"Добрата рецензия на една научна книга се състои в това да разреши поставения в нея проблем по-добре от автора ѝ; същото се отнася и до критиката на едно произведение на изкуството (...) Всяка добра критика означава да направиш нещата по-добре; затова неотменното условие за един критик е да може да направи нещата по-добре."
Фридрих Ницше [1]
Да пишеш рецензия за книга на професионален литературен критик си е авантюра, но към текстовете на Йордан Ефтимов отдавна имам пристрастия. Чела съм по реда на публикуването им всички, представени в книгата прегледи, рецензии, отзиви, кратки литературни портрети, анализи и прогнози*. Но, прочитайки ги сега анблок, първото ми впечатление беше, че през „Литература около нулата“ всъщност можем да четем не само и не толкова оценки за българската литература, създавана през изминалите десетилетия, колкото да открием една специфична и оригинална гледна точка към мъчителния ни Преход, който според някои социолози и политолози отдавна е завършил, а пък според други въобще не е започвал. Естествено, че всеки чете (осмисля, харесва, отрича) текстове и книги според собствена си субективност, разбирана в най-широк смисъл. През годините обаче винаги съм се изненадвала от почти пълното съвпадение на мненията и оценките ми с тези на Йордан Ефтимов за книги, автори, текстове – независимо дали става дума за български или чуждестранни автори, за класици или постмодернисти, за критици, изследователи и историци и теоретици на литературата. Неподражаемото Данчово [2] чувство за самоирония и нагласата му към подчертано (само)рефлексивно писане, съзнателното прескачане отвъд родния („котловинен“!) хоризонт, така дразнещо доста хора, умението му да ситуира анализите и оценките си в извънлитературни полета, търсенето – понякога имплицитно изразени, понякога преднамерено акцентирани и афиширани – на гранични и пресечни точки между литература-социология-културология-медия изваждат тестовете му от времевия и обществено-политически контекст, в който са създавани. Именно това беше и първата ми изненада от книгата – доста от текстовете, особено след хомогенизирането им в макротекст, в един специфичен критически разказ [3], звучат днес дори по-актуално от времето, когато са писани. Така например тук попадат всичките му текстове, в които той определя познанието си за пазара като „наистина болезнено“ – „разбрах какво значи един критик да се срещне челно с влака на книжния пазар“.
Четенето на „Литература около нулата“ именно като своеобразен макротекст прави рецепцията и впечатлението съвсем различни от начина, по който си осмислял посланията им в контекста на времето отпреди четвърт век – когато са регистрирани и първите наблюдения, анализи и прогнози. Още в първите страници на книгата Ефтимов отбелязва: „Общото за всички текстове тук обаче е, че те не са научни, не са литературознание. Те са форма на литературна журналистика и литературна публицистика.“ Вероятно четени поотделно и в различно време, чисто в жанров план, те могат да се определят като публицистично-есеистични. Фактът обаче, че част от прогнозите са се сбъднали, а някои щрихи и портрети от литературния ни бит от преди две десетилетия звучат така актуално, сякаш става дума за съвсем наскоро случили се събития, е имплицитно, но доста категорично доказателство, ще е налице един сериозен литературнокритически труд, който според мен тепърва ще става отправна точка за смислени разговори и дебати. Критическият разказ на Йордан Ефтимов, така както ни е представен, не предполага и не изисква съгласие. Зад измамната простота на изложението, изчистения слог и преднамереното снижаване на места на езиковия регистър, което прави четенето дори забавно, всъщност се крият множество сериозни въпроси и проблеми, налице eинтересна, на места провокативна, мрежа от критически пресупозиции. Така, забавлявайки се с лекотата на четенето, неусетно си въвлечен в полето на сериозни теоретично-критични ракурси.
Критическа рефлексия на Й. Ефтимов към автори и текстове задвижва неусетно твоята, а липсата на всякаква дидактика в посланията те кара да станеш участник в един задочен увличащ диалог – и колкото повече „диалогстваш“ с автора, толкова повече навлизаш във все по-дълбоки пластове, които пък от своя страна са резултат вече и от твоята собствена професионализация и компетентност. В този смисъл критическият разказ наистина е полифоничен. Множеството емпирични факти, които той съдържа, може да те подведе или да създаде на първо четене усещане за речниково-енциклопедично натрупване, но всъщност провокацията сам да видиш, да усетиш, да откриеш или да търсиш какво се крие зад този конгломерат от факти, имена, случки, събития, според мен, е сред най-големите достойнства на книгата. Критическият разказ на Ефтимов е така структуриран, че е невъзможно да се изключиш от диалога, текстът не предполага дистанцирано четене; дори фактът, че дадена оценка, изказ, метафора могат да те подразнят, вече те включват в диалога. Издържани типично в негов стил и изложението, и езикът на книгата могат да раздразнят силно определени читатели. Без съмнение в книгата има квалификации и оценки, които надскачат ироничното и могат да се схванат като директно обидни. Ако не познаваш маниера на писане и говорене на Данчо Ефтимов и не си го слушал и чел през годините, наистина може да се породи усещането, че на места изводите се правят едва ли не повърхностно, някак си ангро, че са налице макрообобщения, които едва ли не пренебрегват вникването в детайла, а това подвежда и води до изкривяване на общата картина. Познавам обаче работохолизма на Данчо и знам, че го прави нарочно. Всъщност не само чете всичко, той познава текстовете, за които пише, в най-малките детайли и подробности и във всеки един момент, пак така като вметка, лежерно и небрежно, може да те препрати, примерно, към втория абзац на еди-коя си страница или да ти изрецитира хронологично сюжета на конкретен роман, да ти каже точно в кой момент кой персонаж е въведен в действието; има невероятна памет за подробности от описанията на топоси и персонажи, лежерният дискурс е просто игра с читателя, провокация към неговия начин на четене – дразнейки те с на пръв поглед лековата оценка, те кара всъщност да се върнеш към точно определени моменти от рецензираната книга, за да се увериш, че всъщност нищо не му е убягнало.
Критическият разказ е жив, текстът е отворен, на места присмехулен, (само)ироничен, рефлексивен – в този смисъл налице е книга изключително комуникативна и медиативна. Без съмнение това е среща с един дълъг литературен монолог (и нямам пред вид само времевия период, в който той се разпростира), който обективно, във всеки един момент, може да прераства в множество диалози за българската литература през цели две десетилетия от началото на Прехода.
Още в далечната 1922 г., преди цял един век, Уолтър Липман в книгата си „Общественото мнение“ акцентира върху факта, че ние много опосредствано познаваме средата, в която живеем, нещо повече: „... реалната среда е прекалено голяма, прекалено сложна и всичко в нея е прекалено бързо, за да можем да я опознаем директно (...) Ние не притежаваме способността да се справяме с толкова много изтънченост, с толкова много вариации, пермутации и комбинации. И макар че трябва да действаме в тази среда, длъжни сме преди да се справим с нея, да я реконструираме на по-опростено ниво.“[4] Като въвежда термина „стереотип“, Липман е категоричен в оценката си, че именно медията реконструира действителността по по-прост модел чрез специфичната си жанрова система и целия набор от изразни средства, с които се изграждат медийните текстове. Следвайки Липман, можем да разглеждаме жанровете като специфични кодове за стереотипизиране на заобикалящата ни среда.
Литературата обаче е призвана да реконструира действителността по специфичен, присъщ само на нея модел. За разлика от медията, тя реконструира по сложни модели, тя не отразява действителността (правилно или неправилно, по канона например на социалистическия реализъм), тя създава, тя твори уникални светове. И тъй като типичният литературен език по правило е не-онтологичен, то всеки литературен език обективно конструира този сложен специфичен литературен свят. Когато читателят прави избор в рамките на различни езикови светове, той всъщност знае (избира) в какъв точно литературен свят ще се озове. Ако погледнем на Литературата от този ъгъл, всяка лежерност и игривост в критическия дискурс на Й. Ефтимов сякаш се стопяват и пред нас застава един безкомпромисен критик: да, може да е поднесено забавно, но там, където няма Литература, Ефтимов ще ви каже категорично – тук Литература няма. Той е снизходителен към графомана, не порицава грубо неможещия (бездарния), ще защити правото ви да пишете каквото и колкото си искате, не оспорва и правото ви да се рекламирате, презентирате и пр. както намерите за добре, не обвинява конкретни медии, че анонсират, изтъкват, хвалят несъмнено бездарни текстове – но не очаквайте от него да нарече това Литература; не се заблуждавайте, обърнете внимание как ги именува – Текстове и Автори, а не Литература и Писатели. В този смисъл бих определила още критическия разказ на Ефтимов като емпатичен (в най-широк смисъл на думата), той е добронамерен дори в отрицанията си; снизходителен е към това, че в литературното поле битуват различни по значимост, ранг, език послания. Ако приемем, че на емпатията е присъщо да създава общност, то в този контекст Й. Ефтимов не остракира текстове и автори. Той предлага да четем, да осмисляме и да си говорим – за света, за реалността, за хората, които я населяват, и за умението на някои да превръщат този свят в литература. Бих обобщила, че Ефтимов е безкомпромисен в позицията си, че литературата не е отражение, а сътворяване на свят, паралелен на реалността, при това създаден в рамките на език, неприсъщ, невъзможен за други текстове, жанрове, автори. Това са специфичните критически пресупозици на Йордан Ефтимов! Според мен, за него литературната критика в разнообразието си от жанрове е своеобразна пресупозиция на реалността в смисъла, който влага в това понятие Ришард Нич: „...пресупозициите показват необходимостта от съобразяване с определени оценки, изрази, текстове (напр. случая с рецензията)..., различни от непосредствено осъществените в текста. Показателите на компетенцията говорят за споделяне от страна на дадена текстова реализация (или нейни фрагменти) на словната форма, принадлежност, правила и норми с други текстове или класове текстове.“[5] Критикът всъщност, четейки нечий конкретен текст, погасява пресупозиции, разплита нечия пресупозитивна мрежа, вплитайки същевременно в нея личната си интерпретация не само за конкретно анализирания текст, а и за света като цяло. Това изяснява и принципната позиция на Ефтимов, че „съвременността – това не е битът на неговото най-ниско ниво, на нивото на предметния свят и всекидневни автоматизми(а романите на Калчев и Томов дори и това не успяват да предадат). За да говориш, че си създал роман на съвременна тема, нещо повече – с тема съвременността, трябва да си бил способен да уловиш, т.е. в крайна сметка да създадеш такива образи, които да „отговарят“ на нейните структури. Говоря за разликата между онова, което Набоков нарича „злободневен буламач“ и истинската литература“. Да, „злободневният буламач“, битовостта принципно не е обременена с пресупозиции, тя не е сложен за дешифриране свят, тя угажда на масовия вкус и в този смисъл, по аналогия с медиите, можем да я определим като вид таблоидна литература – псевдоестетическа, псевдофилософска, псевдопсихологизираща, заиграваща, понякога доста умело, с определени езикови регистри, благодарение на което създава у масовата читателска публика усещането, че се е докоснал до Голямата литература. Именно на критика – и Йордан Ефтимов безспорно го доказва – се пада социалната роля, с всички рискове, които това му носи, да каже директно на тази публика, че Пауло Коелю и Хорхе Букай, например, изобщо не се родеят с Достоевски.
Четем реалността през историята, социологията, антропологията, през реклами, маркетингови анализи и прогнози. Но картината винаги ще остана непълна ако някой не я чете и през Литературата. За мен това е една от (редом разбира се и с редица други) най-важните задачи на литературния критик – на да преразказва в сложни дискурсивни схеми сюжета на конкретен литературен текст, а да чете онтологичното през специфичния обектив на литературно-гносеологичното. Това правят критиците – „четат“ реалността за публиката през филмите, музиката, театралните спектакли, изложбите. Йордан Ефтимов чете през Литературата и ни казва изключително интересни неща. И тук бих вметнала нещо, според мен, също важно – няма никаква необходимост вътре в една критическа общност да се харесваме, да се групираме по разни видове интереси и да се представяме пред публиката в типично българския диапазон между „осанна“ и „разпни го“ – това може да забавлява читателя, да го включва индиректно в поредната литературно-писателска междуособица, но със сигурност с нищо не допринася за изграждането на литературен вкус и на траен естетически имунитет. Много по-важно, същевременно и респектиращо за публиката е да се демонстрира как различните раз-читания на реалността през различните текстове на различни автори се срещнат в полета на диалога и разговора. Проблемът днес е, че се прави подмяна на реалния прочит на онтологичното и успоредяването му с автентично литературното, с мъгляви формулировки за постмодерни реминисценции, за специфики на стила, езика и пр. – така обаче се размиват границите на графоманното със реално стойностното. Истинският диалог се случва само когато успоредяваме различните прочити на реалността през Литературата – освен всичко друго и поради факти, че четем различни автори и книги. „Литература около нулата“ на Й. Ефтимов е образец за такава среща и диалог. Не е сериозно да се опитваш да налагаш нечий прочит за универсален, зад което най-често прозират опити да се канонизират конкретни автори и творби. Йордан Ефтимов ни предлага своя критически разказ, но заедно с това ни предизвиква – и ние бихме могли да му представим нашия. Смятам, че да отричаш нечий критически разказ е безсмислено, на текстове се противопоставят други текстове, на едни разкази – други разкази.
Специално бих искала да отбележа, че не са много критиците у нас, които като Йордан Ефтимов умеят да предложат на аудиторията сложни прочити, поднесени през един достъпен за по-широка аудитория език; защото ми се струва, че за един академичен автор е много по-лесно да пише и говори в рамките на професионалния жаргон за специализирана аудитория. В този смисъл оценявам високо комуникативността на неговия критически разказ – това, което представя като анализи, оценки, прогнози в крайна сметка едва ли е изненада за една академична или естетска среда. Но дефицитът, според мен, чрез критически разкази да се формира литературен вкус сред масовата публика, да се оразличават нивата на автори и произведения, да се изграждат трайни връзки между жанрово съзнание и текст, днес е повече от осезаем. На агресивния таблоиден литературен вкус, налаган от фейсбук-групи и други социални мрежи, трябва да се противопостави смислен критически разказ, който, понякога дори и с риск малко да принизи езика, да прокарва ясно демаркационна линия между високо и ниско, между писател и графоман, между съвременен роман и личен дневник за психоаналитична помощ. Без съмнение за това е необходимо някои наистина „да изчете тонове шлака, тонове наноси от подражателски и недомислени текстове“. В този смисъл много би ми се искало Йордан Ефтимов „пак да тръгне да редактира света“, както квалифицирал преди две десетилетия заниманията му един негов приятел социолог. А както самият Ефтимов конкретизира – редактиране не чрез участие в политиката, а само чрез „ангажираността ми с оценката на текущата литература“.
П.П.:
Преди доста време, в началото на Прехода, всъщност по времето, когато Й. Ефтимов е писал първите силитературнокритически разкази,включени днес в „Литература около нулата“, ми попадна интервю с Кърт Вонегът. В типичния си стил писателят предлага нов вид парламентарен контрол – вместо министрите да разправят врели-некипели пред депутатите, да им бъде вменено всеки месец да прочитат по една стойностна книга и да ги препитват върху прочетеното; така, казва Вонегът, само за една година ще имаме министри, за които сме сигурни, че са прочели поне 12 книги в живота си. Намирам идеята за повече от актуална днес и бих предложила Йордан Ефтимов да оглави комисията, която да определя кой министър кои 12 книги да прочете в предстоящата година. Това би била една положителна стъпка в редактирането на абсурдния свят, в който в момента живеем!
__________
* Ефтимов, Йордан. Литература около нулата. Сбъднати и несбъднати проективни анализи и ангажирани прогнози. София: Просвета, 2019. 288 с. ISBN 978-954-01-3980-7
Бележки:
[1] Ницше, Фридрих. Тъй рече Ницше... Състав. и прев. от нем. Донка Илинова. София: Изток-Запад, 2012, с. 65-66. Подчертаното в текста е на автора – Фр. Ницше.
[2] Тук и на още места из рецензията се появява по-интимното, приближаващо назоваване на автора чрез галеното му име и това може да смути някои читатели. Нека за всеки случай да обясня защо неусетно като рецензент си позволявам такова интимизиране – защото този понякога толкова режещ критик, този образец за съвременна литературна критика у нас е усмихнат, дружелюбен и открит човек, когото, ако познаваш, дори при свръхсериозен прочит на сериозните му текстове неусетно започваш да наричаш галено. – б. а.
[3] Тук и до края на моето изложение употребявам критически разказ като синоним и вместо понятията книга, макротекст, изложение – намирам за много по-точно и конкретно изразяващо написаното от Й. Ефтимов.
[4] Липман, Уолтър. Общественото мнение. София: ЛИК, 2001, с. 19-20.
[5] Нич, Ришард. Светът на текста: Постструктурализмът и знанието за литературата. София: Издателски център „Боян Пенев“, 2005, с. 95; 107.
Цитат формат (Suggested Bibliographic Citation):
Монова, Тотка. Литературнокритическият разказ като особен вид структуриране на реалността. В: Медии и обществени комуникации. Изд. УНСС; Алма комуникация. 2020, № 45.ISSN 1313-9908. Available from: [http://www.media-journal.info/index.php?p=item&aid=413 ]
e-mail: tinamonova@mail.bg
дата на публикуване: 13.10.2020, Вторник, 08:52
прочетена: 5131 пъти
нагоре