Журналистика

Марта Мендоса, носител на две награди „Пулицър“ и журналист в Асошиейтед прес, отразява политиката на администрацията в САЩ за разделяне на деца от семействата им на американската граница, когато един от нейните източници, лекар, й съобщава за център за задържане, в който по 100 тийнейджъри са натикани да спят в една стая. Мендоса казва, че да отразяваш насилие над деца е „най-лошото“.

„В тази работа понякога скланям глава и започвам да плача“, обяснява Мендоса в препълнената зала на 11-ата Глобална конференция за разследваща журналистика в Хамбург. Мендоса и нейните колеги бяха номинирани за наградите „Пулицър“ през 2018 г. за техните репортажи, отразяващи политиката за разделяне на семействата. Тя казва, че когато този сюжет се е появил в САЩ, „журналистите го отразяваха като новини в реално време“. Едва когато започва да разговаря със специалисти по психологически травми, тя напълно осъзнава колко дълготрайни са щетите, нанесени върху деца, отделени на много малка възраст от родителите си. Във връзка със свое разследване тя заминава в Ел Салвадор, за да се срещне с Арачели Рамос Бонила и малката й дъщеря Алекса, които са събрани отново след дълга раздяла. Когато Алекса отново видяла майка си, трудно я познала. Въпреки че сега са свързани, травмата от преживяното далеч не е преодоляна.„Не са добре. Майката не може никога да пусне детето на повече от един метър“, казва Мендоса.Тези трайни травми се случват в голям мащаб. Само през 2018 г. почти 50 000 деца – които са преминали границата сами или са били отделени от семействата си – са настанени в приемни програми, приюти и лагери за задържане в САЩ. Австралийската журналистка Сюзън Смит, разследващ репортер и редактор в Crikey INQ, също разследва институционално насилие над деца. Тя обединява сили с журналисти от конкурентни медии, за да разкрие подробности за широко разпространеното сексуално насилие от представители на католическата църква в Австралия и последващото му прикриване. На конференцията в Хамбург тя показа в PowerPoint снимка на свещеник. „Това е снимка на отец Винс Райън. Той е насилил 39 деца на възраст от 8 до 12 години. Три пъти е отишъл в католическата църква и е казал, че е педофил, попитал е може ли да получи помощ, но не са му обърнали внимание“, разказва Смит. Този свещеник е само един от многобройните църковни служители, които Смит и нейните сътрудници разследват. В резултат на техните репортажи австралийското правителство започва свое разследване. То е довело до много промени, включително премахване на правни ограничения, които са пречели на пострадалите от сексуално насилие да съдят църкви и други институции. Фрауке Гибнер, репортер в датския вестник „Politiken“, работи две години върху разследване за насилие над деца актьори в датската киноиндустрия от 70-те години. Основните източници са 22-ма бивши актьори, които са били подлагани на насилие от двама известни режисьори. Разследването отвежда Гибнер и нейните колеги чак до Тайланд, където сега живеят и двамата режисьори. Журналистите са използвали детективски методи, за да открият конкретните адреси – един от колегите на Гибнер намира снимка на оградата на режисьора във Facebook и обикаля града, като в крайна сметка успява да намери съвпадение. Въпреки това, Гибнер казва, че най-важната част е била да изгради доверие с източниците си. „Те чувстваха, че това е и техен проект.“ Ето няколко съвета от трите журналистки относно провеждането на разследвания по чувствителни въпроси като насилието над деца.

 

„Всичко зависеше от изграждането на доверие. Някои хора не бяха говорили за случилото се с никого през последните 40 години. За тях беше голямо решение да ни се доверят, разказвайки своята история“, обяснява Гибнер. В един от случаите журналистите чакат своя източник в продължение на шест месеца, за да реши дали иска да участва. На някои от източниците, които първоначално са отказали, са изпращали ръкописно писмо. А когато източниците са решили да участват, екипът ги е направил част от проекта. „Дадохме им достъп до техните истории и до всичко, което пишем – нещо, което обикновено не правим. Споделяхме с тях информация за разследването, докато работехме по него. Дадохме им в известна степен възможност да решат какво влиза в историята“, разказва Гибнер.

 

Мендоса казва, че когато интервюира уязвими хора, винаги е съгласно техните условия. „Те могат да контролират разказа. Те могат да спрат да говорят, когато поискат“, обяснява тя. Гибнeр и нейният екип успяват да наемат психолог, който разговаря с източниците преди първото журналистическо интервю, както и малко преди разследването да бъде публикувано. Това е помогнало на някои от тях да решат, че искат да останат анонимни. Гибнер и Мендоса се съгласяват, че това е нормално. „Когато отразяваме насилие над деца, се опитваме да защитаваме жертвите“, казва Мендоса. В нейните репортажи например тя никога не показва лица на деца. И трите смятат, че когато работят с източници, които са били жертва на насилие, журналистите трябва да потърсят съвети от психолози.

 

Докато разследва сексуалното насилие в католическата църква, Смит разбира, че някои от жертвите наистина искат да помогнат и че могат да предоставят много вътрешна информация. „Свързахме се с пострадали и техните семейства и ги научихме как да разследват. Стотици от тях имаха документи, а някои бяха готови да станат следователи и детективи“, обяснява Смит. В един от случаите тя разследва определена епархия на север от Сидни, където през 70-те години е имало три католически училища. Смит открива, че 60 бивши ученици от тези училища са се самоубили.

Междувременно жертвите на свещениците педофили в района са създали група за взаимопомощ и са започнали да споделят информация. „Чрез групата разбрахме, че всички мъже, извършили самоубийство, са били жертви на свещеници“, казва Смит. Тя подчертава, че е важно редовно да се проверява дали пострадалите са добре.