Журналистика

 The politics in the modern states and mass societies is no longer possible without mass media. The power that they possess is topic of variety debates in public and scientific discourse. The conception of media as the fourth power has been also widely recognized. The article describes the dimensions of media power and for this purpose different points of views on the perceptions of the power that they possess and exercise are collected and analyzed. On the other hand are the questions about their independence and susceptibility to pressure from the political power. The purpose of this research is to consider and to examine the interwining power and interests influencing on the medias, and respectively influence of the media on the politics. Without pretending a comprehensive research has been done, different points of views and perceptions are collected and cited in order to help to answer the question if the media are power or are the media belong to the power.

Съвременният свят е свят на медиите, подчинен на властта, издигащ в култ политиката, демокрацията,манипулирането и гражданското общество, свят живеещ по правилата на медиите. Темата за средствата за масова информация определено провокира мисленето, и най- вече подтиква да се потърси отговор на въпроса, кои са медиите и какво представляват. Изхождайки от факта, че те са тези, които обясняват на обществото случващото се и това, че с тях ще се съобразява мнозинството от хора, то може да се каже, че медиите са тези, които днес моделират обществения живот.

Средствата за масова информация могат да бъдат разглеждани като елемент от политическата структура на едно общество.  Като част от информационната система, медиите днес са издигнати в ранг на иституция, защото те са критерия за свободата и демократичното развитие на едно общество и за висотата на това общетво. Реалната им значимост в живота се засилва и те са част от ежедневието на хората. Появата на медиите е резултат на обективни социални потребности.Човекът по своята същност е социален и комуникацията е методът, чрез който той се социализира. [1]Бързото и широко разпространение на средствата за масова комуникация промениха ежедневните навици на един все по-голям брой хора. За Едгар Морен средствата за масова комуникация са причината за появата на една Трета култура - наред с класическата и националните. За него ”тя не е и не може да бъде разглеждана като единствената култура на 20 век, но е истински масово и ново течение, което поставя пред всеки проблемите на първата универсална художествена култура в историята на човечеството”.[2] Всъщност масовата комуникация е настъпила с появата на журналистиката, откриването на радиото и впоследствие на телевизията. Върху властта, която масовата комуникация упражнява, учените дебатират оживено, но че подобна власт се случва е ясно демонстрирано. Например самият вид на един човек от екрана на телевизора предизвиква модели за подражание. [3]

Всепризнато е схващането за медиите като ”четвъртата власт” в държавата. В тази връзка отговорността през тях е огромна. Защото те не само трябва да информират, но са длъжни да го правят точно и коректно. Да отразяват реалната действителност напълно и безпристрастно, защото имат важна роля за оформяне на мнението на хората по различни теми и проблеми. Понятието ”четвърта власт” всъщност е точка за изследване на отношенията медийна – политическа власт. От 19. век насам постепенно се налага убеждението, че в средствата за масова комуникация е съсредоточена значителна власт. Според Джон Гълбрайд в съвременното общество тя все повече е власт над мисленето над хората.  Всички изследвания на ”четвъртата власт”показват, че като социална реалност тя има изключително динамична природа. Разкриват се и все по-нови технологични и организационни възможности медийната власт да се развива. [6] Метафората на информационната власт като ”четвърта”, е натоварена с функциите да бди над останалите три и като такава да гарантира тяхната независимост една от друга. В демократичните конституции тази роля е положена във формулата на гаранцията за свобода на словото и мнението. Тя се изпълнява успешно там, където разследващата журналистика или възможно неутралното пресъздаване на действителността са приоритет и основна цел на медията. Едно от големите постижения на демократичните общества е именно развиването на тези функции. Разкритието на политически, социални и икономически злоупотреби, корупция и скандали довежда до корекции върху системите на съответната власт, в която последните са били открити и извадени на публичното внимание. Изразът ”четвърта власт” се налага във Франция при аферата Драйфус. След войната между Франция и Германия, френският висш офицер Алфред Драйфус е обвинен, че е немски шпионин и че предавал на германците тайна информация от генералския щаб, с което допринесъл за загубата на Франция. Драйфус е осъден набързо, изхвърлен е от армията и заточен в Гвиана. Само благодарение на журналистическите разследвания и медийната кампания срещу процеса, организирана и платена от френски интелектуалци и общественици, се разкрива, че Драйфус е невинен. В основата на инсценираната истерия и процеса стои само една причина: Драйфус е евреин. Медиите са онези, които разкриват този случай. ”За щастие има една четвърта власт”, пише Емил Зола, ”която е в състояние да открива и коригира грешките, допуснати от трите секуларни власти...”. [7] В практиката не са рядкост и случаи, при които медиите могат да се превърнат в мощен двигател на политически промени. Така например, проучванията и разкритията на двама журналисти от ”Вашингтон Пост”, Вудуард и Бърнстейн, предизвикват скандала Уотъргейт и довеждат до оставката на президента Никсън в САЩ през 1974г. Ето как вестниците доказват, че медиите са ”четвъртата власт” - президентът е извършил безчестни действия, а те са го разкрили и направили достояние на милионите читатели на своя вестник. Нещо повече, журналистиката може да играе и ролята на коректив в действията на отговорните политически фактори и запознавайки обективно своите читатели с конкретни факти, да доведе до желаните, справедливи обществени промени.

Не по-малък по важност е случаят с драматичния срив на Християн демократическия съюз (ХДС) и падението на Хелмут Кол - един от най-големите съвременни държавници с неоспорими заслуги пред Германия и Европа. В основата му стоят разкритията на журналистаот вестник ”Зюддойче Цаутунг“ Ханс Лайендекер. Той публикува над сто статии, резултат на прецизни и подробни собствени разследвания около аферата с ”черните каси“ през 1999-2000 г., при която става известно, че ХДС, коалиционен партньор на ХСС, е приемал незаконни дарения от оръжейни концерни по време на управлението на канцлера Хелмут Кол. В телевизионно интервю неотдавна журналистът описва хронологията и механизма на разкритията.[8] Те не се различават от обстоятелствата, при които избухнаха и други политически скандали в Европа, като аферата ”Агуста”, следствие на която бе оставката на бившия генерален секретар на НАТО Вили Клаас или подмяната на Европейската комисия и нейния шеф Жак Сантер. [9] Макар и не така мащабни и популярни, но и в България са налице подобни случаи. Независимият депутат и заместник-председател на парламентарната комисия за борба с корупцията в 39. НС Минчо Христов споделя, че тази комисия предприема голяма част от проверките си тъкмо благодарение на журналистически публикации. Като особено скандална афера, предотвратена със съвместни усилия, той споменава проекта за софийски здравен холдинг, който е заплашвал да лиши софиянци от около 40 здравни заведения. Сред изброените от него примери по време на кръгла маса ”Медиите в демократичното общество” са също разкритията около магистрала ”Тракия”, софийската ”Топлофикация”, приватизацията на БТК, сделката с външния дълг. [10] Българската информационна среда обаче все още не реагира напълно адекватно на ценностите на демократичното общество, според МануелаМанлихерова. В книгата си ”Медии и елит” тя застъпва тезата, че все още тя остава подвластна на конюнктурите, на актуалните за момента, а не важни за бъдещето обяснителни механизми. А негативните тенденции, които отдалечават журналистиката от общественото мнение се забелязват на ниво медии и власт.[11]

 Диалогът медии–власт

 Факт е, че медиите се стремят към по-голяма власт, но освен това те са и филтър на истината, на мненията и оценките, на обясненията и аргументите. Те са призовани да бъдат коректив на властта, да изпълняват информационна, образователна и социализираща функция и в огромна степен да участват в процеса на формиране на обществено мнение, настроение и вкусове. Проблем възниква, когато медиите отидат отвъд тези дейности и престанат да ги изпълняват, когато партийната демокрация бива изместена от медийната демокрация. Затова проблемът за диалога медии и власт е изключително сериозен и той не винаги е такъв, че да помага за изграждане на едно демократично общество. Упражняването на власт, подчиняването на едни на волята на други е неизбежно в съвременното общество и ”нищо, каквото и да е то не може да се осъществи без власт”, пише в книгата си ”Анатомия на властта” Джон Гълбрайт. Значителна част от успешно упражняваната власт е зависима от манипулирането с общественото съзнание, което е опит за прикриването й. Като пример Гълбрайт посочва внушенията, че в една демокрация цялата власт принадлежи на народа.Интересни са въпросите в каква степен медиите се включват в новите властови структури. [12] За мнозина медиите са част от анатомията на демокрацията и съвременна демокрация без тях не е възможна, именно заради способността им да наблюдават властта. От друга страна обаче медиите стават средство на власт, когато властта ги използва за своите цели, поставяйки ги на място, където да не им пречат и вредят. От тази позиция, в която са поставени те, произтичат и много въпроси, свързани с това дали те все още са независима ”четвърта власт” и дали медиите ухажват властта, или властта тях.

 Властта намира успешен израз тогава, когато индивидът се подчинява на чуждите цели не само с желание, но и с чувство на достойнство. Върховен израз на власт, е разбира се, онзи случай, когато индивидът дори не подозира, че е контролиран. Обикновено в най-висша степен това е постижение на условната валст. Очевидно е , че печатът, радиото и телевизията имат достъп до нея. Следователно това трябва да е истинската съвременна възможност за проява на власт. [13]Медиите имат социална роля в различна степен. Те могат до говорят за дадени проблеми и да премълчават за други. Точно това ги превръща в нов тип власт. [14]

 Социологическите и философските теории за властта очертават по-богата схема от методологически предпоставки, които взети предвид, разкриват по-пълно определянето на ”четвъртата власт”. В теорията на социологията основната насока в развитието на това понятие е по пътя на извеждането му от представата за ролята на институциите в средствата за масова информация. Реализирането на информацията като социален комуникационен процес е общата основа на всяко властно отношение, което от своя страна е допустимо при наличието на добре функционираща комуникационна връзка, предаваща социалната информация. Според теоретика по въпросите на манипулацията Винфред Шулц, отразената в медиите действителност не отговаря на реалността, на това което наистина се случва по света. Мнението му е, че медиите представят един моделиран свят, който се превръща във фактическа реалност за аудиторията, ако тя няма достъп до други информационни източници. Една от многобройните констатации на Уилбър Шрам допълва твърдението на колегата му, като според него медиите не само имат социална роля, но и те всъщност представляват инструменти за контролиране на обществената температура. От начина, по който се представят новините зависи как хората ще разберат дадени процеси и как ще реагират на тях.[15] ”Средствата за масова информация никога не биха били наречени власт, ако не притежаваха способността да формират и преформират нашите представи според нужните някому за момента характеристики”. До такова заключение стига авторът на статията ”Заблужденията или още нещо за властта” Кирил Кирилов. Според него средствата за масова информация са наречени ”четвърта власт”,точно заради възможността им да променят представите на мнозинството хора по начин, който е необходим на една или друга социална група, разполагаща с реална политическа или икономическа, а даже и силова власт. [16]

 Джон Гълбрайт посочва може би най-точната мярка в разбирането за ”четвъртата власт”, според когото основният инструмент за принуда на организацията, от където черпят сили медиите е убеждението – социалното внушение. [17] Защото е факт, че медиите като цяло притежават способността да усилват образи, да придават мащаби и значимост на незначителните неща, но също така и да омаловажават много от важните събития. Медиите са манипулатори по условията на своето съществуване, тъй като изпълняват ролята на посредник между събитието и неговия повторен прочит.

 ”Манипулация” в широкия смисъл на думата означава човешката обработка на фактите и събитията, която обслужва моментните цели на обществения интерес.[18] Действителността се пречупва и трансформира през субективното съзнание, погледа и позицията на информиращия. Понеже съзнанието е важен компонент на източника на информация, недопустимо е да се говори за обективност в информационния обмен. ”Няма информация въобще, няма неангажирана, ”чиста” информация. Нейното съдържание винаги носи в себе си белезите и идеологията на своите създатели”. [19] Манипулацията чрез информация е една антагонистична всекидневна игра, която се играе по определени правила и не може да мине без жертви, отбелязва в статията си ”Всяка комуникация е и манипулация” Милена Цветкова.

Винфред Шулц и Елизабет Нойл–Нойман – теоретици на манипулацията развиват своя теория. Според нея манипулация има тогава, когато се прави опит за оказване на влияние върху аудиторията, без тя да усеща това и когато по този начин хората биват накарани да приемат схващания и действия нетипични за тях. Така те обективно стават зависими и се превръщат в обекти на манипулация. Според професора по социология Райнер Гайслер съществуват два типа манипулации. В първия случай определени прослойки и елити окупират медиите и дават информация, удобна за тях. А във втория вариант в обществото се формира аполитична масова култура чрез механизмите на пазарната икономика. Така политиците са свободни да действат по свои нагласи без обществото да е недоволно от тяхната работа.[20] С особено оживление научната общност посреща анализите на канадския професор Ноам Чомски във връзка с отклоняване на вниманието в масовите информационни процеси. Това отбелязва в статията си Милена Цветкова. И допълва, че в контекста на проблема”информационно манипулиране” интерес представляват изложените от него методи за подобно въздействие, в едно ”псевдо–демократично” общество, където ”хората трябва да бъдат държани настрана от управлението на собствените им дела, а средствата за информация трябва да са с ограничен достъп и под строг контрол”. [21]

 В разсъжденията си по темата, тя засяга въпросът и за друг вид манипулация, извършвана чрез медиите, а именно дезинформацията, като я определя като по-опасна от липсата на информация.”Масовият дезинформационен обмен е особено опасен, т. к. се представя като информационен, като естествен и нормален, чрез който се обменя едва ли не само информация”. [22] Изводът, до който Цветкова достига е, че в надпревара с времето и в търсене на сензация може да се изпусне истината. Отворен обаче остава въпросът случайно или умишлено се прави това, както и дали причините за това се дължат на наивност или небрежност или са по нечия поръчка. [23]

В разсъжденията си по темата директорът на в. ”Монд дипломатик”Игнасио Рамоне стига до извода, че днес няма нищо по-лесно от това медийните групировки да нападнат който и да било политик, но те почти никога не си позволяват подобно безцеремонно поведение спрямо представителите на икономическата власт, освен ако нямат пряк интерес от това. В интервю за сп. ”Тема” той допълва: ”Хората усещат, че въпреки наличието на толкова много медии, живеем във време на информационна несигурност, и то до такава степен, че научавайки дадена новина, въобще не можем да бъдем сигурни, че това е истина.“[24] Осмислянето на социалната роля на журналиста е също важен елемент от възможностите му за въздействие върху информацията, която предава.[25]Независимо от избраната роля на социален актьор с различна степен на социална активност в събитието, журналистът като представител на медийната институция властва над информацията със своите специфични възможности. Доверието, печелено някога от свещеника и в по-малка степен от учителя, днес се печели от говорителя или говорителката, изразяващи мнението на съответната организация чрез телевизията или печата. Това мнение застъпва Гълбрайт в разсъджденията си по темата и допълва, че позоваването на източника на доверие е универсално и автоматично: ” ”Прочетох го във вестника” или ”Видях го по телевизията”…Почти всички политически разговори започват с позоваване на едни или други коментари в печата или по телевизията. Тъкмо за въздействието върху общественото мнение на подобни новини става дума в повечето политически дискусии”. [26]

Медии и политика

Днес медиите и политиката са свързани, т.е. без медиите политиката няма смисъл. Връзкатамедии–политика винаги е била ключ към разбирането на процесите в обществото. Това мнение застъпва в статията си ”Свободата в квадратни метри” Тотка Монова. Според нея днес все по-често ставаме свидетели как разказите за света подменят света, а мега-наративите за страсти, емоции и конфликти създават усещане, че живеем и участваме в драмата, която медиите пишат с продължение всеки ден. [27] Между масовите медии и политиката съществуват комплексни взаимовръзки на влияние. Представянето, изобразяването на действителността е едната сфера, където политиката и медиите се срещат. Властта над общественото мнение и социално-политическите процеси e другата, в която двете системи се сблъскват или си сътрудничат.

Процесът на промени в политическата сфера пък рефлектира върху архитектурата на медийното поле смята Мануела Манлихерова. По думите й повече от 10 години българското общество се стреми към демократизация, но и става свидетел на рецидиви от тоталитарното минало. [28]За страдане от ”комунистически махморлук” в медиите говори в статията си ”Медии и медиен конструктивизъм: изграждане образа на комунистическия герой” Александър Христов. По думите му все още някъде имплицитно, а другаде непосредствено се усеща днешната наследствена обремененост на медиите в страните от Централна и Източна Европа. [29] По темата за функционирането на медиите по време на комунистическия режим разсъждава и Мануела Манлихерова, като акцентира на заместването на думата информиране с формиране ”журналистите трябваше да формират убеждения и позитивни нагласи към комунизма...Първостепенна журналистическа цел бе не да се показват новините, а да се предава желаната информация, предварително създадена от политическия елит”. [30] Не по-различно е мнението на Александър Христов: ”В съответствие с инструменталния характер на комунистическите медии отношението към журналистите е като към жреци-служители на официалната идеология. В България БКП гледа на тях като “отговорни идеологически работници, като на свои близки помощници””. [31]

От посочените примери става видно, че явен или скрит, натискът върху медиите продължава да съществува и че отношенията на журналистите с властта оказват своето въздействие върху предлаганата на аудиторията информация. Изводът, който се налага до момента, е че по време на комунистическия режим в страната медиите и журналистите явно са били заставяни да следват определен тип на работа, но днес можем да говорим за скрито въздействие върху тях. ”Скрито”, защото по смисъла на демократичното общество натискът, цензурирането и дезинформацията са недопустими. Факт е обаче, че се прилагат. С други думи промяната е привидна или се състои единствено във възможността за изказване на собствено и противоположно на съществуващото мнение, но отново не без застъпничество от едни или други заинтересувани, обвързани с определени политически и икономически кръгове лица– ”силните на деня”. Подобни са наблюденията на не един и двама изследователи на медийната картина у нас.Демократизацията, промените не отстраниха механизма за издигане чрез партийна принадлежност, смята Мануела Манлихерова. И допълва: ”Наблюдавахме и продължаваме да наблюдаваме бърза смяна на водещи ключови фигури. Това крие опасност от нестабилност на самите институции, защото смяната не е мотивирана от професионална некомпетентност, а от партийна принадлежност”.[32]”Сега собственици и редактори на медии и политици ни казват да казваме, че имаме свобода на словото и печата”, отбелязва в статията си ”NLPЗа медиите, славеите и гарвана” Георги Чалдъков. И допълва: ”На равнището на отделните медии обаче продължава диктатурата на цензурата, обслужваща правителства, политически партии и/или рекламодатели”.[33]

Всички тези мнения и особено последното са напълно в подкрепа на хипотетичния извод, до който се стига до този момент, а именно за налагането на „скрито” влияние върху медиите днес. Допълнения по темата се откриват в разсъжденията на Тотка Монова, която в статията си обръща сериозно внимание на процесите, съпроводили прехода и състоянието преди това.Един от проблемите на прехода според нея е внезапното спиране на централизираното ”производството” на герои и сюжети. [34] Според нея медиите днес нямат отношение към изграждането на нови социални отношения, които се налагат от глобализацията и новия век. И това тя счита, че е обективен резултат от специфичната медийна среда, която бившата партийна номенклатура с помощта на различни по вид посредничества създаде. В същата посока са и разсъжденията на медийния експерт Георги Лозанов, според когото в България няма медийна класа и медиите не са в състояние да упражняват своята невъзможна власт. Причината за това състояние според него се дължи на трите големи офанзиви на източване на властта им, като в случая той метафорично говори за преобръщането й в друга форма на власт; за използването й от други властови субекти за свои цели; за поглъщането на медийния дискурс от други дискурси. [35] Политическите функции на медиите в демокрацията, взаимоотношенията между обществото и медиите започнаха рязко да променят установените от векове позиции за свободния поток от информация при участието в изграждането на общественото мнение, за контрола и критиката над законодателната, изпълнителната и съдебната власт. До подобно заключение стига в разсъжденията си Владимир Михайлов. ”Специално медийният контрол върху трите независими една от друга демократични власти винаги е бил най-притеснителен за социалните, икономическите и управленските фактори, които не желаят делата им да излизат на светло”. [36]

 В този смисъл резонно е да се зададе въпросът за състоянието на демокрацията и степента на истинската й проява. И както вече беше отбелязано в оформилия се до момента извод, може да се допълни, че тя е привидна и изразена не в пълна форма.  Ако за период от време се вгледаме в определен отрязък от медийната картина, ще видим, че елитите у нас представляват едно затворено от кастов тип малцинство, което се стреми да манипулира и по този начин осуетява реализирането на демократичната идея.[37] ”За да спечелят медийното внимание и оттук публичното, политически лидери търсят начини за печелене на медийно благоволение, или търсят средства, чрез които да поставят медиите под свое влияние”. До такъв извод стига депутатът Иво Атанасов [38] а разсъжденията на Весела Илиева много точно допълват казаното. ”Голямо е изкушението у не един и двама политици, партии, организации и публични личности да се стремят да се сдобият с медийно внимание, но и с пряка медийна власт - чрез закупуването на издателства, телевизии, радиопредавания или участие в управителните медийни съвети и органи”. [39] Всъщност още от началото на преструктурирането на обществото по пътя на демократичните преобразувания медиите заедно с журналистическия елит започнаха да придобиват особено значение, припомня Мануела Манлихерова. ”Информацията, освободена от институционални и (не)формални контролиращи я механизми стана ускорител на промяната. Медиите много повече направиха за българската демокрация, отколкото се явяваха неин продукт. И тъй като медиите са стожери на обществото, всички политически сили насочиха вниманието си към формирането на новия медиен елит” [40]Това е причината и най-чести жертви да са журналистите според евродепутата Кристиян Вигенин, като в случая той визира ”журналистите с мнение, позиция, влияние”.[41]А случаите според него са десетки.Сходни, на моменти крайни, но при всички случаи подкрепящи досега оформилото се становище за влияние върху медиите от страна на различни заинтересовани икономически или политически организации са мненията, изводите и коментарите на няколко изтъкнати български журналисти и медийни експерти.

Поредното доказателство за това, че медиите в България упражняват без страх критическата си енергия, когато тя не е насочена към конкретен отговорен политически субект и са твърде плахи в отношението си към властимащите са част от резултатите на Лабораторията за медиен мониторинг на фондация ”Медийна демокрация”. По думите на ръководител проекти в организацията Орлин Спасов липсва знание за прозрачността на медийната собственост. [47]Според него свободата на медиите в България е в упадък, тъй като са налице широко разпространени практики на допускане на въздействие по линия на политиката и на различни икономически и финансови интереси. Трудно е днес да се установи кой кого контролира – дали медиите властта или обратното е мнението и на Иво Атанасов. В разсъжденията си той стига до оформянето на въпроса дали пък всички не са вплетени в ”мрежа от влияния между властовите центрове на обществото”. [48] Като отговор с положителен знак може да се определи мнението на социолога Кънчо Стойчев, според когото медиите са ”вътре във властовата формула на обществото и са сплетени във възлите на мрежата от финанси, управление и политика”. На базата на тези свои твърдения той стига до извода, че определението ”четвърта власт” е подвеждащо и създава привидност само за контролна функция на медиите. [49]Истината е че той не е единствения, който излага мнението си за постепенното изчезване на понятието. В тази посока са и изводите, до които достига журналистът Георги Коритаров. ”Най-напред загина понятието ”четвърта власт“. Сега говорим за тотален разпад на медиите като съвкупност“. [50]”Четвърта власт” в България вече няма и за евродепутата Кристиян Вигенин: ”Тя не е коректив, а глашатай на изпълнителната власт. Тя не мисли, а слуша. Тя не говори, а повтаря. Опитомяването е във финална фаза, до мачкане просто няма нужда да се стига. Но опитомяването не винаги понася добре”. [51]”Четвъртата власт” вече няма толкова голямо влияние върху обществото и според директорът на в. ”Монд дипломатик”Игнасио Рамоне, а катоосновна причина за все по-масовото недоверие към медиите той посочи тяхното комерсиализиране. ”Доскоро медиите имаха предимно обществена функция. Основната роля на четвъртата власт беше да коригира грешките на останалите три власти и да предпазва гражданите от тях. Строго се разграничаваха три вида медиатори: журналисти, PR специалисти и производители на масова култура. Днес големите медийни групировки съчетават всичко това в едно”.[52]

Властта, която притежават медиите, е тема на разновидни дебати в обществения и научен дискурс. Без значение от гледните точки, тази власт се разглежда единодушно като изключително голяма. Днес медиите са силаи това го доказват описаните случаи, когато те са използали властта си за филтриране на информацията в търсене на истината, за разследвания и като инструмент за обратна връзка между гражданите и управляващите. Но на преден план излиза и тяхната податливост на контрол и влияние от страна на властта, която сякаш не се е променяла през годините, а просто е изменяла формата си на проява. Това се потвърждава от изложените примери и отново се затвърждава, изведения вече извод за тяхната зависимост от политически и икономически фигури, поради наличието на практики за допускане на въздействие по линия на политиката и на различни финансови интереси.

 Масмедиите са основен източник на информация, а това означава, че придобиват огромно значение за нормалното функциониране на обществото. В условията на нарастващо информационно свръхпредлагане, медиите днес са изправени пред предизвикателството така да организират своите послания, че да улесняват публиката в нейната ориентация в потока от информация. Но по-важното в случая е теда се възползват от огромната мощ и сила, която имат в полза на обществото, да покажат че са медии, способни да предават картината на действителността, а не изкривеното й подобие, да разкриват несправедливости, корупционни практики, нечисти схеми в интерес на обществото. Още по-важна е обаче задачата им да открият пътя към независимост и да са единни при тълкуването на това понятие. В противен случай податливостта им на натиск от страна на властта ще става все по-голяма, зависимостта им от „силните на деня” ще расте и няма да се сложи край на оформилата се в последните години порочна практика да се нагаждат към действащото статукво.