1.
Не очаквах такова начало. Божана Димитрова настоява за разговор, за интервю с мен, в което да уточним дали въобще е нужен такъв разказ. Кой се вълнува днес от журналистическото творчество в радиото през 70-, 80-, 90-те години на миналия век. Ще се опитам да отговоря най-първо в нетрадиционния увод, а и с всичките страници на тази малко необичайна книга. Ето интервюто.
Дълги месеци се колебая да приема предложението. Доцент Ивайло Христов е автор на няколко чудесни книги за големия Николай Хайтов, с интерес бяха посрещнати изследванията му за Марко Семов и литературната анкета с Леда Милева. Наскоро защити и голям докторат на тема „Българският национален характер. Еволюция и трансформации”, който е продължение на предишните му трудове „Българинът в глобалния свят” и „Публицистика и национална самобитност”. Но защо Ивайло Христов е толкова настоятелен да пише книга и за последните радиодесетилетия, за едно радиовреме, което е все още извън погледа на анализатори и критици. Защо да разговаряме за „Разговор с вас” след повече от 15 години? Какво повече има да каже един журналист, не е ли казал всичко в над хилядата издания на популярно предаване, да прибавим и почти четирийсетте години на една радиокариера? Би трябвало да е изрекъл всичко, без да се жалва как му пречели тоталитарно време или демокрация.
– Изненадан съм от вашите съмнения и колебания. Преподавател съм по история на журналистиката в УНСС, така че е нормално, естествено и потребно да започнем и в книга разговор за „Разговор с вас“. Детайлите от радиодиалозите през 70-, 80-, 90-те години на миналия век открояват началото на ново, авторско, обществено радио, коренна смяна на парадигмите в радиожурналистиката. Колкото и да проявявате упорита скромност, през тези години вие сте едно от знаковите имена в българската електронна публицистика наред с тези на Кеворк Кеворкян, Иван Гарелов, Тома Томов, Димитри Иванов, Бригита Чолакова, преди няколко години анкета в списание „Жената днес” ви нарежда сред стоте влиятелни българки. Връщането на времена, събития и спомени не е просто реверанс към вас, но и уважение към добрите практики и традиции в българската журналистика. Каквото и да се говори, „Разговор с вас“ е запечатан в звуковата памет на милиони хора, така че настоящата книга ще бъде и отношение към тях. А и нещо съвсем немаловажно – вик срещу забравата, лъжите и трансформациите за миналото, които ни заливат днес. Отговор и дълг към силната дума памет! Нали още Пушкин казваше, че уважението към паметта е чертата, която отличава образования от дивака.
– Надявам се да не повтаряме някогашни клишета за популярности, легенди, звезди и пр. Митовете си остават там някъде във времето, трябва ли да ги доукрасяваме с още измислени бои?
– Трудно бих се съгласил. Не е тайна, че през последните години пред микрофоните и на екрана застанаха немалко хора с ниска степен на интелигентност, някъде и откровени циници. Появи се и здраво се настани чалгата, а по тая причина сериозните предавания за изкуството или изчезнаха, или се инфантилизираха. Търговци на човешката надежда започнаха да дърпат надолу общественото съзнание, излъчвайки, облъчвайки с пошлост и простотия, с арогантност „ценностите“ от човешкото дъно с претенциозното име риалити, почти неизбежна част от всекидневието. Имитацията на демокрация рязко изостри и оголи до цинизъм връзката между журналистиката и властта, безцеремонно и очевидно е влиянието на политиците върху професията, почти срамно е услужливото подкупно поведение на медиите. Да прибавим и очевидното политическо и социално хамелеонство. То е видимо в жаждата за похвали, в ослушването и оглеждането, в смяната на езика в телевизията и радиото, в подтичването след изгряващи или брадясали политици, министри, депутати, в кривото огледало на жълтите вестници. Ето защо, убеден съм, едно сравнение с така наричаната соцжурналистика ще бъде любопитно.
Странно звучи, но е факт – в посттоталитарното общество поръчковата журналистика съвсем не е изключение, продължавайки с някаква нова сила „стародавните традиции” на социализма. Тогава журналистите, хванати в капана на тоталитаризма и единоначалието, почти нямаха избор. Но днес тръбим, че никой не преследвал свободната мисъл и слово. А толкова бързо идеологическият контрол бе подменен с икономически, стана нарицателно мобифонното управление на средствата за масово осведомяване. Като прибавим и „заслугите“ на СЕМ, който не вижда, не забелязва как именно електронните медии работят за нечии корпоративни интереси, ще си обясним отчасти стерилността, затвореността на днешната журналистика, накърненото доверие към професията. Ето, някогашният радиоразговор в петък май не събуждаше такива подозрения.
– Казваш, че си следил „Разговор с вас” от ранна младост, в казармата, в университета и на зрели години, вече като преподавател по журналистика и като литератор…
– Израснах в нормално семейство. Без „екстри“, но и без лишения, в атмосфера на всекидневен труд. Майка ми, доктор Нада Братанова, и баща ми – учителят Христо Радев, вече не между живите, бяха благородни, почтени хора, с изключително чувство за дълг, с точна преценка за събития, за личности. Те първи спряха вниманието ми към „Разговор с вас“, предаването беше чакан и желан гост. Допускам, че „вината“ за това беше в интересната нова и смела смесица от хубава музика, от живите преки интервюта и репортажи по най-парливи събития. Любопитен сигурно е бил и рефлексът на водещите журналисти, на репортерите, непредвидим в изненадващите ситуации на прякото предаване, личният реверанс към слушателите, умението да ги направиш специални. Изреждам част от моите размишления през годините – и като студент, и като преподавател търсех и откривах не една причина това предаване да бъде чакано и интересно.
– Интересно е било, но тогава, за времето си – а днес в безбрежния ефир, сред гласовитата конкуренция на сто и трийсет радиостанции и още толкова телевизии – дали няма да се окажем просто разказвачи на стари спомени, пак питам, до кого адресирани? Няма ли да се усмихнат снизходително примерно децата ти?
– Никога не e късно да опитаме. Пък и да се провалим. Неслучайно избрах многозвучието при създаването на този наш общ текст. Личните ми впечатления допълват неслучайни хора, Владимир Костов, Димитър Шумналиев, Светла Петрова, Ана Мария Тонкова, Радослав Янкулов, Мария Стефанова, Поля Станчева, Петко Тодоров, Захари Карабашлиев, Любомир Стойков, Лили Райчева, Магдалена Гигова, Снежана Тодорова, Мариана Хил, с готовност се отзоваха още толкова хора, а и вашата дъщеря Милена Димитрова. Разговарях и с Лили Маринкова, вие водите предаването заедно дълги години, видими са различните гледни точки, стилът, почеркът, според мен още една причина за популярността на „Разговора”. Прелюбопитни са оценките, още по-интересни са писмата на слушателите, многобройните вестникарски отзиви, не знам за друг радиоформат да е писано толкова много. А има и непоказвани, неказвани интересни детайли, следи от немалко битки, удари и сътресения, лични, политически, професионални. Но да не избързваме още в увода. Давам си сметка, че начинанието не е лесно. Ще ми позволите обаче да се върнем и в личен план към вашия род, към вашата младост, към първите ви учителски години. Много хора ме подсещат за това, нека споменем и нещата от живота. Изразявам и надеждата това да бъде още една книга за радиото, за неговата осемдесетгодишнина, за силата и предимствата на тази първа електронна медия. Не са много радиокнигите, да не кажа, че почти единствени и най-достоверни си остават двата тома „История на радиото в България” на професор Веселин Димитров, но те свършват с анализ до четирийсетте години на миналия век. А следващите шейсет са преломни, да не кажа главоломни, с техническия взрив, с бурните политически, обществени промени. Радиото не е само регистратор, не е само препредавател на информация, то е в центъра на събитията, то дава тон и глас, то извежда напред личността на журналиста, формира, води общественото мнение, осмелява се още в средата на 70-те да поведе разговор с нас, жив, пряк разговор с милионната аудитория. Искам с примери от тези десетилетия да говорим повече за професията или призванието репортер, първата журналистическа фигура, винаги в кратера на събитията, да потърсим заедно отговор на въпроса – защо от батальоните журналисти оцеляват през времето десетина имена, за каузата журналистика! Все пак вие минавате по всички нейни стъпала. Така че тази книга така и ще я наречем – „Кауза радиожурналист“ – освен за широката аудитория ще бъде любопитна, надявам се и полезна, и за студентите, за младите колеги.
2.
Минала е повече от година от оня следобед, когато започнахме разговора за „Разговор с вас”. Надявам се да сме превъзмогнали колебания и съмнения след всичко изречено в многобройните интервюта, отзиви, оценки. Те отговарят на въпросите, с които тръгна това малко необичайно четиво. И така необичайно ще завършим, с още един заключителен „Разговор с вас”, госпожо Димитрова, за да е ясен силуетът на тези трийсет, четирийсет радиогодини на миналия век, засега извън погледа на критиката.
– Това четиво, както казваш, признавам си, поднесе изненади. Най-напред с критичната, с точната професионална оценка, изречена от няколко поколения журналисти, с които заедно преживяхме това разделно време, заедно надживяхме таман два вида разочарования – и от комунистически, и от демократически порядки в занаята. Трябва да благодаря за толкова добрите думи за мен и екипа, но пак ще кажа, че това беше просто работа, която не може да се върши другояче освен заедно, с всички усилия, с цяло сърце.
Страниците дотук изненадват, защото доказват, че все пак сме живели с пълна сила и в онези, и в днешни години, че не всичко сторено трябва да се отрича, да се хвърля на кладата, за да бъде изгорено публично. Да, живяхме, правехме радио и трудно, и честно, опитвахме се да отговорим не само на въпросите кой, кога, къде, а и защо. Не само да информираме, а и да формираме ценности, култ към българския език, към доброто. Искам да вярвам, че сме стигнали или поне сме били близко до мечтаното – радиото да слезе от стената, да бъде изкуство на диалога, а и „театър на въображението”.
– Петър Увалиев е още по-точен: „Радио се прави от хора с въображение и за хора с въображение”.
– Но има въображение и „въображение” нечие, така чувах от време на време, че съм била „отгледана от властта опозиция”, удобна за нейна употреба…
– Какво ще кажете?
– Ще отговоря с думите на Станислав Стратиев, запомнила съм ги почти дословно, след негово гостуване в студиото: „Някои ни упрекват, че в онези години не сме казвали всичко и достатъчно. А ще попитам – а вие, другите някои, на какъв език мълчахте, с какви думи мълчахте?”.
– След толкова години как се отнасяте към професията, към каузата журналист?
– Няколко пъти повтаряме тази задължаваща висша оценка за един занаят. Напомняш ми за точните думи на Тошо Тошев – журналистиката е всъщност диагноза, трябва да си неизлечимо заразен от такава болест, завинаги, до края. И ако трябва да продължа с цитатите, да прибавя изреченото още преди цял век от Оскар Уайлд: „Правителствата управляват години, журналистиката – вечно”! Задължаващо вярна дума „вечно”, в този смисъл да я приемем за кауза.
– Почти не сме отворили дума дотук за „Хоризонт” днес, казвате, че продължавате да слушате програмата денонощно, виждам транзистори във всяка стая в дома ви…
– Как иначе, „Хоризонт” не е минало, „Хоризонт” е моя съдба, спътник, той е безусловно пръв и точен в новините на деня, успя да запази въздействащия лаконичен, светкавичен коментар, да дава „тон за песен”. „Хоризонт” е програма-часовник, с нея сверяваме времето в буквалния и в най-широкия смисъл, просто тя върви с времето. „Хоризонт” е и огледало за работещите в нея и в същото време е безпощаден, не признава посредствените, изхвърля зад борда случайно попадналите и дава троен шанс на талантливите. Освен старите популярни имена и днес, както казваш, са разпознаваеми и уважавани журналистите Лили Маринкова, Петър Волгин, Силвия Великова, Таня Величкова, Цвети Радева, Тома Спространов, Румяна Карадимчева, мога да продължа за радост и с по-новата смяна в „Хоризонт” – напористи, добре образовани момичета и момчета. Е, от време на време забравят, че не са прокурори и последна инстанция, но самочувствието е чар на младостта, един от многото чарове на „Хоризонт”, жизнената му младост в класическата рамка на стилни традиции. Надявам се, че това е било заложено още в началото, за да е толкова силно, живо и убедително до днес.
– Какви съвети бихте дали на младите?
– Съвети се давали само в краен случай, казва една поговорка и допълва – не давайте съвети, ако не са поискани. Хубава е идеята за „Училище за радио”, а и самото радио е училище цял живот. И в същото време ще препоръчам да оставим свободата на младите журналисти сами да проходят, сами да изберат път, свой път. И като е тръгнало на пословици – неслучайно казват „Не наливайте младо вино в стари мехове”!
– Завършваме разговора, благодаря ви, какво пропускаме, казахте ли все пак какво е радиото за вас тогава, днес…
– Толкова пъти го повторихме, но едва сега, след толкова много години, си позволявам да мисля, че съдбата ми е подарила някога звездни мигове, звезден шанс да избера моята професия, звездна светлина по дългия път към хората. Моите най-хубави години!
А успяхме ли да разгласим най-важната професионална оценка за началото на авторското, журналистическото радио? А това, че съм се оказала добър изпълнител, не е кой знае какво събитие. По-изненадваща е жилавата памет и популярност и до днес, този щедър кредит на доверие, на вяра, на обич даже. Това е ласкателно лично, но с двойна сила ласкае медията, значи тя си е свършила работата.
– Точно заради тази корава, жилава, както казвате, дума памет бях настоятелен за разговора с вас.
– На път съм да приема, че през годините, дали от мързел, от немара, от скромност някаква или скрупули, често махахме с ръка, било каквото било. А знак някакъв трябва да бъде оставян, за да се опре на смилащите зъби на забравата. Четох наскоро, или някой беше казал, че скромността била най-прекият път към забравата. Е, ние заобиколихме тази добра дума скромност, но да се надяваме – за добро!
Откъс от книгата на доц. д.н. Ивайло Христов „Божана Димитрова. Кауза радиожурналист“.
Изд. ЗОВ КОМЕРС, С., 2015 г.