История

      Ако се поровим в историята на българската журналистика, ще открием, че неведнъж й е вменявана вината на първопричина * . Ето няколко примера.

       “...Престъпните подбуждения на една част от нашия печат“ [5] в значителна степен били причината за селските бунтове в Северна България през пролетта на 1900 г. (срещу реанимирането на натуралния десятък), които са удавени в кръв с около 90 жертви. Това е аргумент от страна на тогавашното правителство в защита на издадените от него Временни наредби за престъпленията по печата. Те последват въведеното военно положение в няколко окръга на Североизточна България. Забранени са публичните събрания и митинги. В страната са спрени около150 вестници и списания, възпрепятствано е разпространенито на столични периодични издания. Въпреки че някои от тях успяват да се появят отново, ударът срещу пресата е тежък.

          Временните наредби за престъпленията по печата се дебатират в народното събрание чак в края на годината – през ноември 1900 г. Правителството се мъчи да прехвърли върху пресата вината на първопричина за   „прискръбните произшествия“[6] и да обоснове усилването на отговорността за престъпленията по печата във въпросните Временни наредби. Това се случва в обстановка на шумни корупционни афери.

         Опозицията отхвърля тези мотиви с аргументи от рода на: „печатът не е виновен за онова вълнение на духовете, което се забелязваше тогава. […] Печатът е далеч от да упражнява онова влияние, което му се приписва в мотивите на представения законопроект. […] На всеки начин е едно печално явление да мислим чрез стесняване на печата да лекуваме обществените болки. Такива болки че има е вярно, но не е този лекът. Като признавам, че печатът излиза извън границите на благоприличието, като признавам, че печатът държи много остър език, аз мисля, че в негова защита не трябва да се изпуща предвид и това, че този печат е български, че в България стават работи, където другаде са невъзможни. Ако прочее нашият печат държи недостолепен език, нека обяснението се търси в специалната обстановка, в която е поставена българската журналистика да действа. Не искам с това да извинявам напълно печата, но мисля, че е справедливо, когато се говори за него, да не се изпуща из предвид и средата, в която той действува, и която, няма съмнение, ще укаже своето влияние върху него…” [7]

         …Многоточието до ден днешен може да бъде запълнено с обилие от примери. Ще се позова обаче на един от пресните, който е свързан с основно събитие за България през 2014 г. Базираният в Брюксел портал „Юроактив“ съобщи през февруари 2014 г. за писмото на председателя на Надзорния съвет и мажоритарен собственик на КТБ Цветан Василев до Европейската комисия и до Европейския парламент. В него той изразява недоволството си, че е жертва на злонамерена медийна кампания[8]. Толкова по първопричината – хранителната верига: държава, банка, медии. (Б.а. – по-малко от две седмици след това мое изказване обаче се появи още един „христоматиен пример“ в годишния доклад на Българската народна банка до Народното събрание. Ето красноречиво заглавие на посветена му публикация: „БНБ: Медиите предизвикаха банковата криза, ние спасихме системата“ [9]).

         Да погледнем все пак напред, по точно към вариант на пътя напред, така както го вижда  Балканският медиен барометър[10]. Той включва единайсет каузи – точно и ясно формулирани главно в областта на правното нормиране на медиите, регулацията и саморегулацията, финансирането, професионалните стандарти, етиката. Все каузи в една или друга степен от последните 25 години. Влошаването на медийната ни среда, сриването на свободата на словото в България обаче говорят за това, че на змея (по св. Георги, тъй като Гергьовден наближава) колкото и глави да му отрежат, докато не го ударят в сърцето ще е все тая. Сърцето на змея е обществено-политическата ситуация, характерът на властта. Това е първопричината. Тя доминира над правното и всякакво друго регулиране, над саморегулирането. Ако примерно у нас бъде въведено най-съвършеното медийно законодателство, това не означава, че медийната ни среда съществено ще се подобри. Така както може да има точни правни норми срещу корупцията и тя пак да се шири. В медийната ни история дори съществува следният парадокс – един и същи закон за печата действа по три различни начина в българските земи[11], та даже в продължение на няколко години по два противоположни начина в две техни части. Подобно на двуликия Янус – в едната част под шапката на този закон има свобода на печата, а в другата – под същата законова шапка драстично се ограничава свободата на печата. Става дума за Османския закон за печата (обнародван през 1864 г.) и за по-сетнешното негово действие в Княжество България и в Източна Румелия.

       Възможно ли е постигането при сегашното състояние на обществото ни на съществено демократично регулиране, саморегулиране при все по-яростно озъбващата му се същност? По данни на Евростат за 2013 г. 48 % от гражданите на страната ни са в риск от социално изключване – това са 3 милиона 420 хиляди души[12]. Така че разни реформаторски напъни на професионалното ни поле биха могли да изглеждат и като драперия от патрицианска завеса на псевдодемокрация.Какво да се прави? Да се бездейства? Да се отпуснат ръце пред задаващия се в България нов медиен закон при следното разположение на силите: добре организирани собственици и недобре организирани журналистически общности? При сраснала се икономическа, политическа и медийна власт, при разпадащи се ценностна система, професионални стандарти, етични стандарти на медийните шерпи? Да се отпуснат ръце пред все по-честите граждански вместо трудови договори на журналистите? Разбира се, че не. Но каквото и помръдване да има тук-таме, в това или онова отношение, възможност за реален успех е промяната в характера на обществото. Без такава промяна всичко това, за което си говорим, би било козметика, колкото и реномирана марка да е тя. Ситуацията съвсем не е песимистична. Щом има изход, ще се намери и път към него – рано или късно.

_________

  

Цитат-формат (Suggested Bibliographic Citation):

Константинова, Здравка. Първопричина или следствие? Историческа перспектива // Медии и обществени комуникации. Изд. УНСС; Алма комуникация. 2015, №24. Available from: [ www.media-journal.info ]