Научно електронно списание за медии, PR, журналистика, бизнес комуникация и реклама
Брой 30/ Януари 2017 г.
26 Март 2017 г., Неделя

PR

Принтирай E-mail

Лъжата и истината в манипулацията

Брой 30 / Януари 2017 г.
Медии и обществени комуникации

Проф. д-р Венцеслав Бондиков

Резюме:

Истина или лъжа стои в основата на успешната манипулация? За да отговори на този въпрос, статията започва с изясняване на някои особeности на този социален феномен, като го сравнява с лъжа, измама, заблуда. Използвайки различни примери за манипулация, авторът заключава, че успешното манипулативно послание трябва да се базира на истината или поне да съдържа част от нея.
 
Ключови думи: манипулация, комуникация, лъжа, измама, заблуда, истина

Summary:

Is it a truth or a lie that underlies the successful manipulation? To answer this question the present article starts with clarification of some features of manipulation in comparison to a lie, a fraud, and a deception. Using various examples of manipulation the author draws the conclusion that the successful manipulation message needs to be based upon the truth or at least to contain a part of it.

 

Кеуwords: manipulation, communication, lie, fraud, deception, truth 
 
За някои етични, психологически и комуникационни аспекти на манипулацията
Всеки ден ние се сблъскваме с предизвикателството да убеждаваме някого да направи или не дадено нещо, което считаме за правилно, как да постъпи в дадена ситуация, какво решение да вземе и накрая да повярва или не в това, което искаме да му внушим. Дали желаем да признаем или не, дали го съзнаваме или не, но ние се опитваме да манипулираме, за да променим крайния резултат, но така, че той да бъде по-скоро изгоден за нас.
Манипулацията е част от нашето битие, от нашето ежедневие и не би било пресилено да се твърди, че тя е станала част от човешкани природа, нашето „второ Аз”. Нещо, без което не можем, нещо, с което вече сме свикнали, нещо, което всекидневно използваме, но не искаме да го признаем дори пред себе си.
На пръв поглед понятието “манипулация” дефинира строго и еднозначно съответната социална реалност. Но трудностите започват тогава, когато се опитаме да си дадем сметка какво все пак представлява тази социална реалност. Редица изследователи се опитват да разкрият не само етимологическото значение на термина „манипулация”, но и начините и формите, чрез които тя се „легитимира”, както и средствата, които използва, за да въздейства върху съзнанието на хората. Това е огромно поле за анализи с различни сечения и пресечни точки, които от своя страна водят към нови връзки и зависимости.
За манипулацията е писано много. Тя е предмет на анализ на автори от различни области на науката. Едни от тях я разглеждат като даденост, като нещо съществуващо „а priori”, което няма нужда да бъде изяснявано и доказвано, а други правят опит за нейното социално-психологическо и социологическо изследване. Но общото между едните и другите е мълчаливото признаване на нейното съществуване и ежедневното й използване.
Манипулацията, в нейния ежедневен контекст, отразява натрупаните в годините негативни измерения и отрицателна семантична натовареност. И това е напълно обяснимо, като се има предвид, че в голяма част от съществуващите схващанията тя се анализира твърде елементарно и на практика се отъждествява с лъжа, заблуда или измама. За съжаление обаче, това са най-често срещаните дефиниции (обикновено в енциклопедичната литература), които оформят всекидневното разбиране за това понятие.
Това тълкуване най-добре може да бъде илюстрирано със следните определения:
Така например в “Hyperdictionary” манипулацията се редуцира до елементарното: “Оказване на хитро и непочтено влияние, особено в нечия лична полза.”[1]
 По същия опростен и едностранчив начин манипулацията се разглежда и в речника “Webster’s”. В него тя се дефинира като “Умело управление или отношение със специфична цел заблуда или измама.”[2]
 “Манипулацията означава да се влияе на човек или на група хора, като по такъв начин манипулиращият се опитва да постигне каквото иска или да накара човека да повярва в нещо по хитър, индиректен и в известна степен нечестен начин.”[3]
“Манипулацията е опит да се предизвика резултат, по време или скоро след взаимодействието, който според другия човек е за негова сметка.”[4]
Манипулация означава “Да контролираш или използваш чрез нечестен или скрит начин за своя собствена полза.”[5]
Манипулацията е “Да се подправя или фалшифицира за лична изгода.”[6]
“Манипулацията може да се дефинира като всеки опит за контрол чрез принуда – явна или скрита, на мислите, чувствата или поведението на другия човек.”[7]
В “Българския тълковен речник” манипулацията е определена като “въздействие по хитър и нечестен начин върху някого или нещо за постигане на определена цел.”[8]
По същество във всички гореизложени схващания за манипулацията, в основата на които стои приравняването й с лъжата, заблудата или измамата, независимо от различията в нюансите, се акцентира на три основни характеристики:
-          Манипулацията е неморална;
-          Манипулацията е принуда;
-          Манипулацията се осъществява в процеса на комуникацията.
Тези три особености срещани в една или друга комбинация в цитираните схващания изграждат конфигурацията на манипулацията в нейния ежедневен дискурс. Това е достатъчна причина да фокусираме вниманието си върху тях.
В какво се изразява моралният проблем при манипулацията?
Разглеждането на манипулацията от гледна точка на етиката неизбежно би довело до нейното класифициране като неетична, неморална. Тя трябва да бъде отхвърлена, защото е свързана с лъжата или измамата като средство за постигане на дадена цел. И в този смисъл не съществуват морални оправдания за нея. Но манипулацията не е лъжа, а още по-малко тя може да се разглежда като измама.
Презумпцията, че същността на манипулацията трябва да се търси в етиката, е колкото вярна, толкова и невярна. Манипулацията безспорно има своите морални измерения и в този смисъл тя може да бъде класифицирана по различен начин в етичната координатна система на всеки човек. Стремежът да се следва принципът на моралност в човешките отношения е основно изискване при общуването, но той много пъти влиза в противоречие с реалността.
Често пъти манипулацията не може да бъде квалифицирана от морална гледна точка, а и не винаги тя е в отрицателната част на моралната скала. По този въпрос Дъглас Рушкоф пише: “Опитите да се повлияе на мнението на околните сами по себе си не са разрушителни. Проблемът възниква, когато влиянието на даден човек или институция надвишава достойнствата на онова, което ни кара да направим.”[9] Още по-категорични са Кевин Хогън и Джеймс Спийкмън, които на въпроса „етично ли е да „убеждаваме” някого да направи нещо, отговарят категорично: Да! Не само е етично, но и необходимо.”[10]
Моралният проблем при манипулацията не е в нейното използване, а в това кой я използва, за какво я използваме, каква е целта, която преследваме. Защото в много случаи ние несъзнателно се опитваме да манипулираме. Като деца сме слушали, а като родители много често сме повтаряли думите на своите родители: “ако изядеш цялото ядене ...”, или „ако си научиш уроците, ще излезеш да играеш.” В този случай едва ли съзнаваме, че манипулираме, но в интерес на истината трябва да се признае, че ние правим точно това. Детето от най-ранна възраст свиква да приема този тип взаимоотношения и по-късно самото то се опитва да ги прилага. Подрастващият подражава на възрастните, като се стреми да действа по същата схема, за да получи предимство: “Ако завърша училище с отличен успех, ще ми купите ли колело?”; “Знаете ли какво правят другите родители за децата си?”; или “Всички правят така”. Това означава, че манипулацията също така може да се разглежда като продукт на опознаване на процедурата, спазване на “традицията” и определени зададени правила – съзнаването, че така трябва да се действа.
Ясно е, че в случая се има предвид, че манипулацията може да се анализира като средство за съхраняване и възпроизвеждане на съществуващите отношения между хората в процеса на общуването.Процесът на манипулация може да се разглежда като недопустим от морална гледна точка, например когато е свързан пряко със здравето и живота на хората или когато засяга личното достойнство на човека. Можем да приемем, чеморалната недостатъчност у хората прави манипулацията лоша. Дали манипулацията е „добра” или „лоша”, се оценява на базата на ефекта на действието, а не от нейното използване. В този смисъл ефектът би могъл да бъде „добър” за едни и „лош” за други. Но възможни са случаи, при които ефектът би могъл да бъде „добър” и за двете страни.
Ето защо разглеждането на манипулационната дейност единствено през призмата на моралните принципи е твърде относително и зависи от гледната точка. При един и същи човек отношението към манипулацията, (т.е. дали е добра или лоша, дали е етична или не) може да се окаже доста противоречиво, защото зависи от коя страна на „барикадата” е той в момента. Анализирането на манипулацията чрез моралните ценности и норми е необходимо, но не и задължително условие. То ни дава само част от истината.
В хода на тези разсъждения бих искал да стигна „до края”, като заявя, че моралната недостатъчност на манипулацията е не толкова в самото действие, нито пък в последиците, които произтичат от това действие, а по-скоро в „закостенялото” разбиране, че това е лошо и следователно трябва да бъде заклеймено. И това е така, защото никой не иска да излезе извън установените рамки при нейното обсъждане и оценяване. Социално-психологическият резонанс от легитимирането на манипулацията в обществото ще бъде толкова силен, че никой не се решава дори да повдигне въпроса за нейното обективно оценяване, което неизбежно би довело, ако не до нейното „оневиняване”, то поне до нейното приемане.
Във връзка с тези разсъждения би трябвало да се даде отговор на един друг въпрос. Ако манипулацията бива обявявана за недопустима от морална гледна точка, именно поради изказаните съображения, то в не по-малка степен и със същото основание би трябвало да бъдат отхвърляни и други подобни въздействия, като например убеждение, внушение, лъжа, заблуда, слухове и т.н. Но те се приемат и обществото отдавна ги е легитимирало, а следователно и „оневинило”.
 Вторият акцент в досега разглежданите схващания е, че всички те, пряко или имплицитно, в една или друга степен съдържат в себе си елемента на принуда. Но манипулацията не е принуда. Тя допуска наличието на избор. Манипулационните конструкти от типа „ако…, то…” винаги предполагат избор. Наличието на такава възможност автоматично отхвърля твърдението както за неетичния характер на манипулацията, така и за нейната принудителна същност. В тази връзка може да се изкаже предположението, че всяка манипулация е вид избор, докато не всеки избор представлява манипулация.
Комуникационните актове са преднамерени и умишлени, но не са принудителни по своя характер. Манипулацията в полето на комуникацията също изключва принудата като форма на възможно действие. При манипулацията целта е да се убеди даден човек, а не да се принуди той да извърши или не дадено действие.
Безспорно има и други начини за влияние, основаващи се на принудата, като например „подкуп, шантаж, заплаха за насилие и самото насилие. Всички те отдавна се използват, за да се насочи човешкото поведение в желаната посока. Но не трябва подобно въздействие да се разглежда като манипулация.“[11]
Вярно е, че в някои случаи тези методи са много ефективни и могат да влияят върху съзнанието и поведението на хората, но по своя характер те са насилствени и принудителни, което автоматично ги разграничава от манипулацията. Така например представлява ли манипулация известният израз „Парите или живота“? Едва ли тази алтернатива може да бъде причислена към манипулацията, защото, независимо от факта, че предлага две възможности – „парите“ или „живота“, това не е избор. А, ако е избор, по-скоро той е направен под влияние на страха и насилието и не е доброволно приет от адресата. Трябва още веднъж да се подчертае особеността, че всяка манипулация представлява вид избор, но не всеки избор може да бъде определен като манипулация.
Теоретичното изясняване на същността на манипулацията изисква да се подчертае, че тя възниква само при комуникационно взаимодействие между двама участника или между даден човек и група хора. За манипулация може да се говори само в условията на комуникация. Ако няма процес на комуникация, то не може да бъде осъществена и манипулативна дейност. Но това съвсем не означава, че всеки комуникационен акт по своята същност е манипулация. Така например пътните знаци или светофарът на улицата – това е комуникация с цел даване на информация. Чрез моето лице и тяло аз давам информация на моите познати, че това съм аз. Знакът на полицая, който е застанал на кръстовището и ни показва, че задължително трябва да завием в посочената от него посока, едва ли може да бъде причислен към манипулацията. Тези и много други примери показват, че осъществената комуникация не винаги е манипулация. Поставянето на знак на равенство между тях е неправомерно и показва неразбиране природата на двата феномена.[12]
Манипулацията трябва да се разглежда като взаимодействие, осъществявано в полето на комуникацията. Тя трябва да се възприема като действия по обменяне на информация, а не като нещо, което някой иска да направи другиму.
Най-общо казано може да се твърди, че комуникацията е процес на предаване на информация от предавател към приемник. Но какво друго представлява манипулацията освен предаване на определена информация,осъществявана в процеса на общуване? Именно там, в процеса на това общуване се осъществява това взаимодействие. Ето защо манипулацията трябва да се разглежда като диалогичен процес, разбиран в най-широкия смисъл на думата. Това на практика означава да се акцентира не върху пасивната, „жертвена” роля на реципиента като мишена за манипулиране или марионетка, а върху неговата активна позиция и във възможността му да се превърне от обект в субект в комуникационния процес. В този смисъл целта на манипулацията не е отсрещната страна да стане зависима от теб. В комуникационния процес ролите комуникатор – реципиент са често пъти променливи величини.
Също така считам, че манипулацията не винаги е едностранно, еднопосочно действие в посока от субекта към обекта. Тя може да протече и с обратен знак, т.е. в процеса на манипулация манипулираният може да се опитва да манипулира манипулиращия – обектът да се превърне в субект на манипулация.
Така например нека да предположим, че в обществено превозно средство възрастен човек иска да седне, но всички места са заети. Той се доближава до един седящ млад човек и казва: „Боже, как ми тежат годините! На моята възраст човек се чувства вече много стар.” Ясно е, че възрастният човек иска да седне, но не желае да каже това направо на седящия. Той целенасочено се опитва да манипулира, като изтъква своята възраст, но също така съзнателно не я съобщава, нито пък изразява гласно своето желанието да седне. Младият човек го поглежда и казва: „Така добре изглеждате, че никой няма да Ви даде годините.” Поради някаква причина младият човек не иска да освободи заетото от него място. Желаейки да запази статуквото, той също се опитва да манипулира.
Всички тези проблеми разгледани до тук дадоха възможност да се изкаже едно по-различно мнение за този социален феномен, както и да се изгради един приемлив образ на манипулацията, много по-различен от налагания в обществото.
Необходимостта от изясняване на същността на манипулационната дейност изисква да се разгледа нейната връзка с някои други социални феномени. Както беше нееднократно посочено обикновено манипулацията се анализира през призмата на лъжата, заблудата или измамата. Не са изключение и случаите когато се слага знак на равенство между тях. Това означава, че манипулацията се редуцира до лъжа, лъжата се представя като заблуда, те пък се разглеждат като вид измама, следователно манипулацията трябва да се определя като измама. Действително ли обаче те изразяват съдържанието на манипулацията? Ако това е така, то с основание може да се сложи знак на равенство между тях и манипулацията. Може ли да считаме, че когато например, изричаме една лъжа, ние по същество манипулираме? Или когато искаме да манипулираме някого, ние всъщност го лъжем?
Но този подход вместо да облекчава, по-скоро отежнява процеса на дифиренциране, а от тук и на тяхното съдържателно изясняване. Тази формална логика е много подвеждаща, защото е основана на погрешно изходно твърдение. Истината е по различна – манипулацията не може да се предстявя като лъжа, нито пък заблуда, те от своя страна не са измама, и следователно манипулацията е нещо различно от тях.
Верифицирането на това твърдение изисква да се приведат някои схващания за това какво представляват лъжата, заблудата и измамата.
 
Лъжата в манипулацията
Като се изхожда от така очертаната проблемна ситуация, анализът за природата на лъжата ще започна с постулата, че лъжата е грях. Деветата божа заповед гласи: „Не лъжесвидетелствай против ближния си.” Но също така светът не може без лъжа, защото съществува дяволът. Най-старата известна лъжа е появата на дявола в образа на лукавата змия в райската градина, където живеят невинните Адам и Ева. Иисус Христос го определя като „лъжец и баща на лъжата” (Йоана 8:44), защото той разпространява лъжи за себе си, като най-голямата му лъжа е, че всичко писано и изречено за него е лъжа.
За лъжата Августин „Блажени“ казва: лъжа – това е изказване с желание да кажеш лъжа.
Гносеологически лъжата е определена още от Аристотел, който считал за лъжливо онова, което се намира в противоречие с действителността: ако съждението съединява онова, което е разединено в действителността, или разединява онова, което в действителността е съединено, то е лъжливо.
В логически речник Н. Кондаков определя лъжата като „невярно изкривяване (изопачаване) на действителното състояние на нещата, имащо за цел да въведе някого в заблуда.“[13] Според автора причините за лъжата могат да бъдат: логическо неправилно мислене или съзнателно скриване на това, което е било.
В. Штерн счита, че лъжата това е „съзнателно неверно изказване, използвано за това, че посредством заблудата на другите, да се постигнат определени цели.“[14] Авторът допълва, че на лъжата са присъщи три признака: намерението да излъжеш; целесъобразност (получаване на някаква изгода); осъзнаването, че лъжеш.
Според Ж. Дюпре лъжата е „психосоциологически вербален или невербален акт на внушение, с помощта на който в съзнанието на другия се посява положително или отрицателно вярване, което внушаващият не счита за истина.”[15] Авторът счита, че изказването на лъжливо твърдение може да бъде съзнателно и безсъзнателно. Това деление се приема от много други автори.
Българският изследовател на лъжата Леон Леви я определя като „преднамерено несъответствие (или противоречие) между онова, което човек е заявил, и онова, в което той действително е убеден, което действително знае, мисли, счита или чувствува.”[16]
Според Исак Паси „лъжата е съзнателно изказано и поддържано твърдение, което противоречи или не съответства на действителното убеждение на изказващия го.“[17] Авторът допълва, че „Лъжливото твърдение на лъжеца има за цел да скрие от другите неговото истинско убеждение. При лъжата несъответствието между твърдение и убеждение трябва да превъзмогне самото себе си върху основата на неверното твърдение.“[18]
Американската авторка С. Метс разглежда три базови „типови лъжи”:
1. Фалшификация – т.е. когато поддържаме информация, която е противоположна на истината или напълно отхвърляме валидността на истината;
2. Изкривяване – манипулиране на истината чрез преувеличение, минимализиране или многозначие, така че слушателят да не научи всички важни аспекти на истината или пък да интерпретира истината логически грешно;
3. Пропускане – когато не се предоставят всички важни аспекти на информацията.[19]
П. Екман определя лъжата като: „действие, с което един човек въвежда в заблуждение друг, правейки това умишлено, без предварително да го уведомява за своите цели и без ясно изразена от страна на жертвата молба да не разкрива истината.“[20] Може да се направи извода, че именно молбата на жертвата е това, което разграничава лъжата от нелъжата. Ако мишената ясно е помолила манипулатора да не разкрива истината – това не е лъжа. В противен случай, ако жертвата не го е помолила за това – това вече е лъжа.
П. Екман разглежда две основни форми на лъжата: премълчаване (съкращаване на истината) и изопачаване (съобщаване на лъжлива информация]. Когато се премълчава, лъжецът задържа, скрива част от истинската информация, но не казва и нещо, което не е вярно. При изопачаването се предприемат някои допълнителни действия – лъжецът не само че скрива част от истината, но и представя лъжливата информация за истина.[21] Самият автор обаче отбелязва, че не всички приемат премълчаването за лъжа, защото то по своя характер е пасивно, а не активно действие. Преобладаващото мнение сред изследователите е, че за лъжа може да се говори при изопачаване на действителността.
За Стивън МакКорнак лъжата е вид измама.[22]
Цитираните схващания за социалния феномен „лъжа” имат преди всичко информационна цел дотолкова, доколкото без да правим цялостен анализ на изследвания проблем, да ни дадат възможност да разберем както същността на това явление, така и да получим необходимите опорни точки за търсене на различия с манипулацията. И така, ако се опитаме да синтезираме, можем да твърдим, че:
- Лъжата по своята същност е изказване на едно неистинно твърдение, изразено като истина. Да лъжеш означава да заявиш нещо, което знаеш, че е грешно или което ти не вярваш, че е истина, с намерението човекът срущу теб да го приеме за вярно. В този смисъл Рудолф Янке пише: „Лъжата е такава неистина, която иска да бъде истина.“[23] Обикновено предмет на лъжата е нещо, което не е било, т.е. не се е състояло в действителност или пък скриване на това, което е било;
- Лъжата е преднамерено, т.е. умишлено предаване на информация, която не съответства на действителността и има за задача да въведе някого в заблуждение. Това означава, че лъжата винаги заблуждава умишлено;
- Лъжата е осъзнато действие, т.е. съзнателно изопачаване на истината с определена цел;
-          Лъжата е вербален или невербален акт на внушение.
Трябва да бъде пояснено, че тези характеристики се отнасят към масовото проявление на лъжата, а не толкова към нейни отделни разновидности и аспекти.
Цитираните схващания очертават конфигурацията на понятието „лъжа“. Прави впечатление, че при нейното изясняване се използват други сходни понятия, като например заблуда. В научната литература заблудата като социално-психологическо явление е доста добре изследвана.[24] Също така доста подробно е разгледана релацията заблуда – аргумент.25]
Най-често в масовото съзнание лъжата се обозначава като заблуда. Затова не случайно двете понятия обикновено се разглеждат като тъждествени.[26] Така например, в Оксфордския речник на английския език пише: „В съвременното употребяване на думата лъжа обикновено има оттенък на ярко изразено морално осъждане .... Често се заменя с такива синоними като „заблуда“ и „неистина“, които имат относително неутрално значение.[27] Но между тях има съществено разлика. „Заблудата – това е изопачено, илюзорно осъзнаване на действителността, обусловено във всеки даден момент от ограничеността на обществено-историческата практика.”[28] Учените, занимаващи се с този проблем, непрекъснато използват термина „заблуда“. „За тях заблудата е разсъждение, което стига до заключението без доказателства, които да го подкрепят.“[29]
Заблуждението е несъответствие, едностранно отражение на предметите и явленията в съзнанието на човека. И по това се отличава от истината. Заблуждението не трябва да се приравнява с лъжата, която е съзнателно изопъчаване. Докато заблуденият човек искрено вярва в това, че е близо до истината. Лъжата, за разлика от заблудата, съдържа акт на внушение, при което винаги имаме въздействие на субект върху обект. Заблудата е следствие от нашата неспособност да възприемем истината, а не толкова, че някой ни внушава неистина. Следователно разликата между лъжа и заблуда може да се търси в различните степени на осъзнаване (доближаване) на истината. Това означава, че една от възможните причини за заблудата е свързана с нашите моментни възможности за познание на действителността. Заблудата по-скоро представлява грешка в логиката на нашите разсъждения или аргументация. Изказването на дадено мнение като неоспорима истина може да се приеме като заблуда. Могат да се приведат най-различни примери, които да илюстрират този феномен. Например твърденията преди векове, че Земята е плоска или, че Слънцето се върти около Земята. Заблуда е мнението, че момичетата не са добри в областта на математиката или, че жените са по-лоши шофьори от мъжете. Заблуда е също така, че всяка комуникация е манипулация.[30]
Друго понятие, което често пъти се използва за синоним на манипулацията и е свързано с лъжата, е измамата.
Какво представлява измамата? Според Дж. Подлесни и Д. Раскин тя може да бъде определена „като постъпка или утвърждаване на нещо, целта на която е да се скрие истината от другия или да се въведе той в заблуждение.”[31] Измамата предполага някакво действие. Целта е даден човек или група от хора да повярват на информация или действие, което по своята същност не е вярно. В този смисъл обектът на измамата става жертва на собствените си неадекватни представи за действителността. Измамата има користна цел. Типичен пример в това отношение са телефонните измами.
Като анализира разликата между лъжата и измамата, В. Знаков счита, че „лъжата е съзнателна промяна (преиначаване) на познаваната от субекта истина, а измамата като полуистина провокира разбиращия човек да направи погрешни изводи от достоверни факти.”[32] Това схващане създава впечатление, че лъжата е много по вредна, има много по-тежки последици за субекта, доколкото, по своята същност, тя е съзнателно действие. Докато измамата е „по-невинна”, защото борави с полуистина, т.е. не всяка измама включва непременно акт на лъжа.
Не бих искал да влизам в полемика с В. Знаков, но мисля, че лъжата не винаги е съзнателна, а измамата не е полуистина. Също така считам, че измамата е винаги осъзнато действие. Докато лъжата може да бъде и неосъзнато действие. Това твърдение може да бъде илюстрирано със следната случка. На улицата, явно бързащ човек ме пита колко е часът. Той закъснява и има опасност да изпусне влака. Аз поглеждам своя часовник и съобщавам точния час. Човекът със съжаление констатира факта на глас, че вече е изпуснал влака, тъй като той е отпътувал точно преди един час. Аз поглеждам още веднъж своя часовник и казвам: не съм сбъркал, толкова е часът. Но аз съм забравил, че същата нощ се е извършила смяна на времето и аз не съм превъртял стрелките на моя часовник. Независимо че и аз самият съм подведен, аз съм заблудил макар и несъзнателно другия човек.
При измамата винаги се преследва някаква изгода, някаква цел. В повечето случаи тя е материална. Докато при лъжата това не е задължително.
Измамата има негативен ефект и последиците от нейното действие се усещат по-дълго от измамения човек. Лъжата има по-краткотрайно действие и ефектът не е толкова болезнен за излъгания.
Измамата е форма на престъпление, което се преследва от закона, докато лъжата има по-скоро морални измерения.
Къде е мястото на манипулацията в тази схема? Как манипулацията се преплита с тези действия? Определено трябва да се подчертае, че манипулацията не е измама. Общото е, че те са насочени към определени субекти, но разликата е, че манипулацията има потенциална възможност за по-широкоспектърно действие, докато при измамата въздействието е насочено върху краен брой субекти. Особеност на манипулацията е, че може да се реализира чрез средствата за масова информация, докато измамата действа по скоро на междуличностно ниво. По отношение на критерия време, манипулацията може да продължава да се развива и да се видоизменя в един по-продължителен период от време, докато измамата има по-краткотрайно действие. При нея нямаме така наречената „игра”. И двете действат върху психиката на човека, но измамата има изцяло негативно отражение, докато манипулацията може да бъде и с положителен знак. Измамата има някаква изградена предварителна стратегия и скрита цел, която винаги е в ущръб на човека, срещу когото е насочена. Може би най-съществената отлика между тях е, че измамата е различна от истината, докато манипулацията се основава на истината.
По своята природа манипулацията е много по-близка до лъжата, отколкото да измамата.
 Манипулацията има по-универсално действие. Лъжата е „по-скромна”, тя има по-ограничен предмет на действие, т.е. тя се отнася само до част от цялото, докато манипулацията засяга „цялото”. Манипулацията е много по-трудно да бъде регистрирана, докато лъжата по-лесно се осъзнава. Манипулацията е по-задълбочена, лъжата е по-повърхностна.
При лъжата информацията е противоположна или много различна от истината. След като лъжата е преднамерено несъответствие с реалността, това по презумпция означава, че тя се основава на изказване на едно неистинно твърдение, т.е. лъжата е „негатив”, обърнат образ на реалността. За разлика от нея манипулацията може да си служи с истината, или поне с част от нея. Колкото и малко да е това „зрънце” истина, все пак, то е истина и около него се „гради” манипулативното послание.
Другата съществена разлика между манипулацията и лъжата се състои в това, че предметът на лъжата е нещо, което не се е състояло и в този смисъл то трябва да бъде „изфабрикувано”, измислено.
И все пак може ли лъжата да се използва при манипулацията? Ще цитирам следното съобщение появило се в пресата. През февруари 2011 г. беше публикувана информация, че „иракският бежанец предоставил информация на САЩ и Германия за наличие на оръжия за масово поразяване в Ирак, е излъгал. Бившият инженер-химик Рафид Ахмед ал Джанаби направи това признание в интервю за вестник „Гардиън”. От обяснението му става ясно, че неговите лъжливи данни са послужили за манипулиране на общественото мнение, а от тук и като оправдание за американското нахлуване в Ирак през 2003 г.[33] Или друг пример. Преди време срещу Първа инвестиционна банка, в популярен форум, се появиха коментари за нейното лошо финансово състояние. Естествено тази новина бързо „превзе“ информационното пространство – интернет сайтове и традиционни медии. Целта беше създаване на паника, а резултатът се изразяваше в масово теглене на депозити. Може определено да се твърди, че сюжетите и на двата примера се градят на лъжата. И в двата случая лъжата претендира за достоверност, придобива статут на аргумент, който се представя като истина. И като такава „истина“ той притежава значимост и се приема от обществото. Докато при манипулацията е обратното - имаме на лице дадена реалност (даден факт) и върху тази основа се гради манипулативното твърдение. Възможно е при определени условия манипулацията да се превърне в лъжа. Обещанието на С. Сакскобургготски, че за 800 дни ще възроди България, от предизборна манипулация се превърна в откровена лъжа.
Манипулацията може да бъде институционализирана, докато нито лъжата, нито измамата могат да бъдат официализирани.
Общото, което обединява трите дейности, е, че те първо – представляват форма на комуникация, второ – в повечето случаи те са преднамерени и по принцип са осъзнати действия, трето – използват вербални начини за въздействие, и четвърто – представляват акт на внушение, т.е. въздействат върху психиката на човека. Тези дейности изразяват негативна конотация и са подложени на морални санкции от страна на личността и обществото.
Всички тези общи черти, които обуславят тяхната природа, не дават достатъчно основание за слагане на знак на равенство между тях. От всичко казано до тук е ясно, че тези дейности не отразяват същността на манипулацията, не изразяват основното и съдържание. Тогава кое е това, което прави манипулацията ефективна? Какъв е механизмът на изграждане на манипулативното твърдение?
В тази връзка искам да обърна внимание на една особеност на манипулацията. Твърдя, че за да бъде ефективна, нейното съдържание не трябва да се изгражда на базата на лъжата, още по-малко може да бъде пък измама. Независимо от това дали се приема или не, в основата на моето разбиране за манипулацията стои идеята, че основата на манипулативното послание трябва да съдържа истината или поне част от нея.
 
Истината в манипулацията
Проблемът за „истината“ е една от най-големите и централни теми във философията и по специално в теорията на познанието. Истината е била предмет на дискусия в продължение на хиляди години. Всяка дефиниция за нея, която учените някога са изказали, е разкрила част от нейната същност, но също така е провокирала много нови въпроси. Често пъти се изказва мнението, че истината е нещо, което отговаря на даден факт или реалност. Това обаче веднага повдига следващия въпрос – какво е факт или реалност.
Отделните философски школи, течения, автори анализират проблема от различен ъгъл, акцентират на различни нейни характеристики и свойства. Често пъти дискусията относно понятието „истина“ достига до инвариантно положение – по-скоро какво не е истина. Например, истината не е лъжа, не е измама, не е грешка. Не са изключение и случаите, при които нейното изясняване се определя по чисто емпиричен път, например, вие четете тази статия, значи това е истина. Не казвам, че този подход е грешен, а само че той не е достатъчен при нейното изясняване. Съществените различия в мненията на отделните автори, различните подходи при нейното изясняване само подчертават значимостта и сложността при нейното изследване. В този смисъл едва ли е възможно да се проучи всичко казано за нея, както и доколко това е необходимо за целта на тази статия. И все пак, ние непрекъснато продължаваме да търсим истината, като задаваме въпроса - какво е истина, ако въобще я има? Каква е тя по своята същност? Кога дадено твърдение става истина? Кое е това, което прави заявеното нещо, истина?
            „Проблемът за истината“ е лесно да бъда поставен, но е трудно да бъде дефиниран. Даже и опитът за нейното определяне поставя въпроса „истина ли е това или не?“ Този въпрос изглежда елементарен, но отговорът е много труден. Затова нека приемем, като работно мнението, че истината е правилно отражение на обективната реалност, такава каквато тя съществува вън и независимо от човека. Тогава има ли нещо, което е вярно по всяко време и при всички обстоятелства? И все пак, познанието на обективната реалност е един непрекъснат процес. Ако се изменят обектът или условията, в които той съществува – изменя се и истината.[34]
Каква е връзката между манипулация и истина? Моето мнение е, че манипулацията си служи с истината, или поне с част от нея. Колкото и малко да е това „зрънце” истина, все пак, то е истина и около него се „гради” манипулативното послание. Ефективността, въздействието на манипулационното влияние е пряко свързано с дозата истина, съдържаща се в посланието.

Нека да разтълкуваме тази позиция. Изграждането на манипулативното твърдение и неговото разпространение може да бъде разглеждано като един продукт, който се предлага на пазара. Обществото (пазарът) има необходимост от даден продукт, който трябва да задоволи една възникнала потребност. В този смисъл манипулативното твърдение не се създава само по себe си, а защото има ниша на пазара за него.

Какъв е механизмът на изграждане на манипулацията? На първо място, трябва да бъде определено ядрото на продукта, който се предлага на пазара. Това е свързано с изясняването на въпроса за съдържанието на манипулативното твърдение, т.е. за даден факт, който трябва да съдържа истината или част от нея. Той трябва да отговори на определена потребност. Следващият етап е това ядро да започва да се облича, да се опакова с допълнителни характеристики, в случая това са различни твърдения, лъжи, дезинформация и т.н., неща, които по своята същност не съдържат истина, но са ефективни и целта им е да привличат вниманието. Третото ниво е свързано с това кой разпространява манипулационното твърдение. Колкото повече източникът на манипулацията притежава авторитет, престиж, носител е на харазма, толкова повече това твърдение ще се разпространява в обществото и ще претендира за истинност. Не е от съществено значение съдържанието на това, което казва източникът на информацията. Ако хората вярват в него, те ще вярват и в това, което той им казва. Четвъртата характеристика е как се разпространява тази манипулация, за да придобие по-голяма публичност. Ако се използват официални информационни канали, публичността е гарантирана и ефективността ще бъде по-голяма.Тези разсъждения за природата на манипулацията бих искал да илюстрирам с примера за отвлеченото и изнасилено руско момиче от емигрантите в Германия. Ще цитирам основните моменти от този случай.[35]

 

„Според един сайт в Берлин едно 13-годишно руско момиче било отвлечено и изнасилвано дни наред от бежанци. Полицията разбрала, но нарочно мълчала. Съобщението направи фурор в Интернет, бе споделено хиляди пъти в социалните мрежи и бе подето от медиите в Русия. Това предизвика истински брожения сред общността на руснаците в Берлин. Те дори излязоха на протест, за да защитят 13-годишното момиче от мълчанието на полицията и посегателството на бежанците. Крайнодесните от НПД се възползваха от историята и също организираха демонстрация, на която пред телевизионните камери за ужасите свидетелстваше лелята на детето. После се оказа, че това не било лелята, ами заместник-председателката на местното крило на националистическата партия. Естествено, историята не завърши така безславно, дни по-късно се появи новина за 400 руснаци, които нападнали бежански дом и пребили с бухалки мъжете в него.“

Реакциите в Германия и Русия от този случай продължават. В Берлин случката с изнасиленото момиче се раздуха от сайта „другари.Су“ – орган на Съюза на съветските германци. На него се позовава руската държавна телевизия, направила от тази новина международен скандал.

Каква е истината? Лиза – тринадесетгодишното руско момиче е било обявено за изчезнало, но след няколко часа се е прибрало вкъщи невредимо. Берлинската полиция специално е пуснала съобщение във всички вестници, че няма случай на изнасилване или отвлечено момиче. Бежанският дом се намира в Карлсруе и действително е нападнат от 4 души, които са хвърлили камък по прозарец и са го счупили. Щетите са за 300 евро.

Каква е целта? Какво се постига?„Кореспондентът на телевизия ARD в Москва обяснява феномена така: На онези, които гледат новините в Русия, се вменява, че Германия е изправена пред проблем, с който не може да се справи и всеки момент ще рухне. Как става това? Интервюира се например една рускиня, живееща в Кьолн. Пред камерата тя казва: „Страх ме е да изляза по улиците, става опасно. Заговарят те непознати, може всеки момент някой да те изнасили. Никой не ни помага.“ За руснаците в Русия, а не само за тях, става ясно, че животът в Германия е опасен, ситуацията е извън контрол, страната няма сили и капацитет да оцелее. На полицията не може да се вярва, следователно всеки трябва да се справя сам – това е най-лошото внушение. Създало се е впечатление сред милиони хора, че Европа е нападната от новия Чингиз хан и се работи по план за унищожаването на християните.“[36]

И така, казах, че в основата на манипулационното твърдение трябва да стои истина или частица от нея. Тук истината е налице. Действително съществува такова момиче Лиза, на 13 години, от руски произход, живеещо в Германия, което е изчезнало за няколко часа. Оттук нататък започва изграждането на манипулационното твърдение. Момичето е отвлечено и изнасилвано дни наред от бежанци, а полицията мълчи и прикрива този факт. Намират се и „очевидци“ – изказването на „лелята“ на момиченцето, която пред телевизионните камери разказва за ужасите. Като източник на информацията се използва информационнен сайт, след което на него се позовава руската държавна телевизия и други медии. Публичността е осигурена и ефектът е гарантиран. Нападението над емигрантите, внушенията, че Германия не може да се справи с проблема, появата на крайнодесни фашизирани елементи – това е резултатът от действието на манипулацията.Ето един типичен случай на манипулация, при който твърдението е изградено на базата на частица истина, но все пак истина.

 

 

Заключение

Ако трябва да обобщя. „Присъствието“ на лъжата слага своя отпечатък върху манипулацията. Тя има много по-кратък „живот“, по-бързо се установява и на нея по-малко се вярва. Това означава, че нейното въздействие, ако изобщо го има, е ограничено по време и обхват. Ако обаче, ядрото на манипулативното съдържание е изградено на базата на истината, много по-силно е въздействието и твърдението по-трудно се опровергава, поради факта, че обикновено оставя съмнение в личността. Защото направеното опровержение се приема като лъжа.

 

 

 

Бележки:

[1]Manipulation. // Hyper Dictionary. Available from: http://www.hyperdictionary.com/dictionary/manipulation

[2] Webster’s Revised Unabridged Dictionary.

[3] Wordig.com

[4]Wordnet. Available from: http://www.cogsci.princeton.edu/cgi-bin/webwn

[5] Меrriаm-Webster Online Dictionary. Available from: http://www.m-w.com/cgi-bin/dictionary

[6] The American Heritage. Dictionary of the English Language: Fourth Edition. 2000. Available from: http://www.bartleby.com

[7] Treffert, Mary. Are you someone’s puppet? 4 ways people manipulate others. Available from: http://www.selfgrowth.com/articles/Treffert1.html

[8] Български тълковен речник. София, 1994.

[9] Рушкоф, Дъглас. Теория и практика на манипулацията. София, 2003, с. 24-25.

[10] Виж: Хогън, Кевин и Джеймс Спийкмън. Скрито убеждаване. София, 2008, с. 16.

[11] Бессонов, В. Пропаганда и манипуляция как инструменты духовного порабощения. Available from: http://dere.com.ua/library/psy_factor/bessonov_prop_manip.shtml

[12] По този въпрос по-подробно виж: Бондиков, В. Манипулация и публична комуникация: митове и реалности. София, 2011.

[13] Кондаков, Н. Логический словарь. Москва, 1971, с. 279.

[14] Штерн, В. Изучение свидетельских показаний.// Проблемы психологии. Ложь и свидетельские показания. Пг., 1922. Вып. 1.

[15] Цит. по: Иванов, Михаил. Цит. произв., с. 44.

[16] Леви, Леон. Лъжата. София, 1975, с. 34.

[17] Паси, Исак. Смешното. София, 2001, с. 286.

[18]Пак там, с. 287.

[19]Metts, S. An exploratory investigation of deception in close relationships. // Journal of Social and Personal Relationships. 1989, № 6, рр. 159-180.

[20] Экман, Пол. Психология лжи. Санкт Петербург, 1999, с. 30-31.

[21]Пак там.

[22] Виж: McCornack, Steven A. Information Manipulation Theory. // Communication Monographs, Vol. 59, March 1992, pр. 1-16.

[23] Цит. по: Паси, Исак. Смешното, София 2001, с. 288.

[24] Виж: Hamblin, L. Ch. Fallacies. London: Meuthen & Co., 1970; Walton, D. A Pragmatic Theory of Fallacy. London, Tuscolana: University of Alabama Press, 1995; и др.

[25] Виж: Johnson, R., A. Blair. Logical Self – Defense. Toronto: McGraw – Hill Ryerson, 1977.

[26] Виж: Eemeren, F.H., R. Grootendorst, F. Snoeck Henkemans. Fundamentals of Argumentation Theory. A Handbook of Historical Backgrounds and Contemporary Development. New Jersey: Lawrence Erlbaum Associates, Ins, 1996.

[27] The Compact Edition of the Oxford English Dictionary. New York: Oxford University Press, 1971, p.1616.

[28] Философски речник. София, 1968, с. 184.

[29]Fallacy. // Merriam-Webster. https://www.merriam-webster.com/dictionary/fallacy

[30] По този въпрос по-подробно виж: Бондиков, В. Манипулация и публична комуникация. София, 2011.

[31] Podlesny J. A., D.C. Raskin. Physiolodical measures and the detection of deception. // Psychol. Bull., 1977, Vol. 84, №4, p. 782.

[32] Знаков, В.В. Неправда, ложь и обман как проблемы психологии понимания. // Вопросы психологии, 1993, № 2, с. 16.

[33] Виж: Информаторът на Запада срещу Садам призна, че е лъгал. // Сега, 17.02.2011, с. 7.

[34] По този въпрос виж: Философски речник. София, 1968.

[35] Този пример е взет от статията на Капка Тодорова „Кой стои зад фалшивите новини“, вестник „24 часа“ от 11.01.2016 г.

[36]Пак там.

Цитат-формат (Suggested Bibliographic Citation):

 
Бондиков, Венцеслав. Лъжата и истината в манипулацията.// Медии и обществени комуникации. Изд. УНСС; Алма комуникация. 2017, №30. Available from: [www.media-journal.info]
 

 

дата на публикуване: 21.01.2017, Събота, 15:16
прочетена: 466 пъти
Принтирай E-mail
Коментари 0 коментара

Име:

E-mail:

Коментар:


Въведи код: