Медии

 

 

Отива си още една тежка и противоречива година. Година на драматични събития извън България, които промениха и нашата вътрешна среда, година на кризи, които ще продължат да влияят и да оформят като цяло дългия процес на тежко боледуване на системите. При това положение медиите няма как да бъдат различният остров.

Започнахме 2022 година с надежди – за съвременно медийно законодателство, с надежди за ясна държавна политика за развитието на обществените медии, прозрачна регулаторна инфраструктура и стриктна рамка по отношение на собственост, организация, администрация, финансиране и контрол /виж анкетата на АЕЖ за 2021/.

По всичко личи, че ще натоварим и следващата година със същите нереализирани очаквания. Ще натоварим и следващата след нея дори. И така, докато обществото не роди промяната. Което ни се случва през 2022 г., е логично на случилото се през 2021 г., на 2020-а. И ще бъде продължено и през 2023 г.

И бих повторила всичко, казано вече за отминалите години, защото то е все така актуално – истината продължава да е жертва на рейтинга, професията продължава да бъде в битка с промененото информационно поле, което социалните мрежи формираха, и тяхната „информация“, преглъща се лесно от публиката, е на път да поведе в резултата.

Последните 2 години принудиха медиите да променят разбиранията си за територията, на която да намират своите слушатели, читатели и зрители. Тази промяна трябва да продължи и през новата година, защото иначе битката ще бъде загубена, а времето за реванш – изпуснато. Но ако всичко дотук е завързано с различни други фактори, едното-единствено, което е по силите на автентичната журналистика, е да се отърве от политиците, които са на гърба ѝ.

И колкото и да се е променила информационната ситуация, традиционната роля на журналистиката – да информира честно, да е коректив на околната среда, да формира мнение и да предизвиква реакции, все още не може да бъде подменена от различно или подобно поведение от изявяващите се автори на „информация“ в социалните мрежи.

Журналистиката в България отдавна е длъжник преди всичко на самата журналистика с продължаващото отсъствие на качествени разследвания, с обезценяването на истината, с нездравата битка за рейтинг, с липсата на изпълнени със смисъл и резултати професионални разговори. Така 2022 година не донесе позитивната промяна. Тя просто беше още една медийна година, за която имахме очаквания, но не направихме необходимото, за да станат реалност.

 

 

 

 

Няколкото скачени кризи се отразяват критично на пресата – цените за хартия и печат се актуализират месечно, нагоре вървят и транспортните разходи, което се отразява сериозно на себестойността на крайния продукт. Само за последните две години някои български списания отбелязват ръст на коричната цена от 50-60%. Скок като този няма как да не откаже читатели, но от друга страна е повод изданията да експериментират с цифровото си поведение: някои да ускорят процесите, а други – изобщо да се появят онлайн; нещо повече – да заработят в посока монетизация на съдържанието си там.

Изменението на ЗДДС (ставка от 9 на сто за книги и периодични издания) е глътка въздух за издателите, но дали то ще се отрази на цената и, по-важно – на качеството на съдържанието в дългосрочен план, предстои да разберем. Със сигурност обаче мярката не е решение на проблемите в сектора – необходимо е преосмисляне на бизнес моделите (където ги има).

На този фон, в интервю пред The New York Times Роджър Линч, изпълнителен директор на Condé Nast, издател на Vogue, Wired и The New Yorker, заключи, че Condé Nast вече не е компания за издаване на списания: „Около 70 млн. души четат нашите списания, но имаме 300 млн., които взаимодействат с нашите уебсайтове всеки месец, и 450 млн., които взаимодействат с нас в социалните медии“. Думите му полемизираха индустрията, защото описват „или-или“ ситуация. И изключват мултиплатформената стратегия, за която Линч говори в последващо интервю и при която не рекламодателите, а абонаментите (печатни и цифрови) вече са най-големият източник на приходи за компанията.

В този дух звучат и намеренията на BBC да премине изцяло онлайн през следващото десетилетие. Пред Guardian генералният директор на медията Тим Дейви заяви, че ръководството активно планира „изключване на излъчването“ и е наясно с риска от превръщането на BBC в просто поредния доставчик на онлайн съдържание в претъпкания пазар.

Какво идват да ни кажат двете новини? Изглежда вече не само на пресата се приписва място в червената книга на медиите – подобна съдба очаква и традиционните радио и телевизия. Това ли обаче е последното десетилетие на старите медии и наистина ли бъдещето е digital-only? Може би все още е рано да бъдем толкова категорични, но поне в българския пейзаж последният печатен брой на „Сега“ отпреди седмица е удар, след който шансовете на качествената преса да се върне в мача са все по-малки.

 

 

 

„Ситуацията е динамична“, гласи политическото клише, което идва да каже „Не знаем как да се справим с проблема и затова увъртаме“. Ситуацията бе динамична и в медийната 2022 г. Новината от 8 ч. в 14 ч. е вчерашна новина, тази от 17 ч. вече е добавила в сюжетната линия елементите на драмата, за да ескалира като трагедия в централните емисии в 19 ч.

Две години COVID бе изпитание за журналистиката с представянето на т.нар. алтернативната гледна точка, но уроците като да не бяха научени. Нещо повече, ако по време на пандемията поне имаше една официална държавна политика, през 2022 г., в условията на война и на вътрешно-политическа криза, „алтернативните факти“, пропагандата и дезинформацията бяха легитимирани на най-високо равнище, в т.ч. от парламентарната трибуна. А къде беше журналистиката? В публиката, опитвайки се, макар изтощена от този безкраен двубой, все така енергично да следи движението на пинг-понг топчето.

Тя бе неусетно превърната във fast food журналистика – да тича (ако изобщо реши да потегли) след бързо разпространяващите се фалшиви новини, предварително загубила битката за опровергаването им с бавните методи на проверката; да се съревновава със социалните мрежи, откъдето еднопосочно, без възможност за задаване на въпроси, така нареченият ни елит свежда мисли до „суверена“; да усмирява гости в тв студиата, понесли топ хартия с таблици и фактури като „неопровержимо доказателство“ кои са „шарлатаните“, а след тях и „алтернативните“ гости, с друг топ хартия с таблици и фактури, разбирай – с “алтернативното“ „неопровержимо доказателство“.

И през отминалата година илитерати и фалшиви герои, облечени обаче във власт, ни се караха, обиждаха ни, учеха ни как да си вършим работата и ни унижаваха, като ни караха да подтичваме след тях „за коментар“. Зависима от рейтинги, реклама, държавно финансиране – изобщо, в борбата за оцеляване на пазара, журналистиката ни отдавна се научи да се автоцензурира, но не и да цензурира зловредните не само за обществото, но и за самата себе си елементи. Вече се страхува да бъде критична, каквото е призванието ѝ, но по-лошото е, че постепенно спира да изпълнява още една от основните си функции – да ограмотява.

„Ситуацията е динамична“. Такава ще е и през 2023 г. Защо този път да не спираме от време на време просто да следим топчето, за да анализираме играта на участниците?

 

 

 

„Да не разваляме хубавата история с факти“.

Преди години чух за първи път тази фраза в редакцията, където работех. Колега беше запазил много цветен, но абсолютно неверен спомен за минало събитие. Проверката лесно го опроверга. Но всички се нажалихме от това, защото репортажът щеше да „се навърже“ далеч по-интересно – само ако грешните факти бяха истински! Но не бяха. Затова тогава фразата беше казана като шега. Така беше и възприета. Преди дни пък в актуален политически сериал чух подобна фраза: „Живеем във време, в което фактите нямат никакво значение“.

Този път мисля, че не е шега.

За мен 2022-а е годината, в която окончателно изгубихме битката за фактите. Мислехме си, че са свещени сами по себе си и никой няма да им посегне. Затова с широко затворени очи проспахме целия процес, в който те постепенно спряха да имат значение.

Тук не става дума за фалшивите новини, жълтите сайтове, дезинформациите. Сами по себе си те представляват огромен проблем. Но той поне е идентифициран и срещу него с променлив (често мижав) успех се води някаква борба. Борба срещу лъжата.

По-големият проблем е, че без значение се оказа истината. Вече не е важно какво се е случило. Важно е какво някой крещи, че се е случило. Важно е не какво пише в документ. А как някой интерпретира този документ. Важно не е съдържанието. Важна е опаковката. Важно не е какво правим. А какво казваме. Дори да казваме по три противоположни неща на седмица.

Тази шизофрения не идва от руските пропагандни сайтове. Тя идва директно от извора – политически партии, лидери, институции. А от тях се пренася в медиите. В резултат от това обществото може да „научи“, че:

        1. Държавата фалира/Държавата процъфтява;

        2. Оставаме на студено през зимата/Не оставаме на студено през зимата;

     3. Ей оня договор не е прекратен и ще ни разкатае/Ей оня договор е прекратен и нищо няма да разкатава.

Списъкът може да продължи произволно и дълго. Примери много. А медиите (по своя замисъл) са поставени в унизителната ситуация да ги отразяват всичките.

За утеха, разбира се, могат да посочат ФАКТА, че това не са факти. А злоупотреба с факти. И много от тях го правят.

Но все по-рядко има кой да чуе. Прекалено силно се крещи.

 

 

 

През 2022 г. увехна надеждата не само за политическо обновление в България, но и за реално излизане от продължителната медийна стагнация. Реакцията – на обществото и лидерите – на руската агресия срещу Украйна и последиците ѝ за българите би трябвало да ускори една положителна промяна. Това не се случи.

Включително заради очевидното отсъствие на интерес у политиците (вкл. на новите имена и формации от пролетта на 2021 г. насам) към подобряване състоянието на медийната среда и на добрата журналистика. На темата не се гледа от обществото, политици, институции или от медийния регулатор като засягаща основи на демокрацията и националната сигурност.

Борба срещу дезинформацията и погрешно представяната (умишлено или не) информация по медии, както и проверката на факти и твърдения, не само се срещат рядко. Напротив, масираното и безответно разпространяване на дезинформация от политици се превърна за тях в актив, който може да осигури попадане в Народното събрание. Това не е изненадващо след почти три години разпространяване на лъжи за COVID-19 от приблизително същите среди.

През 2022 г. се откроиха поне два показателни процеса.

Първият е, според мен, разочарованието от трите обществени медии на България, към които има очаквания и изисквания, създавани и от общия бюджет на тези институции от близо 100 млн. лв. на данъкоплатците годишно. Очевидно, че промяната ще чака стабилно правителство и продемократично мнозинство в парламента. Ръководствата на БНТ, БТА и БНР или идват от статукво, което мнозинството българи казаха на няколко парламентарни избори от пролетта на 2021 г. насам, че вече не желаят. Или най-малкото не оставят впечатление, че нещо там сериозно и бързо се променя – като професионализъм и като политически обвързаности или пристрастия.

Двете водещи частни медийни групи леко се отвориха за събеседници, над които допреди година тегнеше някакво политическо табу. Но не направиха другото по-важно – да казват „Не“ на други. Да спрат да канят (или поне много добре да се подготвят предварително за срещата с тях) откровени популисти, лобисти за партии и агитатори. В сегашния формат не се създава разнообразие от мнения, а само се придава авторитет на тази група и неоснователно самочувствие на симпатизантите ѝ.

Вторият е, че в България е време да се осъзнае, че промяна в качеството на журналистиката няма да дойде от смяната на собствеността на медиите. Силните новини и публицистика, за които преди 20 години се смяташе, че създават образа на една телевизия, не изглежда да са водещи сред интересите (напълно легитимни) на западни инвестиционни фондове, притежаващи обширна част от медийното пространство плюс два телекома.

И един все по-важен въпрос: време ли е да се мисли и работи за силна организация за защита правата на журналистите, включително пред работодателите им? АЕЖ е бързо реагираща на събитията организация и активно работи за повече медийна грамотност. Но профсъюз е нещо друго.

 

 

Денят е 27 февруари 2022 г., три дни след първите удари над Украйна. Тръгвайки от редакцията, минавам покрай бившия хотел „Шератон“. Оттам излиза мъж в костюм и палто. Гневен е и говори по телефона: „Всяко демократично врескало в тая страна развява украинския флаг.“

Подминавам и се усмихвам. Значи сме си свършили работата! Публиката усеща цивилизационната линия, която не бива да бъде прекрачена. Без значение дали от държавата А, B или C.

2022 г. мина под знаменателя на войната. Информационно конфликтът веднага прехвърли физическите граници и се води и тук. Но макар и ожесточена, войната за съзнанието, за ценностите и посоката не е загубена. Социологическо проучване на „Екзакта“ от декември показва, че българите остават твърди привърженици на евроатлантическата принадлежност. По-важно е, че числото (71% подкрепящи членството в ЕС) се запазва на това ниво със съвсем лека корекция надолу за последните три години – въпреки кризите с пандемията, войната, вътрешната политическа нестабилност.

Иначе проблемите в медийната среда са си още тук: не бяха направени стъпки за по-голямата независимост на обществените медии, в СЕМ реформаторските гласове са малцинство (2:3), много медии са зависими от държавно и партийно финансиране, анонимни медии и статии наводняват информационното поле, троловете работят на пълни обороти, а „четирихилядниците“ вече имат парламентарно представителство. Финансово годината потръгна добре, усети се съживяване след труса на рекламния пазар заради пандемията. Инфлацията обаче си каза думата и втората половина на годината не бе лека. Оживление имаше в края заради световното по футбол.

2022 г. (не) донесе отговор на въпроса как се модерира съдържанието в любимата социална мрежа на българите – „Фейсбук“. Няколко блокирани акаунта предизвикаха недоволство срещу аутсорсинг компанията, която е външен контрактор на собственика на „Фейсбук“ – „Мета“. Оказва се, че „българският фейсбук“ е прекрасно поле за дезинформация, в което пренебрежимо малка част от съдържанието стига до модерация с човешка намеса. Това дава огромни възможности за манипулация – докладват се обективни мнения, съдържащи „проблемни“ термини, а в същото време се леят фалшиви новини и послания, написани на език, който изкуственият интелект не засича като опасен.

Тази година често си спомнях за думите на президента Петър Стоянов към един от неговите наследници (Росен Плевнелиев): „Едно да запомниш от мен – президент е съвсем нормално да греши. Човешко е. Но гледай никога да не сбъркаш в големите неща“. Важи и за медиите. Засега успяваме.

 

* Заглавиието е на сп. „Медии и обществени комуникации“  - бел. ред.