher. Analysing Political Discourse: Toward a Cognitive Approach. // Critical Discourse Studies. University of Hertfordshire. Vol. 2, 2005, №2.
5.      Kolstø, P. Diskurs i nasilni sukob: predstave o „sebi“ i „drugom“ u državama nastalim posle raspada Jugoslavije. // Intima javnosti. Beograd: Fabrika knjiga, 2008.
6.      Kunczik, Michael. Introduction in publicity and communications. Skopje: Friedrich Ebert Stiftung, 1998.
7.      McSweeney, Bill. Identity and security: Buzan and the Copenhagen school. // Review of International Studies, Vol. 22, 1996, №1, p. 81-93.
8.      Petersen, R. D. Understanding Ethnic Violence: Fear, Hatred and Resentment in Twentieh-Century Eastern Europe. Cambidge: Cambridge University Press, 2002.
9.      Tonnies, Ferdinand. Critics of public opinion. Berlin, 1922.
10.   Vetlesen, A. J. Evil and Human Agency: Understanding Collective Evildoing. Cambridge: Cambridge Uiversity Press, 2005.
11.   Wodak, R. History in the making / The making of history. // Journal of Language and Politics, 2006, №5.
 
 
 
* Текстът е одобрен за публикуване след рецензиране (peer review) от учени в направлението 3.5. Обществени комуникации и информационни науки.
 
 
 
 
Цитат-формат (Suggested Bibliographic Citation):

Живановски, Ненад. Политическият дискурс и конфликтът при насилие // Медии и обществени комуникации. Изд. УНСС; Алма комуникация. 2014, №19. Available from: [ 
www.media-journal.info ]
 
 
Контакт (Contact):
 
дата на публикуване: 02.04.2014, Сряда, 13:10
прочетена: 3415 пъти
Принтирай E-mail
Коментари 0 коментара

Име:

E-mail:

Коментар:


Въведи код: