Научно електронно списание за медии, PR, журналистика, бизнес комуникация и реклама
Брой 31/ Април 2017 г.
26 Юни 2017 г., Понеделник

Практикум

Принтирай E-mail

Да вярваме или не на медийната реалност?

Брой 1 / Декември 2008 г.
Медии и обществени комуникации

Резюме:

Summary:

В съвременното общество ролята на медиите е безспорна. Дори съществуват теории, според които именно средствата за масова информация са индикатор за наличието на демокрация и демократични ценности в дадено общество. Кога обаче медийните послания прекрачват границите на благоприличието и журналистическата етика и създават една илюзорна, неуловима, но в същото време продаваема реалност? В интервю за една от големите наши информационни агенции медийният експерт доцент Георги Лозанов заявява, че ролята на медиите е да бъдат критични по отношение на властта и нейните институции.
  Изглежда обаче в България тази иначе прецизна квалификация звучи повече като добро пожелание, отколкото като реалност. На малка част от материалите и в печатните, и в електронните медии може да се вярва и причините за това са няколко, като условно могат да бъдат разделени на две групи - вътрешни и външни. Външните причини са свързани с политическата история на дадена страна и с властовите модели, които са били най-разпространени в нея. Втората група от фактори можем да наречем вътрешни и те са индивидуални за всяка медия, независимо дали е електронна или печатна. Свързани са с начина на обработка на информация, с конкретните източници на информация и разбира се с предпочитанията на онези, които следят дадената медия. Взаимодействието между двете групи фактори превръща голяма част от медийните публикации в една легитимна лъжа, в новата велика илюзия. Целта на това есе е да разгледа двете групи поотделно. 
  Както вече споменахме, външните фактори, които раждат медийната илюзия, са свързани с начина, по който информацията се събира и преработва. Много често се цели създаването на медийна истерия или сензация, а в други случай източникът на информация просто не е достоверен или съвсем не е първоизточник. Често първоначалната информация преминава много нива, преди да достигне непретенциозното и нищо неподозиращо читателско съзнание. Преиначаването на събития е особено разпространена практика сред някои от масовите печатни издания, които все още работят на принципа, че скандалът, дори и съшит с бели конци, продава най-добре. Разбира се, този подход се определя и от самите читатели, които често предпочитат пиперливата, леко съмнителна, но пък от друга страна истински забавна медийна сензация пред голата новинарска истина. За съжаление обаче, ако тази чисто търговска хитринка преди време беше типична за жълтите издания, в наши дни и по-сериозни медии започнаха да прибягват до нея. Проблемът е в това, че от край време българинът обича да го лъжат. И то не защото му куца мисловната дейност, а защото така е по-лесно. Тук нещата вече опират и до медийна етика, а да говорим за това в България, означава да навлезем направо в зоната на здрача. 
  Другата група от фактори, които налагат медиен субективизъм, са свързани с политическото минало на дадена страна. В различните държави нивото, а и вкусът на медийната манипулация са различни. Например в страни като България, където съвременното политическо устройство е странен хибрид между западноевропейски тип демокрация и ненапълно преодолян посткомунистически комплекс, точно на медиите се пада задачата да бъдат нещо като мост не само между две коренно различни идеологии, а и между рефлекса на репресията и този на свободното слово. Тук матриците не вършат работа и манипулативният модел за поднасяне на информация, създаден от комунистическата върхушка, няма как да заработи в условията на демокрация. Точно заради това в страните, в които дълги години е господствало комунистическото перо, медиите са особено склонни към преиначаване на истината и политизиране на обстоятелствата. 
Причината за това е, разбира се, липсата на обективност, която от своя страна е резултат от дългогодишната липса на свобода на словото. В по-голяма част от бившите комунистически страни, в това число и България, медиите служат на определени политически интереси. Красноречив е фактът, че някои от водещите електронни и печатни родни медии са собственост на агенти на бившата държавна сигурност. Смяната на идеологиите превръща някогашните агенти и разузнавачи в медийни магнати, а манипулацията на общественото мнение просто променя своя облик. 
Симбиозата между бившата агентура и средствата за масова информация може да бъде най-добре обяснена с теорията на известния лингвист и политически активист Ноам Чомски. Според него така нареченият модел на пропагандата се ражда, когато големите медии служат на доминиращи, елитарни групи в обществото и дори определят дневния ред на обществото в зависимост от техните интереси. Да вземем за пример случая с мистериозното самоубийство на шефа на политическия кабинет на ДПС Ахмед Емин. Ролята на медиите в отразяването на самоубийството на най-близкия до Доган човек беше ключова. Както обикновено при събития с широк обществен интерес, много се изписа, а малко се каза. Версиите на различните печатни и електронни медии очевидно се разминаваха, голяма част от детайлите изглеждаха изопачени, а по- находчивите политици побързаха да обезглавяват медийно ту разследващите органи, ту изпълнителната власт, ту най-голямата етническа партия у нас. “...имаше страшно много фалшиви образи, които, разбира се, минаваха и през медиите, това е неизбежно. В някакви моменти дори разказът за тях и обясненията, които се даваха, започваха да звучат фарсово. Медията трябваше да си свърши работата – да стигне до истината. Тя направи в началото някакви крачки. Както често се случва, след това имаше опит да бъде спряна, този опит до голяма степен успя и сега в момента започва да стихва медийният интерес, а пък съвсем не ми се струва, че обществото е разбрало истината и по двата казуса” - казва в коментар по темата медийният експерт Георги Лозанов. Нашумелият случай със смъртта на Ахмед Емин, който вече беше класифициран от някои като политическо убийство, съвсем не е единственият, в който медийното послание е чисто и просто умело скроен номер, зад чиято фасада понякога прозират силуетите на онези, които дърпат конците.
  Трудно, а и може би и нездравословно е да се вярва на медийните публикации и в страни, които са били част от по- мащабни политически системи и поради това страдат от криза на националната идентичност. Пример за подобна страна е Македония. Според някои наблюдатели на Македонския въпрос, голяма част от медиите в бившата югославска република са собственост на някогашните служби за сигурност, които, според същите тези наблюдатели, в западната ни съседка са всичко друго, но не и отживелица. Това обяснява до голяма степен и медийната война, която водещи печатни издания в Македония наскоро обявиха на България. В случая става въпрос за чиста проба пропаганда, която цели да отклони вниманието от реалните обществени проблеми на страната. 
Като цяло на Балканите е очевидна една обезпокоителна тенденция - медиите са се превърнали в трибуна на различни политически фракции, решили да премерят сили на политическата сцена. В не малко случаи медиите служат като високоговорител, предаващ заплашителни и гръмки закани, в чиито контекст обикновеният гражданин не знае дали да търси първо героите на новото време или новинарската истина. Особено добър пример за медийна война е “диалогът”, който БСП и ГЕРБ водят чрез най-популярните електронни и печатни медии. Отразяването на непрестанните атаки на двете страни неуместно носи етикет с надпис “медийна обективност”. А липсата на такава се обяснява с факта, че политическите сили са си разпределили медийното пространство, като определени медии служат на определени политически интереси. Именно това е най-грубата форма на злоупотреба със свободата на словото в младите демократични общества. 
Ако обаче фалшифицираните медийни послания понякога са безобидни, в други случаи те са основен инструмент за манипулация по проблеми като етническата принадлежност. Според Антъни Обершал, специалист по конфликти на Балканите, именно медиите са един от катализаторите на етническо насилие в бивша Югославия. Според неговата теория определени медии целенасочено са насаждали страх и омраза между различните етнически общности в Босна и Херциговина, което доведе до кръвопролитните войни от началото на 90-те години и до разпадане на целия мултиетнически модел.
Разбира се, има и медии и журналисти, които се осмеляват да говорят истината и се опитват да избягат от рамките на догматичната медийна реалност, която чисто и просто се фабрикува. Те не искат да бъдат част от умело режисирания спектакъл, в който повечето автори знаят какво могат да кажат и какво е по-добре да премълчат, за да не изпаднат в немилост. Всички помним какво се случи с водещи журналисти като Анна Политковская и Огнян Стефанов. Още по-потресаващ е случая с хърватския журналист Иво Пуканич и неговият колега, който потресе не само Загреб, но и цялата демократична общественост. Случаи като тези са характерни за страни, в които медиите не са мерител за демократичност и свобода, а машина за създаване на илюзии и псевдореалности. За съжаление след първите остри реакции на част от обществото и някои по-смели медии следва мълчание и глухо забвение.
  Изводът е, че на медиите в наши дни трудно може да се вярва. Защото много малко му трябва и на най-крайния национализъм, за да започне да изглежда добре на страниците на някой вестник например. Но въпреки своята податливост на политически влияния и изкушенията да манипулират аудиторията, медиите си остават четвъртата власт. Те дирижират и решават политически съдби, раздават и отнемат правомощия, митологизират и демитологизират, анатемосват и възкресяват... И определят ритъма на прозаичното човешко ежедневие.

  Вилхема Иванова Дурева
  „Журналистика и масмедии” – 2 курс
  Факултетен номер: 2715394, Група: 5819

дата на публикуване: 07.04.2009, Вторник, 11:43
прочетена: 6458 пъти
Принтирай E-mail
Коментари 0 коментара

Име:

E-mail:

Коментар:


Въведи код: