Журналистика

 

     Ако не се създава под напора на съдбовни обществени очаквания, журналистиката е повече занаят, отколкото призвание. Поне такова е преобладаващото европейско разбиране за нея. От това пренебрежително допускане логично следва, че щом журналистиката не е свободна да бъде върховен съдник, защо тогава да не й вменим задължението да бъде поредния чиновник в чакалнята на властта? – Така поне разсъждават европейските политици от осемдесетте години на ХІХ век, когато започва ерозирането на европейския либерален модел. Подобни са разсъжденията на повечето европейски държавници и политици – от Бисмарк до Клемансо, от Дизраели до Кавур.
     Ако не дефинира категорично своята пристрастност, то според авторитетите на ХІХ век журналистиката не заслужава да бъде “causa sui”, тоест да бъде кауза, която преследва свои собствени цели. Разграничението е безпощадно – или журналистика придворна, съгласно тривековната европейска традиция, или журналистика партийна, барикадна, партизанска – такава е алтернативата, която времето предлага на тогавашната преса.

Журналистиката не може пряко да променя света

    Освен в случаите на изключителни обществени очаквания, когато спасителната формула се търси практически навсякъде – от вестника, през религиозната проповед, та чак до спиритизма и месианското бълнуване. Но тя със сигурност има призната привилегия адекватно да изразява света и търсещото изход обществено съзнание. Това й признават всички теоретици на всекидневната журналистическа словесност, които са категорични за способността й да бъде чувствителен, резониращ екран на социалната драма. Но не създава ли журналистиката своя митология на съществуване, свои вътрешни правила, които се „овъншняват” чрез предметизацията й в поредица предизвикани от журналистиката социални актове? Именно тази способност, която властниците почти винаги схващат като неконтролируема опасност, я отличава от съзерцателната природа на чисто художественото, придава й предизвикателна, вулгарна жизненост, която обаче почти винаги е тъждествена с живота.

     Журналистиката поставя дълбокия си отпечатък върху обществото

    Да се регулира обществото чрез коригиращото въздействие на медиите, да се развлича, убеждава, просвещава, ангажира – с една дума – да се ръководи и всъщност коварно да се манипулира, според апокалиптичното предупреждение на Ноам Чомски – не е ли това крайната цел на ефективно работещата подсистема на обществото? Но въпреки своята разноречивост, вътрешно противопоставяне на бизнес интереси и политически пристрастия, медийният пазар, поставен в условията на ясно очертан социален модел, успява така да изрази и направлява обществото, че то да постигне висока степен на социална организация, икономическа ефективност, на социална хармонизация, на максимално възможна етническа, расова и религиозна търпимост, за която много страни, с далеч по-благоприятни социални дадености, могат само да мечтаят.
    Журналистиката поставя дълбокия си отпечатък върху обществото, като превръща своята фундаментална необходимост – съобразяването с публиката – в норма на обществения живот, като изработва постепенно форми и средства за социален контрол над политиката. С това коренно изменя на първоначалния си модел – да информира управляващите и да контролира управляваните.

Печатът е блудният син на Просвещението

    Той отхвърли неизпълнимите възпитателни амбиции и своевременно видя, че на сцената излизат милионите обикновени хора. Вместо да ги образова и усмирява, той предпочете да ги изрази: с най-ниските им инстинкти, с най-пошлите им ценности, с най-вулгарната им социална агресия.

     Резултатът е зашеметяващ: именно от т.нар. презряна “жълта преса“ избуява реформистката журналистическа школа на „макрейкърите“, която издейства едни от основните социални закони в САЩ.

       Така пресата обезопасява класовите конфликти като ги „изживява“ по своите страници, култиви-ра омразата на тълпите, изпращайки я на точен адрес, отработва чрез бурна и всеобща дискусия всяка нова политическа тенденция, ускорява или укротява, но във всеки случай извежда чрез словото целия потенциал на едно явлениe – положителен или отрицателен, отиграва го в целия спектър на възможностите – от трагедия до комедия, от анализ до пародия – и осъществява една демокрация на идеите.

                Журналистиката е свела политиката до масово шоу

     Колкото и крайно да звучи твърдението, че демократичната журналистика е спестила на много страни тоталитарните експерименти, Хитлер и Сталин, поне не може да се отрече приноса на журналистиката за бързото изживяване на подобни тенденции, за трансформирането на физическото насилие в словесно-психологическо.
     И ако иронично се подхвърля, че именно журналистиката е свела политиката до масово шоу, борсата – до бинго-зала, културата – до уличен театър, нека не забравяме, че това са прояви на едно и също явление : извеждането на главните социални актьори от Храма на Сцената, където те стават видими, достъпни и уязвими. Те са принудени да действат – незабавно и ефективно, да се съобразяват с публиката и да не разчитат много на задкулисния мрак, защото именно там ги дебнат репортерите.

          Журналистиката – всевиждащото око на новия бог – масите

    Журналистиката не е само всевиждащото око на новия бог – масите, нито е само жълтото момченце, което не се уморява да повтаря, че царят е гол (описвайки всичките му детайли), тя е и главният психоаналитик на обществото, който непрекъснато превръща несъзнаваното в осъзнато, потуленото – във видимо за всички, премълчаваното – в обект на публична дискусия.

    Според някои тълкуватели първият стих на Библията гласи: „Бог създаде света, говорейки“. Журналистиката създава демократичното общество, като чрез словото детабуизира обществената и личната реалност. Тя създава и утвърждава масовия пазар на идеите. Тя изразява врявата на социалния тропик и внася разум в него.

   Журналистиката стремително усвоява постиженията на технологичната ера

    Тя трескаво усвоява всички шансове на технологичната ера, създава нови технологични форми чрез алгоритми и изкуствен интелект. В нейния живот пулсира същата динамика на социалния тропик, същото редуване на раждане и смърт, на почти дарвинистична битка за оцеляване и как в резултат на този привидно нерегламентиран, тръгващ отдолу, неокастрен растеж се стига до социално ценното, разумното и полезното.
     Вероятно нито една друга човешка дейност не е падала толкова ниско, но и нито една не е постигала толкова много. Журналистиката не винаги е дейност за пример – но в нея можем да намерим примери за всичко. И това я превръща в другото измерение на живота.

 

 

___________

 

Текстът на проф. д.ф.н. Милко Петров е адаптиран вариант на неговото слово, произнесено на 28 ноември 2022 г. по време на тържествената церемония в Аулата на Софийския университет, в рамките на отбелязването на 70-годишнината на специалност „Журналистика“ и връчването на дипломите на абсолвентите на факултета от випуск 2022 г., когато той бе удостоен с Почетния знак на Софийския университет „Св. Климент Охридски” със синя лента. Проф. Петров получи отличието за високи постижения в преподавателската и научноизследователската дейност и за своя принос за развитието на университетското образование по журналистика и връзки с обществеността в България.

 

 

e-mail: milko_petrov@yahoo.com