Научно електронно списание за медии, PR, журналистика, бизнес комуникация и реклама
Брой 43/ Ноември 2019 г.
09 Декември 2019 г., Понеделник

Образование

Принтирай E-mail

Знаниев мениджмънт

Брой 5 / Март 2010 г.
Медии и обществени комуникации

Любомира Парижкова

Резюме:

Nowadays knowledge is increasingly recognised as a crucial organisational resource that contributes to market leverage. That makes it a factor of strategic importance. Its management is therefore far too important. The article “Knowledge Management” explores the role of knowledge in mediating economy. There are identified some dimensions of knowledge (explicit, tacit, core, advanced, innovative, glocalized and global) and and their interactions are discussed. Knowledge management is the explicit and systematic management of vital knowledge and associated proces.
There are also analyzed some Knowledge Management Strategies: Focus on Knowledge Creation, on Knowledge Exchange, on Knowledge Retrieval and so on. In this context the main role of the managers (Decision architect) is undoubtedly.

Key words: Knowledge, dimensions of knowledge, Knowledge Management Strategies, Sharing and transfer Knowledge
 

Summary:

През последните десетилетия знанието придоби статут на привилегирована категория. Натоварено е със съзиждащи обществото функции, активно участва в развитието на икономиката, превръща се в основа за едно ново сътрудничество – между държавата, науката и бизнеса. В този глобализиран контекст е необходимо да открием средствата за стимулиране, за пълноценно усвояване и за трансфериране на знанието.
Затова и въвеждам термина „знаниев мениджмънт”, който побира в себе си практиките на знанието (усвояването, организирането и предоставянето на знание), неговото рационално и бизнес управление, прогностичното отношение към знанието и неговата употреба и т.н..
Силата, достойнството и последствията от направените открития тласкат развитието на човечеството напред. В нашата епоха, чиято основна характеристика е икономиката, основана на знание, афоризмът на Френсис Бейкън „Знанието е сила” е все по-проницателен. Защото целенасоченото търсене на знание ни осигурява потенциала да преобразуваме природата, вещите, от една страна, от друга стимулира нашата социална отговорност да подобряваме обществото, в което живеем.
“Сега повсеместно говорим за знание per se, а не специфично определено знание (например техническо, административно, търговско), като по този начин признаваме, че знание означава различни неща на различни места на приложение” (Джейкъб и Хелстрьом 2003 : 69). Необходимо е първоначално да разграничим видовете знания, които ще бъдат трансферирани към обществото под формата на социален капитал.
Видове знание
Знанието във всичките си форми играе решаваща роля за икономическия прогрес, като иновацията е в сърцето на основаната на знания икономика (OECD 1996 : 6).
Знанието може да се види като нещо, което е складирано, и едновременно с това като процес на научаване и действие. Организациите трябва да управляват знанието и като обект, и като процес. Знанието може да бъде житейско, донаучно и научно, емпирично и теоретично, явно (кодифицирано) и неявно (тацитно), научно и технологично. Знанието може да се определи и като способност на човека за вземане на решения и пораждане на действие. Научните и технологичните знания също са потенциал за действие. В края на 90-те години на ХХ век започва да се говори не само за научните, но и за важността на житейските и донаучните знания за икономическия просперитет.
1. Кодифицирано (включва и математиката), например научната литература и патентите са такъв тип кодифицирано знание. Кодифициране означава записване в кодова книга и включва създаване на модел, писане на съобщение. Знанието се кодифицира в журнали, където е достъпно до всички, изследователските конференции се правят на международно ниво, пътувания в чужди лаборатории, изследователските проекти често включват чуждестранни партньори.
2. Интернализирано знание - чрез хората, които изискват кодифицирано знание и ноу-хау чрез обучение, инструкции и опит. Такива носители на знание са например обучените изследователи, които напускат своите институции, за да работят в предприятия вграденото като артефакти знание, което е малко или повече готово за употреба като машини или софтуер или нови материали или модифицирани организми – т.нар. „технология”. Този тип знание все по-често в литературата се среща като тацитно знание (мълчаливо знание) [1] е личното, скрито знание, съхранявано в съзнанието и се характеризира като компетентност, която може да се измери само чрез социални взаимодействия. Това парче знание първоначално се появява в чист вид – тацит – човек има идея... Когато се изследва, използва и разбира, то все по-малко остава специално за човека или група от хора, и все повече се трансформира в систематична форма, чрез която може да се изрази. Когато принципите, които са залегнали в парчето знание, биват разгадани и записани то се превръща в кодифицирано.
3. Ключовото знание (core knowledge) [2] е основното ниво на знание, което е необходимо, за да може фирмата да се задържи в бизнеса и да запази жизнеспособността си на пазара (Tiwana, 2002). Ключовото знание обикновено се поддържа общо от членовете на отрасъла и затова то често дава известни предимства за тях в сравнение с навлизащите в отрасъла фирми.
4. Напредналото знание (advanced knowledge) прави фирмата конкурентоспособна и забележима от конкурентите (Tiwana, 2002). Чрез него фирмата може да демонстрира своето преимущество пред другите компании.
5. Иновативното знание (innovative knowledge) дава възможност на фирмата да бъде лидер в целия отрасъл до степен, в която тя ясно се разграничава от конкуренцията (Tiwana, 2002). Иновативното знание осигурява разширяване на пазарния дял чрез спечелване на нови клиенти или чрез увеличаване нивото на услугите за съществуващите клиенти.
6. Глокализирано знание [3]. Без да му дава именно това наименование, Хард разглежда диалектическата връзка между локалните практики и глобалните ориентации. „Ние можем да третираме инженерната работа като социална дейност, като практика, която включва и конкретни, и абстрактни елементи, и универсално знание, и въплътени умения” (Хард, 1994: 573). Локалния избор е резултат от глобални ориентации и локални обстоятелства (локални мрежи от финанси и поддържащи компоненти).
7. Космополитно (глобално) е знанието, което вече не е свързано с първоначалния си контекст; то е било делокализирано и може да работи в различни локалности. Глобалното знание е постижение, което включва агрегиране на знание от локални практики. Въпросът е „как локалното знание се трансформира в глобално знание?”. Агрегацията е процес на трансформиране на локално знание в здраво знание, което е достатъчно генерално, абстрактно и пакетирано, така че повече да не се свързва с специфичния контекст. Типичните агрегационни дейности включват стандартизация, построяване на модел, написване на ръководство, формулиране на добри практики. Агрегацията акцентира върху аспекта на делокализация. Агрегацията е по-широк от кодификацията социокогнитивен процес. Тя влече след себе си продукция на колективна стока: абстрактно знание, което да бъде използвано от останалите. Можем да различим четири фази:


 

В локалната фаза се създава знание за собствени цели. През интерлокалната фаза
нараства циркулацията на технологичното знание в мрежи, алианси и други връзки. Мрежите са важни за циркулирането на актьори и техния опит в локалните практики. Още повече, че чувството, че като част от техническа общност води до споделяне на интереси. Фирмите се опитват да създадат мрежи за поддръжка на своя версия на технологията, циркулацията на документи и хора е важна, търсят се клиенти, създават се модели, пишат се ръководства, добри практики се описват. Мрежите, създадени между учени от различни нации, са едновременно транснационални, тъй като са над националните интереси на отделните държави, и интернационални, защото включват актьори от различни нации . Знанието, създадено от тях е универсално в смисъл, че всеки знаещ и мотивиран човек, независимо от политическите и лични пристрастия, може да има достъп до системата и да разбере процеса и неговите резултати. Друг решаващ процес е дистрибуцията на когнитивен труд между локални актьори (обучение на локация) и вътрешни посредници (обучение през локацията, агрегация на основни уроци). За да се направи знанието споделимо, то трябва да се деконтекстуализира. Това включва не само кодификация, но и трансформация на локалното знание в глобално знание. Третият решаващ процес е създаването на знаниева инфраструктура, която позволява циркулацията на опит и теоретични дебати между основното знание (уъркшоп, конференции, журнали, курсове). Транслокалната фаза включва именно професионалните групирания, индустриалните асоциации, уъркшоповете, конференциите, количествените стандарти, теоретичното знание, технологичните модели и систематичното събиране на експериментални данни. И последната глобална фаза включва институционализиране и стандартизиране на резултата според доминиращите когнитивни правила. Глобалното ниво на знанието не се поражда спонтанно от локалното, то е резултат от социокогнитивна дейност. Глобалното знание се стандартизира чрез кодове, стандарти, наръчници, създава се колективен знаниев резервоар, курсове и програми.
Нарастващата важност на частния сектор в изследванията, както и променящата се роля на университетите, води до нови приоритети и модели за сътрудничество в областта на научноизследователската и развойна дейност. Промененият статут на фундаменталните и стратегическите научни изследвания и участието на потребителите на знание в индустрията и публичните институции води до преоценка на управлението на знаниевите ресурси.
Знаниевият мениджмънт е вид организационна стратегия, която се развива динамично в края на 20-ти век. Той борави с неявното знание като използва неговите предимства. Придобиването, систематизирането, трансфера и създаването на знания са елементи от процеса на управление на знанието. Използването на тацитното знание е решаващ елемент от стратегията за повишаване на технологичните възможности. Управлението е по отношение на целия процес до извеждане на продукт на пазара, до комерсиализацията на полученото знание. Смисълът на управлението на знанието или т. нар. менажиране на знанието (knowledge management) е именно в „създаването на бизнес стойност” (Кациадакис 2005 : 53). Един от най-ярките „прокламатори” на Управлението на знания е Икужиро Нонака дава следното определение: Под управление на знания се разбира „идентификация и анализ на достъпните и необходими знания, както и произтичащите от такъв анализ планиране и управление на действия по създаване на интелектуален капитал, осигуряващ достигане целите на корпорацията” (Нонака 1995). Съществува много богата литература по отношение на knowledge management и свързаните с него бизнес практики. Поражда се питането доколко нов е този феномен. Много исторически примери предлагат обяснението за появата на форми на управление на знанието още преди много години – още в мрежите на Цистерцианския монашески орден откриват ефективна система за разпространение на новите селскостопански техники; или пък занаятчийските гилдии през Средновековието полагат основните функции на запомнянето и преноса на практическо знание, или пък, големите металургични и химически компании в ранния ХХ век, също осигуряват връзката между R&D [4] и обучение чрез действие /т. нар. learning by doing/. Знанието и обучението винаги са били централни за икономиката и знаниевите организации. Защо, тогава говорим за ново развитие и за знаниев мениджмънт като нещо ново?
Първоначалният отговор, който можем да дадем, се свързва с реалността на макроикономиката, която изисква знания. Вече богатството от природни ресурси не изяснява различията в ръста на брутния вътрешен продукт. На второ място, обяснението за налагането и за необходимостта от знаниев мениджмънт е, че капиталът и работната сила имат по-голяма тежест, когато са свързани с въвеждането на усъвършенстване на знанието и подобряване на оборудването, и с организационни трансформации. Преминаването от индустриална епоха към знаниева икономика ни поставя в ситуация на търсене на оптимални решения за правилната употреба на знанието, така че да стане двигател на икономическо развитие.
Обобщена представа за стратегиите за управление на знанието дава Институтът по изследване на знанието (Knowledge Reasearch Institute – KRI 2004) [5], Texas, който посочва, че изборът на стратегия за знанието в компанията зависи от стратегическия натиск и стойността (изгодата), към която тя се стреми; заплахите, пред които се намира; и възможностите, които иска да оползотвори. Институтът дефинира следните обобщени стратегии за знанието, които компаниите могат да следват самостоятелно или в комбинация (KRI 2004):
• Обща стратегия за знанието: фокусира върху създаването, улавянето, организирането, обновяването, споделянето и използването на знанието във всички планове, дейности и операции на компанията с цел притежаване и използване във всяка стъпка от дейността на най-доброто възможно знание;
• Стратегия за управление на интелектуалния капитал: фокусирана е върху управлението на корпоративно ниво на специфични интелектуални ресурси като патенти, технологии, оперативни и управленски практики, отношения с клиентите и други структурни ресурси от знание. Управлението може да се съсредоточи върху обновяването, организирането, оценяването, запазването и увеличаването на наличността, както и върху маркетинга на тези ресурси;
• Стратегия за персоналните ресурси от знание: фокусира се върху персоналната отговорност за инвестиции и иновации, свързани със знание, и за конкурентното състояние, обновяването, ефективното използване и достъпността до други хора на ресурсите от знание на отделния служител с цел осигуряване на възможност за прилагане на най-конкурентното знание в работата на компанията;
• Стратегия за създаване на знание: фокусира се върху организационното научаване, изследователската и развойната дейност и мотивацията на служителите да иновират и да възприемат наученото с цел придобиване на ново и по-добро знание, което ще доведе до повишена конкурентоспособност;
• Стратегия за трансфер на знание: фокусирана е върху систематичните подходи към трансфера – придобиване, организиране, преструктуриране, съхраняване или запомняне, преконфигуриране и разпространяване на знание в посока към мястото на съответните дейности, където то ще бъде използвано за изпълнение на работните задачи. Това включва споделянето на знание и прилагането на най-добри практики.
Съществуващите различни стратегии представят многообразието от подходи към знанието. Изборът на конкретна стратегия зависи от големината на организацията, от отрасъла, в който се развива, от спецификата и мащабите на нейната дейност. Конкретната стратегия е необходимо да съответства на мисията на компанията/организацията, на нейния облик и специфики. При научните организации е сходна ситуацията, като крайната цел отново е комерсиализиране на знанията. Необходимо е да се стимулират обучението, обмена и внедряването на знания, така че да работят за успеха на организацията, предприятието или проекта.
Поради обстоятелството, че в изследванията участват не само изследователи от различни дисциплини, но и потребители, които ориентират научните открития към контекста на тяхното потребление, фигурата на мениджърът на знания или т.нар. Архитект на решенията има решаващо значение в съвременното общество на знания [6]. Той е отговорен за въвеждането и дифузията на технологии и знание, за адаптирането на тези технологии към нуждите на потребителите. Архитектът на решенията или мениджърът на знания осигурява връзката между бизнес страната на решението (като удовлетворява пазарните изисквания за продукта/процеса) и технологичната страна (като употреба, инфраструктура, операции по отношение на продукта/процеса). Затова негова грижа е самата комерсиализация на научния продукт чрез правилната употреба на знания. Той е отговорен за намирането на решения и изпълненията им, за провокиране на генерирането и трансферирането на ново знание, което да бъде двигател на иновационните процеси.
Знаниевият мениджмънт дава възможност да се реализира контрол над стихийното и несистемно натрупване на информация в организацията и да се пристъпи към отделяне и систематизиране на намиращото се в организацията знание. Той също трябва да даде насоките на дейност, чрез която знанието може да създаде конкурентно предимство за организацията. Неговата ефективност се дължи: на инструментите, с които разполага за бързо реагиране на промените; на използване на неявните знания в колектива, на успешно използване на информационните технологии, на развиване на организационна култура, бързо обучаване на новите сътрудници и т.н.


Бележки
[1] Термин, въведен от Михаел Поланий през 1967 г.
[2] Ключови компетенции
[3] Термин, въведен от Роланд Робертсън – проникването на глобалното в локалното
[4] Изследвания и развойна дейност
[5] http://www.knowledgeresearch.com/
[6] Необходимостта от нова организационна функция, която да осигурява протичането на диалога между производителите и потребителите на знания, е анализирана в статията на Любомира Парижкова „Новата организационна функция в научноизследователската и развойна дейност – Архитект на решенията” – В: Стратегии на образователната и научната политика, 2008, № 4, 320-330.


Цитирана литература:
1. Кациадакис, Никос. Управлението на знанието: какво е това? Как трябва да бъде осъществено в бизнеса и в академичен контекст? Емпирично изследване в Гърция. // Наука, извънр. изд., С., 2005.
2. Нонака, Икужиро. Компанията, създаваща знания, С., 1995.
3. Хелстрьом, Томас и Мърл Джейкъб. Нови проблеми пред оценката на научноизследователската дейност – случаят с партньорски мрежи между университета и индустрията. // Бъдещето на производството на знания в академичните институции. С., 2003.
4. Hard, M. Technology as practice: local and global closure processes in diesel-engine design. Social Studies of Science, 24, 549-585.
5. KRI (Knowledge Research Institute) (2004), Knowledge Management Strategies,
2004, http://www.krii.com/strategies.htm
6. OECD. The Measurement Of Scientific and Technological Activities. 1996
7. Tiwana, A. (1999), The Knowledge Management Toolkit, Prentice Hall

 Цитат-формат (Suggested Bibliographic Citation):
 
Парижкова, Любомира. Знаниев мениджмънт // Медии и обществени комуникации. Изд. УНСС / "Алма комуникация". 2010, № 5. Available from: [www.media-journal.info]

 

Контакт (Contact):

e-mail: ljubomirap@abv.bg

 

 

дата на публикуване: 31.03.2010, Сряда, 11:02
прочетена: 5484 пъти
Принтирай E-mail
Коментари 0 коментара

Име:

E-mail:

Коментар:


Въведи код: