The textualized Bulgarian reality in American travelogues of the 1980s and 1990s
Maya Boycheva
The article positions an empirical study of Bulgaria-themed American travelogues in a constructionist paradigm. Drawing on the tenets of Berger and Luckmann’s sociology of knowledge and on Luhmann’s system theory the article posits that the travelogue circulates images of the world facilitating the internalization of social reality as a structured world, the legitimation of its moral grounds and the perpetuation of social consensus about the underlying structures of social order and public opinion. The historical contexts within which two American travelogues emerge are traced back to the primary definers of the American public discourse at the end of the 1980´s and the beginning of the 1990´s. The article highlights recurrent themes and frames across the American public and media discourse on the subject of Bulgaria and their resurfacing in the travelogues. The objective is to prove that the representations of Bulgaria seemingly naturalize the Bulgarian space but are, in essence, contextually dependent social constructs stemming from rigid conceptualizations of “all things Bulgarian” and excluding alternative approaches to making sense of Bulgaria.
Key words: context, discourse, social constructionism, social reality, travelogue
Увод
В българския публичен дневен ред трайно място заема въпросът за (не)зависимостта на България от външни политически влияния. И в последните избори се заговори за инструкциите, които българският политически елит вероятно получава от „евроатлантическите партньори“, „отвъд океана“, „от ‘Козяк’16“ и др. Забелязва се един парадокс: от една страна сме убедени, че България е ключова на световната геополитическа карта, от друга страна вярваме, че светът знае малко за нас и не иска да знае повече. Последното вероятно е така, защото световните политически играчи знаят достатъчно, за да легитимират своите политики в нашето късче от света пред своето общество. Тази статия се занимава с „достатъчността“ на знанието за България и с един от популярните канали, по които то достига до американската широка публика.
Тъй като социалното познание в много голяма степен идва през медиите, особено в случаите на липса на пряк контакт между субекта и обекта на познание (напр. далечни/недостъпни географски места), публицистичните текстове (в частност пътеписите) са богат източник на съдържание, поднесено като репрезентация на реалността. Тук са разгледани два пътеписа от американски автори, публикувани в интервал от пет години – преди и след края на Студената война – които „четат“ България по напълно различен начин. Изследването търси връзката между динамичните промени в геополитическия контекст, присъствието на „българската тема“ в американския публичен дискурс и медийните репрезентации на България в пътеписния жанр.
1. Теоретична рамка на изследването
Връзката между социалната реалност и нейното представяне в медиите е обект на традиционен изследователски интерес. Най-голям принос към нейното осветляване има Европейската изследователска школа в медиазнанието. Тази школа оперира в парадигмата на социалния конструктивизъм – теорията, според която знанието и значението се изграждат исторически и културно чрез социални практики. Тя приема, че медиите са основна културна и идеологическа сила, доминираща в определянето на социалните взаимоотношения и политическите проблеми и в изграждането и трансформирането на популярни идеологии. Школата оспорва тълкуването на медийния текст като прозрачен носител на смисъл или като еднозначно послание и отдава много по-голямо значение на идеологическата природа на масовата комуникация и на езиковата структура на текста [1].
Теоретичният фундамент на европейските изследвания на медиите е социологическата теория на Бъргър и Лукман, лансирана през 1966 г. под наименованието „социология на знанието“. Основна концепция в тяхната теория е социалното конструиране на реалността – процес, при който хората чрез своите действия и взаимодействия постоянно създават споделена реалност. Под „реалност“ авторите на теорията разбират ежедневния живот, осмислян и тълкуван от хората като последователен, свързан свят [2]. Според двамата автори, доколкото знанието се развива, предава и поддържа в социални ситуации, от съществено значение е да се опишат процесите, при които „то се превръща в даденост за човека от улицата“ [3]. Важен елемент в тази теория е, че социалната реалност на всекидневния живот се осмисля в континуум от типизации, които стават прогресивно анонимни, отдалечавайки се от „тук и сега“ на взаимодействащите социални субекти. В двата полюса на този континуум от типизации стоят от една страна значимите други на взаимодействащите социални субекти, а от друга – силно анонимни абстракции, които не са част от прекия ежедневен опит на взаимодействащите. Социалната структура е съвкупност от тези типизации и повтарящите се схеми на взаимодействие, установени чрез тях [4].
Настоящата статия се опира на концепцията на Бъргър и Лукмън за спецификата на социалната реалност в зависимост от близостта или отдалечеността ѝ от непосредствения житейски опит на индивида. Освен това се опира на постановката, че в най-отдалечените зони в скалата на релевантност на социалната реалност към житейския опит на индивида се намират най-абстрактни социални елементи – напр. „обществено мнение“ и „социален ред“ – които не са лесни за определяне на базата на непосредствен житейски опит, без това да означава, че не са реални. Статията анализира смислите, заложени в символната реалност на пътеписа като медийно съдържание по темата „България“, и търси тяхната връзка с обективната реалност в социалните факти на времето.
Вторият теоретичен източник, от който черпи тази статия, е системната теория на Луман. Според Луман медийната система осъществява два типа наблюдение на реалността. Преди всичко медиите осъществяват наблюдение на външната среда (външна референция), търсейки отговор на въпроса какво наблюдават. Наред с това медиите наблюдават собственото си наблюдение (автореференция), търсейки отговор на въпросите как и защо наблюдават. От аргументацията на Луман, че медийната система постига наблюдение на реалността на две различни нива, е важен изводът, че реалността може да бъде наблюдавана и по друг начин. Важно е и това, че медийната система е автономна и самовъзпроизвеждаща се на базата на способността си да произвежда съдържание, което поддържа безкраен поток от комуникация. Според Луман „една социална система възниква, когато комуникация произтича от комуникация“ [5]. А комуникацията е възможна единствено, когато някой наблюдава, слуша, чете и разбира до степен, при която комуникацията може да продължи. Всеки акт на комуникация може да се прикачи към друг при условие, че между тях е налична смислова връзка.
В рамките на тази теория са важни понятията тема и функция на комуникацията, като те съответстват на външно референтното и автореферентното опериране на медиите. Темите са необходимото условие за протичане на комуникация чрез медийно съдържание. Те представляват външната референция на комуникацията и организират нейната памет. Темите свързват комуникативните актове в комплекси от елементи по такъв начин, че в хода на комуникацията става ясно дали определена тема се изоставя, развива или променя. Фокусът върху функцията на медийната комуникация позволява да се осветлят мотивите при създаване и тиражиране на съдържание, както и на скритите механизми на функциониране на медиите. По отношение на механизма на медийно функциониране, Луман въвежда понятието бинарен код с положителна и отрицателна стойност. Медийната система функционира чрез селекция на съдържание на базата на безкрайна верига от диференциации между наличието или отсъствието на определена стойност, напр. старо/ново, информация/неинформация и др. [6].
Пренесена към публикуването на пътеписи, тази функционална селекция на съдържание предполага споделено знание за социалния контекст, в който битуват комуникаторът и реципиентът. Пътеписът се свързва с предишни комуникативни актове и внася ново съдържание по вече известни теми. Чрез близък прочит на двата пътеписа за България настоящата статия търси обвързаността на пътеписните текстове с пресупозицията, че текстуализираната реалност, която те изграждат, ще бъде разпозната като носеща смисъл за реципиента. Въз основа на проследимост на темите и изразените гледни точки се търсят взаимни предпоставености и зависимости между репрезентациите на България в американския политически, публичен и медиен дискурс. Неустойчивостта на тези репрезентации и наличието на противоречия би ги обезсилило като социален конструкт и би повдигнало въпроси относно тяхната познавателна стойност.
2. Темата „България“ в американското публично пространство през 1980-те
В официалния американски политически дискурс през 1980-те България е идентифицирана като част от комунистическата заплаха за САЩ. Референциите към страната в публични политически изказвания са предимно по подразбиране в обобщителния номинатор these satellite states, употребяван, когато висши американски държавници говорят за Съветския блок. В изявление от 1981 г по повод на двадесетата годишнина от издигането на Берлинската стена Рейгън, подобно на Чърчил 35 години по рано, говори за „убийствена бариера от минни полета, бодлива тел и стражи, които стрелят на месо от Балтийско море до Югоизточна Европа“ [7].
Има и няколко значими речи на президента Рейгън, в които България е артикулирана като страна с антидемократичен режим, подпомагащ други антидемократични режими в непосредствена близост до границите на САЩ [8]. Обвинявана е в предоставяне на подкрепа за шпионските структури на КГБ [9], осъществяване на шпионаж срещу САЩ [10], нарушаване на човешките права и религиозна нетолерантност [11]. От края на 1981 г. България заема важно място в полезрението на ЦРУ, при това не само като най-верен съветски сателит. Американските служби я оценяват като страна, чието разузнаване успешно се добира до ембаргови високотехнологични продукти. По настояване на ЦРУ президентът Рейгън дава съгласието си за мащабна секретна операция Ексодус за прекратяване на контрабандата на високи технологии към социалистическите страни. От лятото на 1982 г. ЦРУ предприема целенасочени действия за дискредитиране на България като държава, свързана с тероризма. През 1984-1985 г. американският натиск срещу България достига кулминацията си – по законодателен път е направен опит за осуетяване на търговията с нея, а през юни 1984 г. в Конгреса на САЩ са внесени предложения да се направи преглед на отношенията на САЩ с България във връзка с обвиненията, че тя води политика на насърчаване и улесняване на контрабандата на наркотици и оръжие и подкрепя международния тероризъм [12].
В американското медийното пространство България присъства предимно с т.н. „българска следа“ в атентата срещу папа Йоан Павел II, лансирана от журналистката Клеър Стърлинг. Стърлинг е авторка на книгата „Мрежата на терора“, според която Кремъл е в основата на най-големите терористични акции в света. От тезата на Стърлинг за ролята на КГБ в международния тероризъм се ражда хипотезата, че КГБ е замислил атентата, а осъществяването му е възложил на най-верния си сателит – българската Държавна сигурност. Хипотезата набира популярност особено в САЩ, чиято външна политика при Рейгън предприема диференциран подход към всяка от източноевропейските държави според степента на независимост от Съветския съюз и склонността към по-либерална вътрешна политика. В статията си „Заговорът за убийството на папата“, публикувана през 1982 г. в Readers’ Digest, Клеър Стърлинг определя България като най-негъвкавата полицейска държава в Европа, както и основен заместител на Москва за тероризъм и подривна дейност [13].
Публикацията на Стърлинг в Readers’ Digest, списание излизащо в 30-милионен тираж, оказва огромно влияние върху общественото мнение в САЩ. Версията е подета от вестниците New York Times, New York Herald Tribune, списанието Newsweekи телевизионната компания NBC. В средствата за масова информация на САЩ за периода 1982-1986 г. са поместени близо 8000 материала с антибългарска насоченост, включително по „възродителния процес“[14]. Медийната кампания е в синхрон както с официалните американски власти в лицето на президента и вицепрезидента, така и с оценките за България на американските тайни служби.
3. Темата „България“ в американски пътепис от 1988 г.
Пътеписът Stealing from a Deep Place на Брайън Хол е плод на преките впечатления на автора като пътешественик в Югоизточна Европа през 1982-1984 г., когато той прекосява с велосипед Унгария, Румъния и България. Любопитна подробност е, че пътуването му е финансирано със студентска стипендия от Харвардския университет. Пътеписът е публикуван през 1988 г. и е номиниран за наградата Томас Кук Травъл.
Частта от текста, посветена на България, е най-обемна и най-значима. Жанровата специфика на пътеписа предполага редуване на повествователни и описателни елементи и коментар. Наративът е изграден около следните епизоди: пресичане на румънско-българската граница при Русе, повреда на велосипеда, запознанство с български незаконен търговец на валута, безплодни усилия за отстраняване на повредата, изоставяне и безпомощност, неочаквана помощ, нощувка в Троянския манастир, среща с патриарх Максим в Троянския манастир, празнуване на 7-ми ноември в Банско, престой в Мелник, вечеря с високопоставени държавници, гостуващи в Мелник, заминаване. Изпъкват описанията на българските гранични служители, на градския пейзаж в Русе, хотелския интериор, младежи и работници в Русе, заваръчен цех на корабостроителния завод в Русе, селяни, монаси в Троянския манастир, патриарх Максим, църковна служба за рождения ден на патриарха, архитектурата на Мелник, живота в Мелник. Авторовият коментар присъства явно в информативните пасажи за историята на България и неявно в подбора на тематични акценти и селектирани кадри.
Пресичането на държавната граница е първа среща на пътешественика с държавната власт на страната, в която влиза. Описанието на граничната процедура е почти задължителна съставна част на пътеписа, тъй като предоставя терен за разгръщане на авторовите очаквания, първи впечатления и потенциална удовлетвореност или неудовлетвореност от общуването с официалната власт. На румънско-българската граница американският пътешественик изглежда „изгубен“. Първото, което чува, е анонимен глас, говорещ на английски: „Изглежда ми изгубен. Сигурно търси нашето гише.“ В следващите редове анонимният глас е идентифициран с български граничен служител, който е забелязал чужденеца в залата и говори за него на свой колега.
Още с първите си стъпки на българска земя пътешественикът се превръща от субект на повествователното действие в обект – лишен е от агентивност, не той говори, а говорят за него в трето лице, не той оглежда хората и мястото, а оглеждат него. Трансформацията от субект на действието в обект внушава безпомощност на пътешественика пред властта в страната, където пристига. Безупречният английски на граничния служител съвсем не прави срещата безпроблемна, напротив, зарежда пътешественика с още повече несигурност. В епизода на границата пътешественикът е позициониран като неразбиращ, неуверен, безпомощен. Служителят е позициониран като уверен и дори забавляващ се с неосведомеността или неувереността на пътешественика. Говори зад завеса от дим (the veil of smoke in front of his eyes grew thicker), отговаря с прекомерна сдържаност, (answered with an exaggerated patience), гледа енигматично, (looked quizzically), избухва в смях, (broke into laughter). Граничният служител е метонимичен образ на полицейската държава, която вижда всичко, контролира всичко и не е нужно да обяснява или обосновава действията си, държава, отворена за света, която не създава визови спънки и позволява на всеки да влезе в страната, но изгражда огради и не позволява на собствените си граждани да общуват със света. Смаляването и обезличаването на автора в първия епизод от пребиваването му в България препраща към Рейгъновата реторика за „безчовечността на онези, които превръщат индивида в слуга на държавата“ от изявлението на американския президент по повод двайсетата годишнина от построяването на Берлинската стена.
Възможността за по-близък досег с българския свят се появява под формата на малка катастрофа – поврежда се велосипедът на пътешественика. Велосипедът, както авторът обяснява, е сам по себе си едно технологично постижение, за което няма алтернатива в Източния блок. Повредата обезсърчава пътешественика – загубил е свободата си на придвижване. Несполуката го среща с български младеж, който му предлага помощ. Авторът още не знае с какво се занимава този младеж и се опитва да го определи като социален типаж. Стилян не изглежда като източноевропеец, а по-скоро като“този тип американци, които още от тринайсетгодишни въртят някакъв хитър малък бизнес, бива ги в приказките и ядат от повече баници отколкото си мислиш , че съществуват.“ Авторът смята, че предприемчивият човек по право принадлежи в американското културно пространство, в света на свободния пазар. Образът на българина е изваден от абстрактната типизация „източноевропеец“ и позициониран в по-високо ниво на релевантност към американския ежедневен живот. Това става възможно на текстолингвистично ниво чрез фразеологизмите rаn a crafty little business, talked a good line, had a finger in more pies than you thought existed, коитофамилиаризират непознатото ипреместват образа на предприемчивия българин по-близо до читателското „тук и сега“. Но изваждането на този образ от типизиращата схема „източноевропейци“ не е крайна цел на наратива. В крайна сметка представянето на валутния престъпник като буден и предприемчив българин, жертва на задушаващото въздействие на затвореното социалистическо общество, би било доста странна апология на свободния свят. Ето защо текстът изчиства подобни тълкувания: „Ами полицията?“ попитах. „ Не те ли е страх от тях? Не са ли те хващали?“ Отговори ми тихо: „ Е, полицията…. Няма проблем. Давам им по малко.“ Сконфузи се, като го призна. Сигурно предпочиташе да си мисля, че работи нещо опасно под постоянната заплаха от затвор. Осъзна, че да се откупва от проблеми с полицията е доста жалък начин да си изкарва прехраната.“.
Време е образът на българина отново да влезе в типизиращата схема „източноевропейци“. Настъпва отдръпване на пътешестващия субект от „другия“: нито авторът нито американската публика приемат близките отношения на властта с престъпния свят. Пътешественикът възвръща усещането си за морално превъзходство. Вече може да се отърси от своята несигурност и търси нови разкрития: „За какво им е на българите твърда валута? Къде я харчат?“ „Как къде – в Кореком, валутните магазини. Как иначе ще си набавят от западните стоки?“.
С уточнението, че Кореком функционира предимно за туристи и за граждани, които могат да докажат легалния произход на своята валута, а това означава партийните функционери, които могат да бъркат в няколко каси (had their hands in more than one tills), Брайън Хол коментира, че тази система разпространява корупцията в България. Структурата на наратива до този момент е въвела следните теми: темата за властта на държавните органи да смаляват индивида, темата за невъзможната изява на предприемчивост в ограниченията на социалистическото общество, темата за престъпността, която процъфтява във взаимодействие с държавата. Важните семантични полета са контрол, престъпност със съдействието на държавата, корупция. Темите на разглеждания пътепис са предопределени от политическия и медиен дневен ред в американското общество и се вливат в комуникационния поток по темата „България“ в американското публично пространство през 80-те.
С разгръщането на текста постепенно се експлоатират и други повествователни потенциали. Въведена е темата за превъзходството на западната материална култура. Ремонтът на велосипеда се превръща в разгърната метафора за техническата изостаналост на България. Ако читателят свърже този епизод с епизода, в който пътешественикът узнава, че българите търсят долари, за да си купуват уокмени от Кореком, той би стигнал до логичния извод, че българите желаят да придобият артефактите на западната материална култура, но не ги разбират, а още по-малко биха могли да създават подобни. Такъв извод е съзвучен с обвиненията към България в технически и промишлен шпионаж.
Посещението в Троянския манастир предоставя възможност за авторови наблюдения и коментари върху положението на църквата в българското общество. Монах от манастира разказва на пътешественика за историята на манастира и за мястото на църквата в националноосвободителните борби. Пътешественикът няма желание да слуша официалната версия на църковната история. За него институцията на църквата в България вече е изгубила легитимност като хранител на вярата и доброто с отказа си да му даде подслон в манастира. Затова пътешественикът предпочита да заглуши разказа на монаха с паралелен разказ за богомилството като първото голямо пробуждане в България, за което православната църква мълчи, но което пътешественикът валоризира, сравнявайки го с възникването на протестантството в Западна Европа. Нееднозначното положение на православната църква в България е изведено и чрез градирано профанизиране на църковния ритуал, което свежда възвишената му символност до тривиалността на ежедневното.
Постепенното изграждане на текста изземва епистемологическия авторитет на „Другия“, лишава местния човек от правото да предложи свое описание на реалността. Чрез тази стратегия на текстова реализация пътеписът внушава някои изводи за двусмисленото положение на православната църква в България. Църквата чинно изпълнява държавните разпоредби, що се отнася до отношението към западните туристи. Като отказва подслон в манастира, тя съдейства на държавната туристическа фирма в реализирането на държавните стопански приоритети. Църквата тиражира одобрена от държавата версия на църковната история. Същевременно мълчи по други теми от своята история – взривоопасни теми, които имат потенциала да припомнят анти-институционални брожения. Църковният ритуал е зрелище, изпълнение на роля, пърформънс, от което зрителят се дисоциира с лекота поради липсата на дълбоко духовно общуване.
Важно е читателят да стигне до тези изводи, за да приеме финалната част на пътеписа за България като coda, логичен завършеки разплитане на загадката около предполагаемото участие на България в опита за покушение срещу папата. Пътеписът завършва със следната многозначителна референция към патриарха на българската православна църква: „Той оглавяваше една умираща църква, чиито жизнени сили бяха изсмуквани от неговите началници. Дали докато си тръгваше от манастира в своята лимузина и придърпваше перденцето на бронираното стъкло, в ума му не се е спотайвал образът на голямата базилика, изпълнена с хора, над която бяха отекнали изстрели?“.
Епизодът предпазливо завършва с отворен край: дали? Един въпрос, чийто отговор авторът няма как да знае. Но той провокира към диалог читателя, кани го да поразмишлява и да приеме авторовата догадка.
С тематичните си акценти пътеписът Stealing from a Deep Place на Брайън Хол е продължение на американския публичен дискурс по темата „България“. Пътеписът никъде не използва явна категоризация, липсват лозунгите на времето, не се споменава корупция, липса на демокрация, нарушаване на личните права и свободи, материална изостаналост. Читателят сам разчита всяка малка история като притча с иносказателен смисъл, препращащ към споделено знание по отношение на блоковото противопоставяне и мястото на малките съветски сателити на глобалната политическа и стопанска карта. Текстът е изграден не само около пресупозиция, че реалността ще бъде разпозната като правдоподобна, но и около презумпция, че тази реалност ще бъде разпозната от читателя като проблематична. Това се постига с експлоатирането на определени художествени похвати. Текстолингвистичната реализация на пътеписа залага на похвати на изобразяване, които дистанцират пишещия субект/пътешественик от „Другия“ – контраст, изграждане на паралелен разказ, фамилиаризиране на непознатото, дефамилиаризиране на познатото, профанизация. В подбора на тематични акценти текстът е свръхдетерминиран от политическия контекст на авторовата родна среда до степен, при която културната специфика на българското е напълно обезличена и обяснявана с политическата ситуация. Изграждането на текста с посочените похвати съгласува новото съдържание по темата „България“ с вече наложилия се фрейм на репрезентиране в авторовата родна среда.
4. Промяна в репрезентативната парадигма в началото на 1990-те
Пет години по-късно, през 1993 г. излиза пътеписът Balkan Ghosts от Робърт Каплан. В този пътепис България заема важно място. В началото на 90-те години политическата реалност вече е друга и България присъства с нов образ в американския публичен дискурс. В реч през април 1992 г. Президентът Буш споменава България в следния контекст: „Малко след встъпването ми в длъжност очертах новата американска стратегия в отговор на промените в Съветския съюз и Източна и Централна Европа. Тя предполагаше да се надхвърли политиката на сдържане, за да се насърчат реформите и да се подкрепи освобождението на нациите-затворници на Изтока. И сега, след драматичните революции в Полша, Унгария и Чехословакия, революции, които се разпростряха до Румъния, България и даже Албания, след смъртта на едновластието единствената сила, която заплашваше нашия начин на живот, вече не съществува. Призракът на ядрения Армагедон изчезна и след него ние стоим на прага на един нов свят на мир и благоденствие. Но с отшумяването на Студената война тепърва трябва да се възцари нов ред. Възможностите са големи, огромни, но такива са и опасностите. И така, ние се намираме в повратна точка на историята. Очаква ни един нов свят, а призракът на историята още се спотайва в сенките“ [15].
България е една от тези нации-затворници (captive nations), многострадални народи в съветската империя (long-suffering peoples of the Soviet empire), които тръгват по нов път и имат нужда от американска подкрепа, защото призраците на тяхното минало все още са тук. С речта си президентът заявява намерението на своята администрация да подкрепи тези нации. За тезата на настоящата статия важна е референцията към призраците на близкото минало, защото точно тази тема подхваща пътеписът Балкански призраци на Робърт Каплан. В глава трета, озаглавена Разкази от комунистическа Византия, Каплан разказва за пътуванията си в България през 1981, 1982, 1985 и 1990 г. Ето неговите първи впечатления от София: „Разбрах, че това е малък град със силни образи. Вълните на позлатените и зелени кубета на Александър Невски извикваха във въображението представата за средновековна Византия, което ме обезкуражи заради близостта на църквата до партийната централа с нейната масивна колонада и сводове и заради мавзолея на Димитров с балсамирания труп вътре. Тук средновековните и съвременни конспирации, а също и шепотът и тишината, се смесваха и витаеха във въздуха.“.
Културните артефакти се преплитат с политическите символи заради пространствената си близост и взаимно си придават нов смисъл. Неовизантийският архитектурен стил на катедралата поражда асоциации на фонологично и семантично ниво: византийски, коварство, заговор, смърт, а партийната централа - власт. Тези лайтмотиви ще бъдат разгърнати по-нататък в пътеписа.
Текстът е изграден от епизоди, следващи хронологията на пътуванията. Вътрешната структура на всеки епизод се разгръща около срещите на автора с един и същи човек, журналистът от София Прес Гилермо Ангелов, върху когото пада тежестта да представлява едновременно българското общество, журналистическата гилдия и накрая обикновената човешка история.
Гилермо като представител на българското общество е представен с разпокъсани реплики, хвърлени в пространството, без да са част от разговор. Репликите повтарят клишетата за България от кампанията за честване на хиляда и триста годишната ѝ история. Доминира „ние“ и „вие“ дискурсът, но зададен от представителя на българското общество, а не от автора. Каплан привидно отстъпва на заден план, оставяйки инициативата на „Другия“ да очертае линиите на противопоставяне. Това привидно овластяване на „Другия“ с комуникативна инициатива чертае дълбоко разделение между кухите фрази за „нашите успехи“ и авторовото мъдро мълчание по темата. Репрезентативната стратегия отнема отчасти легитимността на „Другия“, защото Гилермо не е в състояние да поддържа „ние“ и „вие“ дискурса със същата настъпателност като журналист, както говори като българин. Много показателен е епизодът, в който авторът-пътеписец придружава българския журналист на пресконференция на БТА, където Гилермо Ангелов и неговите колеги впечатляват със своята пасивност. Висш служител на държавна медия произнася реч за „българската връзка“ в стрелбата срещу папата, след която никой не задава въпроси, журналистите не хукват да изпращат материалите си, всички остават и си довършват питиетата. Ентусиазмът на българския журналист да отразява събития е само привиден, загатва Каплан, защото новинарската стойност на отразяваното е само привидна.
Третата репрезентативна функция на Гилермо – обикновената човешка история – е поместена в неговите спомени от Американския колеж, от годините, прекарани като репортер в Пекин, от съжалението, че е уволнен заради разрива между Съветския съюз и Китай, съжалението, че е критикувал най-близкия си приятел, така както повелява членството му в комунистическата партия. Обикновената човешка история вдъхва живот на повествованието, но освен това е показателна, защото вмества текста в по-широка интерпретативна рамка: Гилермо е прекършен човек, без бъдеще, лишен от агентивност, той има само миналото за опора. Човешката съдба е обвързана с пространството, в което съществува – ако „комунистическа Византия“ е място на сенки, то хората, които я обитават, са призраци.
При последното пътуване на Каплан до България през октомври 1990 г. в страната настъпва промяна. Отново думите и поведението на Гилермо стават огледало за новия дневен ред на страната: „Това е най-вълнуващото, но и най-трудно време в нашата история. Може и да не отворят досиетата на Държавна сигурност, поне докато повечето от нас са живи. Да, хората искат да знаят за убийството на Георги Марков, за папата, но има и друго. Роби, ние сме живели в системата 45 години. Всеки има досие…И може, ако досиетата бъдат отворени, да се окаже, че еди-кога си твоят приятел Гилермо е казал еди-какво си, което е било използвано срещу еди-кого си.“.
И така, най-близкият контакт на автора с българското общество – доскоро пасивен наблюдател на случващото се – говори нервно, притеснено за миналото си, за отварянето на досиетата. Още веднъж образът на Гилермо се свързва с образа на града от началото на главата – византийски, заговор, смърт, партийна централа, власт. И това свързване не е случайно. Мястото е пропито с история. Тук от векове животът е текъл по тайни правила. Никой не е виновен и няма смисъл да се търси вина.
Разказът за „комунистическа Византия“ започва с мрачно предчувствие и завършва с реализация на предчувствието, но и с опит да се обясни нелеката съдба на нейните хора. Тук трябва да се посочи, че текстът работи колкото с даденостите, толкова и с липсите в българското пространство: липсата на съдържание, липсата на разбиране. Представените разговори с българи почти никога не носят просветление или логично тълкуване на българския начин на живот: Гилермо изговаря заучени фрази, спътниците от влака са в недоумение относно „възродителния процес“. Проумяването на българското идва не от думите на българските събеседници, а от „епифанични“ моменти, на които авторът попада случайно и които придават естественост на авторовата интерпретация. Какво по-убедително средство за отхвърляне на подозрения в обслужване на дневния ред от това да покажеш, че повествованието следва реалния ход на събитията? Докато търси обяснение за „възродителния процес“, Каплан посещава Батак, където попада на музейни материали относно реакцията на Европа към българския въпрос, и отбелязва: „Въздъхнах, като си помислих, че безброй такива аргументи се прехвърлят от десетилетия между заглавните страници на вестниците и в тях се говори за убийства и нарушаване на човешките права в Близкия изток и други страни на третия свят. Само си помислете, че в модерно време всичко е започнало оттук.“.
Според Каплан политическият живот в България е такъв, защото не може да бъде друг. Защото има своите основания в историческата традиция. В последните страници от пътеписа си за България Каплан изобретателно тълкува политиката през призмата на културата, на традицията, на изначално заложената специфика на мястото. Ако в пътеписите от последните години на Студената война политиката и битието на България като социалистическа страна бяха първите готови обяснения за състоянието на материалната и духовна култура, след края на Студената война много бързо културата и балканският характер на България започват да се привеждат като обяснение за състоянието на политиката и икономиката. Това е така, защото времето вече е друго – в политическите речи вече се говори не за идеологическо противопоставяне, а за прехода на бившите социалистически страни към пазарна икономика и за нуждата този преход да бъде подкрепен. Пътеписът улавя новата динамика в глобалната социална реалност. Той се движи в тематичната предопределеност от предишното десетилетие – заговори, атентати, репресии, но акцентирайки културната специфика на мястото, успява да говори за призраците на миналото и едновременно с това да ги омаловажи. Така текстът избягва очернящия дискурс от времето на Студената война и дава път на приобщаващия дискурс от публичната комуникация по темата „България“.
В новия климат на американското обществено мнение за България се лансират важни законодателни инициативи на Конгреса на САЩ. През 1991 г. България е включена в обхвата и приложението на Закона за насърчаване на политическата демокрация и икономическия плурализъм. Плод на тази законодателна инициатива е фондацията „Америка за България“, която чрез Българо-американския инвестиционен фонд реализира в България инвестиции за стотици милиони щатски долари. Американски експерти от Националната търговска камара на САЩ разработват план за прехода на българското общество към пазарна икономика, станал известен като Национална стратегия „Ран-Ът“. Любопитен факт е, че при изпълнението на стратегията на Ран и Ът бившият комунистически елит в България става партньор в реализацията на неолибералния проект. Но за това има обяснение: тук от векове животът тече по тайни правила, никой не е виновен и няма смисъл да се търси вина. След законодателните инициативи идва ред на публичната дипломация: програми за академичен обмен, доброволчески инициативи от „Корпуса на мира“ и др. Пътеписът, разбира се, няма принос към инициирането на споменатите политики, но с лансиране на приобщаващия дискурс и отхвърляне на противопоставянето той ги прави логични и разбираеми. С други думи, превръща ги в „даденост за човека от улицата“.
Заключение
Като част от социално-политическата реалност България стои в най-отдалечените зони в скалата на релевантност към житейския опит на американската широка аудитория. Недостъпно чрез пряк контакт, знанието за България достига до тази аудитория през медиите. Медийните продукти конструират реалността, изграждайки образи чрез езиковата символност. Пътеписът като медиен продукт трансформира реалния свят на пътешествието в текстов и го пренася от обективната реалност в символната реалност на езиковите образи. Образите на България са репрезентативни знаци, които се свързват както с физическата реалност на страната, така и с нейната концептуализация като пространство на човешка дейност. Както при създаването на пътепис, така и при неговата рецепция се задействат схеми за типизация, които правят възможен преноса на смисъл от източника към реципиента. Така България бива концептуализирана като „страна от Източния блок“, „недемократична страна“, „балканска страна“, „геополитическа периферия“, „демократизираща се страна“ и знанието за нея достига до света през образите на икономическата изостаналост, престъпност, културни практики, динамични социални процеси и др.
Образите имат нееднозначна репрезентативна стойност. Те синхронно фиксират означаемото и означаващото (референт и концептуализация), но са неустойчиви в диахрония. От една страна образите натурализират пространството, конструират го като изначална даденост с фиксирано място и роля за социалните играчи. От друга страна в дългосрочен план означаемото и означаващото взаимно се изплъзват и привидно устойчивите образи се запълват с ново съдържание. Критичният прочит на образите минава през тяхната деконструкция чрез анализ на междутекстовите и контекстови влияния.
Съпоставката на двата американски пътеписа за България дава възможност да се очертае тяхната тематична „закотвеност“ в социално-историческия контекст и съгласуваност на репрезентативните похвати с утвърдилите се фреймове на представяне. Това позволява да се твърди, че образът на България в символната реалност на пътеписа е социален конструкт. Той се свързва с репрезентациите на България в публичния дискурс и наред с тях се превръща в легитимиращ ресурс за затвърждаване на общественото мнение и политики към България в авторовата родна среда. Наред с това, неустойчивостта на този образ, неговите спорадични трансформации и противоречивост на приписвания му смисъл разколебават безалтернативността на представянето на българското пространство. Може да се заключи, че репрезентациите на България в разглежданите пътеписи са уязвими към критика като средство за познание на обективната реалност.
Бележки
[1] Hall, Stuart. Introduction to Media Studies at the Centre. In: Culture, Media, Language Working Papers in Cultural Studies 1972-79. New York: Routledge, 1991, pp. 104-105.
[2] Berger, Peter & Luckmann, Thomas. The Social Construction of Reality: A Treatise in
the Sociology of Knowledge. London: Penguin, 1991, p.33.
[3] Berger, Peter & Luckmann, Thomas. The Social Construction of Reality: A Treatise in
the Sociology of Knowledge. London: Penguin, 1991, p.15.
[4] Berger, Peter & Luckmann, Thomas. The Social Construction of Reality: A Treatise in
the Sociology of Knowledge. London: Penguin, 1991, p.48.
[5]Luhmann, Niklas. The Reality of the Mass Media. Stanford University Press, 2000, pp. 12-13.
[6] Luhmann, Niklas. The Reality of the Mass Media. Stanford University Press, 2000, p. 22.
[7] Reagan, Ronald. Statement on the Twentieth Anniversary of the Berlin Wall. August 13, 1981. https://www.reaganlibrary.gov/archives/speech/statement-twentieth-anniversary-berlin-wall (Accessed: April 20, 2023).
[8] Reagan, Ronald. Radio Address to the Nation on the Situation in Central America. March 30, 1985. https://www.reaganlibrary.gov/archives/speech/radio-address-nation-situation-central-america-0 (Accessed: April 20, 2023).
[9] Reagan, Ronald. Radio Address to the Nation on Efforts to Prevent Espionage against the United States. November 30, 1985. https://www.reaganlibrary.gov/archives/speech/radio-address-nation-efforts-prevent-espionage-against-united-states (Accessed: April 20, 2023).
[10] Reagan, Ronald. Radio Address to the Nation on United States Assistance for the Nicaraguan Democratic Resistance. March 8, 1986. https://www.reaganlibrary.gov/archives/speech/radio-address-nation-united-states-assistance-nicaraguan-democratic-resistance-1 (Accessed: April 20, 2023).
[11] В реч по повод 44-та сесия на Комисариата за защита на човешките права към ООН през 1988 г. Рейгън призовава да не се забравят жертвите на многогодишното нарушаване на човешките права и дава пример с турското малцинство в България.
[12]Калинова, Евгения. „Българската следа“ в атентата срещу папа Йоан Павел Втори. В: Социализмът в огледалото на прехода. Издателство Изток-Запад, 2011, с. 322.
[13]Sterling, Claire. The Plot to Murder the Pope. In: Reader`s Digest 1982-09: Vol. 121, Iss 725, p.79. https://archive.org/details/sim_readers-digest_1982-09_121_725/page/79/mode/1up
(Accessed: April 20, 2023).
[14]Калинова, Евгения. „Българската следа“ в атентата срещу папа Йоан Павел Втори. В: Социализмът в огледалото на прехода. Издателство Изток-Запад, 2011, с. 305-306.
[15] Bush, George H. W. Remarks to the American Society of Newspaper Editors. Public Papers of the Presidents of the United States: George H. W. Bush, Book I, April 9, 1992, pp. 564-573. https://www.govinfo.gov/content/pkg/PPP-1992-book1/html/PPP-1992-book1-doc-pg564-2.htm (Accessed: April 20, 2023).
Библиография
Баева, Искра и Калинова, Евгения. Социализмът в огледалото на прехода. Издателство Изток-Запад, 2011.
Berger, Peter & Luckmann, Thomas. The Social Construction of Reality: A Treatise in
the Sociology of Knowledge. London: Penguin, 1991.
Hall, Brian. Stealing from a Deep Place: Travels in South-Eastern Europe. London: Heinemann, 1989.
Hall, Stuart. Introduction to Media Studies at the Centre. In: Culture, Media, Language Working Papers in Cultural Studies 1972-79. New York: Routledge, 1991.
Kaplan, Robert. Balkan Ghosts: A Journey through History. New York: St. Martin`s Press, 1993.
Luhmann, Niklas. The Reality of the Mass Media. Stanford University Press, 2000.
Sterling, Claire. The Plot to Murder the Pope. In: Reader`s Digest 1982-09: Vol 121 Iss 725. https://archive.org/details/sim_readers-digest_1982-09_121_725/page/71/mode/1up
Цитат формат (Suggested Bibliographic Citation):
|
Бойчева, Мая. Текстуализираната българска реалност в американски пътеписи от 1980-те и 1990-те години на XX век. 2023, № 54. ISSN 1313-9908. Available from: [https://media-journal.info/?p=item&aid=459]
|
e-mail: m.boicheva@unwe.bg
дата на публикуване: 09.05.2023, Вторник, 18:07
прочетена: 1667 пъти
нагоре