Общество

На всички ни се иска новите технологии, особено комуникационните, или тези, които свързват хората, да носят със себе си само позитиви. Въпреки, че отлично знаем, че това е невъзможно, понякога пренебрегваме застрашаващите ни следствия, наслаждавайки се на ползата от новите социални технологии. А понякога просто формираме автоилюзията, че точно на нас няма да се отразят негативите. Това е добре познатият в медийната психология „ефект на третия човек” [1]. Неговата същност се заключава във факта, че подценяваме въздействието на медиите, когато мислим за себе си, и го надценяваме, когато става въпрос за другите. Или, на нас медиите не ни влияят много, дори според някои – не ни влияят изобщо, но въздействието им върху другите, е огромно.
Хората на науката обаче, разглеждат всеки отделен възглед или идея твърде скептично, до тогава, докато те не бъдат подкрепени (или отхвърлени) от резултати от изследвания, основани на достоверни данни.
Кибертормозът (cyberbullying) или кибернасилието, не прави изключение и в двата аспекта. Първо, на повечето подрастващи и млади хора през ум не им минава, че няма да могат, или най-малкото – ще им е много трудно, да се справят, ако някой започне да ги тормози онлайн или по мобилния им телефон. Второ, учените не биха могли да предложат ефективни копинг стратегии, преди да изучат – на теоретично и емпирично равнище, съвременния феномен, получил наименованието кибертормоз. Естествено, справянето с този нов вид тормоз ad hoc в практиката, или „в движение”, не е на-добрият вариант.
Нека отбележа, че в зависимост от новите технологии се промени и характера на самия комуникационен процес. Така наречената защита на личния живот (или, което на английски език етикетираме като privacy), на междуличностната комуникация може, и вече се случва, да се „масовизира” като от лична се превърне в публична. Иска ми се да подчертая още, че вместо да се плашим от евентуалните негативи, които могат и лично да ни засегнат, далеч по-разумно и по-естествено би било да изучим съпътстващите негативни ефекти от новите комуникационни технологии и да открием научно издържани начини за справяне с тях.
Може би третият, съществен момент е, че независимо от междукултурните различия, кибертормозът, това силно емоционално обагрено явление, навсякъде се схваща като особено опасно. Нещо повече, обществата са много чувствителни към него, тъй като то засяга предимно подрастващите и младите хора.

Какво се крие зад етикета „кибертормоз”?
В резултат на научните изследвани, се приема се, че това е агресивно, целенасочено действие, което се извършва от група или индивид, които използват електронна форма на контакт, повтаряща се във времето срещу жертва, която не може лесно да се защити [2]. С други думи казано, кибертормозът е нещо подобно на традиционния тормоз, само че към него се прибавя използването на новите комуникационни технологии. Индиректната същност на кибертормоза затруднява преценката дали същността на атаката е целенасочена към осъзнато нараняване на жертвата или е по-скоро реактивна.
Бесли дефинира кибертормоза като „използването на информационните и на компютърни технологии за подкрепа на умишленото, т.е., съзнателното, повтарящо се и враждебно поведение на индивид или група, което е насочено към причиняване на вреда на другите” [3]. Трябва да спомена и, че някои изследователи показват, че в много случаи, младежите, затормозявани онлайн или по телефона, не прежияват дистрес*  или лесно се справят като блокират „насилника” [4, 5].
Два демографски фактора влияят върху характерните особености на кибертормоза. Това са полът и възрастта. Кибертормозът засяга предимно подрастващите и юношите в ранен пубертет. Или, обхваща се най-вече възрастта от 11 до 15 годишните деца и младежи. Както подрастващите и младежите, които тормозят (bullies), така и жертвите (victims), са и от двата пола.
Към проблемите на изучаване същността на кибертормоза, със сигурност се прибавят и тези, свързани с неговото измерване. Изследванията на този негативен феномен поставят ударение върху няколко проблемни области: бързото разпространяване; връзката между традиционен и електронен тормоз и възможните корелати или рискови модели на поведение. По-малко са изследванията, които се фокусират върху начините за измерване на кибертормоза.
Макар и малко, съществуват изследвания, които докладват различия по отношение на използването на термина като семантика в различните държави [6, 7]. Други изследователи изучават влиянието на възрастовите различия – ученици и родители, при дефинирането на термина „тормоз” [8]. Техните резултати показват, че по-малките деца използват много широки разграничения между агресивни и неагресивни действия, докато юношите и хората в по-зряла възраст правят много по-фини разграничения и се фокусират върху проблемите на различията в силата (властта), повторяемостта на поведението и характера на действията – физически или нефизически.
Въпреки методологичните трудности, в крайна сметка, и теоретичните, и емпиричните ни усилия като изследователи, е необходимо да бъдат насочени към възможността да определим много по-точно киберпроблемите на подрастващите, които живеят наистина в дигитална ера. Според мен, може да се обобщи, че терминът кибертормоз е етикет за обозначаване използването на Интернет, мобилните телефони, или друга технология, чрез която може да се изпраща или позиционира текст или образи с цел те да причинят вреда на някого. Под вреда се има предвид обиди, непрекъснат психичен тормоз, водещ до пълно объркване и депресиране на личността. В някои крайни случаи, този постоянен кибертормоз завършва със самоубийство на жертвата.

Още за специфичността на кибертормоза
Независимо от подчертано нарасналия интерес на изследователите към изучаването на кибертормоза през последните няколко години, и днес доста сериозни въпроси остават нерешени. Ще представя само щрих на два от основните въпроси. Първият е: Какви основни характеристики бихме приписали на кибертормоза? Другият не по-малко сериозен въпрос е: Кибертормозът аналогично явление ли е на тормоза, осъществяван лице в лице?
От дефинирането на явлението следват неговите основни компоненти: поведенческият акт трябва да бъде агресивен, умишлен (т.е., съзнателно насочен), повтарящ се и с дисбаланс по отношение на силата (властта) * * .
• Агресивност
За агресията съществуват огромен брой публикации. Много се е писало, защото агресивността е обект на изучаване още от древността. Става въпрос за насилието в реалността. И в България са проведени не малко изследвания [9], както и как се отразява насилието в масмедиите [1]. Как обаче агресията се пренася в киберпространството е материя, по която се работи отскоро, а у нас – е почти непознат проблем.
• Повтарящо се агресивно поведение
По-важно в случая е, да обърнем внимание върху повторяемостта на агресивните актове. Някои изследователи смятат за необходимо именно тази повторяемост на агресията да бъде включена в дефинирането на кибертормоза. От друга страна обаче, това повторение на агресивното поведение е проблематично за операционализация, тъй като съществуват различия във възприемането от страна на насилника и от страна на жертвата на това, колко на брой агресивни инцидента водят до съществени последици. Ако повторяемостта е лесно да се определи, когато насилникът изпраща голям брой текстови послания по мобилния телефон или по е-майла [10], то много по-неясен е случаят, когато насилникът създава, например „унизителен сайт” или изписва неприлично съобщение в уебсайт, до който имат достъп много хора.
• Дисбаланс на силата (властта)
Дисбалансът на силата, който е характерен за взаимодействието насилник – жертва, се описва в литературата като фундаментален аспект на тормоза, който позволява да се направи разграничение между агресивен акт и тормоз. Измерването на дисбаланса на силата никак не е лесна задача, тъй като става въпрос за деца. Проблемите на измерването се усложняват още повече като се има предвид, че силата може да бъде социална, психологична или физическа по природа [8].
По отношение на втория въпрос – каква е приликата и разликата между традиционния тормоз, този в реалността, и кибертормоза, концептуализацията на теоретично равнище и измерването на практическо, е доста сложна, дори бих казала – объркана. Най-често изследователите дискутират, че, ако от традиционния тормоз все пак може да се избяга – да се смени училището, квартала, дори селището, в което живее жертвата, то от кибертормоза, просто не можем да се скрием. Технологично базираните взаимодействия могат да се реализират буквално по всяко време на деня и нощта, и където и да се намираме. В този смисъл, човек придобива усещането, че не може да контролира действията на тормоза. Жертвите на тормоз по мобилния телефон или онлайн често се чувстват безсилни пред новите технологии.
Един поглед назад във времето води до обобщението, че ранните изследвания върху насилието изобщо, се фокусират предимно върху изучаването на физическата и вербалната агресия, която характеризира агресивните взаимодействия. Доста по-късно, в първото десетилетие на нашия век, Смит и колеги, описват различни начини (modes) на кибертормоз: обаждане по стационарен телефон; изпращане на текстово съобщение на мобилен телефон; съобщение по е-мейл; картинка/видео клип; уебсайт; стая за разговори (чат рум) [2]. Очевидна е разликата по отношение на природата на контакт между насилника и жертвата (например, при разговор по телефон насилникът говори директно на жертвата, докато при използване на е-мейл – няма необходимост от такъв директен контакт). Друго характерно различие се свързва с равнището на технически и технологични умения, които са необходими (например, създаванетио и поддържането на уебсайт, изисква притежаването на доста по-сложни умения, отколкото изпращането на текстови съобщения по мобилния телефон).
Бих си позволила да обобщя, че тормозът, осъществяван чрез картинков/видео клип е много по-стресогенен от традиционния, лице в лице тормоз, докато ефектът на тормоза чрез позвъняване по телефон или текстово съобщение (по телефон или е-мейл) се оказва, че причинява по-малко психични щети в сравнение с традиционния, директен тормоз.
Може би един от най-интересните аспекти в дискутирането на кибертормоза е дали съществуват различия по пол. При това и в двете страни на процеса – при насилниците, и при жертвите. За патриархалния тип култура, към която преинадлежи и българската, традиционно се смята, че за мъжете са значително по-агресивни, отколкото жените [11, 12]. Някои резултати от най-новите изследвания по този въпрос показват, че жените използват като част от комуникацията по-често от мъжете текстовите съобщения по телефон и е-мейл [13]. Други данни посочват, че и двата пола са еднакво „привързани” към използването на Интернет за притесняване на другите или „предпочитат” да тормозят другите не лице в лице, а онлайн [14]. И както често се случва в научните изследвания на сложни социални феномени, съществуват и резултати, продължаващи подкрепата на цитираната класическа теза, а именно, че мъжете са по-склонни от жените да участват в процес на кибертормоз [15]. Следователно, на този етап нямаме увереност да твърдим какви са – и има ли – различия по пол по отношение на кибертормоза.

Развитие на проблема – от национален до глобален
Този век, или това хилядолетие, беше белязано с новата форма на тормоз, наречена кибертормоз, както изтъква Питър Смит, един от най-активните изследователи в Европа на новото негативно явление [6]. Според мен, още при дискутирането на същността на кибертормоза като особено опасно социално явление, засягащо предимно подрастващите, става ясен и интернационалният аспект на проблема. Като прибавим и факта, че кибертормозът включва тормоз по мобилните телефони, чието притежаване е толкова атрактивно за подрастващите и младите хора, става веднага ясно, че именно тази възрастова група е и най-рискова:

Не по-малко атрактивна е и глобалната мрежа за младите. Така, че кибертормозът се реализира и онлайн посредством различни форми – текстови съобщения, видео-клипове, е-мейли, уебсайтове, и други виртуални жанрове.

Относително новото явление е идентифицирано в развития свят през последните две десетилетия. Един интересен факт, свързан с интернационалния или глобалния аспект на дискутираното явление е, че въпреки, че изследванията на традиционния тормоз водят началото си от Европейската наука, най-ранните изследвания на кибертормоза се появяват в САЩ [16]. Днес, феноменът „кибертормоз” получава значително внимание от медиите в САЩ и в почти всички държави на стария континент. Засиленият медиен интерес към кибертормоза реално е провокиран от случаи, разглеждани като криминални деяния, които са получили и осъдителни присъди. За първи регистриран случай в Европа се смята този, с една тийнейджърка на 18 г., която е осъдена за кибертормоз през 2009 г. от магистратен съд на Англия в Уорцестър (Worcester). Присъдата е 3 месеца принудително пребиваване в институт за млади правонарушители, след като девойката е призната за виновна за публикуване на смъртни заплахи срещу нейна съученичка (от същото училище) във Facebook. Информацията е подадена от Дейли Мейл.
Днес, държави от различни континенти обединяват усилия в стремежа си да разберат същността на това не само негативно, но и особено опасно явление за подрастващите, каквото е кибертормозът.
Не е изненадващо, че първите и то съществени изследвания на кибертормоза, възникват в САЩ. Основните причини са две. Едната е свързана с бързото развитие на новите комуникационни технологии и достъпността на подраствашите до тях – мобилни телефони и Интернет. Другата – с големите изследователски възможности на Съединените щати. Много бързо обаче, т.нар. нова в научните изследвания проблематика се пренася и в Европа. Защо се случва така? Не е трудно да се отговори. Защото за съжеление кибертормозът като социално явление се разпространява бързо и на стария континент като част от жертвите посягат дори на живота си.
Във Великобритания д-р Питър Смит* * * полага научните основи – теоретични и емпирични, в изследване на кибертормоза. Изследванията му, заедно с други колеги, са посветени на дефинирането на явлението, разработването на методи за неговото изследване, изучаване на чвлението при ученици в подрастваща възраст. Изследователи от Великобритания провеждат и емпирични изследвания, изучавайки възможността за тормоз в една от най-разпространените социални мрежи, каквато е Second life [17]. Резултатите им показват, че въпреки изключителната привлекателност на тази мрежа, виртуалното общество, също е застрашено от кибертормоза, заради което е необходимо да се вземат бързи мерки.
Без да е член на Европейския съюз, Австралия се присединява към специализираните изследвания в Европа. Един от проблемите, които се разработват от австралийските колеги е сравнителният анализ между традиционния тормоз и този, извършван в киберпространството [18]. Други изследователи извършват специализирани емпирични изследвания на типовете кибертормоз в Австралийските училища [19].
Изследователи от Австрия продължават сравнителното изучаване на традиционния и кибертормоза като се стремят да определят кои групи потенциално биха могли да се разглеждат като рискови [20].
Катерина Катцер е изследоватеят от Германия, който се опитва да очертае състоянието на проблема в национален мащаб, както и переспективите за развитието на изследванията в областта [21]. Един специфичен проблем е изучаването на социалните корелати на поведението на кибертормоз (в реалния живот) сред немските ученици [22].
Изследователи от Италия посвещават усилията си върху стриктното теоретично разработване на дефинирането на кибертормоза и методологията за неговото изследване [23] , на здравните симптоми в следствие на кибертормоза при подраствашите [24].
Емоционалният отпечатък, който оставя тормозът у децата – жертви, и в двете му форми – традиционен и кибертормоз, е приоритет в изследователската практика на колеги от три университета в Испания [25]. Резултатите показват, че в Испания, все още традиционният кибертормоз причинява по-сериозни емоционални щети у децата в сравнение с тормоза по Интернет.
В Белгия официалните власти са предприели стъпки за подкрепа на изследванията в областта на кибертормоза с цел да се достигне до конкретни практически мерки („антикибертормоз”) срещу този нов вид тормоз [26].
Идея за онлайн тормоза при деца в Чехия предлагат изследователи от Института за изучаване на децата, младежта и семейството към Масaрик университета в Бърно [27]. Учените предпочитат да използват понятието онлайн тормоз (online harassment) вместо кибертормоз (cyberbullying).
В България, също сравнително от скоро, се работи по проблемите на кибертормоза, Първият научен форум у нас – международна конференция, се организира от д-р Катя Михайлова, от УНСС, през 2009 г. в рамките на COST ACTION ISO801 на тема – „Социални медии за деца: кибернасилие и медийна грамотност” [28]. В конференцията участват изследователи от 25 Европейски и други страни, включително и авторът на статията с доклад * * * * . Дискусията обхваща проблеми, свързани с кибертормоза, в три основни направления: медии, социални медии и деца, кибернасилие и медийна грамотност.
И в България, както и в други страни на Европа, се въвеждат и оперират и двата термина – кибернасилие [29] и кибертормоз [30, 31, 32, 33]. Освен теоретичното изясняване на понятията тормоз, насилие, агресия, вече се предприемат и емпирични проучвания (УНИЦЕФ, България), в ход е осъществяването на изследване на ученици от български училища по единна Европейска методика, което провежда Катя Михайлова. Авторът на настоящата статия ще се опита да допринесе по отношение разбирането на същността на кибертормоза от студенти и родители като продължение на дългогодишната си работа в областта на отразяването на насилието в медиите.
Някои държави, например в Германия, отчитат, че няма добра връзка между изследователи и практици. За съжаление, мога да кажа, че и у нас съществува подобен проблем. А отсъствието на сътрудничество между самите изследователи на кибертормоза със сигурност е в ущърб на практиката, която желае колкото се може по-бързо да получи препоръки, които да бъдат издържани в научно отношение, за справяне с негативното кибер явление, заплашващо нашите деца.

Заключение
Като изследователи не бива да поддържаме илюзията за новите технологии като панацея на съвремнното общуване. Не можем да очакваме, че използването на комуникационните технологии водят само и единствено до позитивни резултати. Нещо повече, нека поемем отговорността си като припомним, че в призванието на глобалната научна общност се включва и това – справяне с негативните последици от въвеждането на иновациите.

Снимката е от Брошурата за родители на УНИЦЕФ България, озаглавена КИБЕРТОРМОЗЪТ, София, 2010

Кибертормозът привлича все повече изследователско внимание, поради тежките психични травми, които нанася на подрастващите, в някои случаи стигащи до трагедия – самоубийства на деца, които не могат да се справят с кибертормоза. Въпреки засиления интерес, необходимо е да признаем, че все още малко се знае за някои от основните аспекти на този проблем. Например, въпроси като каква е мотивацията и целта на насилниците в киберпространството; защо кибертормозенето има толкова дългосрочен ефект върху жертвите; каква е степента на различие между познатия досега традиционен тормоз и кибертормоза и т.н., все още очакват своя отговор. Незнанието на отговорите на тези и други сериозни въпроси затруднява разработването на интервенции за работа и с двете страни на процеса – и с насилниците, и с жертвите, както и с другите участници в средата, в която растат децата – приятели, родители, учители и други.
Единствено обединените усилия на различни групи от хора – изследователите, в национален и междукултурен план; практиците, учителите, възпитателите, психолозите в училище, родителите и работещите в различни правителствени и неправителствени организации, занимаващи се с деца, включително журналисти и ПР специалисти, са залог за намиране на добри решения. Нека преодолеем професионалния си егоизъм в името на справянето с проблема. Вместо да декларираме колко много обичаме децата си и как те са нашето бъдеще, нека работим заедно за каузата „Справяне с кибертормоза у нас”.

Използвана литература

[1] Стоицова, Толя. (2004) Лице в лице с медиите. Въведение в медийната психология. Издателство “Просвета”, С., 292 с.

[2]. Smith, P. K., Mahdavi, J., Carvalho, M., Fisher, S., Russell, S., & Tippett, N. (2008). Cyberbullying: Its nature and impact in secondary school pupils. Journal of Child Psychology and Psychiatry, 49, 376–385.

[3] Belsey, B. (2004). 2004-07-15. Available from www. cyberbullying.ca. (Последно четене на 28.10.2010)

[4] Wolak, J., Finkelhor, D., Mitchell, K. J., & Ybarra, M. J. (2007). Online ‘‘predators’’ and their victims. Myths, realities, and implications for prevention and treatment. American Psychologist, 63, 111–128.

[5] Ybarra, M. L. and Mitchell, K. J. (2004). Online aggressor/targets, aggressor and targets: A comparison of associated youth characteristics. Journal of Child Psychology and Psychiatry, 45, 1308–1316.

[6] Smith, P. K., Cowie, H., Olafsson, R., & Liefooghe, A. M. (2002). Definition of bullying: A comparison of terms used, and age and sex differences, in a 14-country international comparison. Child Development, 73, 1119–1133.

[7] Smorti, A., Menesini, E., & Smith, P. K. (2003). Parents’ definition of children’s bullying in a five-country comparison. Journal of Cross-Cultural Psychology, 34, 417–432.

[8] Monks, C. P., & Smith, P. K. (2006). Definitions of bullying: Age differences in understanding of the term, and the role of experience. British Journal of Developmental Psychology, 24, 801–821.

[9] Зографова, Й. (1987). Проблеми на агресивността у човека. Издателство „Наука и изкуство”, С. и Зографова, Й. (2001). „Агресивността на българина в условията на преход. Акад. Изд. „Проф. Марин Дринов”, С.

[10] Slonje, R., & Smith, P. K. (2008). Cyberbullying: Another main type of bullying? Scandinavian Journal of Psychology, 49, 147–154.

[11] Sourander, A., Helstela, L., Helenius, H., & Piha, J. (2000). Persistence of bullying from childhood to adolescence: A longitudinal 8-year follow-up study. Child Abuse and Neglect, 24, 873–881.

[12] Nansel, T. R., Overpeck, M., Pilla, R. S., Ruan, W. J., Simons-Morton, B., & Scheidt, P. (2001). Bullying behaviors among US youth: Prevalence and association with psychological adjustment. Journal of the American Medical Association, 285, 2094–2100.

[13] Blair, J. (2003). New breed of bullies torment their peers on the Internet. Education Week, 22, 6–7.

[14] Williams, K. R., & Guerra, N. G. (2007). Prevalence and predictors of internet bullying. Journal of Adolescent Health, 41, S14–S21.

[15] Li, Q. (2006). Cyberbullying in schools: A research of gender differences. School Psychology International, 27, 157–170.

[16] Kowalski, R. M., Limber, S. P., & Agatston, P. W. (2008). Cyberbullying: Bullying in the digital age. Malden, MA: Blackwell Publishing.

[17] Coyne, I., Chesney, T., Logan, B. and Madden, N. (2009). Griefing in a Virtual Community. An Exploratory Survey of Second Life Residents. In P. Smith (Ed.) Zeitschrift für Psychologie (Journal of Psychology), Vol. 217, No. 4, pp.214-221.

[18] Dooley, J., Pyzalski, J. and Cross, D. (2009). Cyberbullying Versus Face-to-Face Bullying. A Theoretical and Conceptual Review. In P. Smith (Ed.) Zeitschrift für Psychologie (Journal of Psychology), Vol. 217(4):182–188.

[19] Spears, B., Slee, Ph., Owens, L. and Johnson, B. (2009). Behind the Scenes and Screens Insights into the Human Dimension of Covert and Cyberbullying. In P. Smith (Ed.) Zeitschrift für Psychologie (Journal of Psychology), Vol. 217, No. 4, pp.189-196.

[20] Gradinger, P., Strohmeier, D., & Spiel, C. (2009). Traditional bullying and cyberbullying identification of risk groups for adjustment problems. Zeitschrift fuЁ r Psychologie / Journal of Psychology, 217(4), 205–213.

[21] Katzer, C. (2009). Cyberbullying in Germany: What has been done and what is going on. Zeitschrift fuЁ r Psychologie / Journal of Psychology, 217(4), 222–223.

[22] Schultze-Krumbholz, A., & Scheithauer, H. (2009). Socialbehavioral correlates of cyberbullying in a German student sample. In P. Smith (Ed.) Zeitschrift fur Psychologie / Journal of Psychology, 217(4), 224–226.

[23] Menesini, E., Modena, M., & Tani, F. (2009). Bullying and victimization in adolescence. Concurrent and stable roles and psychological health symptoms. Journal of Genetic Psychology, 2, 115–134.

[24] Menesini, Е. & Nocentini, A. (2009).Cyberbullying Definition and Measurement Some Critical Considerations. In P. Smith (Ed.) Zeitschrift für Psychologie (Journal of Psychology), Vol. 217, No. 4, pp.230-232.

[25] Ortega, R., Elipe, P., Mora-Mechan, J., Calmaestra, J., and Vega, E. (2009). The Emotional Impact on Victims of Traditional Bullying and Cyberbullying. A Study of Spanish Adolescents. In P. Smith (Ed.) Zeitschrift für Psychologie (Journal of Psychology), Vol. 217, No. 4, pp.197-204.

[26] Walrave, M. (2009). Research on Cyberbullying in Belgium, and Internet Rights Observatory Advice. In P. Smith (Ed.) Zeitschrift für Psychologie (Journal of Psychology), Vol. 217, No. 4, pp.134-235.

[27] Sevcikova, A. and Smahel, D. (2009). Online Harassment and Cyberbullying in the Czech Republic. Comparison Across Age Groups. In P. Smith (Ed.) Zeitschrift für Psychologie (Journal of Psychology), Vol. 217, No. 4, pp.227-229.

[28] Михайлова, К. (2010). Международна конференция „СОЦИАЛНИ МЕДИИ ЗА ДЕЦА: кибернасилие и медийна грамотност”. Сп. Начално образование, кн.1, 12-14.

[29] Михайлова, К. (2010). Кибернасилието сред деца. Проявления и теоретизация на ново социално явление. Сп. Начално образование, кн.1, 14-24.

[30] Кибертормозът (2010). УНИЦЕФ България, София. Брошура за родители. Брошурата е разработена от психолози: д-р Методи Коралов, НБУ и Иван Игов, Дружество на психолозите в България.

[31] Stoitsova, T. (2009). Social Media and Children: Less Theory and More Questions. International Conference on Cyberbullying, Sofia, November, 2009. http://sites.google.com/site/costis0801/meeting-and-conference-in-sofia-bulgaria  (last enter on 11.11.2010).

[32] Стоицова, Т. (2010). Кибертормоз (Cyberbullying) и ПР по мобилния телефон. Презентация на научна конференция „Журналистика и ПР от мобилния телефон”, май, 2010, НБУ. http://www.nbu.bg/index.php?l=1653 (последно четене 10.11.2010).

[33] Стоицова, Т. (2011). Отново към въпроса – какво правим ние с медиите: Кибертормозът – дефиниране, проблеми, интернационализъм. Годишник на Департамента по масови комуникации 2010, НБУ, електронно издание, ISSN 13-10-86-70 (студия.)
 

* Според теорията на Ханс Селие – дистрес означава много силен стрес, трудно преодолим от личността.

* * От англ. ез. – Power imbalance.

* * * Д-р Питър Смит е професор по психология в Голдсмит университет, Лондон. Специалист е в областта на училищната и фамилната психология. Интересите му днес са насочени към влиянието на новите технологии върху подрастващите и по-специално изучава кибертормоза. Ръководител е на Европейската програма COST IS0801 Cyberbullying.

* * * * Д-р Катя Михайлова, УНСС и проф. Толя Стоицова, д.н., НБУ, са национални представители в COST Action ISO801 Cyberbullying. Д-р Ергюл Таир, Институт за изучаване на населението и човека, БАН е заместник представител за България в същия проект.
 

Цитат-формат (Suggested Bibliographic Citation):
Стоицова, Толя. Негативите от новите комуникационни технологии: Кибертормозът – научни изследвания и практика // Медии и обществени комуникации. Изд. УНСС / "Алма комуникация". 2011, № 9. Available from: [www.media-journal.info]