По какво улиците на София се различават от улиците на Виена, Париж, Берлин или Лондон? По това, по което българският от европейския елит. Европейският елит също не е безгрешен и може да търпи много упреци, но така или иначе той е е л и т. Елит, създаван с традиции, грижи, внимание и с противоречия, разбира се. Българският елит се отличава по това, че в много голяма степен е доморасъл, нееднозначен и често пъти псевдо. Подобно на нашите улици той е продукт на кърпеж, на ефимерност, на недалновидност и на привидност. Това, което липсва на нашия елит е хармонията между поведение и култура, между духовно богатство и висок полет на мисълта. Много често тук е налице конфликт между социална отговорност и личен, егоистичен интерес... Ако трябва да причисляваме съвременния български елит (или преобладаващата негова част) към естетически категории, ще откроим три негови разновидности: политически, артистичен и бизнес. Първият е смешно-трагичен, вторият – трагично-комичен и третият – мелодраматичен. Привилегия да бъде извинен има само артистичният елит, който притежава усета и вкуса, но няма финансовите средства за да покрие очакванията за модерно и елегантно облекло, за свеж и атрактивен стил.
Няколко фактора гарантират принадлежността към елита в най-развитите страни. Най-добрите и отбрани професионалисти и експерти в сферата на бизнеса и политиката, изкуството и поп-културата, спорта и в другите зони с право попадат в тази категория. Това важи също за личносттите, които са допринесли за възхода на обществото, за преодоляването на трудности и бедствия, за утвърждаването на истината и добродетелите. Елитът е тази селектирана общност от достойни и велики хора, която „тегли” останалите напред и разполага със стратегия и потенциал за справяне с критичните ситуации. Истинският елит се познава най-добре в условията на криза, когато с нестандартни решения трябва да се справи с бедата. Но така е по света или по-скоро в най-напредналите общества. У нас за елит най-често се смятат публичните или по-скоро нашумелите личности, властимащите, „героите на деня” – било то медийни еднодневки, продукт на риалити шоу от типа „Биг Брадър” или пък „нарочени” от някого за V.I.P. - паркетни дами и господа. Т.е. ако нашият елит е доморасъл и фалшив, причина за това са изкривените и субективистични критерии, размиването на понятията, масовото невежество и ширещата се лековерност. Тъжно е, че много рядко за елит у нас се възприемат учените, университетските преподаватели и учителите, а благодарение на тях в голяма степен оцеляват истинските стойности на българския дух.
Нашата теза не е, че в България няма елит. Има, но в повечето случаи той е потиснат, смачкан, без самочувствие и без адекватно медийно пространство. На негово място шумно се е намърдал псевдо елитът – съмнителен и парвенюшки, нахален и просташки. Не може да има съмнение, че във всеки етап от историческото ни развитие е имало и ще има достойни хора – водачи и съзидатели на обществото и културата. Т.е. точните хора са били на точното място, пък и в точното време. Да вземем периода на капиталистическото развитие на България – интелигенцията е била на високо ниво и до голяма степен симетризирана с европейския елит – писатели и поети, индустриалци, банкери, чиновници, държавници, политици, юристи, журналисти, артисти и др. Но тогава елитът си е имал и своята естествена почва на развитие и израстване – общества, кръгове, сдружения. В капиталистическа България към елита са принадлежали много интелектуалци, артисти и политици като Пенчо Славейков, Гео Милев, Пейо Яворов, Йордан Йовков, Екатерина и Петко Каравелови, Мара Белчева, Лора Каравелова, Мими Балканска, Стефан Стамболов, Константин Стоилов, Атанас Буров, Кръстьо Сарафов, Владимир Василев, Кръстьо Кръстев, Йосиф Хербст, Богдан Филов, Димо Казасов, Симеон Радев, представители на монархията и царското семейство и още много други. По времето на социализма е съществувал елит, макар и от по-друг характер – от една страна деформиран и превит, огънат от идеологическите ограничения, а от друга страна – непокорен и дисидентски, макар и семпъл като мащаби, тъкмо поради конфронтацията с партокрацията и нейните представители. Имало е, разбира се, и соцелит, който – трябва да се признае – също е бил с достойни представители с предоминация на писателското, артистичното и спортното съсловие.
„Чалга културата” е едновременно причина и следствие за и от сериозните пробиви в истинския български елит. Съвсем парадоксално тя се оказа доминанта в духовния ни живот. Чалгата прониква като зараза във всички зони на живота и душевността ни или почти навсякъде в нашето битие. Възприемчива и прилепчива е, защото е достъпна и шарена. Тя не изисква никакво или почти никакво интелектуално усилие и свежда развлечението до елементарни и доста често вулгаризирани схеми. Освен това, нека да не пропускаме и дозата „терапевтичност”, с която тя освобождава почитателите си от натрупаното напрежение, от всекидневния стрес и пр. Крайната критика на попфолка обаче е опасна, тъй като е логично преобладаващата част от населението да получава музиката, песните, танците, които харесва и са му нужни. В това отношение никакви високомерни експерти или пък дръзки критикари не могат да помогнат. Чарът на чалга изкуството е тъкмо в неговата достъпност, възприемчивост и олекотеност. Голяма част от тези, които го харесват общуват с него тъкмо заради това – заради кефенето, заради безоблачността, заради безгрижието и веселбата. Този бърз и лесен успех е магнит за представителите на други изкуства и въобще за неизкушените във фолка, които също започват да използват неговите техники и трикове. Чалгата, обаче, не бива да се отхвърля механично. Тя е масова култура, която подобно на всяка друга култура може да създава и високи образци. Но къде са те?...
Не само чалгата, но и успоредно съществуващите през годините с нея „мутренски закони” са чиста проба резултат на обезценяването на моралните и духовните ценности. За съжаление пътят на България към демокрацията и пазарната икономика трябваше да мине през едни от най-грозните и отвратителни етапи, граничещи с естетическа и социална девиация (в първия случай – чалгата, а във втория – мутрите и безогледната престъпност). На пръв поглед като че ли има преодоляване на този просташки и криминогенен период, но това е само на пръв поглед. И двете явления продължават да се радват на добро здраве, мимикрирайки умело зад нови имена, фасади, дрехи, маски, позиции и т.н.
Очертавайки параметрите на съвременния елит, неизбежно опираме до въпросите на материалното благополучие и лицемерното поведение. Богатството е нож с две остриета, тъй като създава фалшиво самочувствие за тотално надмощие навсякъде и във всичко. Част от българските новобогаташи се издънват по няколко причини. От една страна, те механично имитират лайфстайл, заимстван от мафиотски филми или пък „разузнаване” при задгранични пътувания. От друга страна, на много от тях им липсва вкус, а имат предостатъчно пари – комбинацията от тези две неща води до пошлост и естетическа поквара. От трета страна, те живеят в собствен измислен свят и общественото мнение – приказките и одумките на хората, не могат да бъдат коректив за поведението и начина им на живеене. Не трябва обаче да се обобщава, защото все повече стават онези заможни хора, които демонстрират както благосъстояние, така и висок стил и изискани маниери. Парвенюто е, както се казва, въздух под налягане или още – амбиция без покритие. Хората - парвенюта имат големи претенции, искат да направят силно впечатление и успяват да привлекат вниманието, но точно в този момент лъсва бедната им същност. Истинският представител на елита никога не парадира с материалното си благосъстояние или общественото положение; не вади на показ и чрез хвалби имотното си състояние, марковите дрехи, скъпите обувки, часовници и т.н. Представителят на елита отдава дължимото на духовността, на лидерството и на компетентността, а оставя на заден план парадирането с материалните неща...Но не може – естествено - да се пише обобщено за всички...Несъмнено външният вид и облеклото, културата на поведение и като цяло – начинът на комуникация, са един от основните ключове на успеха. В нашето общество все още няма консенсус за дефиницията „успял човек” . Дали „богат” човек и „успял” човек? Дали „власт имащ” човек и „успял” човек са синоними? Ужас буди видът на толкова много парвенюта, които само заради тлъстите си банкови сметки се обличат винаги с маркови облекла, без да проявяват елементарен вкус...Не може, обаче, да се отричат и някои положителни тенденции през последните години мъжете и жените у нас да проявяват повече вкус, по-голям усет за модерност и адекватност във външния си вид. Уважение заслужават и онези от тях, които не се колебаят да ползват услугите на консултанти по стайлинг и на имиджмейкъри.
Истинският, естественият елит по правило трябва да бъде критик на властта и нейните представители. Нормално е да има борба, да има сблъсък, да има активност за постигането на хармония, за просперитет на духовното и човешкото. Един от емблематичните политици е Уинстън Чърчил. Но той е политик толкова, колкото е и интелектуалец. Той е държавник толкова, колкото е и културтрегер. Това, което по принцип най-много не достига на политическата класа у нас е интелигентността, духовното и моралното начало. Това обаче не означава, че нещата ще се оправят като с вълшебна пръчица, ако властта се вземе само от интелигенцията. Защото нейните представители са силни на словото, но бедни на действието. Политическият елит е силен и жизнеспособен, когато хората в него са мъдри и морални, но заедно с това - и добри ръководители. Т.е. особено важно условие за успешния политически елит е наличието на политически и държавен мениджмънт, дефицитът на който се очерта като огромна слабост у нас през последните десетилетия.
Цитат-формат (Suggested Bibliographic Citation):
Стойков, Любомир. Българският елит днес: между медийните еднодневки и парвенютата // Медии и обществени комуникации. Изд. УНСС / "Алма комуникация". 2010, № 7. Available from: [www.media-journal.info]
Контакт (Contact):
e-mail: l_stoykov@omega-new.bg
тел./факс 02 980 04 05 или 02 980 51 59
нагоре