Тялото без Словото
Както се беше изразил проф. дфн Калин Янакиев в една от множеството интересни дискусии, в които той участва, човешкото тяло без Словото прилича на „парче природа, оставена сама на себе си“. Словото е най-често посочваната медия, изпълняваща ролята на посредник между телата при изразяването на Душата. Смята се, че без Словото (словесната култура) висшите преживявания в тялото не могат да бъдат артикулирани и споделени, не могат да бъдат превърнати в обект на човешката култура. Еросът остава необуздан в тялото, а от непрекъснатата му активност се „чува“ единствено едно бучене („мучене“ - отново по израза на Калин Янакиев), което свидетелства за „заложбите“ на тялото, но което не е в състояние да ги изрази в тяхната пълноценност и многообразие.
Днес обаче Тялото е все по-достъпно за желанията на хората. Те разполагат с множество възможности за неговата промяна и трансформация: козметични процедури, пластични корекции на части от тялото, огромно разнообразие от временни и перманентни телесни модификации, промяна на биологичния пол, генна терапия... Тази нова научно-техническа достъпност на тялото го екстериоризира като биологична даденост от този, който взема решението като духовна субстанция. Така възниква нова технологическа версия на иначе старото като идеология противопоставяне „Тяло (като обект на въздействие и притежание) – Личност (като субект, който въздейства и притежава)“. Поради по-лесната си манипулируемост и поради предоставената от съвременната наука възможност да променя своя външен вид, та дори и своята морфология, Тялото се отдалечава от Облечения и започва да се приближава към Дрехата. Така от комуникатор Тялото се превръща в послание. Татуировката, корекцията на бюста, липосукцията, промяната на пола са все послания, които извършилото ги лице отправя към останалите. При тях тялото не е авторът, не е творецът, а е носителят (формата) на посланието, съобщението. То е своеобразна биологична формулировка за изпращане на информация.
Тялото – моят блог и моята крепост
Тялото е репрезентация на Субекта, от чиято „поддръжката“ може да направим извод за неговия Стопанин. Тялото е и лична медия, телесен блог, в който можем да „пишем“ всеки ден и да „публикуваме“ общодостъпни за околните съобщения. Личната неприкосновеност на тялото и признатата в демократичните държави автономия при решенията на въпросите, засягащи тялото, превръщат последното в истинска крепост на персоналната свобода. Ако не мога да бъда свободен другаде, то поне мога да бъда свободен във и по отношение на моето тяло!
Ако преди тази свобода се е реализирала чрез употребата на тялото за генериране на поведение – т. е. чрез осъществяването на определени действия, с които се изразява обществено валидна позиция (рискуване на тялото, включително чрез „жив“ протест с тяло; жертване на тялото при преследване на определена кауза и пр.), то днес свободата живее в самата морфология на тялото – поведението на изразяващия себе си човек е ориентирано не навън, а навътре – към въздействие и трансформация на самото тяло (използване на тялото като платно за изписване и опубличностяване на обществен или личен протест; самонараняване или модифициране на части от тялото като форма за отправяне на послание и пр.). Хората все по-често говорят не с устата, а с тялото си! Така интимността на тялото-поведение се подменя от публичната поза на тялото-послание.
Бученето на телата
И ако се притесняваме от задушаване от огромната телесна маса в общественото пространство, причината за това не е само концентрацията на едно място на нарастващия брой хора, а най-вече превръщането на телата в постоянно активни и непрекъснато „излъчващи“ послания лични медии. Невербалната комуникация, която винаги е заемала сериозно място при комплектуване на съобщението, днес е вградена в самото тяло като самостоятелна и независима от Словото медия. Ако има какво да кажеш – достатъчно е тялото. Достатъчно е „да говорим“ с тялото.
И голяма част от нас не спират да го правят!
Всеки се надпреварва „да покаже тяло“: било то дресирано и овладяно тяло, изваяно в резултат на неуморни фитнес тренировки или продължителни диетични усилия, или пък освободено и бохемско тяло, оставено на собствените си желания и копнежи. И в двата случая важното е тялото да бъде обществено видимо, тъй като именно видимостта му за другите осигурява доставянето на нашето послание, което сме изразили („вградили“) в телата си. Какво друго да означава някой „да ни види“ освен „да види нашето тяло“, да „прочете нашето послание“? Посланието, което някога сме влагали в дрехите си, днес е проникнало навътре в тялото. Поради това и дрехите са на изчезване – ако оставим настрана климатичните фактори, оскъдността на дрехите е иманентна тенденция в съвременната мода. Част от причината за това е и необходимостта да освободим тялото от дрехите, за да чуем „истинското“ („оголеното“) послание. В този контекст дрехите не се разглеждат като собствена медия, а като цензура на тялото. Тялото като медия изисква своята максимална голота, за да осигури необходимата интензивност на посланието. Защо да променям гърдите си, ако никой не може да ги види? Защо да тренирам в продължение на години, ако не мога да покажа резултата при всеки удобен случай – било то лежейки на плажа или здраво хванал дръжката в трамвая? Защо да си променям пола, ако не мога да го „упражня“ като медия? Защо да не покажа „биреното си коремче“, след като това е моята нова кулинарна религия? Защо да не демонстрирам разпуснатата си телесна маса като форма на провокация срещу налаганите от рекламата стандарти за красота, изписани по опаковките на подмладяващи и унищожаващи целулита козметични кремове? Какво друго ми остава, ако не използвам тялото си като последен ресурс за продуциране на обществено видима комуникация?
Тялото и неговата публика
Всяко тяло като медия търси разширение на своя ефир, на периметъра на своето информационно въздействие. И тъй като информацията ни залива от всякъде (достатъчно е да потърсим нещо в Google, за да открием, че за това, което ни интересува, съществуват милиони „послания“, огромно количество информация, с възприемането и осмислянето на която не можем да се справим), всеки се бори за оскъдния ресурс „внимание“, който да привлече към своето послание – сиреч към тялото си (улиците са истински „реки от тела“, в потока на които лесно можем да изгубим себе си, освен ако не настояваме на себе си). И именно тук се ражда третата (наред с групата на дресираните и с групата на бохемските тела) група от тела – екстремните и модифицирани тела, превърнали се в техническо постижение, в произведение на умението да се въздейства, упражнено от платен професионалист, специализирал се в промяната на тялото. Тялото става медия за едно чисто биологично по своята текстура, но социално по своето предназначение послание.
Когато всеки се бори за телесно конструирано послание – оголвайки или променяйки тялото си („фукайки се“ с тялото си), пространството започва да свърша. Усещането за информационно претоварване, което изпитваме, търсейки определена информация в интернет, се акомпанира от усещането за задушаване от набъбнала телесна маса, която крещи своите паралелни послания. Тялото като „биологична маса“ винаги е присъствало и е обемало значителна част от общественото пространство. Това, което днес може „да дойде в повече“, е не тялото като необходим за съществуването на хората биологичен организъм, а тялото като „натрапчиво послание“, като плакат, върху който всеки изписва с едър шрифт своето лично послание – послание, което се репрезентира, независимо от неговата значимост и независимо от заинтересоваността на случайните наблюдатели. Когато наблюдаващият е превърнат в публика, в адресат на послания, тялото е започнало да функционира като медия.
Апетитът към тялото
Не случайно зачестяват случаите, при които хората продават или отдават под наем части от лицето си за поставянето на татуировки (а защо не и за телесни модификации), рекламиращи определени търговски продукти. Търговските вериги (именно „вериги“ в тяхното двойнствено значение) разпознават в тялото и особено в лицето – най-видимата част на тялото, революционно нов рекламен носител, при който рекламата се вгражда в комуникацията: видимостта на човека (неговото лице) води по необходимост и до „излъчване“ на вграденото в него рекламно послание. Тялото е не просто материализация на човека, но то е и медиен фон, по който търговските корпорации могат да изписват своите реклами. Разпродажбата на тялото за рекламни цели днес е възпрепятствана единствено от все още чуващите се възражения за достойнството на човека и от все още продължаващата борба за запазване на функциите на морала при регулирането на отношенията между хората.
Отново моралът и достойнството са „лошите“ думи, които възпрепятстват апетитите на науката и изкуството към тялото. Такива апетити са съществували в цялата история на човечеството, поради което Тялото често присъства в картините (като рисунка), в градините (като скулптура), в театрите (като герой), по стадионите (като победител), в университетите (като символ на красота и постижение), в медицинските училища (като анатомичен обект). Неговото присъствие обаче винаги е било посрещано с предпазливост и удивление. Тялото е наблюдавано с уважение – с уважението, което дължим на всяка Личност. Но това, което е превръщало съзерцанието и дори „ровенето“ в тялото в цивилизационна проява, е търсенето на личността в тялото, а не на тялото в личността. Днес обаче като че ли акцентът е именно върху Тялото. Съвременният технологичен опит показа, че ако Душата не може без Тялото, то като че ли Тялото може да се справя съвсем добре и без Душата. Удоволствията на Тялото са „тук и сега“ и подлежат на лесно емпирично установяване. Удоволствията на Душата са „някъде там“, изискват култивиране и никога не подлежат на точно измерване. Има много повече субективизъм (неяснота, неопределеност) в Душата, отколкото в Тялото!
Тялото като книга
Споделената биологичност на тялото е една от причините Тялото да се превърне в общ знаменател за всички хора, в медия, която може да бъде „разчетена“ от всеки човек. Това е и причината, поради която на живото тяло започва да се гледа и като на своеобразна книга: „Тялото също има език. Тялото също се чете. Но тялото се чете по-директно от словото. Тялото реализира прословутия сензорен дефицит в писаното послание, като го трансформира от „недоносен“ в „износен“ плод“ [1]. Ако в началото този подход е по-скоро метафоричен, с развитието на технологиите той става все по-буквалистичен. Върху тялото може да се „пише“ не само чрез татуировки, но – благодарение на новите постижения на техниката, и на много по „дълбоко“ ниво: чрез кодиране на съдържанието на книгата в гените на човешките клетка. Човек може да носи в тялото си цялата налична литература, съхранена и подредена във всяка една от своите биологични клетки. Книгата може да живее не само като „месо“ [2] (тяло със символи) с краен срок на годност (все още индивидуалната смърт е неизбежна), но и като „геном“ (генетично закодирани символи), който пренася културното наследство през поколенията (книгата ще се „размножава“ и възпроизвежда паралелно с репродукцията на гените).
Освен живото, в книга може и се превръща и мъртвото тяло. Достатъчно е да посочим т. нар. библиокадаври – книги създадени като пластика от труп (книги-пластинати), както и книгите с пепел от кремирано тяло, човешка кръв и ДНК. Към същата група могат да бъдат причислени и случаите на т. нар. антроподермична библиопегия – използването на човешка кожа като подвързия или като материал за създаване на страници на книга (практикувано между ХIII-XIV в. като реликва за помнене на смъртта, като символно безсмъртие, като наказание и назидание) [3]. При тези „техники на книгопечатане“ останките от починалия човек се интегрират в тялото на книгата. Тялото на човека продължава да живее като тяло на книгата. По изключително сполучливото обозначаване на Милена Цветкова „творецът е буквално в творбата си“ - авторът присъства в книжното тяло и се „възползва“ от една нова форма на творческо безсмъртие. Тези родени от тялото книги бързо стават библиофилска рядкост, тъй като осигуряват непосредствен контакт не само с произведението, но и с автора.
И ако тялото все по-често се проявява като медия, то грижата за него се превръща във въпрос на журналистика. Науката превръща тялото ни не само в биологична реалност, благодарение на която можем да живеем, но и в своеобразно присъстващо, телесно послание, което можем да отправим. Послание ще бъде – както всяка промяна, всяка телесна модификация, така и нейното неизвършване, простото телесно мълчание. Наша е отговорността за нашето послание.
Бележки
1. Цветкова, Милена. Книгата като медия. София: Enthusiast Libris, 2012, с. 391.
2. Цветкова, Милена. Книгата като медия. София: Enthusiast Libris, 2012, с. 501.
3. Подробно за различните форми, при които мъртвото човешко тяло или части от него могат да бъдат използвани за създаване на книжно тяло, виж: Цветкова, Милена. Книгата като медия. София: Enthusiast Libris, 2012, с. 503-513.
Цитат-формат (Suggested Bibliographic Citation):
Ставру, Стоян. Човешкото тяло като медия // Медии и обществени комуникации. Изд. УНСС; Алма комуникация. 2013, №16. Available from: [ www.media-journal.info ]
Контакт (Contact):
Моб. телефон: 0888280888
Блог: ChallengingTheLaw.com
Twitter: @ChallengeTheLaw
E-mail: stoyan.stavru@gmail.com
Блог: ChallengingTheLaw.com
Twitter: @ChallengeTheLaw
E-mail: stoyan.stavru@gmail.com
дата на публикуване: 08.06.2013, Събота, 12:18
прочетена: 5359 пъти