Научно електронно списание за медии, PR, журналистика, бизнес комуникация и реклама
Брой 50/ Януари 2022 г.
25 Май 2022 г., Сряда

Медии

Принтирай E-mail

Медийният хумор и „лечебната“ сила на цензурата

Брой 50 / Януари 2022 г.
Медии и обществени комуникации

Ивайло Диманов

Резюме:

Съвременната цензура отдавна изостави схоластичните методи на средновековната инквизиция. Днес тя използва далеч по-изискани и перфидни прийоми, за да окаже натиск върху волнодумството в медиите. Тезата на настоящата статия е на пръв поглед абсурдна – макар да я мразим, цензурата има и добри страни. Колкото и парадоксално да е, тъкмо примитивната цензура бе мощен стимул за политическата сатира и великолепния езоповски хумор, за фейлетоните с философски подтекст и двусмислени послания. Да, цензурата поддържа добрата форма и боен дух у сатириците, рестрикциите още повече мотивират стремежа да кажеш истината, несвободата засилва апетита за свобода. А смехът е свобода и поддържа социалното здраве на обществото. Целта на тази студия е да проследи възникването на медийния хумор в България и да дефинира ролята на цензурата за неговото творческо развитие. Направен е кратък обзор, обобщени са „опасните“ теми в родния печат преди и след 10 ноември 1989 г., откроявайки мястото на хумористичните издания в контекста на българския медиен пазар. В този смисъл цензурата има своеобразен лечебен ефект, подобно на змийската отрова в малки дози. След демократичните промени държавно-партийната цензура бе успешно заменена от корпоративните интереси на новите медийни магнати и олигарси в България. За да докажем трудната теза, нека очертаем демаркационната линия на свободното слово чрез анализ на вечния антагонизъм между цензура и политическа сатира.
 

Ключови думи: журналистика, политика, свобода на словото, цезура, хумор, сатира, медии, общество, виц, карикатура, памфлет. 

Summary:

Моdern censorship has long abandoned the scholastic methods of the medieval Inquisition. Today, it uses the more refines and perfidious methods to exert pressure on the freedom of expression in the media. The thesis of the current study is seemingly absurd. Although we detest it, censorship has some positive aspects as well. Paradoxically, it was primitive censorship that provided a powerful impetus to political satire and the magnificent Aesop’s humor as well as to feuilletons with philosophical subtext and ambiguous messages. Yes, censorship maintains proper form and fighting spirit in satirists, whereas restrictions further motivate the quest to tell the truth, and freedom increases the appetite for freedom. Moreover, laughter is freedom which supports the social health of society. The aim of this study is to trace the emergence of media humour in Bulgaria and to define the role of censorship in its creative development. The article comprises a brief overview and summarize the "dangerous" topics in the national press before and after November 10, 1989, highlighting the place of humorous publications in the context of the Bulgarian media market. In that sense, censorship has a kind of healing effect. similar to the snake venom in small doses. After the democratic changes, state-party censorship was successfully replaced by the corporate interests of the new media moguls and oligarchs in Bulgaria. To prove this difficult thesis, let’s draw the delineating line around free speech by analyzing the eternal antagonism between censorship and political satire.

Key words: journalism, politics, freedom of expression, censorship, humour, satire, media, society, anecdote, politics, caricature, pamphlet. 

 

Увод
Тази година хронистите отбелязват противоречив юбилей, който човечеството едва ли ще чества с охота. Навършват се 2465 години от появата на първия цензор в древния Рим. Навярно Сервий Тулий [1] е имал благородни подбуди, учредявайки първоначалния ценз [2] – процедура по вписванетона римляните в гражданските регистри и оценка на тяхното имущество. Много по-отговорно било другото задължение на цензорите - да прочистват Сената от недостойни членове, отдали се на измами, корупция или плътски разгул в противовес на обществения морал. Но когато Сервий Тулий решил да обложи с данък и богатата аристокрация в Рим, не кой да е, а собствената му дъщеря Талия погубва своя баща, прегазвайки го с колесницата си. Ако си позволим перифраза, гарнирана с каламбур: цензурата изяжда своите бащи, революцията - своите деца, а демокрацията – чувството ни за хумор [3].
 
      1. Цензура и медийна регулация
Хронологията в исторически план показва, че никой не обича своите цензори, но ако начертаем една дълга права линия и в единия ѝ край напишем „Абсолютна свобода“ като условен дефинитив, а в другия - „Тоталитарен деспотизъм“, демаркационната точка на демокрацията ще е някъде по средата, може би по-близо до невъзможната свобода. Защото ако на някой свободата му е в повече, това е също тъй непредсказуемо, както ако този някой чувства дефицит на свобода. Независимо дали става дума за свободата на вероизповедание, свободата на изразяване на мнение или свободата на сексуална ориентация. Знаем, че всяка комуникация се осъществява благодарение на връзката между индивида и неговото обкръжение. Но когато говорим за медийни комуникации, семантиката на свободното светоусещане опира до правила и норми, хармонизирани в Европейската конвенция за правата на човека.
Свободата на словото е дефинирана в чл. 10 и съгласно ал. 1 от този член всеки човек има право на свобода на изразяване на мнения, което включва свободата да се отстоява собственото мнение, да се получават и да се разпространяват информация и идеи без намеса на държавните власти и независимо от границите. И все пак държавите запазват правото на разрешителен режим за дейността на радио и телевизионните компании. И понеже няма абсолютна свобода, европейските институции са предвидили редица основания за ограничаване на правото на свобода на изразяване. Това право може да бъде редуцирано по два начина – чрез общите ограничения, приложими към всички права, които Европейската конвенция за правата на човека ни гарантира, и в Международния пакт за гражданските и политическите права. Свободата на словото не е абсолютна, а се разпростира до пределите, очертани от закона. Свободата на изразяване е обект на формулировка от нормите на чл. 39–41 от Конституцията на Република България, които очертават рамките на прокламираното от Конституцията право. Нарушаването на очертаните от основния закон граници е предпоставка за наказателна или гражданска отговорност срещу лицето, нарушило друго гарантирано от закона право.
Всъщност цензурата се асоциира с регулацията, а автоцензурата – можем да я опишем метафорично като харакири на духа. Обичайната практика в медийните комуникации доказва, че да воюваш срещу цензурата, въоръжен единствено с истината и само с истината, е все едно да размахваш картонен меч като героя от „Рицар без броня“. Разбира се, честната журналистика печели спорадични успехи, но регулаторните и силови институции във всяка държава страдат от пословична памет, богат властови инструментариум, картотеки с подробни досиета и хроничен ейдетизъм, който им помага да си припомнят всеки бунтар или протестър, дръзнал да се опълчи на медийното статукво.
Обичайната цензурна тактика е да се отхвърли опасния текст заради слаба художествена стойност. Преди демократичните промени в някои централни ежедневници имаше ембарго върху членовете на висшия държавно-партиен апарат, което автоматично изключваше каквито и да е критични публикации, политическа сатира и карикатури, хвърлящи сянка върху „доброто“ име на тоталитарната номенклатура.
Истина е, че днес медийният хумор загуби своите позиции. Със своята нелоялна конкуренция от пропаганден фарс и евтина партийна буфонада, новият политически елит в годините на прехода засенчи професионалния хумористичен печат в България. Демокрацията извърши своеобразна анексия“ върху суверенната територия за хумор и сатира в периодиката ни след 10 ноември 1989 г.
Помните ли трагикомичния образ на Дон Кихот и неговата прочута фраза: Свободата, Санчо...“? По ирония на съдбата част от романа е писана в затворническата килия. Вероятно затова Сервантес е въплътил чрез образа на бедния идалго своя копнеж за свобода. Сериозно изследване на този и други световни литературни герои е извършил проф. Исак Паси в своя труд „Смешното“. „Хуморът търси важното зад неважното, значителното зад незначителното, сериозното зад несериозното. По това той се различава от забавното шегаджийство и веселото кикотене. Хуморът не предизвиква само весел, лъчезарен смях, в неговите чувства е също и тъгата... но и когато в дълбоката подоснова на хумора лежи болката на света, тъгата на живота или мъката на човека, той пак се издига над тях и без да ги взема в себе си, само хвърля върху им сянката на своята тиха и примирителна радост“ [5]. Защото, за да има хумор в онова, което по света наричат smiling in grief, lachen unter Tranen, смех сквозь слезы или както ние, българите, казваме – смях през сълзи, добре би било да преобладава ведрата усмивка, кристално чистият смях, който не руши, а ражда добро настроение.
Смешното и тъжното са две сестри, които вървят през живота ни ръка за ръка и както е казал поетът – „А долу шумна сватбена колона се разминава с катафалка“ [6].
Вододелната граница между отделните жанрове отдавна вече е размита, затова е много трудно да се отграничи приносът на конкретни сатирични публикации в поддържането на добро обществено здраве. Понякога дори само една иронична задявка в сериозен журналистически текст има влияние върху формирането на определени обществени нагласи. И напук на литературоведи и медийни анализатори хуморът е неподвластен на категоризация, шаблон и литературни Шенгени, тъкмо затова него можеш да го съзреш и в научни доклади, и в любовна лирика, и в стенограмите на Народното събрание, та дори и в знакови интервюта на бившия премиер Бойко Борисов. Всъщност някои партийни лидери и държавни ръководители в значителна степен засенчват професионалния талант на писателите сатирици. И понякога медийните изяви на роден политик предизвикват много повече смях от патриарсите на българската литературна сатира.
 
2. Медийният хумор и неговият обществен резонанс
Сатиричните публикации в родната вестникарска периодика, в това число и в специализирания хумористичен печат, намират далеч по-силен обществено-социален резонанс преди демократичните промени, отколкото след това. Разбира се, преди 10 ноември 1989 г. всички публикации минават през ситото на добре смазаната цензура, темите на тогавашната разследваща журналистика, на злободневните репортажи, фейлетони и памфлети са преимуществено от сферата на услугите, качеството на стоките, битовата престъпност. Инцидентно и спорадично се появяват публикации, свързани с корупция и незаконно облагодетелстване на нискоразредни стопански ръководители или отделни представители на местната власт. Едва в периода на т. нар. „гласност и перестройка“ се появяват скандални журналистически разследвания. Някои читатели все още си спомнят поредицата от публикации „Корупция, облечена във власт“ на талантливия разследващ журналист Георги Тамбуев. Обществено значими публикации излизат и на страниците на в. „Стършел“, седмично издание за хумор и сатира на ЦК на БКП. Особено популярни и четени са рубриките „Що е „Стършел“ свършил“ и „Четиво за министри и генерални директори“. Не един и двама ръководители в местната власт и шефове на държавни предприятия са били уволнявани след конкретни фейлетони и злободневни репортажи от мястото на събитието. Кореспондентът на „Стършел“ в Шумен Стефан Бобчев написа остро критичен конкретен фейлетон „Вили от панели“ след журналистическо разследване във връзка с корупционни схеми на общински ръководители, облагодетелствали се с държавно имущество. Натрапчив е паралелът с разразилия се неотдавна първо в медиите скандал с имоти и къщи за гости на неколцина висши политици от ГЕРБ. 40-годишната времева разлика доказва, че корупцията  е вечна, но фактът, че скандалните разкрития тръгват от вестникарски публикации дава надежда, че четвъртата власт продължава да осъществява ефикасна профилактика по отношение на социалното здраве в нашето общество. Особено силни и актуални през 70-те и 80-те години на XX век са специализираните страници за хумор и сатира „Добър вечер“ във в. „Вечерни новини“, „Весело хоро“ във в. „Кооперативно село“, „Хитър Петър“ във в. „Земя“, вестник „Пардон“, превърнат по-късно в притурка на в. „Дума“, в. „Тримата глупаци“, сп. „Шут“, сп. „Карикатура“, а в годините на прехода и в. „Луд Труд“, „Декорация“, „Кафене“ - страница за хумор и сатира в сп. „Тема“, хумористичната страница „После“ във в. „Сега“, „Сатирикон“ - страница за хумор и сатира в сп. „Световете“, вестник „Прас-прес“. За съжаление повечето от изброените вестници, списания и специализирани страници вече не съществуват и този факт, сам по себе си е доказателство за девалвацията на обществената значимост на хумора и сатирата в контекста на тоталната комерсиализация на медийния пазар. Държавата дезертира от своите елементарни задължения и това особено силно резонира в духовната сфера. Ценностната система на младото поколение е непоправимо изкривена от войнстващата простащина, пошлост и ерзац. И когато иде реч за социалните функции на медиите, добре е да си дадем сметка за непреходния нашенски „Параграф 22“: „Прости политици – слаба държава. Слаба държава – гладен народ. Гладен народ – прости политици!“ Знайно е – гладният и неукият не задават неудобни въпроси. Феноменът „Колкото по-гладни и безпросветни – толкова по-лесно управляеми“ е перфектно анализиран още от Елиас Канети в най-забележителното му съчинение - културно-антропологичният труд „Маси и власт“ [7]. Канети изследва жаждата за власт и законите на тълпата, породени от стадния инстинкт в човешкото същество. Световноизвестният писател и драматург, роден и израсъл в Русе, заявява: "Властта днес е по-могъща от когато и да било, но и по-проклинана, от когато и да е.". За съжаление думите му и днес са съвсем актуални. Властовата мощ на политиците е въоръжена със сериозен финансов ресурс и безотказна цензура. Обществените медии, които разполагат с държавен бюджет, са обвинявани в зависимост от властта, а частните – в следване на корпоративните интереси на своите издатели.
И ако електронните медии запазиха относително висок обществен статус, поддържан и от преразпределението в бюджетите на рекламния пазар, то печатните медии платиха сериозен „кръвен данък“ на развиващите се социални мрежи. Някои от вестникарските издания доброволно паднаха в самоубийствената клопка на своите виртуални конкуренти, качвайки съдържанието от хартиен носител в онлайн платформи. Днес младите хора четат новини най-вече от своите смартфони, а вестниците оцеляват както могат, разчитайки на условния рефлекс у възрастното поколение - да започне по навик деня с кафе и сутрешен вестник. В подобна ситуация на „доизживяване“ параметрите на сатиричната журналистика намаляват под санитарния минимум. Днес дори да напишеш остър памфлет срещу властимащи, почти няма къде да го публикуваш, а и да успее да види бял свят, те, властимащите, едва ли ще го прочетат. Макар че изключения не липсват. Тъкмо след журналистически публикации избухна скандалът „Апартаментгейт“, вследствие на което подадоха оставки един министър, двама заместник-министри и Цветан Цветанов – вторият човек в управляващата тогава партия ГЕРБ.
Територията на медийния авторитаризъм и медийното либертарианство е територия на възможности, територия на екзистенциалната дилема между „свободняшкия хаос и догматичния ред по израза на Цветан Тодоров. Тъй като параметрите на този избор могат да бъдат трудно описани и посочени в своето практическо многообразие, то в хипотетичен план той може да бъде определен като „относителна свобода на изразяване с оглед на обстоятелствата, на начина на изразяване, на идентичността на изразяващия се или на описващия неговите думи“ [8].
 
       3. Цензура на мълчанието и шума
 
Свободата на словото и възможностите за изразяване отсъстват там, където господства ясната цензура на мълчанието, на премълчаването, на безотказно действащият във всички общества принцип, че факт, който не е стигнал до медиите, на практика не се е случил. Говорейки за формите на цензура в медиите, а следователно и върху публичната информация, в своето есе „Вселени и тишина Умберто Еко обръща внимание върху на пръв поглед неочаквания факт, че при либертарианския медиен модел също действа могъщ цензурен механизъм [9].
Защо се получава така, че в общества, поставили на първо място в системата от ценности свободата на словото и свободата на личното изразяване, се задейства могъщ неинституционален цензурен механизъм? Защо след добре познатата тоталитарна „цензура на мълчанието на другия полюс се появява невидимата „цензура на шума? Една от проявите на тотален контрол върху информацията при тоталитарните общества е липсата на негативни новини, свързани с отклонения в поведението. По този повод в цитираното по-горе есе Умберто Еко отбелязва: „Фашизмът разбра (както по принцип разбират всички диктатури), че отклоненията в поведенията се окуражават от факта, че медиите говорят за тях" [10]. Логичен извод, но водещ до смущаващи констатации за следствията, произтичащи от факта, че при медиите на свободния пазар криминалните и скандални новини са винаги водещи.
Като част от тези обществени парадокси може да се окаже и раждането на либертарианската „цензура на шума. Тя е резултат от дълъг процес по утвърждаване в света на медиите на основния принцип на либертарианството, който поставя на първо място пазара и свободната конкуренция като основни регулатори на случващото се. И последствията от това са много, но най-важното от тях е изключителното усложняване и насищане на медийната среда – либералните законови норми и пълната липса на административни ограничения при създаването на медии води единствено до умножаването на броя им. Тази тенденция се засилва изключително от настъплението на технологичните иновации в комуникационната среда и появата на медиите, базирани в Интернет.
 
3.1. Репресии над свободното слово
Хуморът, както пародията и иронията са част от словесните форми на творчество. Но те носят на своите автори не само заслужена слава, но и безброй неприятности, понякога и трагична погибел. Да вземем например Сократ, бащата на етиката, който е имал слабост към тънката ирония, дори когато казва истината. Свободолюбивия му дух е осъден на смърт чрез отравяне с бучиниш, и макар да е могъл да избяга в друг полис и да спаси живота си, Сократ остава верен на себе си и своите философски идеи. Нерадостна е и съдбата на Цицерон, жестоко убит заради своите „Филипики“ срещу Антоний. За изобличителните си басни и легендарният Езоп бил хвърлен от скалите край Делфи, а Рабле е бил осъден от Сорбоната за своя невъздържан смях и богохулство. Уилям Сидни Портъре, по-известен като О. Хенри, издавал собствено хумористично списание The Rolling Stone, но в един прекрасен ден се озовал в затвора, където заменил писането на вестникарски памфлети с разкази, които му донесли световна слава. Съществува версия, според която псевдонима му включва първите букви на затвора, в който бил: Ohio Penitentiary – Ohenry. Съдбата на гениалния български писател Алеко Константинов го беляза с кърваво покушение, извършено от прототипите на сатиричния му герой Бай Ганьо. Съвременният български писател сатирик Мирон Иванов също си отиде заради острия хумор на страниците на в. „Стършел“.
3.2. Лютите чушки на Ралин и българският случай „Солженицин“
През 1968 г. година излиза от печат книгата „Люти чушки“ на хумориста Радой Ралин с илюстрации от Борис Димовски. Властта я определя като „вредно произведение“, издаването на което е „политическа грешка, свидетелство за липса на елементарен идеен и художествен критерий от страна на нейните издатели и редактори“ [11]. Като резултат още през същата година са конфискувани и изгорени 20 000 копия от книгата, а Ралин и Димовски изпадат в немилост. Интересното обаче е в това, че мястото, където и двамата ще намерят подслон за своето творчество, се оказва Домът на хумора и сатирата в Габрово, чието мото „Светът е оцелял, защото се е смял“ e тъкмо на сатирика Радой Ралин. 
През 1970 г. заради българския случай „Солженицин“ четирима български писатели са изключени от партията - Валери Петров, Христо Ганeв, Марко Ганчев и Гочо Гочев. Пет години след това, през 1975 г., Георги Божинов прави нещо също толкова скандално – публикува няколко чисто „солженициновски“ страници в българско литературно списание. Мерките към него са още по-драстични – той бива изхвърлен на улицата, без работа и на практика без никакво препитание. Скандалната история минава инкогнито под пълно медийно ембарго. По-късно заради друга негова публикация в сп. „Септември“ главният редактор Камен Калчев е уволнен.
3.3. Скандалът във в. „Народна младеж“
В началото на 1977 г. във в. „Народна младеж“, на четири колони публикуват интервю с Радой Ралин и карикатуриста Борис Димовски. Публикацията е осъществена от журналистите Ива Йолова и Яков Янакиев. Ето и по-смелите отговори на двамата волнодумци: Борис Димовски: Пред младите хора не трябва да се поставят бариери, които да ги спънат. Трябва да се вдигнат бариерите пред тях. Да се освободи духът им и те ще бъдат по-полезни на своя народ [12]. Радой Ралин: Еснафството!?...Днес не е толкова страшно, че се кoнсумират вещи. По-страшно е, когато се консумират хора. Познавам един некадърен кинорежисьор Х, лансиран от властта в кариерата, който не може да прави кино, но направи възможно да се уволни от телевизията един много талантлив кинорежисьор, назначи го при себе си, за да си го консумира...  (Ралин оприличи това явление с човекоядството) [13].
Публикацията предизвиква огромно читателско одобрение. По това време длъжността главен редактор на вестника временно изпълнява журналистката Пенка Чернева. И тогава част от журналистите в „Народна младеж“ организират подписка с предложение ЦК на БКП да я назначи за главен редактор. Изданието, което е орган на ЦК на ДКМС е под крилото на ЦК на БКП, която единствена има приоритет в кадровата политика и подписката вбесява апаратчиците в партийната централа. По заповед на члена на Политбюро и секретар на ЦК Борис Велчев, специалните служби пристъпват към разгрома на редакцията. Велчев-баща припознал в цитирания от Радой Ралин режисьор своя син Иля Велчев. А приликата е повече от очевидна. В редакцията се надигна и буря от недоволство, спомня си един от потърпевшите журналисти Йордан Янев. Малко преди това „Народна младеж“ отказва да публикува на цяла страница гигантска поема на Велчев-син. Ръкописът е изпратен в редакцията с писмо, подписано лично от грижовния му баща. Преди да започне откритата атака срещу вестника, всесилният Борис Велчев крещи на първия секретар на Комсомола Бойчо Щерянов: „Кои са тия там от „Народна младеж“? Трябва да се поставят на мястото им тия антипартийни елементи!“
„Антипартийните елементи“ са шестима млади журналисти тогава: Пенка Чернева, Елеонора Владимирова, Ива Йолова, Любомир Коларов, Яков Янакиев и Йордан Янев. След публикацията на скандалното интервю започват унизителни разпити от оперативни сътрудници на ДС, от комсомолски и партийни функционери. Само един комсомолски шеф застава в защита на журналистите - поетът Георги Константинов, тогава член на Бюрото на ЦК на ДКМС. Пред висшето ръководство на Комсомола поетът казва: „Вие грешите, вие силно грешите, изхвърляйки на улицата млади и талантливи колеги. Защо ги съдите за тяхното свободомислие? Питате ли се дали имате право точно вие да ги съдите? И дали един ден няма да се срамувате от всичко това?". След развръзката за шестимата следват дълги месеци без работа, получават и заплахи за изселване от София.
3.4. Антипартийните карикатури на Тодор Цонев
На 16 март 1979 г. Държавна сигурност арестува художника - карикатурист Тодор Цонев в дома му в София и конфискува над 900 изображения, преди всичко на Тодор Живков, но също така и на други висши партийни ръководители [14]. Тук е мястото да отбележим, че художникът е спряган за един от идейните създатели на Дома на хумора и сатирата, като негова е идеята за наименованието му, за изграждане на скулптурен парк около сградата и нейното външно пластично оформление. Впрочем, неговите първи карикатури са публикувани във вестник „Стършел“ още през 1959 г. Сред висшата партийна върхушка се насажда убеждението, че неконтролируемият художник не просто осмива първия държавен ръководител, а води целенасочена подривна дейност. Във време, в което партия и държава са сраснали в едно общо цяло, да водиш антипартийна пропаганда означава, че си държавен изменник. Тази удобна идеологема развързва ръцете на репресивните органи за тормоз, арести и скалъпени процеси не само срещу талантливия художник Тодор Цонев, а и срещу много други дейци на изкуството и културата. Карикатурите на Цонев са показани пред публика едва на 11 януари 1990 г. в изложбата „Летопис на авторитаризма“.
Трагичните последици в живота на известни световни и български писатели, може да обясни и ниският социален статус на професията писател сатирик. Днес все по-малко наши писатели пишат хумор и сатира не само в периодичния печат, а и в съвременната литература. Това едва ли е случайно, защото страхът от санкции и преследване определя и ниския рейтинг на жанра сред пишещото съсловие. Но с времето на оцеляване онези, които остават верни на хумора, благодарение на цензурата развиват изключителна сетивност и силно творческо въображение, удивителна изобретателност, за да надхитрят медийните пазванти. Освен типичния езоповски стил на писане, с дълбочинен подтекст, с метафори и аналогии, писателите - сатирици са успявали да излъжат строгата тоталитарна цензура и с дребни хитрини, слагайки подходящи цитати от Тодор Живков като този: „Вестникът трябва всяка сутрин да пари с горещите си проблеми в ръцете на читателя“... И колкото и абсурдно да звучи, именно строгата цензура е поддържала пълна бойна готовност в редиците на смелата политическа сатира, развивала е имунната система и социалното здраве на обществото. Всеки памфлет, промушил се през цедката на регулатора, всяка карикатура, успяла да види бял свят, всеки политически виц, разказан под сурдинка, са пъхали прът в каруцата на тоталитаризма.
4. Етични аспекти на медийния хумор
Разбира се, медалът има две лица, едно от които е съвременната медийна етика и Етичният кодекс, все още неподписан от половината периодични издания в България. Всеки уважаващ себе си творец е добре да си дава сметка, че медийната публикация освен слава и хонорар, носи и куп отговорности. Една от които е да отстоява истината. „Никому в угода, на никого напук“ [15], както казва големият български публицист Йосиф Хербст. Истината и цялата истина, независимо кой е на власт. Но без да се прекрачват чувствителните ценностни граници и да се губи мярата за човечност, както бе в случая с „Шарли Ебдо“. Голяма част от съдържанието на популярния френски сатиричен седмичник  са карикатури. Във вестника се публикуват и журналистически разследвания, които засягат основно теми като сектите, десния екстремизъм, католицизма, исляма, юдаизма, както и статии на други теми от политиката и културата. „Шарли Ебдо“ е създаден през 1970 г., след като предшественикът му, вестник „Хара-Кири“ е забранен. „Шарли Eбдо“ излиза редовно до 1981 г. През 1982 г. е отпечатан един-единствен брой, изданието е прекъснато до 1992 г., когато част от екипа на старото издание се събира с млади таланти и отново започват да издават вестника.
Препубликуването на карикатурите на Мохамед от вестник Jyllands-Posten през 2006 г. предизвика ожесточена реакция в мюсюлманските държави. Някои наблюдатели бяха склонни да оправдаят авантюрата на„Шарли“ с гротескно-саркастичния стил на изданието. Те така се шегуват, не бива да им се сърдим. Ала едно е да иронизираш инакомислещия с премерено чувство за хумор или да се надсмееш над слепия фанатизъм, но да нарисуваш бомба в чалмата на свещения Пророк и да палнеш фитила - това вече не е хумор и сатира, това е гавра с ценностната система на хора, които дори не уважаваш. Никой няма право да се подиграва с религиозната святост на друговереца. „Шарли“ престъпи границата на допустимото. И логичният отговор се случи. На 7 януари 2015 г. бе извършен кървав атентат в редакцията на „Шарли Ебдо“, при който загинаха дванадесет невинни сътрудници и близки на изданието. Една седмица по-късно излезе брой №1178 на „Шарли Ебдо“, наречен „брой на оцелелите“, който е отпечатан в над осем милиона екземпляра. Броят на абонираните за „Шарли Eбдо“ се увеличава от 10 000 на 220 000.Впрочем „Шарли Ебдо“ не е единственият френски вестник, прекрачил границите на добрия тон. През 1970 г., в Коломбе умира Шарл дьо Гол. Предшественикът на „Шарли“, в. „Хара-Кири“ излиза със сатирично заглавие: „Трагедия след бал в Коломбе: един мъртъв“, с което се подиграва на драматизациите около смъртта на дьо Гол. Изданието е забранено от вътрешния министър Реймон Марсьолен.
Във Великобритания са на път да потъпчат редица международни конвенции и закони в защита на гражданските права и свободи. Под огромния натиск на САЩ, уж независимият английски съд е готов да екстрадира Асанж, въпреки че е политически емигрант, чийто живот е в опасност. И в Германия се случват странни неща. Уж отминаха времената, в които задържаха главни редактори на медии заради критични публикации срещу политици или разследвания на афери. И до днес обаче медиите не са свободни от натиск - той е станал друг.
В края на октомври 1962 г. германската полиция претърси офисите на списание „Шпигел“ в Хамбург и Бон. Арестувани бяха водещи редактори по подозрение в държавна измяна заради критичен материал за Бундесвера и маневри на НАТО в Германия. Канцлерът Конрад Аденауер и министърът на отбраната Франц-Йозеф Щраус решават, че публикацията издава държавна тайна. Арестуват автора и главния редактор, който прекарва в ареста над 100 дни. Седмици наред редакционните помещения са запечатани. Части от населението и някои политици от тогавашното коалиционно правителство излизат на граждански протест срещу действията на държавата. В крайна сметка министърът на отбраната Франц-Йозеф Щраус е принуден да подаде оставка заради репресиите срещу списание „Шпигел“.
В книгата си „Четвъртата власт“ Дирк Флек [16] прави анкета сред 25 водещи журналисти и главни редактори за независимостта на медиите. Оказва се, че печатните медии нямат достатъчно свобода на действие при публикуване на критични материали. В интервю за „Дойче Веле“ авторът на книгата Дирк Флек обобщава отговорите на анкетираните. Почти всичките му събеседници описват един и същи проблем. Медиите, които възникват и се развиват онлайн са станали приоритетен източник на информация за хората. Особено по-младите читатели – един от основните я таргети за рекламната индустрия. Германските вестници пуснаха паралелно и онлайн издания, но с един и същ бюджет. Интернет няма дневна или седмична периодика и постоянно представя нови истории, което изключително много влошава качеството на журналистическата продукция. Медиите се пълнят с „копи-пейст“ еднодневки, собствените журналистически разследвания се превръщат в лукс. Дирк Флек обобщава ситуацията с думите: „Бързо произведените новини управляват печатните медии“. Все по-рядко читателите могат да срещнат обхватно и сериозно разследване по някой актуален политически скандал. Вместо това по вестниците излизат набързо съшити информации или скалъпени репортажи. Задълбоченото съдържание често става жертва на булевардизацията...
Изключително драматичен е и случаят с акростиха „Долу Тодор Живков“, публикуван във в. „Пулс“ в началото на м. март 1985 г. Макар поетичният цикъл с акростиха да не е хумористичен, някои от строфите в него звучат гротесково като в абсурдна черна сатира. След множество сигнали срещу главния редактор Божидар Божилов, ръководството в ЦК на Комсомола го премества в редакцията на сп. „Факел“, а на негово място назначава поета Борислав Геронтиев. Очевидно този факт е мотивирал Божилов да си „отмъсти“ и фабрикува поетичен „компромат“, подхвърляйки цикъл от четири стихотворения с кодиран акростих в тях и подписа на Маргарита Петкова. Първите букви на всеки нов стих, четени отгоре надолу изписват взривоопасния еретичен лозунг „ДОЛУ ТОДОР ЖИВКОВ“. След публикацията Държавна сигурност започва масирано разследване, целият екип на вестника е привикван на разпити в Главно следствено управление на ул. „Развигор“ в София. Арестуват дори пишещата машина „Олимпия“, на която е бил напечатан стихотворният текст. Цензурата в ония години нямаше почивен ден и истински късмет бе фактът, че авторът на акростиха е носител на Димитровска и Ленинска награда и тогавашният вътрешен министър Григор Шопов нарежда прекратяване на случая, а в. „Пулс“ оцеля. Не оцеля обаче разследващият журналист Георги Тамбуев, който през 1987 г. публикува във в. „Труд“ поредица от три остро критични репортажа под общото заглавие „Корупция, облечена във власт“. Реакцията на могъщата държавно-партийна цензура бе светкавична - Тамбуев бе изключен от БКП и уволнен от партийния орган „Работническо дело“. 
Въпреки демократичните промени, цензурата в българските медии продължава да стяга в менгеме свободата на словото и печата. На 13.04.2016 г. ‚Нова телевизия“ свали видео карикатура на Чавдар Николов с Бойко Борисов, Динко и свинските опашки. Видеото бе дълго само 16 секунди. За първи път бе излъчено в предаването „Здравей, България!“ на Нова телевизия. Поразителна е алюзията със свинската опашка на Борис Димовски от инкриминираната книга „Люти чушки“ на Радой Ралин. Ако знаменитият сатирик бе жив най-вероятно би забелязал удивителната метафорика на времето и би въздъхнал: „О, времена, о, нрави!“ Как най-вярно бихме могли да изтълкуваме фактите и можем ли да обясним сходството в двете карикатури, цензурирани в две различни епохи? Можем, перифразирайки крилатата фраза на Хипократ [17] - „Животът е кратък, цензурата е вечна“. 
Поразителна е приликата не само в карикатурите със свински опашки, рисувани в две различни епохи. Паралелната антропологична съпоставка между двамата бащици в новата ни история показва доста сходства. Впрочем ето и какво мислят двамата за хумора и сатирата – преди и сега:
Тодор Живков: „Жизнерадостната и съзидателната сила на хумора и сатирата придобива за нас все по-голямо значение... Смехът на българската социалистическа нация ще става все по-пълнокръвен, по-богат и по-уверен в своето превъзходство над всичко старо, назадничаво, реакционно." [18].
Бойко Борисов: „С моето име и моя образ вече над 10 години куп карикатуристи си изкарват прехраната. Всеки ден – вестници, телевизии и къде ли не. Ако някой съм познавал, само съм ги поздравявал и съм се смеел като ги видя, но никога не съм си позволил на някого да кажа и една дума“ [19]. Ако сравним двете изказвания, лесно ще открием симптоматиката на перфидната лоялност. В лустросания си фалш, властимащият - и преди, и сега ползва един и същ инструментариум на демагогията.
Вече няколко години Законът за личните данни с всички съпътстващи допълнения, анекси и разпоредби, развърза ръцете на цензурата и върза ръцете на разследващите журналисти, които нямат право да нарушават свещеното лично пространство на политическия и обществено-икономическия елит. Изключвайки нездравия вкус към евтините сензации в жълтите издания, обществото има право да бъде информирано какви ги вършат властимащите в България. Защото да си публична личност не означава да си недосегаем.
 
       5. Медийна цензура или медийна филтрация в интернет
 
Когато говорим за медийна цензура априори, не бива да пропускаме мощната филтрация в Интернет и социалната мрежа. Изключително здравословни са превенцията, регулаторната дейност и рестрикциите спрямо детските порносайтове, антисемитските и останалите расистки платформи, спрямо социалните мрежи, които пропагандират ненавист и ксенофобия. В това се състои и основната лечебна сила на цензурата, създадена в древния Рим тъкмо с тази цел - да прочиства обществения морал от измами, корупция или плътски разгул. Тук можем да добавим и фалшивите новини, фабрикувани с нечисти помисли и подбуди, които заливат социалните мрежи. Напоследък, покрай и антиваксърите, мнозина потребители на Фейсбук се оказаха с блокирани лични профили. Вярно е, че политическата и социална коректност изисква регулация, но нали личният профил е територия, където всеки има право да изрази свободно своето собствено мнение.
Робърт Фарис и Нарт Вилньов [20] са направили сериозно изследване на глобалното интернет филтриране. Тяхното емпирично тестване е осъществено през 2017 г. в 40 държави по света. В 26 от тези 40 страни учените открили доказателства за техническо филтриране.
 
Фиг. 1. Цензуриране на интернет по света 
 
Това не означава, че само тези държави филтрират интернет. Тестването представлява едва първа стъпка към цялостна глобална оценка. Концептуално методологията, която използват, е проста. Учените започват със съставянето на списъци на сайтове, които обхващат широк спектър от теми, подлежащи на интернет филтриране. Те са организирани в таксономия от категории, които са били обект на блокиране, вариращи от хазарт, порнография и груб хумор до политическа сатира и уеб сайтове, които документират нарушения на правата на човека, злоупотреби и корупция.

Фиг. 2. Блокиране на YouTube по света 
 
 
Държавен контрол върху социалните медии е особено важен в страни, в които Facebook е забранен и където правителствата контролират достъпа до интернет. Според доклад на Freedom House „Състоянието на мрежата 2014“, държавният контрол върху социалните медии се е увеличил в 36 от 60 страни, изследвани от базираната в САЩ неправителствена организация. Интернет се разглежда като съвременна електронна среда и много страни – като се започне от САЩ, Франция, Австралия и Сингапур – създадоха държавен контрол върху интернет и индустрията за излъчване. Всички електронни комуникации в САЩ се регулират от Федералната комисия по комуникациите. Като цяло Съединените щати, в съответствие с принципа на свободата на словото, изразен в Първата поправка, имат минимални разпоредби за съдържанието. Това не означаобаче ва, че САЩ нямат регулации за интернет. Напротив, САЩ е страната с най-сложни и строги правила. Например, потребител на компютър в САЩ може да влезе в затвора за предаване и получаване на порнография. Тригодишната репресия на Федералното бюро за разследване, която започна през 1993 г., доведе до 80 ареста, 66 присъди и повече от 200 претърсвания.
 
Заключение

Очевидно е, че медийната регулация има своите добри и лоши страни. Забраната на сайтове за детска порнография и онлайн платформи, които откровено проповядват насилие, расизъм или ксенофобия, има оздравителен ефект върху медийните комуникации и обществото като цяло. Но да филтрираш лична кореспонденция, да блокираш профили в социалната мрежа на русофили, протестъри или симпатизанти на Асанж е също тъй престъпно, както да гориш книгите на Брехт, Ерих Кестнер и Хемингуей на централния площад в Берлин. Основният извод, който обстоятелствата и изброените факти налагат е, че  при цялата полицейска строгост и антихуманни рестрикции над свещената свобода на словото, цензурата играе съществена превантивна роля за имунната система на политическата сатира и социалното здраве на гражданското общество. Разследващата журналистика и медийният хумор черпят сили и въдхновение от възбраната, тя закалява перата им. Силният враг е най-добрият враг. Или както казва доайенът на българската журналистика Йосиф Хербст - „Без цензура и баба знае да се бори за идеи. Майсторство се иска под режим на цензура да се разбереш с читателите“. В резултат от научния анализ за връзката между цензурата и политическата сатира, можем да обособим втори важен извод: абсурдната девалвация на сатирата в условията на демокрация е симптоматика за деградацията на нацията.

Нека добавим още една съществена констатация. Там, където цензурата задушава свбодното слово, тъкмо там процъфтява политическата сатира и зад привидната анонимност на вербалния градски фолклор социалната енергия на обществото изпуска пара изпод капака на забраната. Свободата на словото не е стерилно учебникарско клише, а жива и мобилна социална енергия, която гражданското общество трансформира в озон. Озонът, без който не можем.  

 
Бележки:
[1] Сервий Тулий - шестият римски цар (578 – 535 пр.н.е.).
[2] Ценз - процедура по регистрация на личното имущество в древния Рим.
[3] „Революцията е като Сатурн, тя поглъща собствените си деца“ – думи на изтъкнатия деец на Френската революция Пиер Вернио, казани преди да бъде гилотиниран.
[4] По въпросите на наказателната отговорност вж. Кашъмов, 2003 и Огнянова 2011, с. 300-395.
[5] Паси, Исак. Смешното, ДИ „Наука и изкуство, 1979, с. 200. 
[6] Диманов, Ивайло. В. „Стършел, бр.39, 1987, с.3.
[7] Канети, Елиас. Маси и власт, ИК „Леге-Артис“, 2018.
[8] Тодоров, Цветан. Интимните неприятели на демокрацията, С., 2013, с. 157.
[9] Еко, Умберто. Вселени и тишина, С., 2011, с. 124-135.
[10] Еко, Умберто. Пак там, 2011, с.126.
[11] ЦДА, Ф. 1Б, оп. 36, а. е. 299, с. 3-4.
[12] „И днес имаме нужда от Фаустовци “, в. „Народна младеж “, 20.01.1977 г.
[13] Пак там. 
[14] Милев, Иво. Тодор Цонев. Художникът в сянка. Габрово: изд. от ДХС, 2018, с.85.
[15] Хербст, Йосиф. Вчера, днес и утре: из спомените и бележките на един публицист,
София: ИК „Захарий Стоянов“, 2006.
[16] Дирк Флек е известен германски журналист и писател, автор на „Четвъртата власт“. 
[17] „Животът е кратък, изкуството - вечно.“ (Ars longa, vita brevis) - крилата фраза на Хипократ, която често се цитира на латински.
[18] Живков, Тодор. Слово пред участниците в Националната конференция по въпросите на хумора и сатирата, 2 април 1974.
 [19] Борисов: Господ ми е свидетел, че не съм свалял карикатури, Площад Славейков“, 14.04.2016. Available from: https://www.ploshtadslaveikov.com/borisov-gospod-mi-e-svidetel-che-ne-sam-svalyal-karikaturi/
 [20] Faris Robert, Villeneuve, Nart. Measuring Global Internet Filtering. Available from: https://opennet.net/sites/opennet.net/files/Deibert_02_Ch01_005-028.pdf[cited 17.01.21].
 
Библиография:
Ангова, Стела, Светла Цанкова, Мартин Осиковски, Мария Николова, Иван Вълчанов и др. Картографиране на новото дигитално медийно съдържание. София, Издателски комплекс УНСС, 2019.
Ангова, Стела. Трансформации на медийната среда. Реторика и комуникации, 2016, Available from: <http://rhetoric.bg/%D1%81%D1%82%D0%B5%D0%BB%D0%B0-%D0%B0%D0%B D%D0%B3%D0%BE%D0%B2%D0%B0-%D1%82%D1%80%D0%B0%D0%BD%D1 %81%D1%84%D0%BE%D1%80%D0%BC%D0%B0%D1%86%D0%B8%D0%B8-%D 0%BD%D0%B0-%D0%BC%D0%B5%D0%B4> 72 (17.01.2021).
Баджев, Иван. Трендафил Акациев ръсеше бисер след бисер. Интервю. // в. "Сливен днес и утре" (07.02.2012).
Бориславов, Ясен. Естествена история на българския смях. София, 2014.
Ведроденски, Георги. Аз съм майката на Трендафил Акациев, е-списание „Литературен свят“, 2008-2011. 
Германов, Андрей, Николов, Иван. Парнас около нас. Дружески шаржове, пародии, епиграми. София, 1974.
Григорова, Людмила. Тъжният смях на ироника. // Пламък, 1993, кн. 12.
„Езоповият език“ и неговите „преводачи“. – В: Сборник в чест на Минчо Минчев, В. Търново, 2006, с. 179-188.
Игов, Светлозар, Алипиев, Петър. Литературна анкета. Варна: ИК "Галактика", 1995.
Игов, Светлозар. Българската литература след 1989 година. // Електронно списание LiterNet, 24.06.2009, № 6 (115) <https://liternet.bg/publish/sigov/1989.htm> (07.02.2012).
Избор на промяна (Развод ми дай!). исторически етюд. В: Що е „Стършел" свършил", Юбилеен сборник. Стършел, 2016, с.11-94.
Канети, Елиас. Маси и власт, ИК „Леге-Артис”, 2018. 
Константинова, Здравка. Бунтът на „анархолибералите”. Бакалов срещу Благоев. София, 1995.
Николов, Иван. Човекът от кулоарите. , Велико Търново: Петър Алипиев, 2007.
От маските до маскарада, сп. „Епохи“, 1998, 2, с. 111-133.
Панайотов, Филип. Проблеми на периодизацията на историята на българската журналистика (1844-1944). Годишник на Софийския университет. ФЖМК, 1979, т. 73, кн.1, 170-183.
Паси, Исак. Смешното. София: Наука и изкуство, 1979.
50 години „Стършел” (исторически етюд). - В: Гнездото на стършелите. София, 1995, с. 38-116.
ПопилиевРомео. Комичното, София: „Проф. Марин Дринов", 2001.
Стойков, Любомир. Политеймънт: постмодерен феномен в политическата комуникация. В: Медии и обществени комуникации. Изд. УНСС; Алма комуникация. 2021, №49. ISSN 1313-9908. Available from: [http://www.media-journal.info/?p=item&aid=438] (31.01.2022).
Стойков, Любомир. Свободата на словото и правото на личен живот. В: Медии и обществени комуникации. Изд. УНСС; Алма комуникация. 2019, №42. ISSN 1313-9908. Available from: http://www.media-journal.info/index.php?p=item&aid=394  (31.01.2022).
Стойков, Любомир. Политикът като звезда и знаменитост. В: Newmedia21.eu. Медиите на 21 век: Онлайн издание за изследвания, анализи, критика [online], 07 юни 2013. Available from: https://www.newmedia21.eu/analizi/politika-t-kato-zvezda-i-znamenitost/ (31.01.2022).
Стойков, Любомир. Българският елит днес: между медийните еднодневки и парвенютата // Медии и обществени комуникации. Изд. УНСС / "Алма комуникация". 2010, № 7. Available from: [https://www.media-journal.info/?p=item&aid=119]  (31.01.2022).
Стойков, Любомир. Мода и смехова култура // От век на век, от слово към слово: Сборник в чест на проф. дин Филип Панайотов / Състав. Здравка Константинова, Милко Петров, Мария Дееничина. София: УИ „Св.Климент Охридски, 2014.
Стойков, Любомир. Инфотейнмънт: другото име на медийното развлечение // Медии и обществени комуникации. Изд. УНСС / "Алма комуникация". 2010, № 4. Available from: [https://www.media-journal.info/?p=item&aid=72](31.01.2022).
Стойков, Любомир. Култура и медии. 3-о изд. София: СУ „Св. Кл. Охридски“, 2017.
Стойков, Любомир. Усмивките на модата. София: „Алма комуникация”, 2012.
Тодоров, Петко. Медиите в кризата и кризата в медиите // Медии и обществени комуникации. Изд. УНСС / Алма комуникация. 2012, №12. Available from: http://www.media-journal.info/?p=item&aid=185
Феноменът Радой Ралин. В: сп. „Историята”, кн. 2, 2007, с. 28-30.
Христов, Георги. Българският хумористично-сатиричен периодичен печат (1863–1996). В: Българско медиазнание. Т. 2. С., 1998, с. 190–222.
Христова, Наталия. Българският скандал "Солженицин". София, 2000.
Христова, Наталия. в. „Стършел“ (1946-1947), сп. „Исторически преглед“, 1990, 10, с. 48-60.
Чернокожев, Вихрен. ДС преследва Радой Ралин и в отвъдното. // Електронно списание LiterNet, 09.07.2006, № 7 (80).
Сатира и политическая пропаганда в Болгарии (сентябрь-ноябрь 1945 г.), сп. „Bulgarian Historical Review“ (BHR), 1994, 4, р. 52-82.
Collins, Ross F. A Battle for Humor: Satire and Censorship in Le Bayard. Journalism & Mass Communication Quarterly. 1996;73(3):645-656. https://doi.org/10.1177/107769909607300311
Freedman, Leonard. The Offensive Art. Political Satire and Its Censorship around the World from Beerbohm to Borat, Praeger Publishers, Westport, 2008.
Freedman, Leonard. Wit as a Political Weapon: Satirists and Censors. Social Research, vol. 79, no. New School, 2012, pp. 87–112, http://www.jstor.org/stable/23350299 .
Habermas, Jürgen(1991). The structural transformation of the public sphere: An inquiry into a categry of bourgeois society. Cambridge: MIT press.
Hoffman, Linsey, Young, Dannagal (2011). Satire, punch lines, and the nightly news: Untangling media effects on political participation. Communication Research Reports, 28(2), 159-168.
Lichter, Robert (2018). Politics is a joke!: How TV comedians are remaking political life. London: Routledge.
Tang, Lijun, Bhattacharya, Syamantak (2011). Power and Resistance: A Case Study of Satire on the Internet. Sociological Research Online, 16(2), 1-9. https://doi.org/10.5153/sro.2375 .
Young, Danagal, Hoffman, Linsay (2012). Acquisition of Current-Events Knowledge From Political Satire Programming: An Experimental Approach AU - Young, Dannagal G. Atlantic Journal of Communication, 20 (5), 290-304. https://doi.org/10.1080/15456870.2012.728121 .
 
 
Източници на фигурите:
 
1.Фиг. 1. Open net initiative, https://onimap.citizenlab.org
 
Цитат формат (Suggested Bibliographic Citation):
 
Диманов, Ивайло. Медийният хумор и „лечебната“ сила на цензурата. Изд. УНСС; Алма комуникация. 2022, № 50. ISSN 1313-9908. Available from:https://www.media-journal.info/?p=item&aid=440
 
 

 

дата на публикуване: 16.02.2022, Сряда, 17:47
прочетена: 490 пъти
Принтирай E-mail
Коментари 0 коментара

Име:

E-mail:

Коментар:


Въведи код: