Общество

Внезапно ни напусна Марин Бодаков (1971 – 2021 г.) – поет, литературен критик, журналист, преподавател във Факултета по журналистика и масова комуникация на Софийския университет „Св. Климент Охридски”. И прозряхме, че за своите 50 години той е успял да се превърне в една от тези личности, които оставят светла и неповторима диря във всички сфери, в които са работили и творили. Защото е правил всичко от сърце и душа, с всеотдайност и вяра в доброто, с почтеност и доброжелателство, така редки и, уви, така рядко ценени в днешното ни динамично и турбулентно време.

        Журналистите в медиите, чиито публикации той внимателно наблюдаваше и критично анализираше, откликнаха необичайно активно на тази загуба, осъзнали сякаш със закъснение, че в негово лице имаха всеотдаен труженик на словото и честен съдник на техните не винаги лицеприятни превъплъщения в годините на прехода към демокрация. Литературната общественост заговори за неговите поетични творби и критично перо със засилено внимание и уважение.

            Но някак встрани остана цяла една област, на която Марин Бодаков отдаде много свои сили и време и в която той действаше с особено посвещение – преподавателската му работа като асистент и доцент по журналистика в родната Алма матер. Вярвам, че възпитаниците на ФЖМК, слушали неговите лекции и взели участие в неговите упражнения по дисциплините „Жанрове в печата”, „Публицистика и художествена критика”, а през последните години и по „Репортерство” и „Писане за връзки с обществеността”, са получили от него не само задълбочени знания, но и личен пример за творческо горене и писане, за принципност и отстояване на публично заявена собствена позиция към актуалните обществени събития и към личностите в историята и съвременността на литературата, журналистиката и публицистиката у нас и по света.

       Аргументирано и професионално вещо като участник в процеса, но и от дистанцията на добросъвестен изследовател и справедлив критик, в дисертацията си през 2014 г. Марин Бодаков анализира политиките на представяне на българската литература в печатните медии през 90-те години на миналия век. А когато подготви на нейната основа монографията си през 2019 г., той направи две важни и значими допълнения в заглавието ѝ: „Кой „уби” критиката? Политики на представяне на българската литература в печатните медии през 90-те години на XX век. Проблеми на критическата авторефлексия”.

            Неслучайно неговият хабилитационен труд за доцент „Критика и искреност. Случаят Йордан Маринополски” [1] е значимо изследване, посветено на една от забравените личности в литературната ни история. В резултат на много сериозна и ефективна проучвателна работа в него Марин Бодаков борави с обширен и новооткрит емпиричен материал. А най-същественото е, че на тази база прави един задълбочен и фин прочит на творчеството на Йордан Маринополски, вписан живо и детайлно в литературната среда на епохата. Така той върна на българската литература и на културната ни история една забравена, но стойностна личност, а това само по себе си е принос с високо качество.

Според мен следващият му още по-значим принос в този труд е, че Марин Бодаков е фокусирал изледването си върху една болезнено актуална тема - искреността като фундаментален принцип в литературния и в творческия труд въобще, не само и не единствено за времето на Маринополски. Анализите и разсъжденията му за искреността в литературното творчество като „лъкатушещ път на истината”, като „проверима последователност, проверима достоверност и благонадеждност” и „незаобиколимо условие за създаване на литературна критика” са формулирани ясно, принципно и убедително.

 Към поетичната дарба, разказваческото умение и способността за критично мислене с това свое изследване Марин Бодаков прибави философска задълбоченост и добронамерено промисляне на творбите и живота на една противоречива личност като Маринополски, което е не само твърде сложна, но и доста щекотлива задача за всеки изследовател. И резултатът беше забележителен.

Искреността, изведена като основна същностна характеристика на литературната критика на Йордан Маринополски, пронизва и собственото творчество на Марин Бодаков.

Когато например коментира „медийното битие на преводната книжнина у нас” въз основа на личния си опит при създаването на неговите 2700 знака с интервалите в рубриката „Ходене по буквите” на вестник „Култура”, той честно признава: „Гледам да чета почти от кора до кора книгите, за които пиша, което яде от съня ми и от писането на собствените ми книги, защото волята да отбирам и настоявам на смислените четива пред читателите остава неизменна. Та нима именно с помощта на моята селекция не продължава да се изтънчва емоционалната интелигентност на аудиторията, та нима не си коства усилието многозначността на литературата да бъде предлагана от брой в брой като противоотрова на еднозначните, категорични и лесни твърдения, с които ни заливат медиите и техните политици, както и политиците и техните медии. А нямам никакво намерение, за разлика от обичайната практика, да обезобразявам и без това безобразно написаните PR съобщения, които ми пращат издателите - и в които често книгата е само стока, сякаш тя сама се е написала, превела и редактирала...” [2].

Разкривайки по-нататък в същата статия трудностите при осигуряването на качествена литературоведска оценка от страна на университетските преподаватели за предлаганите преводни заглавия, Марин Бодаков подчертава, че рецензиите им често не се съобразяват с редакционния график на вестник „Култура” и с „прокрустовските вестникарски обеми”, че немалко от колегите робуват на актуалната конюнктура и че най-вече „не са склонни да направят своя изказ проходим за един образован читател. Техните прекрасни текстове са за академично, а не за широко медийно обращение. И пишейки, сплашват читателя колко труден е текстът, който рецензират. Защо вярваме, че сложността на писането ни прави ценни? Или това е авторски режим на кръгова самоотбрана, при който чрез сложността на нашите описания, тълкувания и оценки търсим доказателства за собствената си професионална състоятелност. Защото за своите 41 години не съм забелязвал по-мощна анти-интелектуална тенденция от това, което наблюдаваме в обществото на всички равнища – от президент и правителство до когото се сетите...” [3].

За да реши успешно проблема, Марин Бодаков често се обръща за интервюта към преводачите на избраните заглавия. И констатира високото им чувство на отговорност към словото на автора и стремежа им за максимална близост до оригинала, с които те спечелват  откровеното му и категорично мнение: „Продължавам да вярвам, че българските преводачи са далеч по-смислени, вълнуващи и скромни хора от българските писатели” [4].

  Когато обаче и преводачът отказва да коментира преведеното от него произведение, решението на редактора Марин Бодаков е сам да се заеме с тежката мисия да отбележи добрите му черти, „ за да не потъне окончателно прясната книга в разрастващата се нищета на мълчанието. И тогава предпочитам – признава той, да похваля, вместо да ощетя. В последното изречение, с банална щедрост. Да хваля аз, чийто български вече накуцва от преупотреба. И чиито чужди езици са значително обездвижени” [5].  

Малцина литературни критици у нас днес са способни на такава готовност за саморазкриване, на такава скромност и жертвоготовност в името на читателите като Марин Бодаков. А той продължава: „Неконтролируемата ми любов към високата преводна литература, застрашена от медийна невидимост, ме кара да се превърна в неин PR. Принуждава ме да напусна традиционното поле на литературната критика и въобще журналистиката, но да ѝ вдъхна живот на страниците на поне един малък вестник [...]. Приемам да бъда и това [съветник по връзки с обществеността по Бернайс – б.а.], защото, в крайна сметка литературата ми е по-мила от медията, а словесността може публично да оцелее само чрез нея. Дори с цената на предимно недолюбвания от мен PR“ [6].

В тези редове пулсират духовната близост на Марин Бодаков с Йордан Маринополски и проникновеното му лично убеждение, че без искреност и благонадеждност в своите анализи и оценки литературният критик, и въобще творецът на словото, не може честно да служи на истината и на обществото.

 Още един пример. Двамата с Марин Бодаков споделяхме възхищението си от творчеството на световноизвестния полски репортер и писател Ришард Капушчински. В анкетата ми за рецепцията на творчеството му в нашата страна Марин с готовност прие да вземе участие. За впечатленията му от това, как студентите по журналистика от нашия факултет възприемат репортажните книги на Ришард Капушчински, той ми отговори образно в типично негов стил: „Ахват. Студентите ахват. На фона на промененото им от виртуалните мрежи съзнание, според което светът е малък и обозрим, репортажните книги на Ришард Капушчински им показват, че светът е необятен, противоречив, шарен. Че светът сме не само ние в аудиторията на „Московска” 49... Че има културни разлики. Че има Трети свят. Че нищо не знаем за него. И Европа е провинция. И, прочее, за себе си. Пан Ришард отваря вратата на нашите самодоволство и самодостатъчност с ритник” [7].

 А когато пожелах да науча оценката му за приноса на Ришард Капушчински за развитието на полската и световната литература и журналистика през XX и началото на XXI век, той ми написа: „Струва ми се, че с Ришард Капушчински се налага да преосмислим и понятието си за литература, и за журналистика. Особено днес, когато изчезва умението да се разказват истории. А той може и двете – както да фиксира мига в лапидария, така и да покаже цялата история на настоящето. […]. С тъга ще отбележа, че си отива поколението, за което Ришард Капушчински е космополитна легенда. В известен смисъл, отива си журналистиката – такава, каквато я обичахме – и която спомагаше за добруването ни като общност. Затова рецепцията на Ришард Капушчински става все по-важна – и дано Вие, проф. Златева, намерите наследници в осмислянето на изкуството на репортажа“ [8].

Марин Бодаков търсеше и намираше съмишленици, защото беше доброжелателен, толерантен и отзивчив към творческите търсения, изследвания и сполуки на своите колеги по перо и на своите студенти. Водеше го мисълта, че талантът не само трябва да бъде открит, но и грижливо отгледан. Споделяше виждането на Иполит Тен, който „сравнявал литературната критика с ботаниката – да обърнем внимание на семенцето в творбата; на средата, в която то расте; на сезона, в който е посадено“ [9]. Марин притежаваше дарбата да открива такива семенца, от които ще израснат бъдещи творци и щедро им отделяше от времето си, за да следи и насърчава  развитието на техния талант.

 От цялото му творчество се излъчва една висока интелигентност и остра чувствителност към тревогите на времето, към болките и радостите на хората, към творческите им усилия в името на добротата, честността и почтеността, защото той сам притежаваше тези качества и умееше да ги облича в думи, подбрани с финес, с топлота, с изумителен усет за красотата на словото. Те неизменно отличават стиховете в осемте му стихосбирки, стотиците статии в печата с неговия подпис, оценките му в многобройните журита на литературни конкурси и дипломни защити, в които е участвал. Затова напълно заслужени са званието „Рицар на книгата”, дадeно му от Асоциация „Българска книга”, наградата за поезия „Иван Николов” и многото други отличия за негови творби.

Но той получи и други нетленни награди - обич и признателност. Те бяха изразени както от негови колеги и студенти от факултета, така и от десетки творци от различни поколения и от разнообразни сфери на литературата, науката и културата, които отрупаха с цветя последния му път. Разделихме се с него „на попрището жизнено в средата”, но светлата му личност и заветът му за искреност в творчеството ще останат живи в сърцата и душите ни.

 

[1] Бодаков, Марин. Критика и искреност. Случаят Йордан Маринополски. Велико Търново: Издателство Фабер, 2019.

[2] Бодаков, Марин. Медийното битие на преводната книжнина у нас: от литературна критика към литературен PR? В: Алексиева, С., Начева, Н., Николова, М. (съст.). Пъблик рилейшънс, журналистика и медии в глобалния свят. Юбилеен сборник в чест на проф. д-р Минка Златева. София: Софийски университет „Св.Климент Охридски”, Факултет по журналстика и масова комуникация, 2012, с. 365-366.

[3] Пак там, с. 366- 367.

[4] Пак там, с. 369-370.

[5] Пак там, с. 368.

[6] Пак там, с. 370.

[7] Личен архив на проф. д-р Минка Златева.

[8] Пак там.

[9] Бодаков, Марин. Медийното битие на преводната книжнина у нас: от литературна критика към литературен PR? В: Алексиева, С., Начева, Н., Николова, М. (съст.) Пъблик рилейшънс, журналистика и медии в глобалния свят. Юбилеен сборник в чест на проф. д-р Минка Златева. София: Софийски университет „Св.Климент Охридски”- Факултет по журналстика и масова комуникация, 2012, с. 366.

 

Бодаков, Марин. Медийното битие на преводната книжнина у нас: от литературна критика към литературен PR? В: Алексиева, С., Начева, Н., Николова, М. (съст.). Пъблик рилейшънс, журналистика и медии в глобалния свят. Юбилеен сборник в чест на проф. д-р Минка Златева. София: Софийски университет „Св. Климент Охридски”- Факултет по журналистика и масова комуникация, 2012.

Бодаков, Марин. Критика и искреност. Случаят Йордан Маринополски. Велико Търново: Издателство Фабер, 2019.

 

 

Цитат формат (Suggested Bibliographic Citation): 

Златева, Минка. IN MEMORIAM: Марин Бодаков - искреност и творчество. Изд. УНСС; Алма комуникация. 2021, №48. ISSN 1313-9908. Available from: https://www.media-journal.info/index.php?p=item&aid=431