Научно електронно списание за медии, PR, журналистика, бизнес комуникация и реклама
Брой 43/ Ноември 2019 г.
14 Декември 2019 г., Събота

Култура

Принтирай E-mail

Субкултурният език: исторически аспекти и нови медийни предизвикателства

Брой 3 / Септември 2009 г.
Медии и обществени комуникации

Кристина Пайташева

Резюме:

 The article examines the deep character of the subculture language in Bulgaria from the beginning of XX century till today, its many-faced character and rebelliousness, provoked by the existing political regime, analyzing the whole status of the youth slang, the roots of the today’s subculture vocabulary. The study reveals what represents the anti-language in the western theory of the subculture language, making the scientific prognosis, that it will be examined in its deepest details.

Key words: Subculture language, subculture group, slang, speech, argot, anti-language, youth culture, vocabulary, society
 

Summary:

 

Увод (Introduction). Цел и задачи на изследването

Субкултурен език, сленг, арго, жаргон, антиезик – както и да назовем начина, по който различните контракултурни общества си общуват, той има една и съща характеристика. Нетрадиционен, изпълнен с множество противоречия и интересни исторически модификации, субкултурният език би могъл да бъде описан като средството, с помощта на което можем да разпознаем начина на комуникация на субкултурните общества и по този начин да ги изучим по-добре. С течение на времето, а и в зависимост от самата субкултурна среда, езикът се променя, оформя, но най-важното – той непрекъснато се развива. Това е може би елементът, който е сред най-виталните в процеса на изучаване на субкултурните групи.

Мотивите за това изследване са свързани с необходимостта от декодиране на субкултурните езикови шифри, от цялостно разбиране на значенията на субкултурните послания и тяхната роля в комуникационния процес. Целта на настоящото изложение е да разкрие необятността на субкултурния езиков спектър, неговата многопластовост, разнопосочност и многоликост, както и да докаже, че именно субкултурният език е факторът, който е определящ за цялостната визия и послания на субкултурните групи.

За да бъде осъществена тази цел, се поставят следните задачи: 

  • Да се разкрие дълбинният характер на субкултурния език в България от началото на ХХ век до днес, неговата разноликост и бунтарска същност, предизвикана от съответния съществуващ политически режим.
  • Да се анализира цялостното състояние на младежкия сленг, корените и началата на много от до днес съществуващите цветущи изрази в българския субкултурен език.
  • Да се разкрие какво представлява антиезикът в западната теория за субкултурния език и как посреством процеса на релексикализация се образуват новите антиезични форми.  
  • Да се направи научната прогноза, че субкултурният език и в частност новите медийни предизвикателства, пред които той се изправя, са правилният път, по който ще се осъществи най-добрият начин за неговото качествено опознаване.

 

Основни историко-теоретични възгледи по проблемите на субкултурния език

Българският поглед

Поле за размисъл за много изследователи, субкултурният език бива разглеждан от много страни и е наричан по различни начини. В книгата си „Социолингвистика” авторът Петър Воденичаров се спира по-подробно на историческите и политически постановки, свързани със субкултурния език. Той разглежда младежките субкултури в контекста на различните политики към младежта, водени от действащите режими.

Според автора „специфичните младежки култури и сленгове не са универсално или пък природно явление, те са характерни най-вече за индустриалното общество, когато поради задължителното масово образование в големите градове се струпват младежи, които вземат участие и в политиката, интересуват се от кино, музика, мода, забави”[1]. Това би следвало да означава, че субкултурните езици са продукт на индустриализираното общество и тяхната поява не е вродена. Петър Воденичаров разглежда либералната, марксистка и консервативна политика като основа, на базата на която в последствие се изграждат различните сленгове и субкултурни езици.

Той обръща особено голямо внимание на българския субкултурен език от началото на 20-те до 40-те години на миналия век, тъй наречения „тарикатски сленг”. Фактът, че в българския субкултурен език по онова време се наблюдават 25 думи за „сношавам се”, 7 за „мъжки полов орган” и 4 за „женски”, недвусмислено показва колко цинично-некомпетентно общува още по онова време българската младеж. Икономическите кризи и безработицата след войната карат младите хора да търсят начини на прехрана чрез проституция, сводничество, измами и обири, а престъпниците създават свои тайни езици (т. нар. апашки говори или арго).  „През 30-те години тайните занаятчийски говори (зидарски, папучийски, хлебарски, просяшки) и апашките говори се разпадат и много думи от тях преминават в ученическия сленг” [2]. Получава се следната ситуация – младежите дори и не подозират, че думите, които употребяват, са от речника на представителите на престъпния свят. Така или иначе обаче за младите хора този начин на изказ е вид забавление, вид социален бунт, чрез който те изразяват своята идентичност. В предвоенния младежки речник се наблюдава употребата на думи, характерни за престъпниците и занаятчиите, употребяват се също така думи от диалектите, от циганските и балкански езици. Авторът Петър Воденичаров привежда някои от най-характерните примери от аргото по това време. Ето и най-популярните:

  • „аванта” – придобивка без труд, от турски „печалба”
  • „бачкам” – работя, от турски „налог за пренасяне на стока”
  • „пич” – момче, на което може да се разчита, от турски „израстък”
  • „тарикат” – хитър, от арабски „член на дервишки орден”
  • „баровец” – богат човек, от цигански „голям”

Субкултурният език преди войната осмива селото, традиционния начин на обличане, характерен за селото, непохватното поведение на селяните в големия град, сексуалната им свитост и възхвалява нахакания начин на поведение на младежта.

По времето на социализма в България младежките общности са надзиравани не само във връзка с техните религиозни и политически убеждения, но и във връзка с личния им живот и в частност с начина, по който говорят. „Младежта е политически организирана в задължителни пионерски и комсомолски организации, а наличието на каквито и да били автономни субкултури, различни от официалната, е немислимо” [3].        Въпреки всичко, обаче субкултурни общества съществуват по онова време, но нелегално, всичко се случва тайно.

Младежката култура е наричана по какви ли не осъдителни начини – „езикова поквара”, „израз на упадъчна буржоазна идеология”, „кърлеж на народната власт”. „Политически неблагонадеждните младежи, т.е. тези, критикуващи партийния режим, или просто деца на „врагове на народа”, са изключвани от училище, забраняван им е достъпът до университетите, а по-буйните са изпращани в трудово-възпитателни училища и концлагери” [4]. Така или иначе ъндърграунд културата не би могла да бъде спряна да съществува и да се развива. „Бийтълс” и „Би Джийс” се слушат тайно, вицовете, свързани с партията - също. Предприемат се хайки, милицията задържа буйстващите, но въпреки всичко и именно защото забраненият плод е най-вкусен, субкултурните прослойки продължават да съществуват с все по-голяма сила.

През 60-те години в Унгария и Чехия избухват младежки антикомунистически бунтове. Следва промяна в политиката на комунистите – те започват да поощряват младежката субкултура. Недоволството у младежта директно се пренася в сленга. Опитвайки се да избягат от клиширания и сив език на комунизма, младежите започват да употребяват анархични и еротични езикови заигравки. Социолингвистът М. Виденов пък казва: „Младежкият жаргон е атрибут на младостта, която възприема живота откъм емоционалната му страна и търси експресията”. Според Петър Воденичаров „сленгът започва да се разглежда като реакция срещу прекалената сухост и безизразност на официалния език, като източник на обновление – свободна езикова територия, в която напред се проявяват новите развойни тенденции в българския език” [5].

През 70-те и 80-те години младежкият субкултурен език като че ли се интелектуализира, като в същото време се актуализират архаичните и диалектни думи. Засилва се семантичното преобразуване на думите. Използват се повече метафори, хиперболи, синекдохи, иронии, метонимии, архаизми и историзми. Ето и примери на употреби на думи: „бедро” – момиче, „мозък” – умен човек, „пенсия” – възрастен човек, „кафез” – квартира, „терен” – младежко увеселение и т.н. Заемат се и много думи от чуждите езици. Например: „зубря” – уча без разбиране, „гадюга” – лош човек, „цвайка” – двойка, „ментя” – лъжа, „пейзан” – селянин, „гроги” – уморен, „густо” – хубаво и т.н.

Младежта е свързана с лудости, пиене и танци и затова и сленът говори за ценностите й. Глаголът „пия” се заменя с „къркам, трескам”. Според Петър Воденичаров „западните езици са алтернативен източник, чрез който младежите изразяват бунта си срещу дървения идеологически език. Младежкият хедонизъм се възприема като анархистичен бунт срещу официозната, стерилно-благоприлична, комсомолска култура” [6].

През 90-те години младежкият субкултурен език е анализиран по два начина. Единият говори за преносна употреба на думи от книжовния език и професионалните говори, а другият за заемане на думи от чужди езици, най-вече от английския. За пример биха могли да послужат следните думи: „бейби” – момиче, „бест” – най-добър, „май лав” – моя любов, „крейзи” – луд, „меле” – бой, „шик” – добре, „манджаря” – ям, „баста” – стига.

Най-общо казано английският е бил, е, и ще бъде езикът, от който младежките субкултури ще черпят най-много за своите езикови каламбури и еквилибристики. Той се свързва винаги с лукса, успеха, модата. Сленгът споделя предразсъдъците на масовата култура като сексизма, расизма, класизма. Благодатен е, когато става въпрос за осмиване на маргиналните герои от улицата – циганите, старците, селяните, умствено изостаналите, бедните. Например за циганин се използват думите „джипси, мангал, мингянин, антрацит”, за селянин – „абориген, кънтри, чесън, шушляк”. Богати са „тузарите, мангизлиите, тежкарите, баровците”.

Авторът на книгата „Социолингвистика” заключава – „критическият анализ на българските младежки субкултури и сленгове разколебава както комунистическите възгледи за тях като израз на морална деградация, така и неомарксистката възхвала на младежките субкултури като бунт срещу рационално-консуматорското общество” [7]. 

Западният поглед

            Ето как се развива теорията за субкултурния език на запад. В книгата си „Въведение в езика и обществото” авторът Мартин Монтгомъри говори за „антиезик”. Според него антиезиците трябва да бъдат разбирани като „крайни версии на социалните диалекти” [8]. Те се опитват да се отличат в обществото, тъй като като цяло те заемат доста маргинална позиция в субкултурните кръгове и групи, особено пък ако тази група се намира извън закона. Често субкултурните общества са във вражда с останалата част от обществото и мнителността се явява основна причина обикновените хора да не могат да научат субкултурния език.

            Като цяло според автора на труда в основата на антиезиците стои релексикалицията и по-конкретно – замяната на нови думи със стари. Граматиката на езика-източник често се запазва, но типичният субкултурен речник се развива.

Други форми на иновация включват употребата на думи от езика-източник по метафоричен начин, намесвайки заемки от немайчиния език. До известна степен иновацииите в речника и разпространението на термини в някои ключови райони, прави възможно по-доброто различаване в значението на думите. Понякога се случва някои от новите думи да бъдат синоними и да бъдат по този начин взаимно заменяеми. В тази връзка не става дума само за релексикализация, но и за свръхлексикализация, особено в някои ключови райони. Това води след себе си две основни последствия. От една страна се увеличава възможността от вербална игра и изпъкване в антиобществото, а от друга тази свръхлексикализация прави антиезика особено непроницаем за аусайдерите.

Според Мартин Монтгомъри „чувството за солидарност между членовете на субкултурата се засилва и запазва, а техните чести незаконни отношения могат да останат полутайни, дори когато се водят в относително публични места като клубове, барове или на улицата” [9].

Може ли субкултурата да говори?    

Този въпрос си поставя Ханс Артър Скот-Мир в книгата си „Младежта и субкултурата като творческа сила”. Тук ключовите думи, които се открояват са социални кодове, доминираща и подчинена класа. Според него „сериозното объркване, внесено от необходимостта да се научи и да бъде приет субкултурният език в езиковите кодове на доминиращата класа, причинява сериозни проблеми за изразяване на изживения опит или творческа сила на подчинената класа” [10].

            Авторът се вълнува и от още един въпрос и той е свързан с факта дали изобщо субкултурата трябва да говори. Несъмнено колониалното разпределение на езикови кодове създава лингвистични субективности, които са управлявани от кодовете на доминиращата лингвистична система. Според автора децата и младежта трябва винаги да изразяват себе си с кодовете на възрастния свят, защото те са негов продукт. Всъщност една от първичните фрустрации на детството и младежта е тази от неспособността да се изрази адекватно опитът от детството и младежките години на възрастните.  

            Всъщност съществува по-голям проблем с езика в качеството му на система, представяща актуалните условия на вражда между различните класи. Това означава, че е налице действаща система на разпознаване на доминиращата и подчинената класа именно благодарение на езика.

             Скот-Мир цитира Дельоз и Гатари, според които „езикът не е живот, а той раздава житейските заповеди”. Те твърдят, че „езикът функционира не като поредица от значения, които са свикнали да предават информацията за света между хората, а по-скоро като система от значения, които предават информацията между значенията” [11].  Това ще рече, че езикът комуникира с информация за езика. Езикът не е отговорен за нуждите на субектите, опитвайки се да го използват, за да се разбират. Той функционира в рамките на своята собствена логика, отделно от живота на субектите, които го говорят.

            „Индивидите не използват речта или езика, те са продукт на речта и езика, които произвеждат още реч и език, които произвеждат още субекти и т.н.” [12]. Например младежка субкултура, която произвежда музикална форма или стил, е произведена от тази музикална форма или стил. Получава се взаимно възпроизводство – причината не изключва следствието, както и обратното.

Новите медийни предизвикателства пред субкултурния език

Субкултурният език е и ще остане може би един от най-интересните за изследване елементи от субкултурната същност. Краен, долен, но истински, субкултурният език изразява всички онези чувства, мисли и стремления на субкултурните общества, които без него биха останали наистина неразбрани. Графитите по стените, подлезите и надлезите, текстовете на песните            , спонтанното общуване между младежите – всички те изразяват безумно насъбралия се гняв, който единствено и само в речта и езика би могъл да се отприщи и да каже кое колко тежи.

            В новата медийна среда и особено в интернет пространството тази реч все повече и повече започва да се проявява в най-мощната си същност и директно може да „блъсне” читателя в стената, който съвсем случайно попада в нечие виртуално местенце. Форуми, чатове, блогове - направо изобилстват от цветущи пънкарски, хипарски, скинарски, хип-хопърски, емо, метълски и какви ли още не типични за съответното общество изрази.

С течение на времето субкултурният човек намери своето удобно място, където да отприщва всичките насъбрали се отрицателни емоции. Той както намира съюзници в своята си „битка”, така и намира истински врагове в този необятен виртуален свят. Въпреки това обаче субкултурният представител наистина намира своето ново медийно предизвикателство в лицето на интернет средата. Той е като цяло в стихията си. Какво излиза? Че ако преди години белият лист хартия е бил единственият начин за субкултурния човек да изрази писмено чувствата си, той сега отново пише. Само че не на белия лист, а на компютъра.

Езикът, речта – ето това е средството, медията, без която наистина човек не може. Било то лист хартия или вече в рамките на ХХІ век компютъра, езикът е именно този безценен помощник, без когото субкултурният човек не може. А оказва се, че и ние, изследователите, не можем без речта и не бихме могли да разберем какво се крие зад така необичайната субкултурна езикова душевност.    

Заключение (Conclusion)

В заключение биха могли да се обособят следните по-важни изводи:

Първо, темата за субкултурния език и неговата история е особено актуална за съвремието ни, тъй като намираме достатъчно общи и изключително обвързани с днешния ден корени и факти, които освен всичко останало са и непрекъснато променящи и преплитащи се.

Второ, субкултурният език преди всичко трябва да се разглежда като бунт, тъй като той винаги е в опозиция срещу съществуващия режим на управление. Именно опитвайки се да избягат от клиширания и сив език на комунизма, младите хора търсят своят отдушник в дебрите на субкултурния език.

Трето, срещан под наименования като сленг, арго, антиезик и т.н., субкултурният език има дълбока обвързаност както с начина на комуникиране между представителите на престъпния свят, с чуждите езици, така и с диалектите и архаизмите.   

Четвърто, субкултурният език и неговите модификации следва да се разглеждат като свободната езикова територия за младежта, като мястото, където те се чувстват истински и свободни да изразят гнева в душите си.

Пето, субкултурният език е „най-удобното” и същевременно най-силното оръжие на младежта срещу селските ценности, маргиналните герои от улицата, умствено изостаналите, бедните. Само езикът може да удари по-силно от което и да било друго оръжие, той може да убие.

Шесто, наричан анти-език от западната теоретична школа, субкултурният език е разглеждан като маргиналния елемент, до който имат достъп само „посветените”, идеята на анти-езика е да остане непроницаем. От друга страна езикът сам по себе си не съществува, за да обслужва интересите на субектите, тъкмо напротив – той съществува сам за себе си и информацията, която той комуникира е насочена към самия него.

Седмо, новите медии, и в частност виртуалната среда, тепърва ще предизвикват субкултурните общества да изразяват своите непрестанни душевни катаклизми посредством субкултурния език в кибер пространството – парадоксалното място, което както е най-достъпното, така и е най-интимното. А през годините той никога не е изменял на своята най-отличителна характерна особеност – своенравният си, понякога до кръв пробождащ словесен меч, който обаче е истински, неподправен, лишен от суета, но същевременно цветущ, дързък и горд от това, което е. Той не е изменял, няма и да измени.     

 

Бележки:

[1] Воденичаров, Петър. Социолингвистика. София: ИК СемаРШ, 2007, с. 140

[2] Воденичаров, Петър. Социолингвистика. София: ИК СемаРШ, 2007, с. 143

[3] Воденичаров, Петър. Социолингвистика. София: ИК СемаРШ, 2007, с. 145

[4] Воденичаров, Петър. Социолингвистика. София: ИК СемаРШ, 2007, с. 146

[5] Воденичаров, Петър. Социолингвистика. София: ИК СемаРШ, 2007, с. 146

[6] Воденичаров, Петър. Социолингвистика. София: ИК СемаРШ, 2007, с. 149

[7] Воденичаров, Петър. Социолингвистика. София: ИК СемаРШ, 2007, с. 152

[8] Montgomery, Martin. An introduction to language and society. Great Britain: Methuen & Co., 1986, с. 93

[9] Montgomery, Martin. An introduction to language and society, 1986, с. 95

[10] Skott-Myhre, Hans Arthur. Youth and subculture as creative force: creating new spaces for radical youth work. – Canada: University of Toronto Press, 2008, с. 29

[11] Skott-Myhre, Hans Arthur. Youth and subculture as creative force: creating new spaces for radical youth work. – Canada: University of Toronto Press, 2008, с. 33

[12] Skott-Myhre, Hans Arthur. Youth and subculture as creative force: creating new spaces for radical youth work. – Canada: University of Toronto Press, 2008, с. 38

 

Библиография (References)

1. Воденичаров, Петър. Социолингвистика. – София: ИК СемаРШ, 2007.

2. Тепавичаров, Ивайло. Младежката субкултура. – София: Унив. изд. Св. Кл. Охридски, 2000.

3. Hebdige, Dick. Subculture: The Meaning of style. – New York: Routledge, 1979.

4. Montgomery, Martin. An introduction to language and society. – Great Britain: Methuen & Co., 1986.

5. Skott-Myhre, Hans Arthur. Youth and subculture as creative force: creating new spaces for radical youth work. – Canada: University of Toronto Press, 2008.

 

 

 Цитат-формат (Suggested Bibliographic Citation):

 

Пайташева, Кристина. Субкултурният език: исторически аспекти и нови медийни предизвикателства // Медии и обществени комуникации. Изд. УНСС / "Алма комуникация". 2008, № 3. Available from: [www.media-journal.info]

Контакт (Contact):

Тел./Fax +359 02 988 33 24

GSM +359 0889232067

e-mail: k_paytasheva@abv.bg

 

Дата на предаване на ръкописа:

22 септември 2009 г.

 

 

дата на публикуване: 24.09.2009, Четвъртък, 22:33
прочетена: 4389 пъти
Принтирай E-mail
Коментари 0 коментара

Име:

E-mail:

Коментар:


Въведи код: