Научно електронно списание за медии, PR, журналистика, бизнес комуникация и реклама
Брой 58/ Октомври 2024 г.
15 Октомври 2024 г., Вторник

Общество

Принтирай E-mail

Кредит на доверие в условия на политическа криза

Брой 2 / Април 2009 г.
Медии и обществени комуникации

Докторант Аня Павлова

Резюме:

 

Статията акцентира върху техниките, чрез които се изгражда комуникационно поле между избиратели и политици. Изходната предпоставка на текста е, че конструирането на пространство на диалог между политици и избиратели е основното средство за поддържане на демократичния политически ред, разбиран като отстояване на политически, граждански и социални права. Основната теза на текста е, че в България се наблюдава прекъсване на комуникационната връзка между политици и избиратели и заместването й с комуникация между политици и партийни централи. Осакатеното отношение между публична власт и публика затваря всяка от групите в нея самата. Когато имиджът, който партия или политик си създава е базиран на случайна и спорадична комуникация, ефектът е отказ от доверие на хората в политическото изобщо и едновременно с това загуба на легитимност и основания за самите политически действия.

 

Summary:

Толерантността се гради на отношения към другия като към равен – това е определението, което поставям в началото на този анализ. Преведено на езика на политическата комуникация това означава ефективен диалог между избирани и избиращи, между политици и граждани. В този смисъл отказът от комуникация, от този ефективен диалог, е крайна форма на нетолерантност, на непризнаване на другия. Легитимност на демократичното политическото представяне е възможна тогава, когато връзката между представяни и представящи се гради на общосподелени цели, идеи и ценности.

Публичните комуникации са в основата на обществения живот. Политическата комуникация е в основата на отношенията „избирател-политик”. Наличието на проблеми в политическата комуникация в България е очевидно  за всички. Интересно е, че политиците, виждайки проблеми в комуникацията, не полагат особени усилия за развитието на комуникационното поле с избирателя. Така както възпитанието  кара хората да си благодарят, да се поздравяват, така толерантността в диалога между политик и избирател еднозначно предполага наличието на две страни.
Не можеш да очакваш внезапна толерантност към себе си, ако не си осигурил нормално комуникационно поле между политическата сила и хората.
За такава толерантност се работи дълго и упорито, а нетолерантността, във вид на тематична атака от опоненти, например, почти винаги има елемент на неприятна изненада.

За опростена форма за нетолерантно комуникационно поведение се смята вадене на компромати, гръмки обвинения, коментари на слухове – всичко онова, което влиза в категорията на  негативните технологии и сивия пиар. Така се пропуска едно много важно нещо, че висшата форма на нетолерантност в публичната политическа комуникация е прекратяването или отказа от комуникация с избирателите.
Смисълът в тази комуникация „политическа партия-избирател” не е само в това да разкажеш своите идеи и планове. Смисълът е най-вече  в това да създадеш кредит на толерантност, въздушна възлавница за политици при хората, които трябва да не повярват на инструментите на негативните технологии.
Отказът от комуникация с избирателя води до недоверие в политическото като цяло и в отделна политическа партия и/или отделен политик в частност  В резултата на този отказ политическите субекти се оказват на една публична арена като политически гладиатори, а хората наблюдават  това кой удари по-силно, кой падна пръв – те стават просто зрители, а не съучастници в процеса на политическа публична комуникация. Парадоксът е в това, че всички политици в България знаят много добре, че не политическите им опоненти ще дават своя глас за тях, но остава загадка защо именно тях избират за своя най-важна таргет-група.

Това, което се случва на политическите субекти в България е, че те губят нещо, което често се нарича рейтинг, а всъщност – те са загубили най-важното нещо – кредит на доверие (онази въздушна възглавница, за която говорих по-горе). Те стремително престават да дават политически аргументи на хората защо не трябва да вярват на негативна информация и как трябва да отстояват своя избор за една или друга политическа сила.
А именно това  трябва да правят политиците – да дават аргументи на хората, с които те да отстояват избора, който са направили и да се гордеят с него.
Упралението  на политическата комуникация в България се прилага в осакатена форма. Вниманието е насочено в превземането на повече вестникарска площ, повече и по-гледано телевизионно време с цел да се затапи опонента. В същото време се пропуска онази част от мениджмънта, която трябва да е насочена към постоянна и методична работа именно с ядрата и симпатизантите за изработване на мощен имунитет срещу негативни технологии.  В някои партии вътрешнопартийната комуникация е под всякаква санитарна норма.

Тоест, електоратът престава да бъде субект и обект на внимание от политиците в България. Опитите механично да се промени статута на зрител, който избирателите имат,  се правят само по време на  предизборната кампания.
Тотално се изпуска от внимание, че работейки за една отделно взета политическа партия, към днешния ден трябва да се работи и с мисъл за политическото изобщо в България. Не може да има доверие в отделна партия с недоверие към политическото изобщо.
Разбира се, всяко едно състезание има победител, в една или друга форма, но колко често в последни години в България се чува твърдението, че избирателят е неудовлетворен. Парадокс: гласува – избира, а не е удолетворен. Политиците са убедени, че избирателят в България, упражнявайки своето демократично право на глас, на практика избира по-веселият, по-забавният, по-кресливият участник от диалога, който всъщност се провежда в следните формати:  „политик-политик”, „централа-политик”, „централа-централа”. И докато хората безнадеждно очакват някой политик да поговори с тях, това, което избират вече се нарича в България „по-малкото зло”.

Консумиращата информация аудитория в България е в пъти по-добре подготвена за това кой кого е натопил или наскърбил, отколкото за това какво всъщност предлагат политическите формации.
Има теза в политическите комуникации, че имиджът е по-важен от биографията. Въпросът е, че в България никой не работи дори за репутацията на отделна политическата сила, а от там и за политическото. Появяват се епизодични имиджи на политически дейци, конструирани според ситуацията. Коя политическа сила в България има образ на партия, за която избирателят може да каже: „Каквото и да се случи, който и да дойде в ръководството й – тя ще отстоява моите интереси”.

Политическата комуникация в България избра за жанр , в който да се развива – сит-ком или комикс. Избирателят избира симпатичен герой според ситуацията, а не своя представител в управлението на страната. Избирателят не участва в процеса на политическото, той дори не може да бъде заподозрян в съучастничество. За него, но не с него, се говори броени месеци преди избори – и това е големият проблем. Той фактически е изключен от процеса на политическа комуникация  Политиците забравят, че именно мнението на избирателя е важно за формиране на политическият имидж. Всъщност политиците никога не се обиждат заради хората, но винаги се обиждат заради себе си . От тук идва и доста личното  отношение на политиците към политически некоректното говорене помежду им.  Вече имаме извинение поднесено от политик на политик, при това за инфантилни квалификации, а не за това, което е направено или ненаправено за хората.  Но дали сме чули извинение от името на политици към хората за осакатеното им знание за това какво предлагат партиите.
Политическата комуникация сега е кой политик кого атакува и защо. Дебат по конкретни визии за живота на българите не е особено популярен.
Очевидно е, че за медиите е в пъти по интересно да промотират скандал, кавга, размяна на квалификации, отколкото дебат за политиките. И това е обяснимо, защото в частта на сериозните разсъждения за сериозните проблеми на българите, политиците изведнъж стават скучни, трудно разбираеми, затруднени във формулировки и масово определяни като скучно дуднещи.

Избирателят вече няма и вътрешна готовност да чуе нещо конструктивно. Последните президентски избори в Америка показаха, че хора с различно образование и социален статут, цитираха какво кандидатите казват, за данъците им, жилищата им, дори финансите им.  
Когато се отделя голямо внимание на това как да поднесеш своята програма, така че да бъде запомнена, а не как ефектно да отговориш на политическия си опонент – тогава идва гласуване с удовлетворение, тоест истинското гласуване. Тогава политиците получават онази въздушна възглавница от избирателите си, защото те пазят програмата, която са разбрали и избрали.
   
Политическото в България вече се слага в категорията на „риалити-шоу формат”, но то губи  пред Биг Брадър и Сървайвър. То стремително се доближава до онази точка, когато основанията за гласуване ще бъдат все по-неясни за избирателя. А обсъждането на политиците е плътно в категориите на обсъждане на биг-брадъри и фолкпевци. Забавно е да ги обсъдиш, но трудно да си представяш, че той ще ти подрежда живота.
Тъй като политическо тук живее в жанровете  „комикс” и „риалити”, съвсем органично се появяват думи в политическото говорене като  -  сценарий, поръчител, режисьор, кукловод и кукла на конци. Оттам се създава впечатление не за отговорно и обмислено политическо действие, а за странен дебат кой чия воля или роля изпълнява. Схемата на оценка на актьорско майсторство на отделни политици е разрушаваща и напълно подменя смисъла на политическа комуникация. Смисълът на диалога: „Гласувай за мен, защото аз искам ти и твоето семейство да сте добре. Знам как се постига това. Имаме общи ценности. Мога да ти кажа сроковете и етапите, през които ще постигнем обещаното. Ти ще знаеш за всичко това. Няма да крия нищо от тебе” – практически е изцяло подменен с междупартиен дебат от типа „Знам какво направи миналото лято и знам как да те натопя. А сега се оправдавай”.

Понеже споменах за опростените форми на политическа комуникация, сега ще спомена и за опасните.
Обидното чувство, че някой те вкарва в чалга-стила и кича на публичната политическа комуникация, не би било толкова голям проблем, ако не беше един важен аспект –под сурдинката на кичозното политическо поведение в публичното пространсво, се вкарват теми, които могат да бъдат определени като повишено тревожни. А именно – теми, засягащи етническата и верската нетолерантност. В едно кълбо се оплитат  полу-театралните изпълнения на политиците и твърде сериозни и опасни тези. С лекота се прекрачва прагът към недопустимото в  политическото поведение.
Безспокойството на политиците за толерантно или нетолерантно поведение в предизборната ситуация не трябва да се ограничи в безспрокойството за репутацията на един или друг политик, а трябва да доведе до безкомпромисно решение и заявка, че има теми, които са недопустими  за съвременното европейско българско общество. Ако някой желае да  се нарича български политик, няма право между другото да жонглира с опасни тези, които дори не подлежат на дебат в България като част от Европейската общност. Трите минути по телевизия не могат да бъдат по-важни и по-значими от това какво общество трябва да живее българина.
Епизодичното обръщане на внимание на подобни явления е равностойно на необръщане на внимание. Политическите сили в България, независимо от спектъра и рейтингите си, категорично трябва да се противопоставят на подобна реторика.

Друг сериозен симптом, който също е ефект на кичозно-чалкаджийското в политическата комуникация, е готовността на хората да продават своя глас. Според „Трансперънси интернешънъл” 10% от запитаните в тяхното изследване 10% имат готовност за продажба на своето демократично право.
Главната опасност, която идва от всички казано до тук е, че когато политиците отказват да говорят на и със избирателите, с този си отказ те създават и поддържат условията на невъзможността на избирателите да говорят на тях и със тях.  Когато политическото се разиграва като постановка, то затваря гражданите само в ролята им на съзерцаваща публика, пред която се изнася представление, което не е заради тях, а само пред тях, както би казал Хабермас. (вж. Хабермас, Ю., „Структурни изменения на публичността”) Театрализираната политика свива до минимум размера на „критически размишляващата публика” като така се лишава от собствените си основания и легитимност.  

Когато обаче политиците хлопнат вратата пред избирателите си, избирателите отварят други врати – отказ от участие в легитимните политически процеси.

 

дата на публикуване: 07.04.2009, Вторник, 10:13
прочетена: 12652 пъти
Принтирай E-mail
Коментари 5 коментара
дата на публикуване: 03.12.2010, 22:00
Согласен, что можно найти без проблем такую информацию.
дата на публикуване: 11.06.2010, 19:45
usmodernfurniture usmodernfurniture@gmail.com Super-Duper site! I am loving it!! Will come back again - taking you feeds also, Thanks.
дата на публикуване: 30.11.-1, 00:00
Да, действительно. Так бывает. Можем пообщаться на эту тему. В этом что-то есть. Понятно, большое спасибо за информацию. Приветик Всем! Я считаю, что Вы допускаете ошибку. Пишите мне в PM, поговорим. Жаль, что сейчас не могу высказаться - вынужден уйти. Но вернусь - обязательно напишу что я думаю.
дата на публикуване: 30.11.-1, 00:00
Неплохое решение, только зачем столько рекламы.
дата на публикуване: 30.11.-1, 00:00

Име:

E-mail:

Коментар:


Въведи код: