Краят на ХХ век е белязан с възхода на новите технологии в сферата на науката, бизнеса, комуникациите. Изменя се самият характер на човешкото общуване, комуникацията чрез световната интернет мрежа се превръща от хоби в необходимост за всекидневието, медиите все по-властно определят дневния ред на обществото като често пренебрегват внушенията на властовите елити, осъзнавайки че те самите вече са елит.При това не избираем, а определян по силата на меритократичната надпревара, където интелектуалното и професионално-творческото превъзходство ти дава свобода на действие в рамките на очертаните от акционерите и собствениците пълномощия. Така докато носиш високи печалби си неуязвим, но и все по-задължен да надхвърляш всяка година освен скока на рейтингите и курса на акциите като осигуряваш добри дивиденти. Медиите в САЩ точно в този период срещат новите предизвикателства както на конкурентите – онлайн журналистиката, уебсайтовете, блогърите, така и на порасналите очаквания на бизнеса да извлича печалби от медиите по безпрецедентен до този период начин. От една страна се сбъдват пророчествата на канадския изследовател Маршал Маклюън, че развитието на комуникациите ще превърне света в едно глобално село, където скоросттта на информацията ще запознава всеки с всичко по всяко време, но, от друга страна, медиите, станали изключително влиятелни и печеливши влизат в полезрението на политическите и стопанските центрове на властта, които все по-малко са склонни да разрешават на медиите да играят ролята на арбитър, куче-пазач, участник в процеса на проверка и баланс на властите в американското общество. Призвание, което пресата си е отвоювала в Америка още при създаването на републиката и е препотвърдила дори във времената на Джоузеф Пулицър, който разглежда възхода и падението на републиката като неделими и съдбовно свързани. Идиличната представа за мисията на журналистиката като коректив на властта и гаранция за демократичността на управлението е все по-накърнена. Това особено проличава по времето на президентството на Джордж Буш, когато властовият натиск върху влиятелни медии се засилва. В името на националната сигурност и борбата с тероризма се издига стената на засекретената информация и чрез всякакви средства се ограничава достъпът до информация или се преследват журналисти и редактори за техни публикации и изявления.
Основните тенденции, характеризиращи медийната ситуация в САЩ в края на ХХ и началото на ХХІ век, могат да се обобщят така:
- ожесточаване на извечния конфликт власт – медии и стремеж на администрацията с управленски, юридически и регулаторни мерки да засили властовия си ресурс в битката за това „кой да определя дневния ред в обществото” – по думите на консервативния публицист и анализатор, автор на речите на Р. Рейгън, Патрик Бюканан. [1] Подобно поведение не само говори за рефлекса на консервативния екип на Буш пред лицето на терористичната заплаха да се затваря в кулата на секретността, но и навява реминисценции за времето на Уотъргейт, когато админстрацията на Никсън се опитва да воюва с авторитетната преса и да ухажва несръчно акредитираните към Белия дом кореспонденти на телевизионните мрежи.
- Форсиране на комерсиализацията на медиите, особено на електронните и на най-авторитетните печатни медии. Капиталът от традиционния бизнес се насочва за инвестиции към медийната сфера като изкупува нацяло или дялове от печеливши медийни предприятия, включително цели телевизионни мрежи – като например ЕЙ Би Си , Ен Би Си, Си Би Ес.
- разгръщане на възможностите на новите медии и тяхното включване в обществения дебат не само като информационен конкурент на традиционните медии или техен допълващ елемент, но и като нов, оригинален и неподправено автентичен глас на активистката и граждански ангажираната журналистика със собствен творчески профил и потенциал за ефективен социален контрол на властта /властовото поведение на национално и щатско равнище/
- спадане на тиражите на вестниците – национални и регионални издания заради растящите цени на печата и променената демографска характеристика, която води до спад на традиционната читателска аудитория или поне на четящата по досегашния начин публика
- продължаващ процес на специализиране и тематично таргетиране на аудиторията на радиожурналистиката и по-категорично разграничаване между комерсиалните и обществените радиосистеми
БЕЛИЯТ ДОМ АТАКУВА
Една от администрациите, които безспорно най-много са пострадали от медиите е тази на Бил Клинтън. Стартирали с пренебрежителното учудване на утвърдените вестникарски шамани от Източното крайбрежие към напористия здравеняк от Арканзас и неговата властна съпруга, скоро либералните по дух медии се включават в кампаниите срещу президентското семейство – аферата за земи „Уайтуотър”, перипетиите около здравната реформа, първите сигнали за сексуалните забежки на президента в книгата-аноним „Първични цветове”, разкритията за Дженифър Флауърс и Пола Джоунс, за да стигнат своето логично кресчендо по средата на втория мандат на Клинтън с аферата Моника Люински.Така за управлението на Клинтън става характерно почти неуправляемото въртене в кръг при който се стига до синдрома – „от скандал в скандал”. На фона на безспорни икономически, социални и външнополитически резултатни стъпки се проектират плашещи общественото съзнание проекции на имиджа на президента като въплъщение на християнското и моралното зло. Лавината от медийни публикации започва на пръв поглед невинно - с публикация в блога на Матю Дръдж - ”Дръдж рипорт”. По-късно медийната вихрушка от разкрития, интервюта, репортажи на обсъжданията в съда, специалната прокурорска комисия на разследването, Конгреса и Сената ще открои Бил Клинтън като „човек на годината” на списание „Тайм” за 1998 г. заедно с разследващия го специален прокурор Кенет Стар. За щастие на президента през февруари следващата 1999 г. при гласуването в Сената искането за неговото отстраняване /импийчмънт/ заради лъжесвидетелстване и възпрепятстване на правосъдието ще бъде отхвърлено. Но медийната поука за следващата администрация остава – да не се допуска на никаква цена изтичане на информация с поверителен характер и завъртането в центрофугата на обществени догадки и разкрития. Затова и новоназначената администрация на Джордж Буш следва стриктно тази избрана линия още при встъпването си през 2000 година. Показателни в това отношение са изявленията на президентския съветник Марк Макинън който подкрепя вече цитираното изявление на Патрик Бюканън за смисъла на битката между Белия дом и пресата като разгръща своя критицизъм на още по-широко поле. „Акредираните във Вашингтон кореспонденти от години мислят, че ако не говориш с „Ню Йорк таймс” или Си Би Ес, ти не си говорил с американския народ. Е, сега вече случаят не е такъв. – възкликва Макинън и продължава – „Президентите... трябва да определят с кого искат да говорят и кога да стане това.” [2] Край на неудобните въпроси и саркастични подмятания по време на традиционните пресконференции, на фронталните атаки с изненадващи разкрития и уличаващи подробности. Цели се връщане към внимателно режисираните пресконференции на Роналд Рейгън, където той „отговаряше” на незададени въпроси от неприсъствали журналисти, чието отсъствие само силното му, но публично непризнато, късогледство му пречеше да забележи. Тази категорична промяна в информационната стратегия става особено очевидна след атентатите на 11 септември 2 001 година, когато и главният прокурор на САЩ Джон Ашкрофт прави изявление, внушаващо необходимостта от строги мерки при изтичане на жизнено важна информация, която засяга националната сигурност. И случаите на предприети санкции срещу свободната журналистика не закъсняват. Особено драстични са мерките спрямо авторитетната национална преса с нейните кореспонденти в Белия дом, информационни бюра във Вашингтон, коментаторски корпус и световен авторитет, което им дава самочувствието да изпълняват ролята на институцията, осъществяваща функцията за проверка и баланс на властите. Прерогатив, който много скоро правителството и съдилищата ще им откажат.
След 11 септември 2001 г. централната преса единодушно подкрепя правителството в започналата от него война с терора и военните действия срещу талибаните в Афганистан. Образите на Осама Бен Ладен и на талибанските водачи са демонизирани, те са показвани по кориците на илюстрованите издания / „Тайм”, „Нюзуик”, „Ю Ес нюз енд уърлд рипорт”/ като стрелкови мишени. През този период правителството практикува системата на целенасоченото подаване на информация към определени авторитетни медии, където „изтичането” на секретни сведения пряко подпомага правителствената политика. Съхраненият авторитет на издания като „Ню Йорк таймс”, „Уошингтън поуст”, на телевизионните програми на Си Би Ес, които са известни с педантичността и критичността си към всяка правителствена стъпка, позволява особено засилване на информационното въздействие. Специалистите започват да говорят за „ехоефект”, защото казаното от изданията се потвърждава после от вицепрезидента, министъра на отбраната и други правителствени служители и се възприема от обществото като безспорна истина. Така през 2003 г. се разпространява чрез публикации в „Ню Йорк таймс”, „Уошингтън поуст” и списание „Тайм” след целенасочено „изтичане на информация” версията за наличието в Ирак на оръжия за масово поразяване и на фабрики за биологично оръжие. Както заявява репортерката на „Ню Йорк таймс” Джудит Милър, занимавала се десетина години с проблемите на тероризма, „не можех да не вярвам на източниците си. Вярвах, че това, което ми казваха е истина, защото същата информацията, която получавах отиваше и при президента” [3] А нейната колежка от „Уошингтън поуст” Дейна Прийст споделя, подкрепена от главния редактор на същия вестник Ленърд Дауни, че е било много трудно да се намери някой в Белия дом и Пентагона, който да е изразил поне капчица съмнение в тези твърдения. [4] Подсилена чрез целенасочено подработения от администрацията „ехоефект” авторитетната преса на САЩ оказва неоценима пропагандна подкрепа на подготвяната агресия в Ирак. Щом признатият лидер на либералната преса на Източното крайбрежие „Ню Йорк таймс”, известен с критичността си към републиканците и военните авантюри въобще /да си припомним разкритията му по „докладите на Пентагона” и клането в Ми Лай/ твърди, че Садам Хюсеин има оръжие за масово унищожение, то сигурно ще е вярно – предполагат неизкушените читатели. Предишният авторитет на разобличител и контестатор на вестника в случая му изиграва лоша шега. По два пъти на ден и президентът Буш, и вицепрезидентът, и министърът на отбраната Доналд Ръмсфелд, и висши представители на разузнавателната общност внушават, че Ирак застрашава с възможностите си и бойните си средства жизнено важен район на света. Стига се дотам, че вицепрезидентът Дик Чейни в телевизионно интервю се позовава на разкритията на „Ню Йорк таймс” за добиването от Ирак на обогатен уран. Барабанният бой заглушава всеки опит за скептицизъм и здравомислие. Песимистите са определяни като „комунисти” и „болшевики” и атмосферата става все по-милитаристична. Валят разкрития и описания на оръжията на иракчаните, на фабриките им за биологични оръжия, на връзките им с „Ал Кайда”. Както споделя опитният журналистически вълк от „Уошингтън поуст” Боб Удуърд, легендарният разобличител на аферата „Уотъргейт”, дори той се е подвел. „Тогава изглеждаше така, че шансовете да няма оръжие за масово унищожение в Ирак бяха почти нулеви....Неизбежно е щом източникът ти на информация е лош, то и репортажът ти ще бъде такъв.” [5] Както свидетелства отговорният редактор във вестникарския концерн „Найт-Ридър” Кларк Хойт: ”пресата бе тотално подведена. Как може тогава да твърдим, че пресата ни е куче-пазач на обществото след като малцината скептични репортери са обиждани и осмивани...” [6] Няма кой да сигнализира за опасносттта от военната авантюра. Обективното репортерство, което изследва фактите и съпоставя интерпретацията им, почти изчезва. По думите на Уолтър Пинкъс от „Уошингтън поуст”: ”Нямаше човек в ЦРУ или Пентагона, който да има бегла идея къде са оръжията, да предупреди за това и да не се стига до война. Господстваше идеята за потьомкиновските села, царят каза, че е така, значи е така. И в ЦРУповярваха, че трябва да е така...” [7]
Така се минират, според някои наблюдатели, и възможностите за мирно урегулиране на конфликта при евентуално предаване на властта от Садам Хюсеин на по-диалогични негови съмишленици и избягване на кървавата касапница, в която ще се превърне скоро иракския боен театър. Победата се оказва пирова. След завземането на Ирак от силите на съюзниците е създаден специален екип от 1300 души, които усилено търсят по цялата територия на Ирак прословутите оръжия за масово унищожение и инсталациите за производство на биологично оръжия. Отсъствието на каквито и да е следи започва да тревожи общественото мнение. Подхвърлят се версии за подготовка на центрофуги, за закупуване на обогатен уран от африкански страни, което уж било установено от неназовани британски експерти и др. Но скептицизмът постепенно завладява журналистическите среди и е въпрос на време да проникне в медиите и да започне да ангажира общественото внимание. Правителството се заплита в своите обяснения и очевидно все по-отчаяно лъже докато в обширна статия в „Ню Йорк таймс” Джоузеф Уилсън, бивш посланик на САЩ в Габон, пише „Какво не открих в Африка” като разказва за безуспешните си опити да документира сделка за обогатен уран в Нигерия. Правителството не закъснява да го накаже. Ключови негови представители „споделят” с водещи журналисти секретната информация, че не Уилсън, а неговата съпруга Валери Плейм, кадрови офицер на ЦРУ, е натоварена да разследва случая, а либералният бърборко е трябвало да й послужи за ефектно дипломатическо прикритие. Консервативният коментатор Робърт Новак, получил, както по-късно се разбира, сведенията от Карл Роув, виртуозният имиджмейкър на президента Буш, първи открива огън по Уилсън. Последват разкрития в „Ню Йорк таймс”, ”Уошингтън поуст” и „Тайм”. Изтекла е класифицирана информация за висш служител на сигурността и сенаторът демократ Том Харкин от щата Айова остро атакува президента като иска и главният прокурор да се оттегли от разследването, защото не може да разследва шефа си и да бъде назначен специален независим прокурор както при аферата „Уотъргейт”. В „Ню Йорк таймс” дори излиза редакционна статия в подкрепа на това искане. [8] Но тъжно-ироничният коментар на Джудит Милър: „Внимавай какво си пожелаваш, защото то може да се сбъдне. Внимавай за какво настояваш в редакционните си статии, защото то може да стане” [9] ще се окаже поучителен, тъй като тя скоро става основния потърпевш.
БИТКАТА ЗА СЪХРАНЯВАНЕ НА ИНФОРМАЦИОННИТЕ ИЗТОЧНИЦИ
Искането за специален прокурор е прието и за такъв е назначен неумолимият Патрик Фицджералд, вече вкарал в затвора за корупция губернатора на Илинойс и мафиотския бос Джон Гамбино. Фицджералд енергично се заема да установи източниците на секретната информация за Валери Плейм. Той иска да разпита четиримата журналисти, получили приблизително еднаква информация от източници в администрацията за своите публикации. Матю Купър от списание „Тайм” е готов да откаже сътрудничество и да отиде в затгора, но да не издаде своя източник на информация. Но тъй като бележките му по случая са в ръцете на редакцията, главният редактор на списанието Норман Пърлстайн решава да сътрудничи с властта и посочва източника за тяхната публикация. Пърлстайн е притиснат от иска, който е към изданието и той трудно би се защитил пред управителния борд и акционерите, които не желаят главоболия с властта. По-различно е положението с Джудит Милър, тъй като тя единствено притежава записките от разговора с източника си. Призовката е лично към нея. Вестник „Ню Йорк таймс” организира съдебната й защита и отправя иск към Върховният съд за отмяна на призовката. Но искът е отхвърлен и делото е върнато в първичната инстанция. Там Милър отново отказва да сътрудничи и веднага е осъдена на три месеца затвор, от които излежава 85 дни. Срещу нея се надига недостойна вълна от обвинения в професионалните среди, че всъщност нямало източник, ами това била тя самата, че така се опитвала професионално да изкупи подвеждането си по фабрикуваните твърдения за оръжия за масово унищожение и др. Най-активни в тази кампания са консервативните издания, кабелните канали и особено телевизионната мрежа на Рупърт Мърдок „Фокс нюз”. Но през юни 2003 г. Джудит Милър получава разрешение от конфиденциалния си източник да го разкрие и тя се обръща към съдебните власти с готовност за сътрудничество. След разпита е освободена, а източникът се оказва Луис Скутър Либи, началник на канцеларията на вицепрезидента Дик Чейни. Либи е осъден на 30 месеца затвор и 250 хиляди долара глоба, но президентът Буш отменя затвора без да го помилва напълно въпреки настойчивото настояване на вицепрезидента Дик Чейни дори в последните дни на управлението на републиканците.[10] Вътрешното разследване на Белия дом също отдавна е установило откъде другаде е изтекла информацията, но битката на правосъдието с Милър и другите журналисти е по-скоро борба за надмощие. Неслучайно Върховният съд на САЩ се връща към свое решение от 70-те години на ХХ век, когато в случая „Бранцбърг”, всъщност става дума за чернокожия репортер Колдуел, който отказва да назове контактували с него членове на въоръжената организация „Черните пантери”, с пет на четири гласа съдът отхвърля правото на репортерите да не посочват своите източници. В разгорелият се дебат се включва колумнистът на „Ню Йорк таймс” и автор на много книги Уилям Сафайър, който отхвърля юридическите съображения, че правото на конфиденциалност на източниците е някаква привилегия на журналистите като изтъква, че властта има всички средства – да подслушва, да записва, да дава имунитет на криминално проявени, докато журналистът има само едно средство, с което да получи нужната му информация. И то е конфиденциалносттта.[11] Всъщност в 49 щата вече има някаква форма на конституционна защита на репортерите в различна степен, но тя не е като тази на съпрузите на обвиняеми или на адвокатите, на които е разрешено да отказват да свидетелстват.
Във федералните правила за изпращане на призовки към журналистите да се явят като свидетели все пак изрично е посочено, че те може да бъдат призовани само ако всички други средства за придобиване на информация са изчерпани и ако става въпрос за дела, свързани с националната сигурност, за живот и смърт или при извънредни ситуации. Но тези препоръки често се нарушават от съда дори когато не става дума за националната сигурност или за живота и смъртта. Така действа например съдът в Сан Франциско през 2006 г., когато се опитва да изкопчи информация от журналистите от „Сан Франциско кроникъл”. Те отказват да посочат източника, предоставил им протокол от свидетелски показания пред голямо жури по процес за използване от професионални спортисти в бейзбола на стероиди, производство на компанията БАЛКО. В последния момент на процеса адвокатите на компанията благоразумно отказват да изискват повече името на източника и държавата не призовава репортерите да свидетелстват в съда. Само това обстоятелство щастливо избавя журналистите от затвора.
Притискането на журналисти да посочват източниците си или да свидетелстват по фактологията на събития, на които са присъствали като репортери, се пренася и в дигиталния ландшафт. Такъв е случаят с блогъра Джош Улф. Той като независим журналист отразява анархистки протест в Сан Франциско срещу срещата на най-развитите индустриално държави Г-8. При протестите е направен опит да се подпали полицейска кола и е тежко ранен служител на полицията. Блогърът Улф пуска освен материала си за местна телевизионна станция и видеозапис на станалото в собствения си блог като изрязва кадри, които може да идентифицират подпалвачите на колата. Той е посетен от агенти на ФБР и по-късно призован пред голямо съдебно жури с искане да предостави целия видеоматериал и да свидетелствува за разпознаване на евентуалните нападатели. Джош Улф отказва и в двата случая. Той е категоричен: ” Имаше създадено доверие между хората в организацията, чиито действия отразявах и мен, ....че това, което аз избрах да покажа бе това, което съм избрал да покажа и че аз не разузнавам за правителството.” [12] Пратен е в затвора и засега държи рекорда за най-дълго престоял зад решетките американски журналист, отказал да съдействува по какъвто и да е начин на правосъдието и властта.
Конфликтите между медиите и властта не протичат само по оста конфиденциалност на източниците на информация. Като илюстрация на политиката на секретност, която възприема администрацията на Буш още през първата година, е случаят със забраната да се разсекретят документи от времето на Роналд Рейгън въпреки, че е изтекъл законният срок с мотива, че ще бъде застрашена националната сигурност. Приликите с времето на Рейгън и Никсън стават все по-очебийни. Особен привкус на публичния сблъсък между президентството и пресата придават разкритията през 2005 г. на 92-годишния Уилям Марк Фелт по аферата „Уотъргейт”. Той разкрива една от големите тайни на американския ХХ век. В интервю пред списание „Венити феър” той признава, че като висш служител на Федералното бюро за разследване /ФБР/ е ръководил разследването по случая, но след като вижда опитите на Белия дом да потули нещата, доброволно става информатор на репортерите от „Уошингтън поуст” Боб Удуърд и Карл Бърнстийн. Изненаданите от признанията му журналисти, които са мълчали 33 години, потвърждават публично, че той е тайнственият източник, известен под името „Дълбокото гърло”. Описван в книгата на двамата „Цялото президентско войнство”, филмирана от Алън Пакула с участието на Робърт Редфорд и Дъстин Хофман и в холивудските кинопродукции „Уотъргейт” и „Никсън”, Фелт става прочут със знаменитата си реплика, превърнала се в аксиома за разследващите репортери: „За да откриеш истината, следвай парите”. Фелт, който умира през 2008 г. на 95 годишна възраст, е бил вторият човек във ФБР през 70-те години на ХХ век. Той по-късно е осъден за незаконно проникване през 1980-1981 г. в дома на терориста Уилям Ейърс, бивш сътрудник на президента Барак Обама. За да бъде иронията на историята пълна като свидетел по делото му се явява самият Ричард Никсън, който, разбира се, не е и подозирал за съдбовната роля на Фелт в шеметния крах на политическата му кариера. Осъденият Фелт е помилван от президента Роналд Рейгън, пенсиониран и доживява остатъка от живота си в Калифорния.
В отношенията си с журналистиката администрацията на Буш прибягва към различни средства – съдебни, административни, дори организиране на протестни шествия. Към съдебните спадат опитите да бъдат привличани журналисти и редакция като ответници по Закона за шпионажа, прилаган охотно и от администрацията на президента Ричард Никсън. Появява се тълкувание на главния прокурор на САЩ Гонзалес, което разрешава откриването на подобни дела. Опитите се провалят, но според Б. Удуърд това е опит да бъдат сплашени потенциалните източници на информация и журналистите да бъдат принудени да се оправдават и доказват своя патриотизъм.[13] Според репортерката Дейна Прийст от „Уошингтън поуст” законът е насочен към всички – и към тези, които събират, и към тези, които им предоставят информация. Тя усеща студения полъх на страха, когато събира информация за нелегалните затвори на ЦРУ в новите демокрации в Източна Европа. Още по–трудно става при опититите й да намери отговорни фигури в правителството, Пентагона, ЦРУ, които да коментират очевидната незаконност на затворите, за чието съществуване до момента на публикацията не е знаела никоя от съдебните институции. [14] При траелото близо година репортерско проучване на Джон Райзън и Ерик Лихтбау от „Ню Йорк таймс” за нелегалното подслушване и записване на световните комуникации преди публикацията главният редактор Бил Келър и издателят Артър Салцбъргър са поканени през декември 2005 година в Белия дом. Там, в Овалният кабинет, президентът Джордж Буш направо им заявява, че евентуалната публикация ще унищожи „перлата в короната на националната сигурност”, ще подпомогне терористите и че те „ще покрият ръцете си с кръв ако разгласят разкритията” и така улеснят враговете на страната.[15] Създадената атмосфера на страх и несигурност позволява на администрацията да провокира и обществено недоволство срещу пресата. Когато вестник „Ню Йорк таймс” започва през юни 2006 година да публикува информация за нелегалното тотално проследяване от страна на правителството на банковите суифти под предлог, че търси парите на терористите, вицепрезидентът Дик Чейни обвинява вестника, че издава жизнено важни програми на националната сигурност. [16] Пред редакцията на вестника се събират патриотични демонстранти, които искат да се съди „Ню Йорк таймс”, обвиняват го в проарабски симпатии и го квалифицират като „Ал Джазира таймс”, визирайки популярен кувейтски телевизионен канал, използван често от терористите като своеобразна пощенска кутия.
Из подготвяната за печат книга „САЩ: медии и общество 1883 г.-2009 г. Социокултурен модел. От Джоузеф Пулицър до Рупърт Мърдок”
ЦИТИРАНИ ИЗТОЧНИЦИ:
[1] http://www.pbs.org/wgbh/pages/frontline/newswar/view
[2] Ibidem.
[3] http://www.pbs.org/wgbh/pages/frontline/newswar/interviews/miller...
[4] Ibid,….interviews/priest,dana.
[5] Frontline:newswar;interviews:bob woodward/PBS
[6] http://www.topix.com/com/kri/Knight Ridder News,29 jan 2008.
[7] Ibid.
[8] http://www.pbs.org/wgbh/pages/frontline/newswar/interviews/miller...
[9] Ibid.
[10] The Daily Telegraph,23 Jan. 2009. Също в : http://www.telegraph.co.uk/news/worldnews/northamerica/usa/barackobama/4326601/dick…
[11] Frontline:newswar;interviews:william safire/PBS
[12] http://www.pbs.org/wgbh/pages/frontline/newswar/inteviews/wolf.html
[13] Ibid.,bob woodward.
[14] Ibid.,dana priest.
[15] Frontline:newswar;interviews:arthur sulzburger/PBS
[16] http://www.nytimes.com,12 may, 2007.
Цитат-формат (Suggested Bibliographic Citation):
Петров, Милко. Новите предизвикателства пред журналистиката на САЩ (1998 – 2008) // Медии и обществени комуникации. Изд. УНСС / "Алма комуникация". 2010, № 4. Available from: [www.media-journal.info]
Контакт (Contact):
e-mail: milko_petrov@yahoo.com
tel. (02) 9308374
нагоре