Научно електронно списание за медии, PR, журналистика, бизнес комуникация и реклама
Брой 59/ Януари 2025 г.
20 Февруари 2025 г., Четвъртък

Журналистика

Принтирай E-mail

Аргументативното писане в журналистическите жанрове: есето

Брой 10 / Май 2011 г.
Медии и обществени комуникации

Проф. д.н. Андреана Ефтимова

Резюме:

In the paper it studies relation between argumentative writing and journalistic genres. In our tradition we understand as an essay the text, which is free composed, far from actual contemporary problems, original expressing. Now in education practice we understand as an essay argumentative type of texts. These texts are with reglamented structure. How argumentative essay can be useful for journalistic practice?
We talk very often about a genre called journalistic essay. In American tradition this is creative nonfiction. The main treat of this genre is narrative, based on facts. That is why the journalistic essay is similar with the reportage and the feature. The studding of argumentative writing is not useful in the case of such narrative texts. In our tradition the essay as journalistic genre is free text on actual problem or event. It is not necessary use argumentative text building.
So argumentative essay and journalistic essay are different as a building technics. But we can use our abilities to write argumentative text in genres as comment, publicistic paper, personal column, review, even in dispute.
Key words: argumentative writing, journalistic essay, text building

Summary:

В много изследвания са предлагани десетки определения за есето като жанр. Специфика на тези дефиниции е, че непрекъснато подчертават липсата на конвенции, които пишещите да следват. Например есето е съчинение, „което може да обема само неколкостотин думи или да бъде с дължината на книга и което обсъжда, при спазване на формални изисквания или пък неформално, някаква тема или множество от теми; то е една от най-гъвкавите и пригодни за различни цели литературни форми” [1]. Освен това се твърди, че есето е жанр на философската, литературно-критическата, историко-биографичната, публицистичната проза. „Странстването” на есето в различни области учудва някои изследователи – дали е публицистика, или жанр на литературната критика; дали е художествена литература, или пък е нехудожествена проза, която „не може да си позволи да използва ресурса на фикционалността” [2]; дали е документалистика, или пък научен жанр. Вследствие на тези колебания се появяват опитите да се разграничат поджанрове на есето: научно-художествено, художествено-публицистично, философско-художествено, философско-публицистично, критично-философско и пр. Не липсват и опити да се разграничат публицистиката и есеистиката. Неубедително защитава разликата между тях Д. Господинов, позовавайки се върху различията в целите: „Основната цел на всички публицистични съчинения, която ги определя жанрово, е да формират общественото мнение по актуални проблеми, да му влияят, да се опитват да го насочват и водят в определена посока. Докато есето стои над и отвъд злобата на деня, то не разглежда проблемите от гледната точка на актуалния исторически момент” [3]. По тази логика публицистиката много бързо остарява и изгубва убеждаващото и формиращото си въздействие, докато есето се занимава с проблеми, които вълнуват хората през вековете. Според автора основна слабост на българските есеисти е, че „техните съчинения винаги са свързани в прекалено голяма степен с актуалността, със злобата на деня; те трудно се въздържат от изкушението да нападнат някого, да заклеймят някой техен противник, да повлияят за постигането на някаква конкретна моментна цел, тъй че не се усещат как уж пишат есета, а се получава публицистична статия или очерк” [4]. По този начин в нашата традиция се установява трайно акцента върху свободата на изграждането на текста на есето, т.е. върху „относителната му свобода откъм регламенти при създаването” [5], на отдалечеността от злободневните проблеми, на камерното и интимното звучене, на оригиналното изразяване, което води до превръщането на есето изцяло в художествен жанр и го прави забавление и празник.

Постепенно тази тенденция в осмислянето на жанра у нас се променя.

Върху важността на функционалния критерий при типологията на текстовете акцентират Р. Богранд и В. Дреслер, като говорят за дескриптивни, наративни и аргументативни текстове [6]. Разбира се, според тях става дума за доминираща в текстовете техника, а не за възможност за чисти жанрове. В класификация на М. Георгиева и И. Савова на видовете съчинения според прагматическата им ориентация се обособяват шест подвида: съчинение описание, съчинение повествование, съчинение разсъждение, съчинение есе, осведомително съчинение, подбудително съчинение. Тези типове съчинения са основани върху една преобладаваща техника на изграждане – дескриптивна или наративна, или аргументативна, или информационна, или апелативна. От тези техники зависи отразяването на извънтекстовата действителност – дали ще се представят признаци на обектите, или ще се разказват случки, или ще се защитават идеи, или ще се попълват знания, или ще се убеждава някого и пр. Въпреки че в есето доминира разсъждението, то не е невъзможно да се появят и други техники за изграждане на текста, но доминиращата аргументативна техника задава една нова представа за есето, което вече не е свободен текст, а текст с предполагаема структура, определена до голяма степен от преобладаващата техника.

Заради възможността да се изразява авторово мнение, есето може да функционира във всякакви сфери на общуването, където се предава информация и се формира обществено мнение. Затова далече по-уместно е класификациите на видовете есе да следват социалните сфери, за чието обслужване е предназначен текстът – научно есе, литературно-критическо есе, академично есе, журналистическо есе, художествено (или литературно) есе и пр. Съвсем закономерно видовете есета могат да се различават по степента на конвенционалност на композиционните характеристики, на езиковите и стиловите особености на текста и др. Докато в художествената и публицистичната сфера тези изисквания ще бъдат ограничени до минимум, то в научната и образователната практика есето ще „приеме” повече ограничения по отношение не само на композицията и стила, но и на доказателствения материал, източниците и методите на събиране на информация и др. В сферата на образованието есето е регламентиран текст, който „представлява аргументирано излагане на позиция по даден въпрос” и основни елементи в съдържанието му са тезата и аргументацията [7].

Академичното есе като част от парадигмата на образователните жанрове предлага възможности за създаване и усъвършенстване на писането на текстове, обслужващи журналистическата практика. Дали обаче овладяването на спецификите на академичното есе ще доведе до способност да се създава есе в полето на журналистиката? Или заниманията върху писането на теза и аргументи ще доведе до умения да се композират текстове от други жанрове?

Въпреки промените в осмислянето на жанра есе, все още не е ясно как този жанр се вписва в системата на журналистическите жанрове. Дали има равенство между журналистическото есе и аргументативното есе, което е вариантът на есето, предпочитан в образователната сфера?

 

Журналистическото есе – що е то?

Напоследък в българската научна литература и в журналистическата практика все по-често се употребява терминът журналистическо есе. Въпреки че терминът е зает от англоезичната жанрова традиция, смисълът, който се влага в понятието у нас, е неясен и съвсем не съвпада с осмислянето на този жанр в англоезичната литература.

Журналистическото есе или литературното журналистическо есе е един от жанровете от т.нар. криейтив нонфикшън (или още литературен или наративен нонфикшън). Според някои автори жанрът есе може да се раздели на две субкатегории – персонално и журналистическо есе. За разлика от персоналното есе или мемоарите, които се основават върху живота на автора, литературното журналистическо есе се базира върху чужд живот, чужди събития или върху опит, който е различен от авторовия. За разлика от персоналното есе или мемоарите, които са написани в първо лице от гледната точка на автора, литературното журналистическо есе е написано в трето лице” [8]. Но това не е най-важната отлика на журналистическото есе от останалите видове есе. Според англоезични автори жанрът журналистическо есе има четири характеристики. На първо място, журналистическото есе се създава върху тема, избрана от реалния свят. То не може да се гради върху измислени истории и герои. На второ място, журналистическото есе се предшества от добросъвестно разследване, което позволява да се установи надежността на разказаното чрез проверими референции в текста. Методите за разследването са наблюдението и включеното наблюдение, интервюто с участници и очевидци, проучването на темата в библиотеката и в интернет, внимателното водене на бележки, проучването на документи, архиви, писма, дневници и пр. Третата характеристика на жанра журналистическо есе е драматизирането, описанието на контекста, което включва времето, мястото, детайли, събитието, диалози и описания, които да подчертават или да извеждат универсални истини. Четвъртата характеристика е използването на художествени похвати при разказването на историята. Литературният стил е този, който разграничава журналистическото есе от репортажа и го приближава и почти поставя равенство между него и фичъра, защото „Фичърът се отличава от разказа по това, че е фактологичен, а не измислен. Авторите на фичър обаче употребяват средствата на разказа, особено в наративния фичър, и те определено могат да се гордеят, ако се каже, че той се „чете като разказ” [9]. Смята се, че фичърът се различава от коментарните рубрики, защото в него авторът може да осветлява, но не увещава, не проповядва. Затова се говори за трети тип основни журналистически текстове. В този трети тип текстове може да сложим заедно с фичъра и журналистическото есе. В тази трета група журналистически жанрове бихме могли да включим и репортажа. За него се твърди, че „От гледна точка на съотношението между субективност и обективност репортажът се намира между новината и коментара” [10].

Жанрът журналистическо есе включва елементи от персоналното есе, мемоарите, пътеписите, биографията и др., но все пак най-ясна е връзката между журналистическото есе и репортажа/фичъра в англоезичната традиция. Журналистическото есе е най-добре представено в The New Yorker, The Atlantic Monthly, Harpers, както и в списанието Creative Nonfiction. Пример за литературно журналистическо есе е историята, разказана от Норман Мейлър в „Смъртта на Бени Парет” [11].

 

Смъртта на Бени Парет – Норман Мейлър

 

Парет беше кубинец, гордостта на  клуба, защото беше шампион по бокс в средна категория. Неговата необикновена способност беше да поема юмручни  удари. Стилът му на боксиране беше да поеме три юмручни удара с главата си, за да нанесе обратно два. В края на десетте рунда  той все още беше кукуряк, а неговият опонент имаше вече главоболие. Но в последните две години, в над петдесет боксови мача, той понесе няколко сериозни загуби.

Този мач  беше съдбоносен. Грифит спечели повечето от началните рундове, но Парет го нокаутира в шестия рунд. Грифит не успяваше да се изправи, но накрая го направи, съвзе се и преди края на рунда отново взе надмощие над Парет. Тогава Парет започна да губи. В средата на осмия рунд след един удар се обърна с гръб към Грифит, направи три измъчени крачки встрани. За шампион му отне твърде дълго време и усилия да се обърне. Това беше първият намек за слабост, която Парет някога е показвал, и би трябвало да се срамува от това, защото през цялото време  водеше остатъка от мача сякаш искаше да демонстрира, че може да понесе повече бой, отколкото всеки друг може да понесе. В дванадесетия рунд Грифит го удари. Парет се оказа притиснат в ъгъла. Опитвайки да се отдалечи, лявата ръка и главата му се заплетоха в горното въже на ринга. Грифит дебнеше като котка да улови големия боксов плъх. Нанесе му осемнайсет удара с дясна ръка на едно и също място, действие, което отне може би три или четири секунди. Грифит изтръгна от себе си  яростен вик, докато атакуваше. Дясната му ръка изплющя като мотовилка, спраскала се в картера, или като бейзболна бухалка, пръсваща тиква. Стоях на втория ред откъм този ъгъл – те бяха на не повече от десет стъпки от мен и като всички останали присъстващи  бях хипнотизиран. Никога не бях виждал мъж да бие друг толкова силно и толкова много. По лицето на рефера пробягна съчувствие, сякаш някакъв спазъм премина през него и след секунда той скочи върху Грифит, за да го издърпа. Действие на смел човек. Грифит беше неконтролируем. Треньорът му изскочи на ринга, след него и мениджърът му, и масажистът, четирима души, придружаваха Грифит, но той беше извън кожата си, беше напуснал духом Залата, беше отново гангстер на улицата. Ако се беше освободил от треньорите си и рефера, щеше да скочи върху Парет и да го смели.

А Парет? Парет умря прав. Пое осемнайсет удара сякаш това се случва на някого, присъстващ само духом на събитието. Смъртта му засегна и нас. Във въздуха витаеше странно усещане. Парет все още беше върху въжетата, в клопка както преди, върху лицето му се изписа полуусмивка на съжаление, сякаш казваше „Не знаех, че ще умра точно сега”, и изведнъж  главата му се килна назад. Смъртта премина като дихание. Той умираше. Докато си отиваше, крайниците му увиснаха и той се свлече бавно на пода. Падаше по-бавно отколкото някой боксьор някога е падал, потъваше като огромен кораб, който се обръща настрани и се плъзга с всяка секунда към гроба си на морското дъно. Докато се свличаше, звукът от ударите на Грифит ехтеше в умовете ни  като тежка брадва, забиваща се в човешка плът.

превод: Андреана Ефтимова

 

От текста на Норман Мейлър става ясно, че разбирането за журналистическо есе в англоезичния свят се разминава с очакванията, които предизвиква наименованието на жанра в България. Нещо повече – този жанр предизвиква дискусия отвъд океана за границите между журналистиката и литературата, между факта и измислицата.

Акцентът при англоезичното журналистическо есе пада върху това, че разказът се гради върху реална история, върху факти. Един от представителите на нонфикшъна, Джон Хърши, споделя: „всички ние имаме нужда да се подчиним на две правила. Писателят трябва да измисля. Журналистът не трябва да измисля”, и хвалейки Том Улф, предполага, че „квази-фикционалният метод позволява на Улф да бъде и в двете роли” [12]. Не всички изследователи приемат обаче без съмнения документалната истина в нонфикшъна, наричан още „персонален журнализъм”, „нонфикшън с литературна цел”, „паражурнализъм”, „литература на факта”. Един от тези скептици е С. Браун, който цитира мнение на Д. Макдоналд „Паражурнализмът... копеле, което експлоатира авторитета на факта в журналистиката и свободата на литературата” [13]. Той коментира възможността на представителите на новата журналистика да се оправдаят при евентуална критика. Ако се атакува литературната им компетентност, ще отговорят, че описват реално събитие и са верни на фактите. Ако обаче ги хванат във фактологични неточности, ще отговорят, че пишат за удоволствие и забавление и че читателят изисква от тях да са писатели.

Независимо от моралните въпроси за това, дали креативният нонфикшън е журналистика, журналистическото есе не е познато у нас такова, каквото е в англоезичната преса. Есето в българския печат се сближава с публицистичната статия по стремежа си към въздействие върху адресата – морално, естетическо, емоционално и пр. И е схващано като свободен от композиционни конвенции жанр. Оригиналният подход към темата и към изграждането на текста са повече от задължителни. А наративността изобщо не основен принцип, върху който се гради текста на журналистическото есе у нас. Единственото условие, за да бъде едно есе определено като журналистическо, е злободневността на темата и позоваването на актуални явления от обществения живот. А това според много автори всъщност е основна характеристика и на публицистичните съчинения. Ето един пример за журналистическо есе, построено във фрагментарна композиция:

 

Новите хъшове [14]

Любослава Русева

 

Денят ми започва с „Фейсбук“. А днешният се очертава особено щастлив, защото имам 23 покани за приятелство и 47 покани за групи. За две години в социалната мрежа това е първият ми рекорд! Приемайки поканите, приятелите ми стават 984, което означава, че още утре мога да събера 1000. Нина вече ги е събрала. Гледам даже, че през нощта са станали 1014. От тях 56 души харесват статуса й „Пия сокче“. Аз също натискам бутона „харесва ми“, понеже имам да й връщам – вчера тя хареса моя статус „Отивам на кафенце. Честит понеделник!“

Не мога да си представя, че 40 години съм живяла без „Фейсбук“! Децата ми отглеждат трето поколение кози във „Фармвил“, а аз още се уча как да работя с настройките за сигурност. Настройките са много важни, защото някой може да те включи без твое съгласие в групата „Да спрем катастрофите по пътищата!“, която е конкурентна на собствената ти група „Долу катастрофите по пътищата!“

Най-много във „Фейсбук“ ми харесват каузите. Аз поддържам 436. Е, помня само някои, но човек може ли да запомни всички каузи, за които се бори? Най-любими са ми „Да свалим тройната коалиция от власт!“, „НЕ на Станишев!“, „Гоце – вън!“ и „Да помогнем на отец Иван от Нови хан!”. Веднъж някой се заяде, че тройната коалиция начело със Станишев била паднала от власт преди повече от година. Има ги всякакви, но ги неутрализирам с ехидни коментари „хехехе“ и „уахаха”. Все пак някой ден може и да прескоча до Нови хан, за да видя къде точно се намира отец, хъм, забравих му името.

Засега не съм измислила своя кауза. А бившият ми съученик Спас вече има 48! Най-успешната му е „Обзалагам се, че мога да събера 1000 души в защита на белоглавия лешояд!” Не се шегувам – събрал е много повече. Новата му кауза „Да останем българи!” също, казват, била сполучлива. Той обаче явно е блокирал достъпа ми до профила си, след като отдолу написах: “Искам бахур, джумерки, гроздова, тъпани, зурли, кючеци, риалити шоута, силиконови цици, дайрета, конкурси с мокри фанелки, Азис в прозрачни рокли и мазни политици да ми обясняват к`ви сме европейци. Искам мангизи, ядене и пиене и басейн, пълен с кюфтаци и печени пилета и чевермета, а аз наоколо да плувам, дъвчейки и слушайки чалга.”

Впрочем това, което написах, беше свито от един форум. Във „Фейсбук” можеш да постваш всичко, без да цитираш. Поствала съм Чърчил и Граучо Маркс, Уди Алън и Хайдегер, и никой досега не ме е хванал. Последната ми инсинуация в стил реконтрадезинформация мина с главоломен успех. Бях пуснала статус:  Днес в България съществува всеобщо чувство за безсмислица. Всичко протича под чудовищния знак на живота ден за ден. „Невероятно прозрение!” – беше коментарът на Илия. „Не може да се каже по-точно за днешния ни хал!” – добавяше Петър. Още 137 души бяха „лайкнали”… откъса от есе на писателя Георги Марков, излъчено на 26 януари 1972 г. по “Дойче веле”.

„Какво има за вечеря?” – пита петгодишният ми син. „Пица” – отговарям с раздразнение. Току-що съм се прибрала от работа и с нетърпение отварям „Фейсбук”. „Пак ли пица?” – лигави се синът ми и ме вбесява още повече. „Яж и не ме занимавай!” – просъсквам, докато коментирам статуса на най-добрата си приятелка Марина: „Харесссвааааммм парфюмммм ооохххх коооолко многоооо”. А, да, във „фейса”, както казваме старите кучета, пунктуацията няма значение.

Как наистина съм живяла преди това? Чак сега си давам сметка, че съм била доста самотна. Смътно си спомням, че самотата се запълваше с четене, както и че последното нещо, което ми направи впечатление, беше едно изречение. То събираше всички страници от дневниците на Надежда Манделщам, съпруга на поета модернист Осип Манделщам. Събираше времето на репресиите, когато повечето руснаци чакали да им се случи неизбежното. Събираше това чакане – на камионетката, на „безследното изчезване”, на края, в две думи. Изречението беше: „Москва лежеше.“

Братовчедка ми Милена, която от десет години живее в Израел, е постнала на Стената ми статия за нашето поколение, на 40-годишните. Излязла била в български всекидневник. „Видя ли – всички емигрирахме, но някои по-успешно!” – кикоти се идиотката.

Въпросната статия, оказва се, е написана от мой приятел, с когото също се виждаме основно във „Фейсбук”. „Наборът на 40-годишните избра спасяването поединично – разсъждава Иво. – Мнозина скочиха от кораба “България”, някои доплуваха до спасителни брегове, други се издавиха.  А тези, които останаха, приличат на ватерполисти, които с ръце и крака се борят за топката в басейна на лайнера, но индивидуалните им усилия никак не влияят на курса на кораба.” Иво ни нарича поколението – дезертьор. Замислям се, но съвсем за кратко, защото се заглеждам в клипчето на MorphineBuena”. Постнал го е Чочо. Наистина е яко.

Със съпруга ми не си говорим. Пишем си във „Фейсбук”. Днес ми е изпратил съобщение: Довечера. „Хъшове“. Сашо Морфов. Народен театър. Ще те чакам отпред.

Български емигранти бродят из Браила. Когато пада нощ и никой не ги вижда, надраскат по стените FUCK THE SULTAN! и САМО ЛЕВСКИ! В кръчмата на Странджата веднага се разполагат около масата и надигат чашите с вино. Мързеливо започват да играят дартс. Една стреличка уцелва мишената – нарисувано човече с тънки извити крачета и голяма чалма. Уцелва го право в нарисувания тумбак.

Докато  гледам постановката, все си мисля дали търсенето на приятели във „Фейсбук” чрез електронната ми поща е постигнало успех. „Защо Деси не приема поканата ми за приятелство?” – чудя се в антракта. Съпругът ми пуши отвън и не ми обръща внимание. Не си говорим, откакто се засякохме във „Фейсбук”. Аз – като Femme Fatale със снимка на Моника Белучи, той – като Хавиер Бардем. Изпратихме си клипчета от семеен пикник, от които всичко стана ясно.

Заспивам. Сънувам първото явление на „Хъшове”.

Статусът на Хаджият: Аз предлагам, господа, да прегърнем комуната. Да станем комунисти! Няма богати, ни сиромаси; всичко ще делим наравно. Приемате ли?

Дерибеев, Попчето, Македонски, Бръчков и Владиков харесват това

Странджата добавя коментар: Фасулът увря. Яжте, песоглавци недни: додето е жив Странджата, може да гладувате, ама няма да умрете отглади )))

Дерибеев, Попчето, Македонски, Бръчков, Владиков и Хаджият харесват това

Странджата изпраща покана на 34 свои приятели за участие в групата „Ние сме хъшове; нашата храна е идеята, народната идея“.

Дерибеев, Попчето, Македонски, Бръчков, Владиков, Хаджият и Мравката се присъединяват към групата

Хаджият добавя коментар: Долу народните изедници!

Мравката добавя коментар: Да живеят сиромасите!

В 7 сутринта изпращам дъщеря си на училище. Връщам се на бегом, за да вляза във „Фейсбук”. В хъшовско настроение съм и ще напиша нещо разтърсващо. Нещо, което да лайкнат повече от 300 души. Какво обаче? Какво да измисля?!

Хвърлям поглед към библиотеката. Ще свия нещичко от „Сто години самота”, която четох в единайсти клас. Отварям наслуки.

- Какъв ден е днес?

Аурелиано му отвърна, че е вторник.

- Така си мислех и аз – рече Хосе-Аркадио Буендия. – Но изведнъж разбрах, че продължава да е понеделник, както вчера. Виж небето, виж стените, виж бегониите. И днес е понеделник.

Постнах диалога и доволно добавих коментар. „Отивам на кафенце. Честит понеделник!”

Сп. „Плейбой”

 

Водещ принцип при избора на фреймове, реализирани във фрагментите, е асоциативният принцип. Иронията се крие в избора на истории от всекидневието, които характеризират явлението Фейсбук чрез абсурдите, които то създава в общуването. Във всеки фрагмент се реализират описателни, наративни, информационни, апелативни и дори аргументативни техники при изграждането на микротекстовете.

Очевидно е, че съвсем не е задължително есето в журналистическата сфера у нас да е аргументативен текст. Тогава кои са жанровете, които ще сме подготвени да създаваме, ако сме овладели аргументативната техника при изграждането на текста? За какви журналистически жанрове ни подготвя овладяването на академичното есе?

 

Жанрове на интерпретативния дискурс: коментар, статия, рецензия

От прегледа на схващанията за журналистическото есе в англоезичната литература се разбира, че това е жанр, който се различава съществено от академичното есе. Ето защо обучението по аргументативно писане не може да е подстъп към обучение в писането на подобен тип наративен текст. По смесването на документално и художествено начало, по събирането на информация и разследването на фактите журналистическото есе се изравнява с фичъра. От схващанията за журналистическото есе у нас пък става ясно, че есето е свободен текст, в който не е задължителна нито наративната, нито аргументативната техника, няма композиционни регламенти, изисква се оригинален подход в мисленето и към организирането на текста.

Затова ползите от писането на академично есе в журналистическите специалности трябва да се търсят в друга посока. Тази посока би трябвало да са  интерпретативните жанрове като коментара, уводната и проблемната статия, персоналната колонка, дори рецензията. Уменията за аргументиране се разгръщат и в диспута. Основата на тези жанрове е тълкуването на фактите и доказването на мнения. Информацията, която ни залива от телевизията и радиото, изисква изследване и оценка в печата.

Коментарът, статията, рецензията са жанрове, в които доминира мнението на журналиста. Там, където има мнение, трябва да има и доказателства, за да може твърденията да прозвучат убедително. Според някои автори коментарът открива дискусия по дадена тема, разкрива нов обрат, дава окончателна оценка [15]. Една е обединяващата основа на тези текстове – доминиращата дискурсна техника разсъждение (аргументация). За тези текстове важи в пълна сила всичко казано по-горе по повод на академичното есе. Ето една карта на композицията на коментарен текст от нашия печат, която демонстрира, че принципите при писането на коментар не се различават особено от правилата за писане на есе в академични условия.

 

Композиционна карта на коментар в рубриката „Лично мнение” на тема:

Тайни служби на квадрат ли режисират скандалите? [16]

Георги Лозанов

 

Увод

Има една хубава новина от последните дни - архивът на Държавна сигурност изцяло беше предаден на Комисията по досиетата, която доказа своята гражданска принадлежност.

Тоест най-после е "разжалван" и от притежание на силови ведомства става притежание на обществото. Това е най-сигурният начин да се прогони призракът ДС, да престанат вече да се чуват стъпките му нощем от тавана.

Да се прекъснат насажданите илюзии за континуитет между комунистическите и посткомунистическите тайни служби.

Нека пак припомним, че Държавна сигурност е изпълнявала функцията на политическа полиция, чиято основна цел е била да ограничи човешкото право на мнение, да санкционира отклоненията от идеологическата норма. И не толкова в публичната сфера, която и без това беше твърде добре "санирана", колкото в частната. Защото единствено там хората можеха да изрекат на глас недоволствата си, комунизмът беше общество на малките общности - семейни, приятелски, колегиални... Внедряването на агентите на ДС именно в тях трябваше да ги разруши отвътре, да отнеме последната територия на доверие и свобода.

 

Теза

Проблемът е, че и дълго след 10 ноември нашето общество не успяваше да се справи с тази разрушителна роля на ДС, да я извади наяве и да я изобличи. Опитите тя да бъде осъдена сякаш я възпроизвеждаха в загрижеността за справедливост много повече към виновните, отколкото към жертвите. В размахването на темата заради едни или други политически нужди и в захвърлянето й до следващата кампания.

 

Подтеза №1

Не можаха същински да се състоят нито моралният, нито функционалният дебат за ДС, не дадоха резултат или най-малкото той си оставаше 1:1.

 

Аргумент №1

Така е, защото обсъждането на въпроса до голяма степен се насочваше и доминираше от бивши агенти, които продължиха да имат централни публични позиции. Течеше едва ли не като посткомунистическа разработка на комунистическата ДС в следния парадоксален ключ. Първо архивите й бяха прочистени и фалшифицирани от нея самата, за да може после говорителите й да се възмущават как тя може да бъде оценена на базата на прочистени и фалшифицирани архиви.

 

Аргумент №2

Моралният дебат се спъна и от една по-лична гледна точка. Често агентите, оповестени публично от Комисията по досиетата, се оказаха близко в чисто човешки порядък. Появяваха се имена, с които вече си имал обща биография, споделял си ценности и преживявания. Далеч по-лесно е да осъдиш абстрактно ролята на Държавна сигурност, отколкото да пренесеш присъдата върху някого, когото наричаш свой приятел и не си пряк свидетел на неговите агентурни занимания. Пък и той може да е имал далече по-демократично поведение и риторика от тези извън списъците. Да е интелигентен, артистичен, добронамерен.

Така че моралният дебат за ДС беше провален от ДС, но отчасти и от нас самите.

 

Подтеза №2

Не е много по-различна съдбата и на функционалния дебат - за това какво представлява ДС в своите практики, връзки и трансформации.

Лансирани бяха поне три тези, които обаче независимо от доказателствата и аргументите бяха избутвани в зоната на ексцентричните мнения.

 

Аргумент №1

Първо, макар че Държавна сигурност е институционално отменена след 10 ноември 1989 г., тя се е съхранила като общност на взаимопомощ и неформални взаимоотношения. Като "лига на гузността" от масонски тип, която внедрява свои хора на ключови места и през персоналните им ангажименти упражнява паралелна тайна власт.

 

Аргумент №2

Второ, чрез рекета на пазените близо две десетилетия архиви тази структура влияе върху политическия живот в страната и тъкмо тя, включвайки се от самото начало в посткомунистическото дясно, "по сценарий" води до провалите му.

 

Аргумент №3

Трето, през нея минава формирането на силовите групировки по линията "червени капитали - спортни школи", които дават основата на капиталистическия елит на прехода, генеалогично го обвързват с ДС.

Така най-общо бившата репресивна машина на комунизма задава модела на един едновременно осъществен и сам блокирал осъществяването си демократичен проект на България.

 

Подтеза №2.1.

Има и две актуални теми във функционалния дебат за ДС. Първо, станалата наскоро видима мощна миграция на "героите от тихия фронт" в дипломатическите мисии, което "изнася" травмата на комунистическото минало в отношенията с днешните ни геополитически партньори.

И второ, натрапчивото подозрение, че един от централните скандали в държавата - "черната борса" на информация, събирана от службите, е предизвикан от ДС служителите, задържали се в тях. Че те са тайна служба в тайните служби.

Никога не съм подкрепял лустрацията по принцип, защото в историята поправителен няма.

 

Заключение

Но крахът на публичните дебати за ДС, както и поразителната способност на бившите й служители да се възпроизвеждат в условията на днешната демокрация предполага лустрационни текстове поне в някои специализирани закони.

Засега има такива само в медийния закон. Поуката от ставащото напоследък изисква те да се появят и в закони като този за дипломатическата служба или тайните служби. Особено пък за последните, защото има някакъв двоен цинизъм в това хора, съгласили се навремето да служат тайно срещу човешките права, сега да продължават да се ползват от прикритието на тайната служба.

И най-после изследването на архивите на бившата ДС трябва да даде отговор на въпроса кои от ключовите фигури, създали криминогенния профил на обществото ни, са били свързани с нея. Пък били те и покойници.

 

Коментарът показва дисциплинирано мислене, организирано във фреймове и реализирано в микротекстове по относително регламентираните композиционни изисквания за академично есе.

Формирането и усъвършенстването на умения за съставяне на аргументативен тип текст са от полза за журналистическата практика, в която интерпретативните жанрове се градят върху принципите на разсъждението. Логическите схеми при разсъждението са едни и същи независимо от съдържанието, което се влага в тях. Композиционните части на академичното есе са валидни и за коментара, статията, рецензията, персоналната колонка и личното мнение. Основните разлики на аргументативното есе и интерпретативните журналистически текстове са в подбора и източниците на информация. Докато есето не изисква особена прецизност при представяне на факти и събития, нито актуализирана осведоменост по дадена тема, то интерпретативните текстове в печата изискват точност, много добро познаване на конкретната ситуация,  проследяване на новостите около нея и разглеждане на информацията в контекста на случващото се в обществото и света. Дори и тези разлики не отменят ползата от писането на аргументативно есе, което създава навици за организиране на мисленето в логически схеми, умения за вербализирането на тези мисловни схеми в текста, знания за композиционните особености на аргументативните типове текст и пр.

 

 

 

Бележки:

[1] Господинов, Данчо. Есе: Правила и модели за писане. Критерии за оценяване. София: Труд, 2000, с. 12.

[2] Господинов, Данчо. Есе: Правила и модели за писане. Критерии за оценяване. София: Труд, 2000, с. 67.

[3] Господинов, Данчо. Есе: Правила и модели за писане. Критерии за оценяване. София: Труд, 2000, с. 69.

[4] Господинов, Данчо. Есе: Правила и модели за писане. Критерии за оценяване. София: Труд, 2000, с. 72.

[5] Георгиева, Маргарита и Ивелина Савова. Писмените ученически текстове: Втора част: Съчинения. София: Кръгозор, 2003, с. 211.

[6] Богранд, Роберт, Волфганг Дреслер и Станка Стоянова-Йовчева. Увод в текстовата лингвистика. София: Унив. изд. „Св. Климент Охридски”, 1995, с. 184.

[7] Георгиева, Маргарита и Ивелина Савова. Писмените ученически текстове: Втора част: Съчинения. София: Кръгозор, 2003, с. 239.

[8] Hood, Dave. How to Write a Literary Journalistic Essay? 2010. [cited 25.04.2011]. Available from:  http://davehood59.wordpress.com/2010/03/29/how-to-write-a-literary-journalistic-essay/

[9] Майер, Вернер. Репортаж и фичър // Граматика на журналистиката. София: ФЖМК, 1996, с.55.

[10] Майер, Вернер. Репортаж и фичър // Граматика на журналистиката. София: ФЖМК, 1996, с.74.

[11] Mailer, Norman. The Death of Benny Paret. 2011. [cited 25.04.2011]. Available from: http://www.perno.com/extras/essays/The%20Death%20of%20Benny%20Paret.htm

[12] Brown, Spencer. Between Journalism and the Essay // The Sewanee Review, Boston: The Johns Hopkins University Press, Vol. 89, 3 (Summer, 1981), p. 433.

[13] Ibid., p. 433.

[14] Русева, Любослава. Новите хъшове // Reduta.bg, 24.04.2011. [cited 25.04.2011]. Available from: http://www.reduta.bg/?p=616

[15] Майер, Вернер. Уводна статия, коментар, бележка // Граматика на журналистиката. София: ФЖМК,  1996, с.79.

[16] Лозанов, Георги. Тайни служби на квадрат ли режисират скандалите? // 24 часа, 10.01.2011.

 

Библиография:

 

1.                  Богранд, Роберт, Волфганг Дреслер и Станка Стоянова-Йовчева. Увод в текстовата лингвистика. София: Унив. изд. „Св. Климент Охридски”, 1995.

2.                  Георгиева, Маргарита и Ивелина Савова. Писмените ученически текстове: Втора част: Съчинения. София: Кръгозор, 2003.

3.                  Господинов, Данчо. Есе: Правила и модели за писане. Критерии за оценяване. София: Труд, 2000.

4.                  Лозанов, Георги. Тайни служби на квадрат ли режисират скандалите? // 24 часа, 10.01.2011.

5.                  Майер, Вернер. Репортаж и фичър // Граматика на журналистиката. София: ФЖМК, 1996.

6.                  Майер, Вернер. Уводна статия, коментар, бележка // Граматика на журналистиката. София: ФЖМК,  1996.

7.                  Русева, Любослава. Новите хъшове // Reduta.bg, 24.04.2011. Available from: http://www.reduta.bg/?p=616 [25.04.2011].

8.                  Brown, Spencer. Between Journalism and the Essay // The Sewanee Review, Boston: The Johns Hopkins University Press, Vol. 89, 3 (Summer, 1981), p. 433.

9.                  Hood, Dave. How to Write a Literary Journalistic Essay? 2010. Available from:  http://davehood59.wordpress.com/2010/03/29/how-to-write-a-literary-journalistic-essay/ [25.04.2011].

10.               Mailer, Norman. The Death of Benny Paret. 2011. Available from: http://www.perno.com/extras/essays/The%20Death%20of%20Benny%20Paret.htm [25.04.2011].

 

 

 

Цитат-формат (Suggested Bibliographic Citation):

                       

Ефтимова, Андреана. Аргументативното писане в журналистическите жанрове: есето // Медии и обществени комуникации. Изд. УНСС / "Алма комуникация". 2011, № 10. Available from: [www.media-journal.info]

 

Контакт (Contact):

e-mail: aeftimova1971@abv.bg

 

 

 

дата на публикуване: 18.05.2011, Сряда, 12:44
прочетена: 26537 пъти
Принтирай E-mail
Коментари 0 коментара

Име:

E-mail:

Коментар:


Въведи код: