Българската публика искала филма „Под прикритие” и телевизията, в частност БНТ, й го дала... С този зашеметяващ довод чух да се оправдава появата и ниженето епизод след епизод на въпросния епохален телевизионен сериал, чийто последен епизод, поне засега, беше на 6 април 2014 г. (Епохален, разбира се, в очите на неговите създатели и на телевизионната организация, която го е произвела.)
На пръв поглед няма как да възразиш срещу такъв довод. Глас народен, глас Божи! И сигурно е така, подобни сюжети привличат масовата публика, а тя както знаем прави количеството в пийпълметричните данни, което пък осигурява рекламните доходи. И нещата се подреждат. Срещу цифрите как да застанеш? Както знаем, срещу ръжен не се рита.
Мене обаче отдавна ме дразни това елементарно угаждане на вкусовете на публиката и затова ще си позволя поне веднъж да ритна срещу ръжена. С риска да получа обратно удар... Дилемата, която ме тормози, е, дали наистина всички, застанали срещу телевизионния екран, са толкова примитивни? Това само в България ли е или е повсеместно явление? Защото медиите и конкретно телевизията отдавна работят върху съзнанието на хората в глобални мащаби. Бездуховността, в такъв смисъл, белег на нашето време ли е или засяга само определени прослойки, податливи на медийното влияние?
Частичен отговор на поредицата измъчващи ме въпроси получих неочаквано, когато през януари тази година почина световно известният диригент Клаудио Абадо. Миланската скала, където той дълго време е бил главен диригент, му отдаде специална почит, каквато прави само за най-великите. Преди него с подобна чест са били удостоени Тосканини, Джулини и Гавацени. Оркестърът свири без публика в залата, вратите са отворени, а мощни високоговорители изпълват площада и съседните улици със звуците на траурния марш от третата симфония („Ероика”) на Бетовен. Дирижира Даниел Баренбойм, а 8 000 души стоят прави наоколо в абсолютна тишина. Впечатлението е потресаващо!
Стихналото множество на площада пред операта в Милано трудно може да бъде причислено към бездуховната медийна публика. Тези пък, които са преживяли траурното събитие пред телевизорите в домовете си, със сигурност са били много повече. Всичко това ме кара да мисля, че осредненото разбиране и симпатия към посредствеността с цел да се спечели вниманието на широката маса потребители не е точния път към взаимодействието със съвременната публика. Защото духовните произведения имат обективно качество, свое обективно истинно съдържание, което не зависи от предварителното съгласие или несъгласие на застаналите пред тези произведения. Оттам идва и прочутата теза от 1963 г. на Теодор Адорно, че не бива да питаме дали публиката може да иска, а какво може да иска. Немският медиен теоретик, философ и социолог смята, че без това „какво” въпросът за искането би бил безполезен. Между другото, далече по-рано, през 1880 г., руският драматург А. Н. Островски казва нещо в същата посока: „За народа трябва да се пише не с езика на който говори, а на езика, който желае”.
Какво желае публиката (читатели, слушатели и зрители в медиен смисъл), какво може да иска тя, най-вероятно няма еднозначен отговор. Зависи от манталитета, от възпитанието, от домашната среда, от училището, от обществените условия на развитие в дадена страна. Приземено на наша почва всичко това става още по-сложно. Българското общество след Освобождението дълго време, до средата на миналия век, в областта на художествения живот е в плен на психологическия реализъм и не допуска модернизми да осъвременят естетическия му вкус. Достатъчно е да припомня тъжното зрителско неприемане на постановката на „Мъртвешки танц” от Стриндберг, дело на признатия реформатор Гео Милев през 1920 г. в Народния театър. Когато по-късно той започва втора постановка по ”Гиг и неговият пръстен” от Хебел, актьорите (дори не зрителите!) вече направо отправят протест до министерството и репетициите са спрени. През втората половина на същия век на власт дойде „социалистическия реализъм”, като при него тоталитарно на публиката не беше позволено да иска друго. От 1989 г. демократичните (и художествените) ценности се възстановиха, нахлу накуп всичко онова в изкуство и медии, което бяхме пренебрегвали до този момент, настъпи свобода и ... хаос в естетическите предпочитания. И в хаоса, за съжаление, успя да се провре чалгализацията, основно благодарение на медиите, превзе съзнанието на изостаналия в художествен план българин и го прати в прегръдките на ... „Под прикритие”. Извинявайте, но за тези, които не знаят, ще посоча двете обобщаващи телевизионни класации на TNS/TV Plan за „Топ 25 предавания: 2001 – 2010. Рейтинг” и „Топ 25 предавания: 2001 – 2010. Пазарен дял”. Според тях и по рейтинг, и по пазарен дял неизменно през този период на първо място стои „Шоуто на Слави Трифонов”. Цели десет години!!! Как си представяте тогава публиката да знае какво да иска от телевизионния екран?!
Разбира се, далече съм от мисълта да призовавам към културна цензура и спиране „Шоуто на Слави Трифонов”, за да спрем и търкалянето по нанадолнището към духовната пустота. Едва ли е решение да поставим под „естетически контрол” и цялата телевизия като институция, отчитайки, че тя, дори в епохата на интернет, продължава да е най-мощното оръжие за създаване на културни, морални, обществени, политически и т. н. нагласи. Просто отбелязвам „Шоуто” като елемент от медийната реалност и се чудя какво да вземем за пример от тази реалност, за да може повече хора да знаят какво да поискат.
Има една арабска поговорка, която срещнах цитирана при френския историк Марк Блок („Кралете чудотворци”): „Хората приличат повече на своето време, отколкото на своите бащи”. Ако е вярна, тогава няма никакъв смисъл да питам децата ми знаят ли кой е Габриел Гарсиа Маркес и чели ли са „Сто години самота”. Вторият най-известен испаноезичен писател на всички времена след Сервантес и носител на Нобелова награда за литература от 1982 г. почина тази година на „Велики четвъртък” и остави, според всеобщото мнение, невъзмездима празнота в духовното битие на човечеството. Тази „празнота” обаче явно ще остане само в съзнанието на бащите...
За останалите, за младите поколения, за съвременните български медийни потребители по всичко изглежда е необходимо да се подходи другояче. Нещата в духовната им цялост трябва да се поставят така, че те да поискат сами да прочетат „Сто години самота”. Не по задължение, за да изглеждат по-интелигентни. Пътят към това, по мое дълбоко убеждение, минава, отново ще повторя, на първо място през семейството, училището и обществената среда. А тъй като те са производни и зависими в наше време от медиите, значи медиите са разковничето на проблема. Не съм в състояние обаче да дам ключа към това „разковниче”. Честно казано, така съм разочарован и отчаян от медийната и духовна пустота в глобалния свят, че изход не виждам. Поне засега.
Цитат-формат (Suggested Bibliographic Citation):
Михайлов, Владимир. Какво можем да искаме от медиите? // Медии и обществени комуникации. Изд. УНСС; Алма комуникация. 2014, №20. Available from: [ www.media-journal.info ]
Контакт (Contact):
дата на публикуване: 05.05.2014, Понеделник, 12:51
прочетена: 7061 пъти