Ще започна с пример от „Биг-ВИП Брадър”, последното засега риалити шоу на български екран, което гледахме през 2012 г. по „Нова телевизия”. По принцип „Биг Брадър” и култура са две трудно съпоставими неща, но мисля, че като отправна точка за моите разсъждения по темата за фастфуд културата и медиите (Интернет) примерът е подходящ.
Става дума за една от участничките в шоуто – Златка Димитрова от Бургас (Черната Златка) и нейното представяне в мисията „Великите географски открития”. Тя трябваше да напише шест столици на европейски държави и се провали с гръм и трясък. Оставям настрани предположението, че случаят може да е нарочно нагласен от продуцентите, но така или иначе той предизвика масови негативни реакции сред зрителите. В смисъл колко неграмотна в културно отношение е Златка.
Кардиналният въпрос, който си зададох във връзка с тази, да я наречем, „културна неграмотност”, беше – а трябва ли Златка да знае наизуст европейските столици в епохата на Интернет и Гугъл? Тя можеше просто да извади от джоба си своя смартфон и на секундата да отговори точно и достоверно. Както всички се убеждаваме всеки ден, смартфонът вече се е превърнал в швейцарското ножче за съвременния начин на живот. В подкрепа на Златка и Гугъл мога още да кажа, че моето поколение в училище се мъчеше над таблиците за умножение и делене, вадеше и събираше числа наизуст, а поколението на децата ми учеше математика с „Елка” в ръка. Помня, че първоначално учителитедори забраняваха те да носят „Елките” си в час, но после се примириха и приеха промяната в „математическата култура” на учениците. Да не говорим, че децата ми и на пазар започнаха да ходят със същото модерно за времето си съоръжение.
В по-широк план, като загърбим конкретните „екзотични” примери, пред цивилизованото човечество отдавна стои проблема за разбираната в най-широк план култура чрез медиите (Интернет). Казано образно, какво да правим с швейцарското ножче? Дали да го носим винаги със себе си или да го оставяме вкъщи за в случай, когато ни потрябва?
Общо взето, мненията по проблема на „за” и „против” са разделени почти по равно. Групата на песимистите говори, че ако не упражняваме ума си, ще я докараме до дигитална деменция. Групата на оптимистите обратно, с възторг се уповава на светлото бъдеще, очертано от Гугъл, от различните блогове и сайтове, от уникалната възможност за взаимодействие на Уеб 2.0.
Моята лична позиция е някъде по средата. Не съм нито песимист, нито оптимист. Отчитам предимствата да получа бързо и лесно културната си информация чрез медиите (Интернет), но се опасявам, че това не е информацията, която може да направи действително хората културни същества. И понеже съм от по-старото, четящо, Гутенбергово поколение, не мога да не спомена за уникалната култура със знак минус на Чичиков, героят от „Мъртви души” на Гогол, която се състояла само в прочетените афиши по улицата. С терминологията на новото време, на нашето време, тази култура може би трябва да се нарече „фастфуд култура”.
Има още една опасност. Медиите (Интернет) предлагат, т.е. разпространяват култура, сътворена преди тях, но далече по-важно е да разпространяват собствена култура, адекватна на медийния в комуникационно отношение 21. век. Безспорно специално днес, в епохата на обхваналата ни отвсякъде дигитализация, Мрежата създава една нова, мрежова форма на мисленето. Оттам и на културата. Любопитно е обаче, че тази нова форма на мислене все още не дава плодотворни резултати в оригиналното творчество, например, за Интернет - водещата медия в дигиталния свят. Знаем, че технологията изпревари творчеството, но времето минава, а творчеството продължава да се опира на старите си културни основи.
Като доказателство ще посоча двата най-известни до момента експеримента в световен план чрез iPad да се създаде собствено преса-съдържание за Интернет. Двата експеримента са с месечното списание „Project” на Ричард Бренсън, започнало от декември 2010 г. и с всекидневния вестник „The Daily” на Рупърт Мърдок, тръгнал от февруари 2011 г. Термините „списание” и „вестник” употребявам условно, тъй като идеята е била да се създаде съдържание и форма, които не са нито списание, нито вестник, а съвършено ново Интернет издание, което още няма име. За съжаление, поне засега, начинанието няма успех – нито революционен по отношение на съдържанието и формата, нито тиражен успех, ако мога пак условно да употребя думата „тираж”. Причините за неуспеха медийните изследователи, чиито мнения съм имал възможност да прочета, свързват с неадекватното за Интернет съдържание и с отсъствието на потребители, които са готови да платят. Подчертавам, че става дума за издания, които нямат печатен или онлайн аналог. Между другото, в края на 2012 г. Мърдок се предаде и прекрати експеримента с “The Daily”.
Какво разрешение е възможно да очакваме? Проблемът никак не е за подценяване, защото може да има ужасяващи последици, особено за нации като нашата. По мое мнение деформацията на националната психика и промененото ни съзнание след петвековното турско робство, дори да изключим всичко друго след това, са факт, например, който още дълго трябва да чакаме, за да бъдат преодолени, ако изобщо е възможно... Не знам колко души в България са обърнали внимание на данните от проучването „Езиците в европейското информационно общество”, направено през 2012 г. от Европейската мрежа за върхови постижения МЕТА-NET. В нея членуват 60 изследователски центъра от 34 страни, сред които е и Институтът за български език „Проф. Любомир Андрейчин” към БАН. Най-високите оценки в проучването са за ресурсите на английски език. За нас констатацията е, че българският език е заплашен от „дигитална смърт”. Четирите категории на проучването са: автоматичен превод, обработка и синтез на реч, анализ на текст и общо състояние на езиковите ресурси. За да няма недоразумение ще отбележа, че езикът е в основата на културата. А за да няма недоразумение и по отношение на България, ще оповестя едни подобни нелицеприятни данни от ведомството на министър Сергей Игнатов, обявени също през 2012 г. Внимавайте – 40 процента от 16 годишните българи са „неграмотни” и изостават до 3 години спрямо своите връстници в Европа. При неграмотност, каквото и да означава това, не може да се говори за култура, мисля, че е ясно на всички.
В тази насока, за последствията от „културната неграмотност”, ще дам още един по-особен пример. Неотдавна, съвсем случайно, без да имам специални интереси в тази област, се зачетох в научното изследване на Ричард Докинс „Доказателствата за еволюцията” (преведено на български), от което с изненада, поне за мене, научих, че 44 процента от американците през 2008 г. отричат еволюцията и смятат, че Бог е създал човешките същества. При подобно проучване за Европа на „Евробарометър” от 2005 г., 50 процента от българите вярват в еволюцията, 21 процента не вярват и 29 процента нямат отговор на въпроса. След нас са само турците, при които едва 27 процента вярват в еволюцията (Турция е включена сред европейските страни заради стремежа си към членство в Европейския съюз). Както виждате по-добре сме от американците поне в едно нещо, но неграмотността, за която сигнализира Министерството на просветата, явно не е измислена, а жестока реалност... За сравнение, в проучването на „Евробарометър” на първо място са Исландия и Дания с 85 процента убедени в еволюцията на човешкия род. Колкото и да е неприятно да го кажа, явно у нас българите черпят научни и исторически познания повече от семейство Флинтстоун, отколкото от някой образователен източник!
Според мене, въпреки всичко, на подобни данни не трябва винаги да гледаме откъм трагичната им страна. В цивилизованите общества от край време е имало разделение по отношение на образовани и необразовани хора, разделение по отношение на досега на хората с културата. Ще има и в бъдеще. Ще има дори в „сияйните” дигитални времена. Убеден съм в това, макар и да не звучи много демократично. Виждам нещата в развитието на културата чрез медиите (Интернет) по посока на два вида културни потребители – потребители с интелектуални претенции и потребители без интелектуални претенции.
За да съм ясен ще дам отново пример от Съединените щати. Трябва да отбележа, че не съм някакъв ревностен поклонник на американската култура, но тяхното общество в дигиталните си стремежи е преди другите общества и поне на този етап е удобно за сравняване на критериите:
Този път ще се спра на експеримента, който направи през 2011 г. прочутото литературно списание „The New Yorker”, когато пусна своя iPad версия. Тя събра сто хиляди абонати, което не попречи книжният тираж да си остане твърдо на един милион абонати. Обяснението за неравномерното разделение е интересно и почива на базата на разделението между потребители със и без интелектуални претенции. Просто списанието предлага текстове за четене без много мултимедия и интерактивност, отчитайки литературните интереси на своята аудитория с интелектуални претенции. Затова и не пускат „The New Yorker” онлайн в Интернет за всички, а го насочват само за iPad, чиито собственици са с профил, аналогичен с профила на традиционната аудитория на изданието. Тези собственици са с годишен доход над 100 хиляди долара, с добър интелектуален потенциал, не искат игри, не желаят да гледат филми. Възможно е дигиталният потребителски успех на „The New Yorker” срещу неуспеха на „Project” и „The Daily” да се дължи именно на неразбирането за интелектуалното разделение, тъй като „Project” и “The Daily” за разлика от „The New Yorker” са масови издания.В този план се сещам за еднавеликолепна корица на списанието от октомври 2011 г., на която в типичния за техните корици рисувателен стил е изобразен Стив Джобс в момента, когато Свети Петър го отмята на таблета си, преди да влезе в по-добрия свят. Една интелектуална закачка, която определено не е за „културно неграмотни” читатели.
Не искам да бъда краен и в заключение ще отбележа, че въпреки моята позиция за интелектуалното разделение, не отхвърлям всякакво друго бъдеще за културата чрез медиите (Интернет). Само едно отхвърлям – превръщането на Интернет в мит. Може би е вярно, че съвременните хора днес живеят в Интернет, като само отвреме-навреме гледат новини по телевизията, но пък да се кланят пред Интернет като пред идол е вече прекалено. Митът в съзнанието на хората по принцип не подлежи на промяна, а това може да бъде много опасно и деградивно за натрупваната по този начин култура. В такъв смисъл никак не ми харесва, например, ширещият се лозунг “Internet ruls the world” („Интернет управлява света”). Най-малкото, не Интернет, а всички ние чрез Интернет управляваме света. Да не говорим, че точно такива лозунги правят митовия статус на Интернет.
Цитат-формат (Suggested Bibliographic Citation):
Михайлов, Владимир. Фастфуд култура и медии (Интернет) // Медии и обществени комуникации. Изд. УНСС / "Алма комуникация". 2013, № 15. Available from: [ www.media-journal.info ]
Контакт (Contact): vmihaylov@bgcell.net
дата на публикуване: 23.01.2013, Сряда, 10:28
прочетена: 7286 пъти