Журналистика

            В съвремието ни има два вида медии. Традиционни (преса, радио, телевизия) и метамедии (блогове, уебсайтове, платформи, социални мрежи) - „мета” (от гръцки) означава „след” или „отвъд”. Съответно има и два вида журналистика. Те съществуват в момента заедно, без да си пречат, но и май без да имат много общо помежду си. Интересно кой от тях ще надживее другия. Първият или вторият вид?

            Образно казано, можем да разделим двата вида журналистика на „аз журналистика” и „ние журналистика” (известна също и като „гражданска журналистика”). При традиционните медии журналистът отправя послание от свое име към цялата аудитория и тя може да се вслуша в него или не. Ако е талантлив журналист, ако е съумял да завоюва доверие към своята личност и е в състояние да налага авторитета си, той придава това и на медията, която става пък авторитет в медийния свят. Това, естествено, се отразява и на обществения живот, доколкото често той се води по медийните внушения. Което говори само по себе си, че „аз журналистиката” е важен фактор в този обществен живот и определя огромната роля и отговорност на изпълняващите я журналисти. Така е било от появата на пресата и последвалата ги радио и телевизионна комуникация до изведнъж избухналата дигитална революция с изникналия от този факт интернет. На дневен ред дойде „ние журналистиката”. Вече няма журналистически послания от един към много, а посланията са от много към много. В условията особено на социалните мрежи всички станахме журналисти, обменяме помежду си информация и мнения, без някой да има по-авторитетна позиция в тази насока. Всички сме авторитети. Друг е въпроса доколко всички сме равни в авторитетността си. Но това в дигиталната метамедийна епоха по всичко изглежда няма значение. Важно е да общуваме помежду си като равни. Засега тази посока на развитие на журналистиката има успех. Разбира се, сегашният успех не е задължително и бъдещ успех, но кой знае...

            При „аз журналистиката”, държа да отбележа обаче, имаше, а и продължава донякъде да има, организиран редакционен ред в контактите с читателите, слушателите и зрителите. Имаше култура, имаше познания, имаше отговорност. При „ние журналистика” всичко това се разми и като че ли въпрос на „чест” е да не се демонстрира култура, познания, отговорност. Тези, които се изявяват в социалните мрежи, например, не се вълнуват много-много от въпросните фактори, а и тези, които консумират изявленията, също не се вълнуват от некомпетентността, да кажем, на разпространяваните данни. Странен феномен на дигиталното време, който не мога да си обясня... Сещам се в момента за два примера от различни области в тази насока. Преди време видях в един известен сайт снимка на новооткрития заслон на „Кончето” в Пирин. Разположен сред борове той изглеждаше много красив. Само дето на този, който е качил снимката в сайта, изобщо не му е минало през ума, че „Кончето” е високо в планината, където дървета няма. Голяма работа, ще кажат потребителите на метамедиите, нали снимката е хубава, а и заслонът е красив, нищо, че не е същият от „Кончето”. Или чета в друг сайт, че нашият президент Румен Радев, при посещението си в Лондон, ще пие чай с кралица Виктория. Само дето кралица Виктория е родена през 1819 г., а починала през 1901 г. и няма как днес да се пие чай с нея.

            Истината е, че докато при „аз журналистиката” има изградени с времето критерии и на тях можем да се опрем както при създаването, така и при консумирането на медийната комуникация, то при „ние журналистиката” критериите все още са в движение. Едно движение, което може би чертае параметрите на бъдещата метамедийна журналистика. Параметри, в които да няма критерии...

            През 2002 г. Вин Кросби (Vin Crosby), по аналогия с прочутите три вълни на Алвин Тофлър, формулира от своя страна три вълни на „ние журналистиката”. Анализът му се основава върху новите възможности на аудиторията да контролира комуникацията с осигурената интерактивност, чрез която потребителите (термин, който обобщи и замени предишното разделение на аудиторията на читатели, слушатели, зрители) могат да общуват помежду си без медийно посредничество и съответно без цензура.

            Първата формулирана вълна обхваща периода от 1982 г. до 1992 г., когато потребителят все още няма думата по отношение на осъществяваната метамедийна комуникация. При втората вълна от 1993 до 2001 г. потребителите започват борбата си за контрол, за отказване от реклами като начин на финансиране, за съдържание, което споделят помежду си без уговорки и съобразяване с канала за комуникация. Третата вълна, тръгнала от 2001 г., залага върху обстоятелството метамедиите, чрез „ние журналистиката”, да дават на потребителите онова, което искат и най-важното, когато го поискат. Става дума за непрекъснат ъпгрейд, за осигуряване на абсолютна интерактивност, за даване на възможност за постоянен контрол от страна на аудиторията.

            Към тази интересна схема на Вин Кросби ще се опитам да прибавя нещо от днешна вече гледна точка. От гледна точка на 2019 г. Можем да го наречем и четвърта вълна. Мисълта ми е, че в търсене на бъдещето на журналистиката опирането само на емпиричните изводи, съпровождали развитието на метамедиите, явно не е достатъчно. Време е да се потърси по-сериозна основа. Например, културната философия като система за разбиране на света. Система, която да ни помогне да се ориентираме по-добре в дигиталната медийна епоха.

            Конкретно, ако вземем интернет, от който и чрез който се родиха метамедиите и съответно „ние журналистиката”, той съвсем определено в културните философски среди се определя като медията на съвременния метамодернизъм (реализъм, модернизъм, постмодернизъм, метамодернизъм). В последните години метамодернизмът, колкото и терминът да е все още повече метафора, отколкото част от научен дискурс, достатъчно много се дискутира, приема или отхвърля. Същото, между другото, беше преди години и с постмодернизма. Това не попречи той да се наложи с ярки представители навсякъде – литература, изобразително изкуство, театър, кино, журналистика. Сега ситуацията се повтаря с метамодернизма. Отново се търсят и налагат с успех негови представители в различните области на изкуството и обществени живот, които отразяват измененията и състоянието на съвременната култура. Наистина, редица от постулатите му е трудно да се възприемат с досегашните културоведски и медияведски разбирания, но е и въпрос на поколения, кой да се включи в метамодернистичната „игра” и кой не. Кой ще спечели, ако тръгне напред и кой ще загуби, ако остане назад.

            Не е новост подобно възприемане/невъзприемане на разбирания, които са стабилизирани в съзнанието ни и трудно преодоляваме в името на новото. Например, ето как още в 1872 г. Фридрих Ницше в първия си значим труд „Раждането на трагедията” предупреждава срещу нежеланието да се превъзмогне натурализма като културен белег на неговото съвремие: „ ... С нашия настоящ култ към естественото и реалното вече сме достигнали до противоположния полюс на идеализма и се намираме в света на восъчните фигури.”.

            А сега ще цитирам обобщената дефиниция за метамодернизъм така, както са я формулирали за първи път през 2010 г. в тандем Робин ван ден Акер (Robin van den Akker) и Тимоти Вермюлен (Timotheus Vermeulen): „Метамодернизмът се дефинира като променливото състояние между ирония и искреност, наивност и познание, относителност и истина, оптимизъм и съмнение, в търсенето на множество различни, разнолики и неуловими хоризонти”.

            Звучи доста стряскащо като послание за асимилиране и прилагане във всяка една културна област. А съотнесено към журналистиката може да накара който и да е изследовател – медиявед да се хване за главата. Но ако малко се понапрегнем и се включим в четвъртата вълна на „ние журналистиката”, сигурно ще открием допирни точки със собственото ни актуално мислене и още повече с това, което творим като „журналистика” във фейсбук, например. Слагам журналистика в кавички, тъй като не съм сигурен дали този термин ще остане в метамедийното ни битие. Между другото, когато през 1953 г. тръгва по европейските сцени (първо в Париж) пиесата на Самюъл Бекет „В очакване на Годо”, зрителите също първоначално гледат и слушат, без да разбират какво точно гледат и слушат. Това не попречи обаче „В очакване на Годо” да открие цяла епоха в развитието на модернизма в театралното изкуство – театърът на абсурда.

            Както телевизионният зрител с дистанционното в ръка, който гледа разпокъсано, на парчета, телевизионната програма, стана символ на постмодернистичния човек, защо съвременният потребител на фейсбук и по-широко на социалните мрежи, който с „ирония и искреност, наивност и познание, относителност и истина, оптимизъм и съмнение” общува без посредник със себеподобните си, да не бъде символ на метамодернистичния човек. Или предпочитаме да останем в „света на восъчните фигури”... Изобщо всички ние, станали журналисти и напуснали журналистиката на посланията от един към много, за да се присъединим към журналистиката на посланията от много към много, каква журналистика градим? И към какво се стремим?

            Ще се измъкна от този въпрос, като оставя отговора на следващите поколения, но ми се ще да завърша с един разпространен афоризъм за прочутия бивш „Клуб на журналистите” на ул. „Граф Игнатиев” в София. Той сега е обикновен ресторант и като причина за раздялата с името му шегобийците изтъкват довода, че днес просто няма журналистика, затова няма и „Клуб на журналистите”. След като всички сме журналисти, резонно е всеки ресторант да бъде „Клуб на журналистите”. Ресторант до ресторант, клуб до клуб...  Дали пък в тези ресторанти не седят хората, които ще дадат облика на бъдещата журналистика?