Природата на електронните медии е такава, че в тях съжителстват различни „езици”. Освен разнообразието от жанрове, за електронните медии са специфични предаванията хибриди, в които се съчетават по няколко жанра – интервю, репортаж, коментар и др. Всеки един от тези жанрове предполага различни участници с различна езикова култура и идиолект. Затова електронните медии са пространство, което не може да бъде „стерилно”. То не може да предложи само еталонно езиково поведение на книжовен български език. Характеристика на медиите е многоезичието, защото функцията им е да дават право на мнение на всички обществени прослойки, да осигуряват възможност всеки да изразява отношение към ставащото на свой „език” според своите принципи и представи за нещата. Този либерализъм е в природата на медиите и не бива да бъде пренебрегван, когато оценяваме езика им.
Някои професии са свързани с говоренето в медиите. Сред тях са професиите на журналистите и политиците. Като публични личности пред тях стоят много по-сериозни изисквания и очаквания и затова те са „задължени” в по-голяма степен да спазват езиковите норми. Ако не се съобразят с книжовните норми, общественото мнение би могло да санкционира „неподчинението” им. Санкциите могат да бъдат доста тежки – провалени политически и журналистически кариери заради езикови гафове, ниски пийпълметрични данни за електронни медии, които нямат езикова политика и отговорност и не подбират качествени кадри на важни позиции – редактори, водещи, репортери и др. За съжаление не сме свидетели на подобни санкции на езиковото поведение на публични личности у нас. Очевидно обществото притежава висок праг на търпимост и не особено високи изисквания към езиковото поведение на журналисти и политици. Доказват го многобройните изказвания на депутати в парламента, които изобилстват от диалектни особености, граматически и правоговорни грешки и слаби риторически умения. Доказват го и вестникарските страници, и новинарските емисии, които често дразнят позакърнелия ни езиков усет за книжовна реч. Слабата комуникативна компетентност на родния език не е „попречила” на ничия професионална и обществена реализация. Достигнали сме до парадокса да изискваме отлични умения на чужд език и да не се интересуваме от нивото на владеене на родния ни език. В резултат на това от училищата и университетите излизат хора, които се справят адекватно с чуждите езици в чуждоезикова среда, но не могат да съставят приемлив текст на български език в какъвто и да е стил и жанр. Някои от тези хора избират политическа или журналистическа кариера, без да ги спира изискването за отлично владеене на родния език, без да бъдат санкционирани впоследствие за неадекватното си езиково поведение, без да осъзнаят необходимостта от професионална работа върху езика си. Осъзнаването, че езикът ни представя, че носи най-важната информация за говорещия – образование, професионална компетентност, семейна и социална среда, е най-важната задача пред обществото. Едва тогава може да се изисква активна критика по отношение на „езиците” на публичността. Тогава общественото мнение би могло да предложи зряла и отговорна реакция на безотговорното отношение към българския език в публичната сфера.
Разбира се, вербалното и невербалното поведение в електронните медии зависят много и от жанра на предаването, от темите, които се обсъждат, и често неспазването на някои книжовни норми не бива да се отчита като грешка, дори напротив – би следвало да се оценява като адекватно на стила и жанра. Примери за подобни пробиви в книжовната норма, които не вредят на публичния авторитет на журналисти и политици, има в шоу програмите, в младежките и в магазинните предавания. Има обаче жанрове като новините и публицистичните програми, в които отклонението от книжовния език би трябвало да вреди не само на образа на говорещия, но и на неговата реализация в конкретната публична сфера. Това важи и за политиците, но тежки санкции от общественото мнение не следват. Това се дължи донякъде на един странен феномен - „защитата”, осигурявана от популярността. Народопсихологията ни е такава, че ако някой е популярен, той се ползва с имунитет по отношение на много неща, включително и на езиковото си поведение. Затова много езикови прояви в други по-малко публични сфери се санкционират по-тежко, отколкото същите грешки, допуснати от известни политици и журналисти. Много по-склонни сме да отхвърлим връстник от провинцията заради диалектни особености, отколкото да не изберем политик или да не гледаме телевизионен водещ с подобни езикови изяви.
Друг вид участници в телевизионните предавания са хората, които инцидентно се появяват в медиите. Те не се реализират професионално чрез езика, нито градят авторитет в публичната сфера. Изискванията към езика и поведението им не следва да бъдат по-малко, но би трябвало да са различни. Една от причините за това е, че те не са публични личности и не са свикнали с публичността. Много хора се възмущават от езика на участниците в така популярните напоследък риалити формати, защото там се регистрират езикови формации, които често се отдалечават твърде много от книжовния език и притежават диалектни особености, дразнещи ухото. Тези хора не са защитени от популярността. В тези случаи пък се оказва, че липсва обществена толерантност, благодарение на факта, че не осъзнаваме богатството на диалектите и не сме любопитни към нравите и обичаите на онези, които ги говорят. Различията в езиковите формации (диалектите) на територията на България не би следвало да са повод за сегрегация и дискриминация на определени хора. Още повече ако тези хора не са публични личности и живеят в район, в който познаването и използването на определен диалект е наложително за социалната им адаптация. Осъзнаването на езика като средство за социална реализация на точно определено място би смекчило нетърпимостта към диалектните особености там, където те не само че не пречат, но и са важни за осигуряването на комфорт на индивида. И въпреки пожеланията за толерантност към езика на „обикновения” човек, все пак съществуват нагласи към диалектните прояви, които не трябва да се пренебрегват.
Вече са направени изследвания за престижността на някои речеви характеристики на източния и западния интердиалект. Очевидно е, че по скалата на престижността по-непрестижни са източнобългарските особености. Някои от тях са по-приемливи като смекчаването на съгласните пред е и и, докато други са силно маркирани – например редукция на е в и в неударена позиция, рефлекс ъ на малката и голямата носовка в случаи като носят мъ и главътъ. По-престижни са западнобългарските особености от типа окончание –ме за 1 л., мн.ч. на глаголите от I и II спр. (ходиме), депалатализация на предфлексийната съгласна при глаголи от I и II спр. в 1 л., ед.ч. и 3 л., мн.ч. и във всички лица на III спр. (вървъ), потъмняване на ударена гласна а при членувани съществителни от ж.р. (есентъ), които според последни изследвания на доц. Красимира Алексова не са маркирани териториално, т.е. престават да бъдат маркер за диалектен изговор [1]. Естествено има и западнобългарски особености, които се оценяват като изключително непрестижни – последователно проведен рефлекс на ятовата гласна в е (голем), че като частица за бъдеще време, предлог у вм. в, премет на ударението в аористни глаголи и причастия (казАх, казАл) и др. Благодарение на тези отклонения ние оценяваме говорещия - припознаваме го като свой или чужд, като образован или не толкова образован и т.н. Човекът е езикът, който говори. Затова допуснати до ефира, тези особености би следвало да се използват като извор на допълнителна информация за говорещите. Те са част от факторите, които ни позволяват да интерпретираме медийната действителност - да оценяваме, да избираме, да харесваме или да не харесваме.
Проблемът не е в медиите, защото те имат свои закони за развитие. Проблемът е в образованието, което трябва да ни учи да сме толерантни към диалектните формации, но и да познаваме и използваме книжовния език като най-престижната езикова формация в публичното общуване, да сме непримирими към езиковите грешки, но и да умеем да ги интерпретираме, да се ориентираме в медийната езикова вакханалия като отсяваме истината от лъжата. Медиите ни предлагат общуване, което едва ли ще успеем да контролираме, но в наша власт е да се научим да интерпретираме посланията в зависимост от това, кой и как ги отправя, и да отхвърляме онова, което вреди на нас и на децата ни. Само тогава няма да се страхуваме от влиянието на езика на медиите. Това е пътят на противодействието.
Библиография
[1] Алексова, Красимира. Криза на кодификацирани норми или промяна в езиковата норма // Световната криза и икономическото развитие, т.4 [2010]: Езикът и кризата – Варна: Изд. Наука и икономика – ИУ, 2010, с. 15-27.
Цитат-формат (Suggested Bibliographic Citation):
Евтимова, Андреана. Медийна езикова вакханалия // Медии и обществени комуникации. Изд. УНСС / "Алма комуникация". 2011, № 8. Available from: [www.media-journal.info]
дата на публикуване: 26.01.2011, Сряда, 11:53
прочетена: 10133 пъти