PR

Възможен ли е ПР без ПР-и? Във времето на уеб 2.0, във времето на социалните мрежи, вече имаме журналистика без журналисти, защо да нямаме и ПР без ПР-и. Журналистиката без журналисти е в плен на любителите журналисти, на всички нас. ПР-ът без ПР-и явно ще се прави от непрофесионални ПР-и, отново от всички нас. Не става дума да изчезнат журналистиката и ПР-а изобщо като професии, а просто да се подмени традиционната журналистика и традиционния ПР с нещо ново, което в момента назрява и за което още нямаме точно формулирано име. Впрочем, специално за журналистиката, вече съществува име  – „ние журналистика”, „гражданска журналистка”. Съществуват и „граждански таксита”, такситата, обединени от платформата „Юбер” (“Uber”), които оперират чрез смартфоните предимно с частни коли и непрофесионални шофьори и които бързо добиват популярност. Такава популярност, че по света започнаха масови протести на професионалните шофьори на таксита. Интересно е, че масови протести на професионалните журналисти няма... Но както и да е, виждаме, че иновативните решения на тема „гражданственост” в дигиталната епоха се множат и няма да се учудя, ако скоро чуем за „граждански ПР”.

Да се върна, обаче, на основната си тема. Първо, няколко думи по въпроса, дошъл ли е наистина краят на традиционната журналистика. Никой не може да отрече, че от доста време насам вече се сблъскваме с една, да я наречем нова журналистика, в която с помощта на технологичната платформа уеб 2.0, в интернет всеки общува с всеки. По този път се оформя общественото мнение, създава се мрежово гражданско присъствие. Журналистическите ценности се разполагат в полето на равностойния диалог, на многостранното говорене. В традиционната журналистика господарят беше журналистът. Там на обикновения човек му е отнето правото на глас. В действителност той можеше единствено да се съгласи или да не се съгласи с информацията или мнението на журналиста. В по-добрия случай можеше просто само да се съобрази с позицията на журналиста и да си състави собствено мнение. Последните дигитални промени в масовите комуникации преобърнаха нещата и дадоха правото на глас на ощетения по-рано в това отношение „редови човечец”.

Не иронизирам като казвам „редови човечец” и се отнасям с уважение към участието на „тълпата” в съвременното общуване, но в същото време не мога да не отбележа, как този процес въздейства по странен начин на съзнанието и поведението на потребителите на интернет. Възможността всеки да стане журналист и да си каже мнението по всеки въпрос така силно омая хората, че май те се взеха насериозно. За да не продължавам, известно е какво става, когато някой се вземе насериозно – свършен е! Но така или иначе, след като тази повратна дигитална ситуация с журналистиката, поне за момента, е факт, не виждам защо тя да не се приложи и към ПР-а. Той работи „със” и „за” същите хора, които са се взели насериозно...

Преди да продължа, ще направя още едно малко отклонение в посока на масовата съвременна обвързаност „всеки с всеки”. Отклонението е към скъпото на сърцето ми театрално изкуство. Имам предвид развитието на идеята за постдраматичния театър, едно доминиращо понятие през последните 10 – 15 години. Основата на промяната е в промененото отношение между текста за театър и представлението. Под влияние на същите нови дигитални медийни реалности, както при журналистиката, се появи модела на театъра след драмата. Или обяснено другояче, в постдраматичния театър драмата, текстът, се отказва от ролята си на предварително организираща структура и напред излиза подчиняването на зрелищната страна, на активната зрителска позиция.

По време на международния театрален фестивал „Варненско лято” през миналата година (2014 г.) почетен гост беше френския театровед Патрис Павис, автор на световно известната енциклопедия „Речник на театъра” (българско издание на ИК „Колибри” от 2002 г.). В представителното си слово на съпътстващата фестивала конференция, по повод на постдраматичния театър, той изрази дори мнението, че постдраматичната драматургия е част от драматургията на зрителя. В съвременния театър на преден план, според него, излиза гледната точка на зрителя, а не на драматурга, актьора или режисьора.

Обобщавам от казаното дотук, че в центъра на вниманието при условията на новия дигитален свят в журналистиката явно е обикновения човек, а при театъра е зрителят в театралната зала. Те са съвременните господари на масовото общуване, не тези, които предизвикват това общуване. И който не отчита този факт, губи. ПР-ът не вярвам да иска да губи или да изчезне от полето на модерните комуникационни взаимоотношения, следователно трябва в движение, подобно на журналистиката и театъра, да се преустройва по посока на обикновения човек. Т. е. да намери начин да остави командването на ПР внушенията в негови ръце. Друг избор няма.

Между другото, какво ако не ПР без ПР-и са проявите на краудсорсинга. Терминът „краудсорсинг” в буквален смисъл означава използване на ресурса на „тълпата”, на обикновените хора, т. е. на това, което е в основата на промените в съвременната журналистика и театър. Голяма група от хора, организирани онлайн, което означава, че те могат да бъдат в неограничено количество, са в състояние да внушат непосредствено всяка ПР идея, за която досега са били необходими огромни материални и човешки ресурси. Да си спомним само Едуард Бернайс и неговата ПР кампания по поръчка на „Лъки Страйк” за активизиране на пушенето сред жените. Представяте ли си ефекта от неговия ПР талант, ако тогава са съществували социалните мрежи.

Има и нещо, още по-могъщо от краудсорсинга, което дори в известен смисъл можем да приемем за плашещо в развитието на човешката цивилизация. Имам предвид екстремно налагащите се в комуникационния свят „дигитални наркотици”. Под „дигитални наркотици” най-общо се разбира модифицирана музика или видео, които въздействат по своеобразен начин върху нашите емоции и поведение. Няма никаква пречка, с определена ПР цел, чрез този подход да се влияе на потребителите на социалните мрежи.

С помощта на смартфоните и на задаващите се за масова употреба смартчасовници това влияние може да стане повсеместно. Ето ви отново ПР без ПР-и. Да отбележа също, че дигиталните наркотици с успех се използват и в актуалните хибридни войни. За „вълновидно въздействие” върху събрани на едно място много хора се говори отдавна, особено при масови протестни прояви. Конкретни доказателства, по обясними причини, не се извеждат на показ, но явно става дума за така нареченото електронно програмиране

Технологичният прогрес не може да се спре, колкото и понякога да е с негативни последици. Вярно е, че в дигиталната епоха хората наистина имат усещането да бъдат независими, да бъдат господари на себе си. Но е и вярно, че тази независимост може да бъде подвеждаща. Било чрез „дигиталните наркотици”, било чрез простия факт да получаваме от интернет само това, което търсим в него. А и засилването на така наречения „глас на народа” от положително явление е в състояние да се свърже с не винаги убедителната като принцип при медиите „пряка демокрация”. Обсъждането на даден проблем, преди да се вземе решение, при всяко положение е по-разумен ход от вземането на решение под въздействието на „тълпата”. Общо взето, това може да ни накара да бъдем резервирани и към постиженията при използване на краудсорсинга.

Така че, ПР без ПР-и, въпреки крещящото си съответствие с модерната дигитална действителност, не е никак безобидна тенденция в развитието на ПР-а. Но доколкото нямаме изход и трябва да се съобразяваме с времето, в което живеем, струва ми се, че не бива да се отказваме от опитите по посока на „ПР без ПР-и”.

Докъде ще се стигне по този път ми е трудно да преценя. Единствено мога да онагледя бъдещето с един анекдот, който прочетох в мемоарите на Жан-Клод Кариер, прочутият сценарист на филмите на Луис Бунюел:

-          Компютрите ще правят ли някой ден филми?

-          Със сигурност. А други компютри ще ходят да ги гледат.