Отзиви

   Културната идентичност е неясно понятие, твърди в книгата си „Културни идентичности в интеркултурен диалог” д-р Дияна Петкова. Тя може да се измери емпирично чрез принадлежността на културата към т.нар. висок/нисък контекст, монохромно/полихромно време, високо/ниско ниво на властова дистанция, колективизъм/индивидуализъм, мъжка/женска култура, високо/ниско ниво на избягване на несигурността, универсализъм/партикуларизъм. В изследването се поставят въпросите за разграничаването на индивидуалната и колективната идентичност, на социалната и културната идентичност. Според Дияна Петкова „колективната идентичност е по-обща категория, а социалната и културна идентичност са нейни производни субкатегории” (с. 19).  Твърде сложно е да се разграничи социалната от културната идентичност. Авторката предлага интегративен модел на идентичността, според който разликата между социална и културна идентичност се определя от доминантата на социалните или на културните характеристики в общността (семейни, класови, възрастови групи и по пол са по-скоро социални категории, а националните, етническите и религиозните групи – по-скоро културни). Социалната и културната идентичност са подкатегории както на колективната, така и на индивидуалната идентичност. Затова изследването разглежда идентичностната принадлежност на две равнища – на индивида и на социалната общност. Друго деление, което предлага авторката, е на колективната идентичност от първи и втори вид. Колективната идентичност от първи вид (традиционните идентичности) се основава на общия генетичен, расов, класов произход, общата историческа памет, общия език и религия, а вторият вид колективна идентичност (новите изграждащи се идентичности) включва новите транснационални и регионални идентичности (напр. европейската идентичност). В тази връзка Дияна Петкова формулира следната зависимост – че колкото по-мащабна става социокултурната общност, толкова по-неконкретизирана е колективната идентификация с нея и обратното, колкото по-малка е социалната група, толкова по-ясно дефинирана и отчетлива е колективната идентичност на членовете й.

   Изследвайки същността на културната идентичност, авторката се спира на примордиалния подход, подходът на социалния конструктивизъм, на деконструктивисткия възглед, на етносимволичния, интеркултурния, транскултурния  подход, всеки от които има принос в проучването на феномена „културна идентичност”. Освен това идентичността не е стабилен и окончателно завършен конструкт. Тя се трансформира и може да се регистрира в конкретна историческа епоха, в конкретния социален и културен контекст. Днес монокултурният контекст от предишни епохи се трансформира в мултиетнически и мултинационален културен плурализъм, а това оказва влияние върху културните идентичности. Културната идентичност се основава на три групи елементи: елементите на материалната култура, на духовната и менталната култура и пространствено-времеви елементи. Въз основа на тези елементи се конструира менталната памет, която е система, поддържана от членовете на една определена група, предавана от поколение на поколение. Тя е основен механизъм за културна идентификация и за противодействие на изменящия се културен контекст.

    В книгата е включена част, обсъждаща спецификите на интеркултурния диалог – процесите на съревнование и сътрудничество с „другия”, на интензифициране на контактите, на акултурация (промяна на идентичността в нова културна среда) и културна хибридизация (синтез на различни културни традиции), декултурализация на миналото и преизобретяване на общностната култура, на креолизация на общности и идентичности и др. Въвеждат се понятията за транснационална идентичност и транскултурност (това са етническите диаспори, попкултурите, социалните движения, религиозните общности). Концепцията за културното разнообразие намира израз в т.нар. Стъпаловиден модел на интеркултурната комуникация на Тинг-Тууми и Чанг (2005), в който се отразява нивото на осъзнаване на културните различия в комуникацията. Оттук идва и регистрирането на едни от най-сериозните проблеми в интеркултурния диалог – културната миопия (късогледство), обозначаваща вярата, че собствената култура е приемлива за всички останали, и етноцентризмът (свързан със стереотипите и предразсъдъците), издигащ собствената култура като по-добра от всички останали. Немалко филми третират тази проблематика („Ана и кралят”, „Ограда за зайци” и др.).Кризата на националната идентичност и съвременните й модификации, каквато е културната хибридизация, се обсъждат в главата „Отвъд националната идентичност”. Проследяват се някои от дебатите върху националната идентичност, като се обособяват три възможности за развитие на културните идентичности в постмодерното общество: упадък, възраждане (чрез трансформирането й) и замяна на националната идентичност с други „хибридни” идентичности (чрез създаването на транснационални и транскултурни идентичности, мултикултурализация на обществото и възраждане на религиозната идентичност). Дияна Петкова обсъжда новия модел за национална идентичност на Нидерландия, в който се повдигат въпросите за регионализма, за толерантността (прераснала в анархия според есето на Пол Шефер), за запазването на самобитността и характерологията на нидерландците, за религиозната осъзнатост (заплашващата ислямизация на нидерландската култура), за глобализма. Подобни са и въпросите, които изграждат модела на националната идентичност в САЩ. Единствената разлика при обсъждането на тези модели е, че пред нидерландците стои въпросът за европейската идентичност и идеята за „европейската нация”. Дали Европейският съюз може да стане федерална държава като САЩ, да се осъществи на базата на социалния договор като „Европа на нациите” или идеята за европейската идентичност да пропадне? Авторката се опитва да разсъждава над тези въпроси и доказва чрез анкета, че съществуването на европейската идентичност е осъзнато (по-малко от европейците и повече от американците) и дублира националните лоялности (при българите по-силна е европейската ориентация, а по-слабо изявено е националното им самосъзнание за разлика от финландците).

    В главата „Интеркултурни диалози и образи на другостта” се сравняват образите на културните общности, като се прави уговорката, че те са когнитивен и социалнопсихичен конструкт, „който е репрезентация на социалната реалност, но не е и самата реалност” (с.109). Серия от много интересни дописвания (за себевъзприятие, за готовност за приятелство и/или брак, за възприемането на съседа) очертават образа на „културния друг” у българи и финландци. Резултатите се групират в семантични класове – географско разположение и природа, реална или психологическа дистанция от съответната страна, култура и история, конкретни предмети (търговски продукти и марки), известни фигури или герои, антропологическо описание.

   В следващата глава на книгата се представя колективната аз-концепция. Чувството за застрашеност и по-скромното толериране на националността ни извън пределите на страната, както и намаляването на собствената отговорност при евентуален неуспех или провал са причините, поради които българите се самоопределят с негативни характеристики. Дияна Петкова провежда експерименти, измерващи силата на националното самочувствие, според които българите са горди най-вече от спортистите и историческото и културното си наследство. По-критични към тези компоненти са финландците и американците. По отношение на аз-образа си българите проявяват учудващо ниско национално самочувствие, но реалната картина на образа им у другите показва, че възприемат себе си в нереалистично негативна светлина. Разминаване между стереотипи и автостереотипи у финландците и американците също доказва, че колективният аз-образ е по-скоро въобразена реалност. 

     В предпоследната глава се коментират две еднакво силни тенденции в съвременната епоха – на хомогенизацията и на диференциацията -, които ще доведат до „глобалната конфигурация” (Зигмунд Бауман), „която се изразява в появяваща се нова мрежа от зависимости” (с.193). Авторката изследва професионални транскултурни идентичности чрез концепциите за народ, нация и държава в сп. „България” (издавано във Финландия от финландци художници), като заключава, че „в постмодерността се развива нова тенденция на идентичностна фрагментация, при която се появяват напълно нови видове самосъзнание” (с. 207). В духа на постмодерната философия Дияна Петкова разглежда и въпроса за етническата транскултурализация през етнографско наблюдение на финландските роми. Тенденциите към етноцентризъм и етносепаратизъм се засилват, етническото самосъзнание и културният традиционализъм избуяват поради желанието за интеграция на етнически и културен принцип.

    В главата „Културен шок и адаптация в нова културна среда” се представя съдържанието на понятието за културен шок и преминаването на мобилизацията на индивида за оцеляване през различни фази; обсъждат се перцепциите на културния шок през интервюта с временно пребиваващи в САЩ хора от различна националност. Оказва се, че всичко може да е шокиращо – огромните количества храна, агресията в постигането на целите, усмивките, определени като фалшиви, сексуалните разбирания и поведение и пр. -, защото тези особености на американския живот са всъщност рефлексия на културните ценности на чужденците. Културната адаптация е най-голямото изпитание в мултиетническото общество.

     Книгата на Дияна Петкова се занимава с усилията на модерната личност да се установи сред множество и различни колективи и показва сложните условия, при които се реализират тези усилия за идентификация. Затова изследването й е важно за осмисляне на актуалните процеси в съвременното общество и мястото на културната идентичност в по-ефективното протичане на интеркултурния диалог.