Научно електронно списание за медии, PR, журналистика, бизнес комуникация и реклама
Брой 43/ Ноември 2019 г.
13 Ноември 2019 г., Сряда

Медии

Принтирай E-mail

За декриминализация на „обидата“ и „клеветата“ в медийното съдържание

Брой 41 / Юли 2019 г.
Медии и обществени комуникации

Доц. д-р Ефрем Ефремов

Резюме:

В текста се защитава виждането за декриминализиране на „обидата“ и „клеветата“ за медии по следните съображения: съществуването на клеветата като престъпление е в колизия със свободата на словото, съществена гаранция за развитието на демократично общество; обществените отношения, свързани с честта, достойнството и доброто име на всеки гражданин могат да бъдат защитени и по гражданскоправен ред; последиците от осъждането на представител на медия по наказателен път са сериозни и имат траен негативен ефект върху неговия статус – лицето се счита за осъждано до момента на настъпване на реабилитация; търсенето на наказателна отговорност за обида и клевета от журналистите, които упражняват своето право на свобода на изразяване, позволява те да бъдат третирани като престъпници, което е обществено неприемливо. Извършен е сравнителен анализ на наказателните закони в България, Франция, Германия, Австрия, Испания и Великобритания.

Ключови думи: обида, клевета, декриминализация, ЕСПЧ, медийно съдържание

Summary:

 On the decriminalisation of ‘insult’ and ‘defamation’ in media content

Efrem Efremov
 
The text reveals certain contradictions between the case law of Bulgarian courts in proceedings for insult and defamation and the case law of the ECHR. The author advocates the idea of decriminalisation of the offences of insult and defamation, referring to fundamental documents of the Parliamentary Assembly of the Council of Europe, the UN Human Rights Committee, the Parliamentary Assembly of the Organisation for Security and Cooperation in Europe (OSCE). Also, comparative analysis was drawn between the legal framework on insult and defamation in Bulgaria and other EU member states.
Keywords: decriminalisation of insult and defamation, ECHR principles, comparative analysis
 
 
Увод
Редакторите на медии носят публичната отговорност за публикуваното медийно съдържание. За да избегнат носенето на друг вид отговорност – било наказателна или гражданска, те трябва добре да познават закрепените в Конституцията на Република България основни начала, а също така и основните права и задължения на гражданите у нас. Да знаят, че свободата на словото е основна конституционна и европейска ценност, закрепена в редица юридически актове. Но също така – че правото на свобода на словото не е безкрайно, че то може да бъде ограничавано за постигане на определени легитимни цели, сред които е защита на репутацията или на правата на другите. Вярно е, че обществото има право да бъде информирано, но също така е вярно, че публикуваното медийно съдържание не трябва да накърнява честта, достойнството и доброто име на гражданите. Това означава, че редакторите трябва да се въздържат от посегателства върху репутацията на хората, дори и информацията да е изключително любопитна за обществото и да донесе значителни тиражи на изданието. Защото общественото любопитство не е и не може да бъде равнозначно на обществен интерес от конкретна информация, и в тази насока практиката на ЕСПЧ е категорична. Познаването на българския закон, регламентиращ престъпленията „обида“ и „клевета“ и проблемите в наказателно-правната им уредба, създава възможност за редакторите в медиите да намерят точния баланс между конкуриращите се права – правото на свобода на изразяване и защита на репутацията и на доброто име на другиго, и по този начин да не допуснат съдържание в публикациите си, което би могло да се квалифицира като обидно или клеветническо.
 
 
Проблеми в българската законодателна уредба за „обида” и „клевета”
Проблемите в наказателните дела за престъпленията „обида” и „клевета” се коренят още в законодателната им уредба. Независимо от промените в НК през 2000 г. и отпадане на наказанието лишаване от свобода за тези две престъпления, остават редица нерешени въпроси. Най-често затруднението идва от необходимостта да се извърши преценка дали извършеното съставлява престъпление или упражняване на конституционно гарантираното право на изразяване на мнение. С особена острота се поставя въпроса по отношение на журналистите, чиято ежедневна дейност, в рамките на изпълнение на професионалните им задължения, ги поставя в риск от наказателно преследване за обида или клевета.
По своята структура съставите на членове 146-148 от НК не съответстват напълно на чл. 10, т. 2 от ЕКПЧ. В нашия закон липсва изискването, обуславящо налагане на ограничения на правото на свободно изразяване, а именно ограниченията да са „необходими в едно демократичното общество“. Както се посочи и по-горе, ЕСПЧ обособява няколко подкритерия във връзка с основанията за намеса от страна на властите, а именно: основанията да са „релевантни и достатъчни“, „да е налице належаща обществена нужда“ от нея и тя да е „пропорционална на преследваната легитимна цел“. Тези критерии не са отразени нито в Наказателния закон, нито в задължителната съдебна практика, а по конкретните дела за обида и клевета не винаги се вземат предвид.
Разбира се, има дела, по които българският съд е извел критерия, известен като „защита на разумната публикация“, приемайки, че независимо от въпроса за истинността и позорността на изказаното, „критичния материал е резултат от едно добросъвестно журналистическо проучване, поради което у подсъдимата е била налице увереност в истинността на изнесеното и липсва умисъл, защото е действала със съзнанието, че в предаването посочва обстоятелства, в основата на които стоят други обективни факти“.[1]
 
На следващо място, един от квалифициращите състави на престъпленията „обида” и „клевета” е свързан с по-голяма защита от престъпното посегателство на „длъжностните лица или представителите на обществеността при или по повод изпълнение на службата или функциите им“, като в тези случаи за извършителя е предвидено и по-тежко наказание. Независимо, че видът на наказанието е същият, както при обикновените случаи на обида и клевета – глоба, в квалифицирания състав на обида и клевета срещу длъжностни лица, нейният размер е по-висок. Коментираната правна норма влиза в конфликт с практиката на ЕСПЧ, която е категорична, че политическите фигури и длъжностните лица могат да бъдат подложени на обществена критика на ниво, по-високо от това, на което са подложени частните лица. Тази разпоредба противоречи и на принцип втори от Декларация за свободата на политическия дебат в медиите, приета от Комитета на министрите на 12.02.2004 г., според койтоДържавата, правителството или която и да било друга институция от изпълнителната, законодателната или съдебната система могат да бъдат обект на критика в медиите. Поради тяхната доминираща позиция тези институции като такива не трябва да бъдат защитени от наказателните закони срещу клеветнически или обидни изказвания. В случаите, когато тези институции се радват на такава защита обаче, тази защита трябва да се прилага по рестриктивен начин, избягвайки при каквито и да било обстоятелства нейното използване за ограничаване свободата на критиката. В допълнение лицата, представляващи тези институции, остават защитени като физически лица“ и на приетото в Конституционно решение №7/1996 г.: „От гледна точка на ценностите на правото да се изразява мнение за свободата на политическия дебат – като част от публичната дискусия, изказванията, които засягат дейността на държавните органи или съставляват критика на политически фигури, държавни служители или правителството, заслужават по-високо ниво на защита.“
 
 
Дебатът за подходящото правно средство за преследване на обидата и клеветата
 
I. Международни документи, относими към дебата за подходящото правно средство за преследване на обидата и клеветата
Дебатът за това кое е по-подходящото средство – гражданскоправното или наказателното преследване за обида и клевета, продължава да е на дневен ред.
 
Още през 2004 г. в „Декларация за свободата на политическия дебат в медиите“, Комитетът на министрите на Съвета на Европа извежда принципа, че държавата, правителството или която и да е било друга институция от изпълнителната, законодателната или съдебната система не трябва да бъдат защитени от наказателните закони срещу клеветнически или обидни изказвания, поради тяхната доминираща позиция. „В случаите, когато тези институции се радват на такава защита обаче, тази защита трябва да се прилага по рестриктивен начин, избягвайки при каквито и да било обстоятелства нейното използване за ограничаване свободата на критиката“.
Дори когато става дума за реч на омразата, Комитетът на министрите вПрепоръка № R (97) 20 относно „речта на омразата”, приета на 30 октомври 1997 г., дава препоръки към правителствата на държавите членки да проучат начините и средствата, за да увеличат възможностите за борба с речта на омразата по гражданскоправен път, например като разрешат на неправителствени организации да завеждат граждански искове, уреждащи компенсации за жертвите, както и възможността за съдебна заповед, по силата на която жертвите да получат право на отговор или да се наложи оттегляне на изказванията, като целта е да балансират във всеки отделен случай спазването на свободата на изразяване с уважението към човешкото достойнство и защитата на репутацията или правата на другите. Освен това в пети принцип от Препоръката е отразено, че „органите трябва по-специално да обсъдят внимателно правото на свобода на изразяване на заподозрения, като имат предвид, че налагането на наказателни санкции най-общо се смятат за сериозна намеса в упражняването на тази свобода. Компетентните съдилища трябва да осигурят стриктното спазване на принципа за пропорционалност, когато налагат наказателни санкции на лица, осъдени за престъпления като“реч на омразата”[2].
През 1993 г. в Резолюция 1003 (1993) заетиката на журналистиката, Парламентарната асамблея на Съвета на Европа (ПАСЕ) повтаря основнитепринципи, разработени от Европейския съд по правата на човекапо отношение на правата и отговорностите на журналистите във връзка с клеветата.
По-късно Парламентарната асамблея приема две препоръки относно свободата на изразяване в медиите и информацията в Европа: Препоръки 1506(2001) и 1589(2003). В първата Парламентарната асамблея препоръчва Комитетът на министрите да насърчава държавите-членки да следват стандартите на Съвета на Европа относно защитата на свободата на изразяване. Във втората Препоръка 1589(2003) ПАСЕ отразява, че „други форми на правен тормоз… като несъразмерно високи глоби, довеждат медиите до ръба на изчезване“. „Сплашването на медиите също става под формата на полицейски контрол, данъчни проверки и други видове икономически натиск“. Парламентарната асамблея посочва и че медийното законодателство в някои страни е остаряло (например френският закон за печата датира от 1881 г.).
При разглеждане на уредбата в конкретни държави членки на Съвета на Европа в контекста на прилагането на стандартите на Съвета на Европа, Парламентарната асамблея прави стъпка напред, приемайки резолюции, с които насърчава съответните страни да отменят или съществено да преразгледат законите за клевета и за обида, като подчертава, че престъпленията, свързани с омраза или обида на основните държавни органи, вече не бива да бъдат свързани с налагане на наказание лишаване от свобода.
Особено важна е Резолюция 1577(2007), озаглавена „Към декриминализиране на клеветата”. В нея Асамблеята приканва държавите членки да прилагат законодателството с най-голяма строгост и настоява за процесуални гаранции, позволяващи на всеки, обвинен в клевета, да обоснове изявленията си, за да се освободи от възможна наказателна отговорност. Освен това подчертава, че изявленията, направени в обществен интерес, дори и да се окажат неточни, не би трябвало да бъдат наказуеми, при условие, че са направени без знание за тяхната неточност, без намерение да причиняват вреда и че истинността им е била проверена с полагане на надлежно усърдие. Асамблеята изразява съжаление, че в редица държави членки се злоупотребява с наказателното преследване за клевета по начини, които могат да се разглеждат като опит на властите да заглушат медийните критики [3]. Асамблеята призовава държавите членки „незабавно да премахнат присъдите с лишаване от свобода за обида и клевета, да гарантират, че няма злоупотреба при наказателното преследване за клевета ….да се гарантира, че гражданското право осигурява ефективна защита на достойнството на засегнатите от клеветата лица.“
Следователно, Асамблеята счита, че „лишаването от свобода за клевета трябва да бъде премахнато без по-нататъшно забавяне“.
Асамблеята също така осъжда злоупотребата с необосновано големи обезщетения за вреди в случаи на клевета и изтъква, че обезщетението с несъразмерна сума също може да противоречи на чл. 10 от Европейската конвенция за правата на човека.
 В Препоръка 1814(2007) Парламентарната асамблея, позовавайки се на Резолюция 1577(2007), призовава Комитета на министрите „да призове всички държави членки да преразгледат своите закони за клевета и при необходимост да внесат изменения, за да ги приведат в съответствие с практиката на Европейския съд по правата на човека, с оглед премахване на всякакъв риск от злоупотреба или неоправдано наказателно преследване“.
В отговора си от 11 юни 2008 г. на Препоръка 1814(2007) на Парламентарната асамблея, Комитетът на министрите подкрепя становищата й, и призова държавите членки да предприемат „проактивен подход по отношение на клеветата, като разгледат националното си законодателство заедно със съдебната практика на Европейския съд по правата на човека [...] и, при необходимост, да приведат наказателното, административното и гражданското си законодателство в съответствие с тези стандарти”.
В Резолюция 1636 (2008), Парламентарната асамблея приема, че „държавните служители не трябва да бъдат защитавани от критика и обида на по-високо ниво от обикновените хора, например чрез наказателни закони, които водят до по-тежка присъда. Журналистите не трябва да бъдат въдворявани в затвора или медиите не трябва да бъдат затваряни заради критични коментари“.
В своята Препоръка 1897(2010) относно зачитането на свободата на медиите, Асамблеята, позовавайки се на Резолюция 1577(2007) „Към декриминализиране за клевета” отново потвърждава, че законите за обида и клевета не трябва да се използват за заглушаване на критичните коментари или на сатирата и иронията в медиите. Асамблеята препоръчва на Комитета на министрите да призоват правителствата на всички държави членки и по-специално тези на Азербайджан, Руската федерация и Турция да преразгледат своето законодателство по отношение на клеветата и обидата и да осигурят практическото им прилагане в съответствие с Резолюция 1577(2007) на Асамблеята.
 
В Резолюция 22/01/2013 Парламентарната асамблея на Съвета на Европа призова българските власти да предприемат мерки, с които да гарантират, че клеветата няма да бъде криминализирана в проекта на нов Наказателен кодекс.
В своето въведение към изданието „Човешки права и променящ се медиен пейзаж”,публикувано през декември 2011 г., Комисарят по правата на човека на Съвета наЕвропа заявява становището си, че клеветата трябва да бъде декриминализирана и че трябва дасе избягват неоправдано високи глоби, наложени на медиите по граждански дела.
Още през 2007 г. в годишния си доклад за дейността, Комисарят посочва работата на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа и ОССЕ относно декриминализирането на клеветата и заявява, че пътят за излизане от криминализацията включва дебат за ролята на „механизмите за саморегулиране” в медиите. Според него, налице са „окуражителни резултати в страни, в които представителите на медиите са разработили Етични кодекси и са създали свои специални процедури за налагане на професионални стандарти, например чрез прес-съвети или прес-омбудсмани.”
Именно от 2007 г. Комисарят верифицира желанието си за декриминализиране на клеветата. В своя годишен отчет за дейността за 2011 г. той ясно заявява, че криминализирането на клеветата е едно от средствата, използвани за ограничаване на свободата на медиите. В няколко доклада той иска от обществените фигури да се въздържат от иницииране на процедури за обида и клевета, които имат сериозно смразяващо въздействие върху свободата на медиите, и подчертава необходимостта от декриминализиране на клеветата и от избягване на прекалено големи глоби в гражданските дела, свързани с медиите.
Комитетът по правата на човека също изразява загриженост относно възможността, която съществува в редица държави за санкциониране на клеветата с мерки, включващи лишаване от свобода[4]. Освен това, в няколко заключителни бележки Комитетът е критичен към използването на наказателноправни разпоредби срещу журналисти в контекста на клеветата. По отношение на отделни държави, Комитетът изразява загриженост „за случаи на тормоз и физическо насилие срещу журналисти, както и за заплахи за клевета срещу тях и за липсата на информация, предоставена от държавата, за тези ситуации”[5] или за „големия брой дела срещу журналисти за престъпления, свързани с медиите, по-специално в резултат на оплаквания, подадени от политически личности, които смятат, че са били обект на клевета заради функциите си”.Комитетът е категоричен, че „при прилагането на закона за наказания за клевета, държавата трябва да вземе предвид, от една страна, принципа, че ограниченията за приемлива критика при обществените личности са по-широки от тези при частните лица, и от друга страна, разпоредбите на член 19, параграф 3 от МПГПП, които не допускат ограничения на свободата на изразяване по политически цели“.
В доклад от 1999 г.[6]Специалният докладчик по насърчаване и защита на правото на свобода на мнение и изразяване на Комисията по правата на човека към ООН отбеляза, че в редица случаи наказанията за обида и клевета, или дори заплахата от такива дела, са имали или биха могли да имат директно и отрицателно въздействие върху свободата на изразяване, върху достъпа до информация и върху свободния обмен на идеи.
В следващите доклади Специалният докладчик е „бил изненадан и разтревожен от броя на съобщенията, получени през изминалите години, отнасящи се до обвинения в обида и клевета срещу медийни специалисти (издатели, главни редактори и журналисти)”. Той също така подчертава, че „климатът, създаден от такива дела, кара писателите, редакторите и издателите да не са склонни да докладват и публикуват информация по въпроси от обществен интерес не само заради големите глоби, присъдени в тези случаи, но и поради високите разходи по осигуряване на защитата”.
Специалният докладчик определя категорично, че „законите за криминалното деяние клевета представляват потенциално сериозна заплаха за свободата на изразяване поради самите санкции, които често съпровождат присъдите” и препоръчва „всички държави членки да отменят наказателноправните разпоредби за клевета“ [7].
Парламентарната асамблея на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ) неколкократно призовава участващите държави да „отменят законите, които предвиждат наказателни санкции за клевета на обществени личности или които санкционират клевета по отношение на държавата, държавните органи или държавни служители като такива”.[8] В изявлението си на Четвъртата зимна среща на Парламентарната асамблея на ОССЕ (25 февруари 2005 г.) представителят на организацията по въпросите на свободата на медиите посочва, че според информацията, събрана от неговата служба, „най-малко 30 хиляди души [журналисти и не журналисти] са осъдени за клевета и обида по наказателни обвинения в рамките на две години и половина”.
Той призовава за подкрепа на неговата „кампания срещу законите третиращи клевета и обида като престъпление и непропорционалните граждански щети”, потвърждавайки, че „законите за клевета остават основният инструмент на потисничеството, който се използва непрекъснато срещу журналисти и редактори”.
От практическа гледна точка представителят на ОССЕ за свободата на медиите предполага, че „непоставянето в затвораза клевета може да се разглежда като междинна стъпка по пътя към „декриминализиране” и „смекчаванена наказателния и гражданския закон.[9]
Във връзка с това Представителят приветства стъпките на някои държави в процеса по декриминализиране на клеветата. Нещо повече, неговият „оптимизъм се засилва от резултатитеот изчерпателното проучване за правните разпоредби за клевета и за съдебнитепрактики в областта на ОССЕ. Той разкрива няколко забележителни тенденции [...] Напърво място, около 70% от участващите в ОССЕ държави са осъзнали, чеприлагането на техните закони за обида и клевета е против свободното слово. Те саучаствали в различна степен в реформата за либерализиране на тяхнотозаконодателство за клевета през последните десет години. [...] Второ,либерализацията продължава, като сегашните планове за изменение нанаказателните разпоредби се прилагат в най-малко 14 държавиучастнички в ОССЕ.Трето, едва девет от 55-те страни от региона на ОССЕ са признали, че са приложилидействително присъда затвор за клевета. Това показва, че действащите съдебнипрактики в повечето страни от ОССЕ следват съдебната практика на Европейскиясъд по правата на човека. Съдът винаги се е произнасял срещу лишаването от свободакато непропорционално наказание в случите на клевета и обида”. Независимо от това, Представителят намира за разбираемо, че премахването на законите за клевета представлява продължителен процес. През 2012 г. настоящият Представител на ОССЕ също така одобри проекти на закони за клеветата и отправи похвала към страни, които са я декриминализирали.
 
 
II. Нуждата от декриминализация на обидата и клеветата
Между различните специализирани органи на международните организации съществува консенсус по отношение на това, че не само налагането на наказателни санкции, а и самият факт, че такива санкции могат да бъдат наложени, имат съществени нежелани въздействия върху свободата на изразяване. Този феномен е наречен „съдебен тормоз”. Освен това се счита, че прилагането на наказания с лишаване от свобода за клеветнически деяния е по принцип непропорционално. Това съображение е валидно и относно обезщетенията за вреди в гражданските дела, ако те имат наказателно измерение.
Специализираните органи на международни и регионални организации все повече настояват, че в демократичните страни клеветата вече не е въпрос на наказателно право, а на граждански разпоредби, лишени от наказателно измерение. Тази често повтаряща се тенденция е илюстрирана с декларация от 25 март 2010 г., представена на Съвета на ООН по правата на човека, озаглавена „Десет ключови предизвикателства пред свободата на изразяване през следващото десетилетие” [10]. Декларацията се отнася до злоупотребата със законодателството за клеветата като една от традиционните заплахи за свободата на изразяване. Тази декларация е в пълно съответствие с принципите, произтичащи от съдебната практика на Европейския съд по правата на човека и стандартите, приети в различни документи на Съвета на Европа. Събраните данни за законодателствата за борба с обидата и клевета в държавите членки на Съвета на Европа разкриват постоянно развиваща се ситуация. В много страни, където наказателното законодателство включва разпоредби относно клеветата, тези разпоредби не се прилагат или се прилагат много рядко.
От друга страна, в някои държави, в които клеветата е декриминализирана, се наблюдава рязко увеличение на броя на граждански дела и прекомерни присъди за вреди, често по-високи от наложените по наказателното право глоби. Журналисти в някои страни посочват, че криминализацията предоставя гаранции по отношение на справедлив съдебен процес, с които медиите не се ползват при гражданския процес. Съответно те се опасяват, че декриминализацията ще има неблагоприятни последици, като ги лишава от гаранциите, които са им нужни, за да защитят правата си.
Прегледът на правилата и практиките по отношение на клеветата във всички държави членки на Съвета на Европа разкрива нееднородна ситуация, при която декриминализирането на клеветата не е много надежден показател относно действителното положение по отношение на съдебния тормоз на журналисти чрез процедури за клевета.
Освен необходимата декриминализация на клеветата, документът подчертава първостепенното значение на прилагането на принципа на пропорционалността, както е замислен в съдебната практика на Европейския съд по правата на човека. Подчертава се, че този принцип е приложим, както за наказателните санкции, така и за други форми на намеса (граждански или административни санкции или всяка друга ограничителна мярка).
 
През 2000 г. в България със Закон за изменение и допълнение на Наказателния кодекс (ЗИДНК), обнародван в ДВ, бр. 21 от 17.03.2000 г. настъпиха изменения в санкционната част на нормите, регламентиращи обидата и клеветата, като отпадна наказанието лишаване от свобода. Към настоящия момент наказанието за обида по чл. 146, ал. 1 от НК е глоба в размер от 1000 до 3000 лв., като съдът може да наложи и наказание обществено порицание, а за клевета по чл. 147, ал. 1 – глоба от 3000 до 7000 лв. и кумулативно наказание обществено порицание. Тоест, налагането на наказание обществено порицание при престъплението „обида” се извършва по преценка на съда, докато при клеветата е по силата на закона и то се налага едновременно с наказанието глоба. За квалифицираните случаи на обида (нанесена публично; разпространена чрез печатно произведение или по друг начин; на длъжностно лице или на представител на обществеността при и по повод изпълнение на службата или функциите му и от длъжностно лице или на представител на обществеността при и по повод изпълнение на службата или функциите му) наказанието е от 3000 до 10 000 лв. и обществено порицание, а за клевета в изброените хипотези, както и за клевета, от която са настъпили тежки последици, наказанието е глоба от 5000 до 15000 лв. и обществено порицание. С тази промяна, на практика България отговори на изискването на международните институции и практиката на ЕСПЧ за либерализиране на наказателно правния режим за обидата и клеветата и премахване на наказанието лишаване от свобода като възможна санкция.
 
Независимо от горепосочената либерализация на наказателно правните норми за обида и клевета и понастоящем съществува възможност за налагане на по-тежко наказание, когато престъпните деяния са осъществени по отношение на длъжностно лице при и по повод изпълнение на службата или функциите му. Тази правна норма влиза в колизия с практиката на ЕСПЧ, която е категорична, че границите на допустимите критики са по-широки по отношение на публичните фигури, отколкото по отношение на всеки друг гражданин, както и че статусът на тези лица оправдава по-голяма намеса в техния живот.
Въпросът за декриминализацията на обидата и клеветата е сложен и изисква внимателна преценка. Привеждането на правилата и практиките, свързани с клеветата, с практиката на Европейския съд по правата на човека, е многостранна задача, изискваща усилията на законодателя, на съдебната система и на медиите. Законодателят е длъжен да вземе под внимание консенсуса в международните организации относно декриминализирането на клеветата и да се съобразява с качеството на закона за клеветата, така че гражданите да могат да предвидят последиците, които дадено действие може да предизвика и съответно да регулират поведението си. Законите трябва да включват и необходимите процесуални гаранции за осигуряване на подходяща защита за упражняването на правото на свобода на изразяване.
 
Споделям мнението за нуждата от декриминализация на обидата и клеветата по няколко съображения:
ü    Съществуването на клеветата като престъпление влиза в разрез със свободата на словото, гаранция за развитието на демократичните общества.
ü    Наказателната санкция, независимо от това, че не е свързана с лишаване от свобода, представлява твърде сурова мярка, несъответстваща с духа на европейските ценности.
ü    Обществените отношения, които се гарантират и защитават с тези престъпления, са свързани с честта, достойнството и доброто име на всеки гражданин. Тези обществени отношения могат да бъдат защитени и по гражданскоправен ред – също процесуално средство за защита правата на гражданите.
ü    Престъпленията обида и клевета не са с висока степен на обществена опасност. Този извод се налага, както от обстоятелството, че те се преследват по тъжба на пострадалото лице (а не от държавата), така и от предвидените за тях наказания.
ü    Последиците от осъждането на едно лице по наказателен път са сериозни и имат траен негативен ефект върху неговия статус. Без оглед на това, че престъплението е от частен характер и наказанието е глоба, лицето се счита за осъждано до момента на настъпване на реабилитация. ЕСПЧ намира непропорционалност на намесата, дори в случаите, когато в наказателното производство лицето е било освободено от наказателна отговорност и му е наложено административно наказание, поради обстоятелството, че това е възможно да се случи само еднократно, като при повторното осъждане на дееца за клевета, той ще трябва да търпи наказателни санкции.
ü    Премахването на наказателната отговорност за клевета ще доведе до предотвратяване на автоцензурата и ще подсигури ролята на пресата като „обществен страж“. Автоцензурата при всички случаи възпрепятства обществената дискусия по въпроси от обществена важност.
ü    Търсенето на наказателна отговорност за обида и клевета от журналистите, които упражняват своето право на свобода на изразяване, позволява те да бъдат третирани като престъпници, което най-малкото е обществено неприемливо.
ü    Без оглед на факта, че в крайна сметка журналистът може да бъде оправдан, неговата репутация на професионалист и личност е накърнена по време на висящността на наказателния процес, а и последващото ѝ възстановяване е със съмнителен успех.
ü    Размерът на предвидените в наказателния кодексглоби за обида и клевета, особено техният максимум, е висок с оглед жизнения стандарт в страната. Това обстоятелство неминуемо се отразява на свободата на изразяване.
 
 
Сравнителен анализ между наказателноправната регламентация на обидата и клеветата в България и други страни членки на ЕС
Преценката за мястото на България сред другите държави от ЕС по отношение спазване на стандартите, заложени в международните актове и решенията на ЕСПЧ, касаещи свободата на изразяване, изисква извършването на сравнителен анализ между правната регламентация на „обидата“ и „клеветата“ в българския Наказателен кодекс и наказателните закони в други страни членки на Европейския съюз. Изборът на тези страни Франция, Германия, Австрия и Испания, не е случаен.
 Посочените държави са водещи демокрации, в които равенството и свободата на гражданите са техни същностни характеристики. Независимо, че демокрацията през 2017 г. се сблъсква с най-сериозната си криза от десетилетие насам, тъй като нейните основни принципи са подложени на атаки по целия свят (главните проблеми са в гаранциите за свободни и честни избори, правата на малцинствата, свободата на печата и върховенството на закона), коментираните европейски държави запазват статута си на водещи демокрации.[11]
Изборът на тези държави е обусловен и от обстоятелството, че същите имат развити правни системи от континентален тип. Правната система в България също се причислява към континенталната. Тя е резултат от рецепцията на правото, настъпила в края на XIX и началото на XX век, когато са положени юридическите основи в страната на базата на някои от най-развитите правни системи от онова време (френската и др.).
Освен това правото на Европейския съюз е континентален системен тип, обединяващо схващанията на двете водещи правни школи на континента – немската и френската. То е уникално еволюционно и своеобразно съчетание от нов тип в развитието на правото, обединяващо достиженията на юриспруденцията в т.нар. Стара Европа.
В сравнителния анализ присъства и Великобритания. Вярно е, че Обединеното кралство е в двугодишен процес по излизане от ЕС, от една страна, а от друга – принадлежи към англосаксонската правна система, но именно тези разлики правят любопитен погледа към нейното законодателство и сравнението му с българския закон в областта на наказателната обида и клевета.
 
 
 
1. Франция
Във френското законодателство клеветата е както правонарушение (гражданско), така и престъпление. Клевета е всяко твърдение за факти, което представлява атака срещу честта или репутацията на дадено лице (чл. 29 от Закона за пресата от 1881 г.). Ако бъде признат за виновен, редакторът, издателят или авторът може да бъде осъден да заплати на държавата наказателна глоба, както и обезщетение за гражданските вреди на пострадалия. Възможно е да бъде наложено и наказание лишаване от свобода и/или глоба в случаите, при които засегнатото лице, принадлежи към конкретна, посочена в закона категория лица, което води до създаване на двоен стандарт за защита доброто име на гражданите.
Френскиятзакон предвижда, че установяването на истинността на клеветническите факти и добросъвестността на журналиста могат да се считат за защита срещу обвиненията в клевета.
Основното изменение на Закона е от 9 март 2004 г. С това изменение е декриминализирана клеветата по отношение на чуждестранни държавни глави. Изменението е резултат от осъдително решение на ЕСПЧ по дело срещу Франция.
 
  Нормативна база, относима към клеветата:
 
ü    Наказателен кодекс на Франция
 
  Член R. 621-1
 
 „Непубличната клевета на лице се наказва с глоба за леко наказуеми престъпления от първа категория.
 
 Истината срещу клеветнически факти може да бъде установена в съответствие със законодателството за свободата на печата.”
 
Член R. 624-3 (изменен с Указ № 2005-284 от 25 март 2005 г.)
 
„Непубличната клевета на лице или група лица на основание техния произход или на действителната или предполагаемата им принадлежност или непринадлежност към определена етническа група, нация, раса или религия се наказва с глоба за леко наказуеми престъпления от 4-та категория.
 
Същата санкция се прилага и за непублично клеветничество на лице или група лица на основание пол, сексуална ориентация или телесно или психическо увреждане.”
 
ü    Закон от 29 юли 1881 г. за свободата на печата
 
Член 23 (изменен със Закон 2004-575 от 21 юни 2004 г.)
 
 „Лицата, които в речи, изказвания или заплахи, направени или изречени на обществени места или срещи, или писмени или печатни материали, рисунки, гравюри, картини, емблеми, изображения или всякакви други писмени, говорими или образни материали, продавани или разпространявани, предлагани за търговия или излагани на обществени места или събития, или на плакати или постери на обществени места, или чрез всякакви средства за комуникация по електронен път с обществеността, които пряко и успешно са подтикнали друг или други да извършат престъпление, подлежат на наказание като съучастници, или като виновни лица на сериозно или по-малко сериозно престъпление.”
 
Член 24 (изменен със Закон 2004-1486 от 30 декември 2004 г.)
 
 „Лица, които по един от начините, посочени в член 23, са подтикнали други към дискриминация, омраза или насилие към лице или група от хора на основание техния произход или принадлежност или не принадлежност към определен етнос, група, нация, раса или религия, се наказва с лишаване от свобода от една година и/или глоба от 45 000 евро.
 
Член 26
 
„Обида на Президента на Републиката по един от начините, описани в чл. 23, се наказва с глоба от 45 000 евро”.
 
Член 29
 
„За клеветнически или уронващи престижа следва да се считат изявления или твърдения за факти, които увреждат честта или репутацията на лице или орган, по отношение на които се твърди този факт. Директното публикуване или възпроизвеждане на такова изявление или твърдение е престъпление, дори и да е изразено по завоалиран начин или дори ако е направено за лице или орган, които не са изрично посочени, но могат да бъдат идентифицирани от съдържанието на клеветническите думи, снимки, заплахи, написани или отпечатани плакати или постери.
 
 Всеки обиден или презрителен език или нападки, които не съдържат твърдение за факти представляват обида.”
 
Член 30
 
„Клевета, извършена по един от начините по чл. 23 срещу съд, арбитраж, армия, флот, военновъздушни сили, държавни институции и публични органи, се наказва с глоба от 45 000 евро”.
 
Член 31
 
„Същото наказание се прилага и по отношение на клевета, извършена по същите начини, във връзка с дейността или правомощията на един или повече членове на правителствен орган, на един или повече членове на една от двете законодателни камари, на държавен служител, на представител или служител на закона, на представител на религиозната общност, получаващ държавна заплата, на гражданин, временно или постоянно изпълняващ обществена служба или публичен мандат, на член на заседателен съвет или на свидетел въз връзка с неговите свидетелски показания.
 
Клеветата, свързана с личния живот на тези лица, попада в обхвата на член 32 по-долу.”
 
 Член 32 (изменен със Закон 2004-1486 от 30 декември 2004 г.)
 
„Оклеветяване на частни лица по един от начините, посочени в член 23, се наказва с глоба от 12 000 EUR.
 
Клевета с едно от тези средства на лице или група лица на основание на техния произход или принадлежност или не принадлежност към определена етническа група, нация, раса или религия се наказва с лишаване от свобода от една година и / или глоба от 45 000 евро.
 
Наказанието, описано в предходния параграф, се прилага и за оклеветяване на лице или група лица на основата на техния пол, сексуална ориентация или увреждане.”
 
Член 35
 
 „Истината на клеветническото обвинение, но само когато се отнася до действия, свързани с функциите може да бъде установена по обикновен начин в случаите на обвинения срещу държавни институции, армия, военноморски или военновъздушни сили, публични власти и някое от лицата, изброени в член 31. Истината на клеветнически и обидни твърдения също може да бъде установена срещу управители или административни ръководители на всяка публична промишлена, търговска или финансова компания.
 
 Истината на клеветническите твърдения винаги може да бъде установена, освен:
 
а) когато твърдението засяга личния живот на лицето;
 
б) когато твърдението се отнася до събития, датиращи от преди повече от десет години;
 
в) когато твърдението се отнася до събития, по отношение на които е настъпила амнистия или които са погасени по давност, или са довели до осъждане, което е било отменено чрез реабилитация или преразглеждане.
 
…..Ако бъде установено доказателство за верността на клеветническото обвинение, ответникът бива оправдаван.“
 
Сравнителния анализ между правната регулация на обидата и клеветата в Наказателния закон на Франция и в българския Наказателен кодекс показва както определени прилики, така и сериозни различия. От съдържанието на текста на френските правни норми може да се направи заключение, че чрез санкционирането на обидата и клеветата по наказателноправен ред се защитават честта и репутацията на гражданите. Във френския закон обаче, за разлика от НК на България, клеветата се определя като изявления или твърдения за факти, които увреждат честта или репутацията не само на физически лица, а и на „орган“. По българското наказателно право клевета по отношение на юридическо лице е невъзможна. Ясната и категорична персонализация на засегнатото лице, която по нашето право се изисква, не е в такава степен залегнало във френското право, по силата на което, лицата може „да не са изрично посочени, но могат да бъдат идентифицирани от съдържанието на клеветническите думи“. В българския наказателен закон се изисква обидата да е осъществена в присъствието на пострадалия, докато във френския – подобно условие на се поставя. От текстовете на съпоставяните закони се установява, че обидата и клеветата могат да бъдат извършени публично или не публично. Във френското законодателство непубличната клевета на основание произхода на лицето, действителното или предполагаемото му членство или на нечленство в определена етническа група, както и на база нация, раса или религия, пол, сексуална ориентация или телесно и психическо увреждане е по-тежко наказуемо, докато в България въобще отсъства такова квалифициращо обстоятелство, което от своя страна да води до по-висока санкция. И в двата наказателни закона е осигурена по-голяма защита на определени категории лица, упражняващи публични функции – според НК на България това са длъжностните лица или представителите на обществеността при и по повод изпълнение на функциите им, а в НК на Франция това са членове на правителствените органи, членове на една от двете законодателни камари, на държавните служители, на представители или служители на закона, на представители на религиозните общности, получаващи държавна заплата, на граждани, временно или постоянно изпълняващи обществена служба или публичен мандат, на членове на заседателен съвет, съдилищата, арбитража, армията, флота, военновъздушните сили, държавните институции и публичните органи. Допълнителна разлика е и това, че във френския закон клеветата по отношение на изчерпателно изброените лица трябва да бъде осъществена по един от също изчерпателно изброените начини, визирани в норма от Закона за свободата на печата (всички изброени начини са свързани с публично разпространение на клеветнически твърдения). В НК на България липсва изрична норма, криминализираща обида по отношение на президента на Републиката.
По-нататък, както в българския закон, така и във френския, обидата не се свързва с факти и обстоятелства от обективната действителност, поради което тяхната истинност не може да бъде доказвана. Друга прилика е, че и двата закона предвиждат възможност за доказване истинността на клеветническите твърдения, като последица от това е оправдаването на дееца. В НК на България не се съдържат хипотези, които да изключват възможността за доказване истинността на разгласеното клеветническо твърдение, както и такива, при които клеветата и обидата да се наказват с лишаване от свобода.
На следващо място, близка по съдържание на разпоредбата на чл. 24 от Закона за свободата на печата е чл. 162, ал. 1 от НК на България. Чл. 24 от френския закон регламентира санкционирането на лица, които най-общо казано, чрез използване на публичност са подтикнали други лица към дискриминация, омраза или насилие, основаващо се на произход, принадлежност или непринадлежност към определен етнос, група, нация, раса или религия. В разпоредбата на чл. 162, ал. 1 от НК е инкриминирана дейност, свързана с публично подбуждане или проповядване на дискриминация, насилие или омраза, основани на раса, народност или етническа принадлежност. Публичното проповядване или подбуждане към дискриминация, насилие или омраза на религиозна основа е въздигнато в престъпление и в България, но същото е инкриминирано в отделен текст от Наказателния кодекс, а именно чл. 164. Тези две престъпления (чл. 162 и чл. 164) не се свързват с обидата и клеветата, а представляват престъпления против правата на гражданите.
 
 
2. Германия
В Германия клеветата е закононарушение (деликт) и престъпление, като за последното се предвижда максимално наказание пет години лишаване от свобода. Законът предвижда истината и (в някои случаи) добросъвестността на дееца да се считат за защита срещу обвиненията в клевета.
 
Обидата и клеветата в тесен смисъл са определени в раздели 185ff. на германския Наказателен кодекс (Strafgesetzbuch, StGB):
 
Раздел 185. Обида
 
„Обидата се наказва с лишаване от свобода за не повече от една година или глоба, а ако е извършена чрез насилие, с лишаване от свобода за не повече от две години или глоба”.
 
Раздел 186. Злонамерени клюки
 
„Всеки, който твърди или разпространява факт във връзка с друго лице, който факт може да урони репутацията му или да го опозори в обществото, ако този факт не е очевидно неверен, следва да бъде наказан с лишаване от свобода за не повече от една година или глоба и, ако деянието е извършено публично или чрез разпространение на писания (чл. 11, ал.3), с лишаване от свобода за не повече от две години или глоба.”
 
Раздел 187. Клевета
 
„Който въпреки своята убеденост в неистинността на фактите твърди или разпространява неверни факти по отношение на друг, които уронват репутацията му или го опозоряват в обществото или могат да застрашат неговия обществен образ, се наказва с лишаване от свобода за не повече от две години или (чл. 11, ал. 3), с лишаване от свобода за не повече от пет години или с глоба”.
 
Раздел 188. Злонамерени клюки и клевета срещу лица от политическия живот
 
 (1) „Ако злонамерените клюки (раздел 186) са извършени публично, на среща или чрез разпространение на писания (член 11, алинея 3) срещу лице, участващо в политическия живот на народа, с мотив, свързан с положението на лицето в обществения живот и актът е в състояние значително да затрудни обществената му работа, тогава наказанието е лишаване от свобода от три месеца до пет години.
 
(2) Клеветата (раздел 187), извършена при същите условия се наказва с лишаване от свобода от шест месеца до пет години.”
 
Раздел 189. Накърняване паметта на починали
 
 „Който накърнява паметта на починало лице, се наказва с лишаване от свобода за не повече от две години или глоба”.
 
Раздел 190. Съдебна присъда като доказателство за истината
 
 „Ако твърдения или разпространен факт е престъпление, тогава доказателството за неговата истинност се счита за предоставено, ако срещу оклеветеното лице е постановено окончателно решение за осъждане за престъплението. Доказателството за истината, от друга страна, е изключено, ако оскверненото лице е било оправдано с окончателно решение, преди твърдението или разпространението.”
 
Раздел 192. Обиди въпреки доказателството за истината
 
 „Доказателството за истината на твърдяното или разпространено обстоятелство не изключва наказанието по чл. 185, ако съществуването на обида е резултат от формата на твърдението или разпространението или от обстоятелствата, при които то се е случило”.
 
Раздел 193. Защита на законните интереси
 
 „Критични преценки за научни, художествени или търговски постижения, подобни изказвания, които се правят с цел упражняване или защита на права или законни интереси, както и отстраняване и порицание от началници на техните подчинени, официални доклади или решения на държавен служител и подобни случаи, са наказуеми само дотолкова, доколкото съществуването на обидата е резултат от формата на изказването и на обстоятелствата, при които се е случило.”
 
Раздел 194 Заявление за наказателно преследване
 
 (1) „Обидата се преследва само след подаване на оплакване. Ако деянието е извършено чрез разпространение на писания, или чрез публично оповестяване по време на събрание или чрез презентация по радио, тогава не се изисква оплакване, ако пострадалото лице е било преследвано като член на група по силата на Национал- социалистически или друг подобен Регламент или Указ, тази група е част от населението и обидата е свързана с това преследване. Законът, обаче не може да бъде прилаган служебно, ако потърпевшата страна възрази. Възражението не може да бъде оттеглено. Ако пострадалото лице умре, то правото на подаване на жалба и правото на възражение преминава към роднините, посочени в раздел 77, алинея (2).
 
 (2) Ако паметта на починалото лице е била потъпкана, тогава роднините, посочени в §77, ал. 2, имат право да подадат жалба. Ако деянието е извършено чрез разпространение на писания (раздел 11, подраздел 3) или чрез публично оповестяване по време на събрание или чрез презентация по радио, тогава не се изисква оплакване, ако починалото лице е изгубило живота си като жертва на Национал- социалистически или друг подобен Регламент или Постановление. Законът обаче не може да бъде прилаган служебно, ако лицето, което има право да подаде жалба, възрази. Възражението не може да бъде оттеглено.
 
 (3) Ако обидата е извършена срещу длъжностно лице, лице със специални обществени задължения или войник от Федералната армия, докато изпълнява задълженията си или във връзка с неговите задължения, то може да бъде преследвано и по жалба на своя началник . Ако актът е насочен срещу публичен орган или друга агенция, която изпълнява задълженията на публична администрация, тя може да бъде преследвана по жалба на ръководителя на публичния орган или на ръководителя на публичния надзорен орган. Същото важи и за държавните служители и публичните власти на църквите и другите религиозни общества, съгласно публичното право.
 
 (4) Ако деянието е насочено срещу законодателен орган на федерацията или даден регион или друг политически орган, попадащ в териториалната сфера на приложение на този закон, то той може да бъде преследван само с разрешението на засегнатия орган.”
В широк смисъл, раздел 166 от германския Наказателен кодекс също обхваща обидата и клеветата. Този раздел защитава обществения мир и спокойствие и има следното съдържание:
 
Раздел 166. Обида на религиозните вярвания, религиозните общества и организации, посветени на философията на живота
 
(1) „Който публично или чрез разпространение на писания (член 11, алинея 3) обижда религиозните убеждения другиму или вярата му, свързана с философията на живота, по начин, който може да наруши обществения мир, се наказва с лишаване от свобода за не повече от три години или глоба.
 
 (2) Който публично или чрез разпространение на писания (член 11, алинея 3) обижда църквата, друго религиозно общество или организация, посветена на философията на живота, намираща се в Германия, или техните институции или обичаи, по начин, който може да наруши обществения мир, също подлежи на наказание.”
 
Сравнителния анализ между регламентация на обидата и клеветата по българския и немския закон показва следното: В немския закон освен престъпленията обида и клевета, съществува и престъплението „злонамерени клюки“. Разликата между „клеветата“ и „злонамерените клюки“ по НК на Германия се състои в това, че при клеветата деецът съзнава неверността на твърдените или разпространени от него клеветнически факти за друго лице, докато при престъплението „злонамерени клюки“ деецът разпространява факти, които обаче не са очевидно неверни, т.е. ако те са очевидно неверни, деецът ще носи отговорност за клевета по чл. 187, а не за злонамерени клюки по чл. 186 от НК на Германия. И по немското наказателно право, както и по българското, клеветата представлява разпространение на неверни позорящи за друго лице фактически обстоятелства, които увреждат репутацията и доброто му име в обществото. За да е налице престъпление клевета разпространените факти трябва да са неверни. Разликата обаче е, че в НК на България престъплението клевета се извършва само умишлено, т.е. деецът съзнава неверността на разпространените или твърдяни от него факти. В случаите, в които той не съзнава неверността на клеветническите факти, деецът няма да носи наказателна отговорност въобще, тъй като липсва субективната страна на престъплението клевета. По-нататък, и в двата закона клеветата може да се изрази и в приписване на престъпление. За разлика от нашия НК, в немския – способът за установяване истинността на приписаното престъпление е влязла в сила осъдителна присъда спрямо оклеветеното лице за същото престъпление. Обратното – постановяването на оправдателна присъда спрямо оклеветеното лице преди твърдението или разгласяването на престъплението от дееца, е доказателство, изключващо истинността му. В българското наказателно право верността на позорните обстоятелства или приписани престъпления може да се доказва посредством всички предвидени в процесуалния закон доказателствени средства, без да е задължително наличието на влязла в сила осъдителна присъда. Публичното разпространение на клевети и по двата закона е въздигнато в по-тежко наказуемо престъпление. В такова е въздигнато и тяхното разпространение, чрез печатно произведение/писание (съдържанието на понятието „писание“ е по-широко), както и когато престъплението е извършено спрямо определени категории лица, със статут на публични фигури (на длъжностно лице или на представител на обществеността при или по повод изпълнение на службата или функциите му – по НК на България, и на лице, участващо в политическия живот на страната, с мотив, свързан с положението на лицето в обществения живот – по НК на Германия), като немския наказателен закон поставя и допълнително изискване, а именно деянието да е в състояние значително да затрудни обществената работа на лицето.
По отношение на обидата, в немския наказателен кодекс няма изискване тя да е изречена в присъствието на обиденото лице, нито пък е налице дефиниция за това какво тя представлява и по какъв начин може да бъде осъществена. Анализът на правната норма на чл. 192 от НК на Германия води до извод, че по немското наказателно право предмет на обидата могат да бъдат и факти, а не само личностно виждане и оценка на извършителя на обидата за личността на пострадалия, както е по НК на България.
И в двете страни, престъпленията против честта на гражданите се преследват по оплакване на пострадалия, като в Германия са налице и изключения от това правило, изрично посочени в закона – чл. 194, ал. 1, изр. 2, ал. 3 и ал. 4. Съгласно разпоредбите на българския Наказателно процесуален кодекс, за да се установи едно лице като частен тъжител, т.е. да има право на тъжба, той трябва да има процесуална правоспособност. Такава правоспособност притежава само пострадалият от престъплението, което се преследва по негова тъжба. При клевета – само оклеветеният е процесуално правоспособен да подаде тъжба пред съда за образуване на дело за клевета, при обида – само обиденият. Когато пострадалият почине, процесуалната правоспособност за установяване като частен тъжител преминава върху неговите наследници. Ако пострадалият почине, преди да изтече срока за подаване на тъжба, наследниците имат право да подадат тъжба до изтичане на срока. В случаите, когато пострадалият почине след като е подал тъжба, неговите наследници могат да встъпят в процеса, за да поддържат обвинението като частни тъжители [12]. От изложеното следва, че наследниците на починало лице не могат да подават тъжба за накърняване на неговата памет, каквато възможност съществува по немския наказателен закон. И това е така, тъй като те нямат процесуална легитимация да се установят като частни тъжители, защото към момента на клеветническите твърдения или изречените обиди, засегнатото лице не е било живо, а принципно само засегнатият от престъплението има право на тъжба.
 
 
3. Испания
В Испания клеветата (известна като „обида” и „лъжливо обвинение/злословие”) е престъпление. Тя е регламентирана в Наказателния кодекс от 1995 г., в раздел, озаглавен „Престъпления срещу честта”.
Възможното максимално наказание е лишаване от свобода за срок от две години. Законът предвижда като възможна защита на дееца установяване истинността на твърденията и добросъвестността.
Испанският наказателен кодекс регламентира престъплението „обида” в членове 208-210, а престъплението „злословие” – в членове 205-207.
Член 211 предвижда по-тежко наказание за тези престъпления, когато те са извършени чрез пресата, телевизионните предавания или по друг подобен начин.
Обида на краля е самостоятелно престъпление, предвидено в член 490 от испанския Наказателен кодекс.
Обидата накърнява достойнството, репутацията или влошава самочувствието на лицето, до което тя се отнася. Обидата се счита за престъпление, когато по своето естество и последици е сериозна. Тя не се счита за сериозна, ако не е извършена с ясното съзнание за нейната лъжовност.
Сериозната обида, извършена публично, се наказва с глоба (в различна степен).
Лицето, обвинено в обида, се освобождава от всякаква отговорност, ако докаже истинността на твърденията си, когато те са били направени срещу държавни служители във връзка с упражняване на техните функции или когато са свързани с обвинения за административни нарушения.
Съответните разпоредби от Наказателния кодекс на Испания (изменен с Органичен Закон №10/1995 от 23 ноември 1995 г.) са както следва:
 
Член 208
 
 „Действията или изразите, които уронват достойнството на друго лице, като подкопават неговата репутация или самоуважение, представляват обида.
 
 Само обиди, които по своята същност, последици и контекст са признати за сериозни, представляват престъпление ...”
 
Член 209
 
 „Нарушение за тежка публична обида се наказва с глоба, платима за период от шест до четиринадесет месеца. Когато обидата не е извършена публично, глобата се изплаща от три до седем месеца.”
 
Член 490
 
 „Всеки, който невярно обвини или оскърби Краля или някой от неговите възходящи или низходящи роднини, съпругата Кралица или регента/настойника, или член на регентството, или престолонаследника, при упражняване на неговите или нейните задължения, или във връзка с тях, се наказва с лишаване от свобода от шест месеца до две години, ако невярното оскърбление или обида е от сериозно естество, а в противен случай – с глоба, платима между шест и дванадесет месеца.
 
 Член 496
 
 „Всеки, който сериозно обиди CortesGenerales (Конгреса или Сената) или законодателната асамблея на някоя автономна област [...], подлежи на глоба от дванадесет до осемнадесет месеца ...”.
 
 Член 504
 
 „Всеки, който сериозно заплашва, невярно обвинява или обижда правителството на нацията, Генералния съвет на съдебната власт, Конституционният съд, Върховният съд или Висшия съдебен съвет, или Върховният съд на автономна област подлежи на глоба, платима за период от дванадесет до осемнадесет месеца ...”.
 
Сравнението между наказателноправната регламентация на обществените отношения, свързани с честта на лицата в българския и испанския наказателен кодекс показва известно сходство между престъпните състави. И в двете държави, законодателно е прието, че обидата може да намери проявление чрез думи или действия, като в испанския наказателен закон, за разлика от българския, само „сериозната“ обида се санкционира като престъпление. Дефиницията за „сериозна обида“ – сериозността се извлича от естеството й и настъпилите последици, дава възможност да се направи съпоставка между нея и „клеветата, от която са настъпили тежки последици“ по българския НК. Последната представлява квалифициращо обстоятелство и обосновава по-тежка наказуемост за дееца, за разлика от испанския наказателен закон, където сериозността на обидата обосновава въобще носенето на наказателна отговорност. И в двата закона публичното разпространение на обида е по-тежко наказуемо престъпление. Сравнението между нормите от двата закона показва, че в Испания се носи наказателна отговорност и за обида на юридически лица, каквато в България не се предвижда.
 
 
4. Австрия
 
В Австрия обидата и клеветата са престъпления от общ характер, т.е. преследват се по почин на държавата. Налице са отделни разпоредби, отнасящи се до престъпни посегателства спрямо политици и други лица, заемащи обществени длъжности. Наред с това законът предоставя завишена защита на журналисти срещу обвинения за обида и клевета:
ü    Защита срещу клевета. Според Закона за медиите (1981 г.), журналистите не носят наказателна отговорност за клевета, ако могат да установят едновременно, че са действали добросъвестно и че е бил налице значим обществен интерес при публикацията.
ü    Обществени фигури. Относимите разпоредби в наказателното право (чл. 111 от НК) инкриминират както оценъчни съждения, така и изявления относно факти. Следвайки възприетото в решенията на ЕСПЧ, обществения статус на обидения се преценява, като съдилищата демонстрират готовност да изискват от политиците да приемат в по-голяма степен на критика в сравнение с частните лица.
ü    Нахлуване в личното пространство. Медийният закон от 1981 г. въвежда отделни основания при претенции, свързани с нахлуване в личното пространство. Според чл. 7, медията е задължена да обезщети пострадалия, ако клеветническите твърдения се отнасят до въпроси, касаещи личния живот на гражданина, които твърдения го злепоставят в обществото и увреждат общественото мнение за него. Публикацията е разрешена в случаи, когато съществува „връзка с обществения живот“.
 
Наказателен кодекс на Австрия
Престъплението „клевета“ е регламентирано в чл. 111 от НК. Счита се за извършено, ако деецът твърди наличието на нечестно поведение или поведение, противоречащо на морала по отношение на друго лице, с цел да породи презрение или да урони престижа му, и това е било възприето от други трети лица.
Престъплението се наказва по-тежко, ако е извършено чрез пресата, чрез излъчване или по друг начин, който да направи клеветата достъпна за голяма част от публиката.
Член 113 въвежда забрана да се твърди, че друг е извършил престъпление, ако наложеното му наказание е било изтърпяно или отменено, или той е бил оправдан по повдигнатото му обвинение.
Според чл. 114, въведената в предходната разпоредба забрана отпада, ако се дължи на поведение, изискуемо от закона, или е защитено от правно основание, или извършено за специални нужди.
В тази връзка интерес представлява решението на ЕСПЧ по делото Schwabe с/у Австрия. ЕСПЧ приема, че осъждането по чл. 113 е нарушило чл. 10 от ЕКПЧ, защото австрийските съдилища не са приели като защита обстоятелството, че спорното твърдение е било направено в обществен интерес (например: политик е имал предходно осъждане за пътнотранспортно престъпление с причиняване на смърт, което може да има отношение към неговата годност да заема политически пост).
 В чл. 115 от Австрийския НК се инкриминира „обидата/поругаването на честта“. Това престъпление се счита за извършено, ако деецът обижда, подиграва, осмива, малтретира словесно или заплашва злонамерено друго лице на публично място или в присъствието на трети лица, освен ако извършителят носи отговорност за по-тежко наказуемо престъпление по друг текст от наказателния кодекс. Престъплението трябва да е било извършено на обществено място или поне пред няколко други лица и извършителят да е бил взел предвид тези обстоятелства към момента на извършването му.
В допълнение, австрийският НК съдържа разпоредба относно т.нар. „злонамерена лъжа“ – наклеветяване за извършване на престъпление (чл. 297). Това престъпление се счита за извършено, ако деецът невярно, лъжливо обвинява друг конкретен човек или няколко други лица, по начин, че да ги изложи на опасност от наказателно преследване. Извършителят не носи отговорност ако доброволно и навреме премахне риска от преследване.
Престъплението „забранена публикация“ (чл. 301) се счита за извършено, когато публикацията е в нарушение на законова забрана, или ако е публикувано съдържание от писмен документ, изготвен в закрито заседание на съд или административен орган, излъчен чрез средствата за масова информация или по друг начин достигне до широк кръг от хора.
 
Обида на правителствени/държавни институции или официални, служебни лица
Някои публични власти и организации (включително Федералният парламент и националната армия) са защитени срещу обида/клевета от чл. 116 от НК.
 
На 13.11.2003 г. ЕСПЧ намира нарушение на чл. 10 от ЕКПЧ по делото Scharsach and News Verlagsgesellschaft MbHv Austria. Жалбоподателите са журналист и собственик и издател на седмичен вестник, в който през 1995 г. е публикувана статия, критикуваща членовете на политическа партия, в която някои от тях са споменати поименно. В статията се разкривало, че тези хора не са съумели да се разграничат от крайно дясното. Едно от тези лица, за когото се отнасяла статията, по това време член на регионалния парламент, а понастоящем член на федералния парламент, завел наказателно дело по отношение на жалбоподателите. Националните съдилища приели, че статията втълпява, че този човек е свързан с нео-нацистки дейности, но това не било доказано по несъмнен начин. Поради тази причина, жалбоподателите били осъдени за клевета и им била наложена глоба. ЕСПЧ счел, че статията е била написана в политически контекст и приел, че границите на критика са по-широки за политиците отколкото за частните лица. Съдът решил, че журналистическия материал не отразява фактически изявления, а оценъчни съждения по отношение на предмет от важен обществен интерес и заключил, че намесата в правата на жалбоподателите е била непропорционална на преследваната цел и „не е била необходима в едно демократично общество“.
Съпоставката между правната регулация на обидата и клеветата по австрийския НК и тази по българския НК налага следните изводи:
Обидата и клеветата и в двете държави представляват престъпления. Налице е сходство между изпълнителните деяния. И в България и в Австрия обидата се изразява в нанасянето на унизителни за честта и достойнството думи и изрази в присъствието на засегнатото лице, но за съставомерността на престъплението по австрийския закон се изисква това поведение да е било извършено на обществено място или поне пред няколко други хора. По българския наказателен закон, осъществяването на обидата публично не е елемент от основния състав на престъплението, а представлява квалифициран състав, по който се налага по-тежко наказание. Разгласяването на неистински позорни обстоятелства (обстоятелства, свързани с нечестно поведение или поведение, противоречащо на морала), които са били възприети от други трети лица представлява клевета и по двата наказателни закона. Разпространението на клеветата чрез печатно произведение или по друг начин, годен да го направи достояние на множество лица е въздигнато в по-тежко наказуемо престъпление, както по НК на Австрия, така и по НК на България. За разлика от българското, австрийското законодателство изрично забранява разгласяване на твърдения за извършено престъпление, ако наказанието е било изтърпяно или отменено, т.е. деецът в тези случай винаги ще понесе наказание, освен при наличието на обстоятелствата, посочени в нормата на чл. 114. С други думи, единствената защита на дееца е свързана с установяване на предвидените в чл. 114 обстоятелства. По българския НК защитата на дееца е свързана с доказване истинността на приписаното престъпление, без оглед на това дали наказанието е било изтърпяно или лицето е било освободено от изтърпяването му. И по двата кодекса са налице разпоредби, които предоставят завишена защита от обида и клевета на длъжностни лица, като разликата е в две направления: по българския закон това могат да бъдат само физически лица и то само когато обидата или клеветата им е нанесена при или по повод изпълнение на службата или функциите им. Налице е принципно сходство между престъплението по чл. 297 от НК на Австрия („злонамерена лъжа“) и чл. 286 от НК на България („набедяване”). Все става дума за неправомерно поведение на дееца, което може да доведе до наказателно преследване на лице, за което той знае, че е невинно. Разбира се, налице са и различия – престъплението по чл. 286 от НК на България е престъпление против правосъдието, а не против честта и достойнството; законът изрично изисква набеждаването да е извършено пред надлежен орган на власт.
 
 
5. Великобритания
В Обединеното кралство клеветата е била декриминализирана през 2009 г.
На 09.05.2012 г. Кралица Елизабет II обявява в Парламента на Обединеното кралство нов Закон за клеветата. Законът предлага текст в случаите на нанасяне на „сериозна вреда“ на репутацията на лица, резултат от клеветнически твърдения. Той създава и нови законови привилегии за научните и академични публикации, както и за уебсайтовете. Законът се стреми да разреши и проблема със съдебния туризъм при дела за клевета. Съдебният туризъм се характеризира с това, че засегнати лица търсят съдилища, които биха проявили най-голямо съчувствие към тях, като използват факта, че онлайн публикуването позволява да се доказват ефекти и на територията на други държави.[13] Обединеното кралство е известно с високия процент дела за клевета с благоприятен изход за пострадалите. Това е и причината за провеждане във Великобритания на реформа на правото, свързано с клевета.
 
 
Заключение
Съпоставката между наказателно-правните норми, регламентиращи обидата и клеветата в коментираните по-горе държави-членки Франция, Германия, Испания и Австрия и нормите, залегнали в НК на България, показват следните общи белези:
ü обидата и клеветата представляват престъпления по законодателствата на тези държави и се наказват по наказателноправен ред;
ü това са престъпления срещу честта и достойнството на гражданите и чрез тях се защитават обществени отношения, свързани с обществената репутация и себеуважението на човека.
ü клеветата представлява твърдение или разпространение на факти, които са неверни и която неистинност се съзнава от дееца.
ü адекватната защита на дееца е свързана със законодателно създадена възможност за установяване истинността на клеветническите твърдения.
ü публично разпространената клевета е по-тежко наказуема (с изключение на Австрия).
ü съществува по-тежка наказуемост и за деяния срещу публични фигури.
Разбира се съществуват и множество различия в престъпните състави, но основното и най-важното е свързано с това, че в България престъпленията „обида” и „клевета” не се наказват с лишаване от свобода. В този смисъл България единствена от коментираните страни е възприела препоръките на международните институции за премахване на наказанието лишаване от свобода за престъплението клевета и до голяма степен е привела законодателството си в съответствие с международните стандарти.
 
 
Бележки:
[1] Присъда по НЧХД №81/2001 г.
[2] Declaration on freedom of political debate in the media: 12 february 2004 at the 872nd meeting of the Miinisters Deputies.
[3] Секретариат на Управителния комитет по медии и информационно общество (CDMSI). Съдебна практика на ЕСПЧ по правата на човека относно свободата на изразяване и стандарт на Съвета на Европа за клеветата.
[4] Доклад от специалния докладчик за насърчаване и защита на правото на свобода на изразяване на мнение и изразяване, г-н Abid Hussain, представен в съответствие с Резолюция 1999/36 на Комисията E/CN.4/2000/63 от 18 януари 2000 г.
[5] Заключителни наблюдения на Комитета по правата на човека: Албания. 02/12/2004. CCPR/CO/82/ALB.
[6] Доклад на специалния докладчик за насърчаване и защита на правото на свобода на мнение и изразяване, г-н Abid Hussain, E/CN.4/1999/64 от 29 януари 1999 г.
[7] Доклад от специалния докладчик за насърчаване и защита на правото на свобода на мнение и изразяване, г-н Abid Hussain, предоставен в съответствие с Резолюция 1999/36 на Комисията, E/CN.4/2000/63 от 18 януари 2000 г.
[8] Варшавска декларация, 1997; Декларация от Букурещ, 2000; Декларация от Париж, 2001.
[9] Прекратяване на смразяващия ефект. Работа за отмяна на законите за наказателно преследване на клеветата и обидата. Виена, ОССЕ, 2004, с. 9.
[10] Декларация, съставена съвместно от специалния докладчик на ООН за насърчаване и защита на правата на свобода на изразяване на мнение и изразяване, на представителя по свободата на медиите на ОССЕ, на специалния докладчик за свободата на изразяване на организацията на американските държави и Африканската комисия по правата на човека и народите, специален докладчик за свободата на изразяване и достъп до информация.
[11] Свобода в света: Доклад. НПО Freedom House, 2018. https://freedomhouse.org/report/freedom-world/freedom-world-2018
[12] Павлов, Стефан. Наказателен процес. София: Унив. изд. Св. Климент Охридски, 1989, с. 203-204.
[13] Огнянова, Нели. Медийна политика и право на ЕС. София: Унив. изд. Св. Климент Охридски, 2014, с. 618.
 
Библиография:
1.        Боев, Б., Кашъмов, Ал., Кънев, Кр., Огнянова,Н., Русинова, П. Свободата на изразяване. София: Сиби, 2010.
2.        Велчев, Б. Престъпления от частен характер. София: Сиела, 2015.
3.        Вълканова,В. Графичен дизайн. Нови оформителски концепции на всекидневника. София, 2007.
4.        Вълканова,В. Медиен дизайн. Креативност, консистентност и комуникация на модерните списания. София, 2013.
5.        Вълканова,В. Стари&нови медии – трансформации и роли на комуникационния дизайн в онлайн средата. В: Годишник на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, Факултет по журналистика и масова комуникация. Т. 25, София.
6.        Гергинов, А. Наказателно право на Република България: Особена част. София, 2002.
7.        Долапчиев, Н. Наказателно право, особена часть, томъ първи. Второ преработено издание. София, 1940.
8.        Ефремов, Е. Журналистическото редактиране. В. Търново: Фабер, 2017.
9.        Ефтимова,А. Двойственият език в медиите. Езикът на политическата коректност vs езика на омразата. София, 2016.
10.    Ефтимова,А. Медиен език и стил. Теория и съвременни практики. София, 2014.
11.    Знеполски, И. Новата преса и преходът. София, 1997.
12.    Инджов, И. Рецепти за отговорност и прозрачност на българските медии. Available from: http://hashtag-bg.com/articles
13.    Инджов, И. MediaAcT (Media Accountability and Transparency) – отговорност и прозрачност в медиите. Проблеми, модели и перспективи за България: Доклад, изнесен на Международната журналистическа среща във Варна, 2015. Available from: http://hashtag-bg.com/articles/23825
14.    Кашъмов, Ал. Някои въпроси при делата за обида и клевета и делата за достъп до обществена информация. В: Правата на човека, 2003, №4.
15.    Комисарят по правата на човека на Съвета на Европа. Човешки права и променящ се медиен пейзаж, декември 2011 г.
16.    Лист, Франц фон. Учебник по наказателно право. Особена част. София, 1920.
17.    Манева, М. Етика и медийна регулация. В: Съвременна хуманитаристика [online], №1, 2011. Avalable from: http://research.bfu.bg:8080/jspui/bitstream/123456789/270/1/BFU_2011_01_Maneva.pdf
18.    Матеева, С., Топчийска, Д. Медии и право. В: Годишник НБУ, Департамент Право. София, 2014.
19.    Мерил, Джон. Журналистическа етика. Философски основи на новинарските медии. София: Слънце, 2007.
20.    Михайлов, Н. Етика и комуникация. София: Мейкърс Арт, 2018.
21.    Монова,Т. Думите, които разделят. Политическият дискурс в печата. София, 2011.
22.    Монова,Т. Новият журнализъм на прехода. София, 2012.
23.    Моралът в българските медии: Сборник. София: БАН, 2009.
24.    Николова, Р. Правото на отговор и печатните медии в България. В: De Jure, 2016, №1 (12).
25.    Огнянова, Н. Медийна политика и право на ЕС. София: Унив. изд. Св. Климент Охридски, 2014.
26.    Павлов, С. Наказателен процес. София: Унив. изд. Св. Климент Охридски, 1989.
27.    Раймундов, П. Обида и клевета. София, 2009.
28.    Секретариат на Управителния комитет по медии и информационно общество (CDMSI). Съдебна практика на ЕСПЧ по правата на човека относно свободата на изразяване и стандарт на Съвета на Европа за клеветата.
29.    Спасова, Д. Правото на информация. София, 2016.
30.    Стоицова, Т. Има ли етика в българската журналистика и ПР? В: Познаваме ли съвременните потребители на журналистиката и ПР-а? Пролетна научна конференция, НБУ, Департамент “Масови комуникации”, 22 и 23 май 2014 г. Avalable from: https://masscomm.nbu.bg/download/masovi-comunikacii/konferencii/2014/tolya-stoitsova-esen-2014.pdf
31.    Стойнов, Ал. Наказателно право: Особена част. София, 1997.
32.    Траницов, Хр. Деликт. Пловдив: ЦРХЦ „Анима“, 2002.
33.    Харис, Дейвид, Майкъл О Бойл, Ед Бейтс, Карла Бъкли. Право на Европейската конвенция за правата на човека. София: Сиела, 2015.
34.    Baskette, F., J. Sissors, B. Brooks. The Art of Editing in the Yearas of Convergence. New York, 2015.
35.    Este, J., Warren, C., Connor, L., Brown, M. Life in the clickstream II. The future of journalism. London, 2010.
36.    Estienne, Y. Le journalism après Internet. Paris, 2007.
37.    Friend, C., Singer, J.,B. Online journalism Ethics. Traditions and transmitions. New York, 2007.
38.    Grevisse, B. Deontologie du journalisme. Enjeux ethiques et identities professionnelles. Bruxelles, 2010.
39.    Harris, Mike. Time to step up: the EU and freedom of expression, Report, December 2013, Index on Censorship organization.
40.    Hermida, A. Tweet the news: Social media streams and the practice of journalism. In: The Routledge companion to news journalism. 2. ed. New York, 2015.
41.    Singer, J., Hermida, A., Domingo, D.,Heinonen, D., Paulussen, S., Reich, Z. Participatory journalism: Guarding open gates at online newspapers. New York, 2011.
42.    Spielman, Dean. Allowing the Right Margin the European Court of Human Rights and the National Margin of Appreciation Doctrine: Waiver or Subsidiarity of European Review? In: CELS Working Paper Seriеs, February 2012.
 
Решения на ЕСПЧ
1. Soering v UK A 161 (1949); 11 EHRR 439
2. Kjeldsen, Busk Madsen and Pedersen v Denmark A 23 (1976); 1 EHRR 711
3. Handwside v UK A 24 (1976); 1 EHRR 737
4. Women on Waves and Others v Portugal hudos (2009)
5. Sukran Aydin and Others v Turkey hudos (2013)
6. Salon v Ukraine hudos (2005)
7. Hakansson and Sturesson v. Sweden A 171-A (1990)]13 EHRR 1.
8. Bladet Tromso and Stensaas v Norway 1999-III; 29 EHRR 125
9. Sunday times v UK (№1) A 30 (1979); 2 EHRR 245
10. Muller and Others v Switzerland A 133 (1988);13 EHRR 212
11. Gorzelic and Others v Poland, APPL № 44158, 17.02.2004
12. Yildirim v Turkey hudos (2012)
13. Godlevskiy v. Russia
14. Wilie v. Liechtenstein, Appl. №28396/95, 28.10.1999
15. Scherer срещу Швейцария А 287(1994)] 18 EHRR 276
16. Golder v UK A 18 (1975); 1 EHRR 524 PC
17. X and Y v Netherlands A 91 (1985); 8 EHRR 235
18. Lingens v. Austria, № 9815/82, §42, A.193. 1986
19. Von Hannover v Germany 2004-VI; 43 EHHR 1
20. Nilsen and Johnsen v Norway, Appl. № 23118/ 93, Judgment of 25 November, 1999
21. Кастелс срещу Испания ( №11798/85), 23 април 1992 г.
22. Oberschlick v. Austria, № 11662/85, А.204, 23 may 1991
23. Тамер срещу Естония №41205/98, 6 февруари 2001 г.
24. Яновски срещу Полша,[GC] (25716 /94), 21 януари 1999 г.
25. Katamadze v Georgia № 69857/ 01 hudos (2006) DA
26. Chauvy and Others v France, 2004-VI
27. S and Marper v UK 2008-; 48 EHHR 50
28. Bjork Eiosdottir v Iceland hudos 920120
29. MGN Ltd v UK hudoc (2011)
30. News Verlags GmbH & Co KG v Austria, 2000-I
31. Guja v Moldova, §§ 88 и 91 GC.
32. Ердогду срещу Турция, №25723/94, 15 юни 2000 г.
33. Шауви и други срещу Франция, №64915/01, ЕСПЧ 2004-VI, 29 юни 2004 г.
34. Алтуг Танер Акчъм срещу Турция, № 27520/07, 25 октомври 2001 г.
35. Дамман срещу Швейцария, № 77551/01, 25 април 2006 г.
36. Окчуоглу срещу Турция (1999)
37. Nikowitz & Verlagsgruppe News v Austria [2007] EMLR 245.
38. Купаня и Мазъре срещу Румъния, № [GC], № 33348/96, 17 декември 2004 г .
39. Азеведо срещу Португалия, №20620/04, 27 март 2008 г.
40. Отега Мондраон срещу Испания, № 2034/07, 15 март 2011 г.
41. Шараш и Нюз Ферлагсгеселшафт срещу Австрия (2003)
42. Барфод срещу Дания (№11508/85), 22 февруари 1989 г.
43. Кастелс срещу Испания (№11798/85), 23 април 1992 г.
44. Сенер срещу Турция (№ 26680/95), 18 юли 2000 г.
45. Толстой Милославски срещу Великобритания ( №18139/91),13 юли 1995 г.
46. Маронек срещу Словакия ( №32686/96), 19 април 2001 г.
47. Йозтурк срещу Турция [GC], № 22479/93, ЕСПЧ 1999-VI
48. Георгенидзе срещу Грузия, №71678/01, 17 октомври 2006 г.
49. Мелничук срещу Украйна (декември), №28743/03, CEDH 2005-IX
50. Болдеа срещу Румъния, №19997/02, 15 февруари 2007 г.
51. Екин срещу Франция, №39288/98, ЕСПЧ 2001 VIII
52. Ломбарди Валаури срещу Италия, №39128/05, 20 октомври 2009 г.
53. Bjork Eidsdottir v Iceland hudos (2012)§ 80
54. Times Newspapers Ltd (Nos 1 and 2) v UK hudos (2009)
55. Europapress Holding DOO v Croatia hudos (2009)
56. Savitchi v Moldova hudos (2005)
57. Flux v Moldova (№7), №25367/05, §41,42 , 24 ноември 2009 г.
58. Saygılı и Seyman срещу Турция, №51041/99, 27 юни 2006 г.
59. Pedersen u Baadsgaard v Denmark [GC], №4901799
60. Румяна Иванова с/у България, №36207/03, 14 февруари 2008 г.
61. Божков срещу България, №3316/04,19 юли 2011 г.
62. Scharsach and News Verlagsgesellschaft GmbH v Austria 2003-XI; 40 EHRR 569
63. Turhan v Turkey hudos (2005)
64. Karpetas v Grees hudos (2012)
65. Amihalachioaie v Мoldova 2004-III; 40 EHRR 833
66. Nur Radyo и Televizyon Yayinciligi A.S. срещу Турция (№2) №2284/05, 12 октомври 2010 г.
 
Национални актове
1.   Конституция на Република България. Обн., ДВ, бр. 56 от 13.07.1991 г., в сила от 13.07.1991 г., изм. и доп., бр. 85 от 26.09.2003 г. изм. и доп., ДВ. бр.18 от 25.02.2005 г., бр. 27 от 31.03.2006 г., бр.78 от 26.09.2006 г. – Решение №7 на Конституционния съд от 2006 г., бр. 12 от 6.02.2007 г., изм. и доп. ДВ. бр.100 от 18.12.2015 г.
2.   Решение №7 от 04.06.1996 г. на Конституционния съд.
3.   Правилник за дейността на Комисията за журналистическа етика. Available from: http://mediaethics-bg.org
4.   Постановление №2/1957 г. на Пленума на Върховния съд. Изм. и доп. с тълкувателно постановление №7/1987 г. на Пленума на ВС.
5.   Постановление №4/1968 г. на Пленума на ВС.
6.   Решение №111/2000 г. на II н.о. на ВКС.
7.   Присъда по НЧХД №81/2001 г.
8.   Етичен кодекс на българските медии, 2004.
9.   Професионално етичен кодекс на българските медии, 2013.
 
Международни актове
1.        Варшавска декларация, 1997
2.        Да живеем заедно: Наръчник на Съвета на Европа за нормите на участие на медиите в социалното единение, междукултурния диалог, разбирателството, толерантността и демокрацията. Съвет на Европа, април 2009. Available from: https://rm.coe.int/1680483a8b
3.        Декларация за свободата на политическия дебат в медиите. Приета от Комитета на министрите на 12 февруари 2004 г. на 872-та среща на Заместник министрите. Available from: https://www.cem.bg/dcatsfiles/244/9e17650cd6.doc
4.        Декларация от Букурещ, 2000
5.        Декларация от Париж, 2001
6.        Декларация, съставена съвместно от специалния докладчик на ООН за насърчаване и защита на правата на свобода на изразяване на мнение и изразяване, на представителя по свободата на медиите на ОССЕ, на специалния докладчик за свободата на изразяване на организацията на американските държави и Африканската комисия по правата на човека и народите, специален докладчик за свободата на изразяване и достъп до информация.
7.        Доклад на специалния докладчик за насърчаване и защита на правото на свобода на мнение и изразяване, г-н Abid Hussain, E/CN.4/1999/64 от 29 януари 1999 г.
8.        Доклад от специалния докладчик за насърчаване и защита на правото на свобода на изразяване на мнение и изразяване, г-н Abid Hussain, представен в съответствие с Резолюция 1999/36 на Комисията E/CN.4/2000/63 от 18 януари 2000 г.
9.        Международни принципи на професионалната етика в журналистиката, Париж, 20.11.1983 г.
10.    Прекратяване на смразяващия ефект. Работа за отмяна на законите за наказателно преследване на клеветата и обидата. ОССЕ, Виена, 2004.
11.    Свободните и плуралистични медии трябва да поддържат европейската демокрация: Доклад на Групата на високо равнище по проблемите на плурализма и свободата на медиите (HLG), януари 2013 г.: Обобщение на най-важните констатации и препоръки. Available from: https://www.mtitc.government.bg/upload/docs/MedplurHLG.rtf
12.    Секретариат на Управителния комитет по медии и информационно общество (CDMSI). Съдебна практика на ЕСПЧ по правата на човека относно свободата на изразяване и стандарт на Съвета на Европа за клеветата.
13.    Charter of the Professional Duties of French Journalists. Last updated on 24.10.2018. In: EthicNet: Journalism ethics: Codes by country, 2018. Avalable from: https://research.uta.fi/ethicnet/country/france/charter-of-the-professional-duties-of-french-journalists
14.    Code of Ethics for the Austrian Press. In: EthicNet: Journalism ethics: Codes by country, 2018. Available from: https://research.uta.fi/ethicnet/country/austria/code-of-ethics-for-the-austrian-press
15.    Deontological Code for the Journalistic Profession. Adopted by Federaration of the Spanish Press in Sevilla on 28 November 1993. In: EthicNet: Journalism ethics: Codes by country, 2018. Available from: https://research.uta.fi/ethicnet/country/spain/deontological-code-for-the-journalistic-profession
16.    German Press Code. Version of 22.03.2017. In: EthicNet: Journalism ethics: Codes by country, 2018. Аvailable from: https://research.uta.fi/ethicnet/country/germany/german-press-code
17.    SPJ Code of Ethics. Revised September 6, 2014. CT at SPJ’s National Convention in Nashville, Tenn. Аvailable from: www.spj.org/ethicscode.asp
 
 
 
Цитат формат (Suggested Bibliographic Citation):
 
Ефремов, Ефрем. За декриминализация на „обидата“ и „клеветата“ в медийното съдържание. В: Медии и обществени комуникации. Изд. УНСС; Алма комуникация. 2019, №41. ISSN 1313-9908. Available from: http://media-journal.info/?p=item&aid=390
 
 
 

 

дата на публикуване: 27.07.2019, Събота, 07:49
прочетена: 629 пъти
Принтирай E-mail
Коментари 0 коментара

Име:

E-mail:

Коментар:


Въведи код: