Общество

 

В съвременните условия от комуникационна гледна точка може да разглеждаме ритуала на военната клетва като вид специално събитие, организирано и провеждано във въоръжените сили. Всепризнатият авторитет в областта на събитийния мениджмънт Джо Голдблат описва специалните събития като „уникален момент във времето, отбелязван като церемония и ритуал, така че да задоволи определени нужди“ [1]. Според дефиницията на българския експерт в публичната комуникация Любомир Стойков „специално е онова събитие, планирано, организирано и проведено с цел да се открои по особено запомнящ се начин, така че максимално да се засили важността и значимостта на съответния момент в живота и дейността на дадена организация“ [2]. Опирайки се на тези две дефиниции, може да стигнем до извода, че те поставят във фокуса събития извън всекидневната дейност на индивида или организацията, които заслужават да бъдат откроени и които да задоволяват определени потребности на обществото.

Следвайки тези теоретични постановки, е редно да изясним как те се отнасят към клетвата. Клетвеният обет е събитие, което отбелязва приобщаването на дадена личност към определена група – в случая армията. Утвърждава вече установените традиции в това отношение и затвърждава ценности, които са в основата на професията на военнослужещия – преди всичко отдаденост в служба на обществото. Клетвата е началната точка в живота на военнослужещия. Церемонията ознаменува посвещаването на младия човек в служба на обществото.

Военната клетва може да бъде просто едно подписване на клетвен лист, но дори в съвременната армия се осъществява с тържествен ритуал. Както Любомир Стойков отбелязва „ако проектираме, макар и условно, връзката между традиционната семейна култура и организационната култура... ще установим, че и двете оказват силен ефект върху общностите по посока на тяхната задружност“ [3]. Т.е. клетвата засилва връзката армия-народ, тя споява допълнително амалгамата между този публичен сектор и самото общество. Този церемониал прави участниците в него символични продължители на делото на всички, които преди тях са се клели в името на Родината и са отдавали живота си в служба на обществото.

Съгласно Устава за войсковата служба на въоръжените сили на Република България „полагането на военна клетва е ритуал, с който военнослужещият дава в тържествена обстановка обещания за вярност към народа и Родината“ [4]. Военната клетва всъщност е обет, но едновременно с това и деклариране на готовност да се отдаде живота в служба на страната. Ритуалът на клетвената церемония е до голяма степен обусловен от традициите и историческите наслагвания, свързани от една страна с практиката в античността, а от друга – с борбите за национално освобождение, част от недалечното ни минало. Отпаднала е традицията, съществувала доскоро чрез системата на задължителната казарма, всички навършили пълнолетие, да отслужват своя дълг в армията, но все пак за полагането на клетва все още се изисква пълнолетие, т.е. наличие на съзнателен избор на зрял човек. Задължителните за съвременната армейска клетва атрибути са бойното знаме, личното оръжие и гласното изричане на клетвените слова.

 

 

В европейската цивилизация, към която принадлежим, дълбоките исторически корени на клетвения ритуал може да открием още в древногръцкото общество. Традициите в гръцките полиси налагали юношата, достигнал възрастта, на която той придобива пълни граждански права (за древна Елада това са 18 години), да полага клетвата на младежа ефебос. След церемонията младежът е обвързван с военна повинност и е зачислен на военна служба, която продължавала до 20-тата му годишнина. Едва след полагането на клетвата юношите са ставали способни да носят оръжие и се превръщали в пълноправни граждани. Клетвените слова съдържали следните фрази: „Не ще оскверня това свещено оръжие и не ще напусна редовете на своите другари… Ще предам на потомците си своята Родина… нарастнала и в по-добро положение… Ще се подчинявам на законите, които са приети или бъдат приети от народа...“ [5]. Тези думи са много сходни с произнасяните в съвременността клетвени слова. Тук се поставят основите на няколко ключови елемента от военната клетва – възмъжаването, т.е. преминаването в пълнолетие и едновременно с това отбиване на дълг към обществото и следващите поколения, но също така обет за вярност към Родината, подчинение на законите и вяра в силата на собственото оръжие.

В Древен Рим военната клетва или на латински „sacramentum militare“ е обет, даван от войниците като тържествено обещание за тяхната лоялност към консула по време на Републиката или по-късно към императора. В своя труд „De re militari“ на Публиус Флавиус Вегетиус Ренатус римският писател дава кратко разяснение на клетвения ритуал: „Войниците се кълнат, че упорито ще изпълняват всичко, което Императорът заповяда, никога не ще изоставят службата си, не ще се поколебаят да загинат в името на Римската държава“ [6]. Тук вече забелязваме елементите, които стават присъщи за военната клетва в монархическа България, където службата на държавата се приравнява с вярност към княза и по-късно – царя.

В българската историография липсват източници за съществуването на клетвен обред в българската армия през Средновековието. Фрагментарни сведения черпим от отговорите на папа Николай I до княз Борис, които светият отец отправя на зададените от българския владетел въпроси през 866 г. – малко след покръстването. Те хвърлят известна светлина върху клетвените обичаи на българите, за които може само да предполагаме, че са били приложими и в армията на нашия войнствен народ. В своето пространно писмо понтифексът пише на княза: „Казвате, че сте имали обичай, когато сте решавали да обвържете някого с клетва по някаква причина, да слагате меч в центъра на събранието и пред него да става заклеването. А сега искате да ви обясним в какво да се кълнете. Смятаме, че е напълно неподходящо да се кълнете не само пред меч, но и пред каквото и да било, създадено от човешка ръка... Правилно е да се кълнем в Евангелието... Ако се кълнем в Евангелието, доказваме любовта си едновременно към Иисус и към неговия завет...“ [7].

Може да си представим, че от този момент датира традицията освен пред меча, клетвата да се произнася пред Евангелието – обичай, който изглежда просъществува дори по време на робството. Ритуалът се възражда по време на освободителните борби на българите, които формират темела на церемонията на воинската клетва през годините на суверенна и независима България. Най-старите запазени до наши дни писмени сведения са от т.нар. „Смъртна клетва“, част от Привременния закон за народните горски чети на Георги Раковски. Текстът съдържа освен клетвените слова кратък кодекс на четника, който може да бъде сравнен с модерните устави на воинската служба.

Документът описва и самата клетвена церемония, според която тържественият обет се произнася в присъствието на двама войводи или знаменосци като се повтаря: „Ще удържа сичките святи обвязаности, които ми се съобщиха и четоха в закона. Светлото слънце нека ми бъде свидетел, а храбрите юнаци с острите си ножеве да бъдат мои казнители в моето престъпление“ [8]. С изпълнението на този обред и целуването на кръста и Евангелието, мъжът вече се причислява към народните чети. Присъствието на бойното знаме вече става задължителен елемент от полагането на клетвата.

Подобен ритуал можем да открием и в клетвата, която са произнасяли съзаклятниците от тайните комитети, създадени от Васил Левски, част от Вътрешната революционна организация. Четникът вдига дясната си ръка нагоре, повтаряйки клетвените слова: „Заклевам се в Евангелието, в честта си, и в Отечеството си, пред Бога, и пред честното събрание на съзаклятието, че... няма да кажа и открия никому нищо до смърт… Заклевам се и обещавам безусловна покорност на законите…“ [9]. Важно е да се отбележи присъствието на съзаклятничество в клетвите по време на борбите за национално освобождение, защото е било от ключово значение да се опази тайната на комитетите. Предателството или друго престъпване на клетвата се наказвало със смърт. Тук в клетвения ритуал все още присъства сабята подобно на меча в отколешните български традиции. Колкото до символното значение на библията, Евангелието придобива допълнителен смисъл – като отлика в религиозно отношение на българската народност от османския поробител. Едновременно с това револверът олицетворява готовността за борба с подтисника, а байракът – стремежът за свобода и независимост.

След Освобождението и със създаването на българската армия полагането на военна клетва е разписано в тогавашната Търновска конституция от 1879 г. В последното изречение на член 11 на основния закон се посочва: „Който постъпя въ военна служба, дава клетва, че ще да е веренъ Князю“ [10]. Прави впечатление, че за първи път клетвата се прави в името на държавника, макар че в случая той олицетворява единството на нацията и суверенната държава.

Близо две десетилетия по-късно текстът на клетвата е променен и остава такъв до края на царуването на Фердинанд I. Обетът гласи следното: „Обещавам се и се кълна в името на всемогъщия Бог, че аз, който съм повикан в редовете на войската на Българското княжество, ще слугувам честно и вярно на Княза и Отечеството и няма да пожаля живота си както в мирно време за запазвание на реда и законите в страната, тъй и във време на война против враговете на моето отечество, в свидетелство на което целувам кръста и думите на Светото Евангелие. Амин“ [11]. Тук службата към княза се отъждествява със служба към Отечеството. Няма как да не направи впечатление присъствието на цели два религиозни атрибута в клетвения обет – кръста и Евангелието, но е задължително да се отбележи, че военнослужещите от други изповедания – мохамедани и юдеи, полагат клетва съответно на османотурски и на иврит пред съответните религиозни символи. Едва през 1925 г. се правят дребни промени в клетвените слова, като се споменава, че службата е към Негово Величество, българския цар, каквато е официалната титла на монарха в онова време.

В монархическия период се засилва влиянието на църквата в държавата и това важи и за армията като думите на клетвата се четат от духовно лице и се приповтарят от войниците, а триединното „Бог, Цар, Отечество“ става верую на всеки военнослужещ в царската армия. Едновременно с това са утвърдени основните елементи от ритуала, част от които се запазват дори по време на социализма – целуването на бойното знаме, полагането на клетва съвместно от всички воински части в гарнизона, въвеждането на военна музика и знаменни роти и др.

След преврата на 9 септември 1944 г. се променя и текстът на военната клетва. С нея войникът или курсантът тържествено обещава да бъде честен, добър и храбър воин, да изпълнява заповедите на своите командири и „до последния си дъх да бъда предан на своя народ, на своята социалистическа Родина и на Народното правителство... без да щадя кръвта си и дори живота си за постигане на пълна победа над враговете. Ако наруша тази моя тържествена клетва, нека ме постигне суровото наказание на закона на народната република и всеобщата омраза и презрение на трудещите се“ [12]. Няма как да не забележим силния контраст с полаганата само десетилетие по-рано военна клетва. На първо място липсва упованието в Бога, т.е. скъсва се с вековната традиция за връзка на армията с църквата, която, както споменах по-горе, датира от времената на покръстването на българите. Отстранени са и двата символа на вярата – кръстът и Евангелието, не само от думите на клетвата, но – и от самия ритуал. Разбираемо, службата вече не е към Царя и Отечеството, а към социалистическата родина и Народното правителство. Любопитното тук е, че наказанието, на което се самообрича полагащият клетвата, за първи път не е свързано с Бог по разбираеми причини, нито с войводата или съзаклятниците, както е преди Освобождението, а произтича от трудещите се. Т.е. тук се намеква за класовата борба на пролетариите, които наказват престъпилия военната клетва. За първи път се съзира разслоение на народа – не служба на цялото общество, а само – на работническата класа.

Социалистическият режим, освен това, налага и своите символи в ритуала на клетвата. Ключова е смяната на дотогавашните бойни знамена с нови по социалистически образец. От знамето изчезва кръстът за храброст, макар да е взаимстван от руската (имперска) практика. Той и щитът с изправения лъв с царската корона са заменени с герба на Народна република България, разположен върху червен фон и с надпис „За нашата социалистическа Родина“.

След обществените промени, настъпили в края на 1989 г., постепенно се изменят и ритуалите в Българската армия като частично са възстановени елементи на традициите от Царство България. Така например се връща първообразът на бойното знаме, което военнослужещите целуват при клетвата си – единствено вензелите на царя са заменени с буквите „БА“, означаващи Българска армия и е осъвременен правописът на девиза върху знамето – С нами Бог.

Същевременно е видоизменен текстът на клетвата, който гласи следното: „Заклевам се в името на Република България да служа честно на народа си, да спазвам Конституцията, законите на страната и уставите на въоръжените сили, да изпълнявам безпрекословно заповедите на своите командири и началници, храбро да защитавам целостта и независимостта на моята Родина и ако се наложи, да дам живота си за нея, за воинската чест и за славата на бойното знаме. Заклех се!“ [13]. Прави впечатление, че клетвените слова са кратки и без политически нюанси, подсилено е също значението на воинските добродетели.

Видимо са налице известни символни и семантични различия във воинската клетва в българските земи от периода преди Освобождението до наши дни. Обобщавайки всички тези традиции, може да забележим общото между тях, което се оформя като ритуал и е запазено до нашето съвремие. Необходимо е да вземем предвид триединната същност на фундаменталните елементи – произнасяните в обета слова, самата церемония като ритуал, а също така предметите, които са част от обреда – това са бойното знаме, пред което се кълне младият човек, както и личното оръжие, с което той произнася клетвените слова. В българската военно-историческа традиция тези два елемента присъстват неизменно през всеки един период – монархията, социалистическата власт и съвременната демократична република. Задължителен елемент е завършекът „Заклех се!“, който се препотвърждава от всеки участник в церемонията индивидуално и гласно пред цялата общност и се подпечатва с ритуално целуване на знамето. Всички тези символи препращат към готовността на военнослужещия, подобно на своите предци, да се обрече в полза на обществото и Родината.

 

 

Допреди две десетилетия понятието обществен дълг се свързваше с отбиване на задължителната военна служба. Тогава изпращането на младежа в казармата се превръщаше в събитие не само за семейството, но – и за общността. Въвеждането на професионалната армия обаче поставя въпроса доколко може да се разчита на морала, ценностите и бойния дух на професионалистите, за които службата в армията се възприема преди всичко като работа, а не – като обществен дълг. Въпросът е доколко отговарят на съвременните реалности понятията дълг към Родината и жертвоготовност, които са в основата на клетвения обет.

Отговор на тези въпроси дават двете анкетни допитвания, проведени от автора сред представителна извадка от вътрешната и външната публика на въоръжените сили за ценностите и нагласите, свързани с ритуала на военната клетва. Предмет на изследванията е същността на този ритуал в съвременната армия и ценностите, които носи. Всички въпроси в двете анкети са от затворен тип. Те са попълнени от предварително подбрани групи от военнослужещи и цивилни граждани чрез изпращане на линк от приложението GoogleForms, което дава възможност за анонимност на респондентите в рамките на нормативните изисквания.

В анкетата на вътрешната публика участват 100 действащи военнослужещи от бойни формирования. Най-голям дял са военнослужещите от Сухопътните войски с повече от 30%. По равно са представени Военновъздушните, Военноморските и Специалните сили с по 20 на сто от анкетираните. Бойците от Съвместното командване на силите са групата с най-малко представителство от около 10%. Съотношението в анкетата между групата на офицерите от една страна и групата на войници и сержанти от друга или иначе казано между командния и изпълнителния състав на армията, е 39% за офицерския срещу 61 на сто за войнишкия и сержантски състав.

Възрастовите категории разделят анкетираните в три групи. Най-значителен дял от тях се пада на военнослужещите на възраст между 30 и 45 години, които съставляват 51% от участниците в допитването, под 30-годишни са 32 на сто от анкетираните, а най-малобройна е групата на най-възрастните в армията – тези над 45 години, които са 17% от отговорилите на въпросника. Възрастовият състав очаквано дава преимущество на по-младите участници, тъй като във войската има възрастово ограничение над определен праг за войнишкия и сержантски състав – изискване, което е продиктувано от естеството на военната професия.

Макар да е условно, дяловото разпределение на участниците в допитването се стреми да отрази максимално близо същинската структура на Българската армия. Целта е да бъде достатъчно представително и да се доближава възможно най-много до реалните нагласи сред военнослужещите.

Във второто допитване са участвали 100 души, които са цивилни граждани и представляват външна за армията публика. От цялата група на анкетираните 78% са мъже, което вероятно се дължи на това, че мъжката аудитория се интересува повече от въпросите на армията, а също така голяма част от мъжете са служили във войската, докато все още съществуваше наборна служба. В проучването 22 на сто от респондентите са жени. Във възрастово отношение множеството е разделено на три основни групи. 12% от всички, участвали в допитването, са на възраст под 30 години. Между 30 и 45-годишни са 42 на сто от анкетираните. Останалите 46% са на възраст над 45 години.

В гражданската анкета 44% от участниците са служили в армията, но тук трябва да се подчертае, че става дума за отбиване на наборна служба, а не за професионална работа като военнослужещи. Мнозинството от 56 на 100 не са били войници. Всички анкетирани са хора, които не са бивши или настоящи военнослужещи на договор с Българската армия. Анкетата дава резултати, които отразяват до голяма степен тенденциите в начина на мислене в съвременното общество. Обобщението и анализът са поместени в следващите абзаци на тази статия.

На въпроса „С коя от следните ценности свързвате воинската клетва?“ мнозинството от 34% от военнослужещите са избрали отговора „родолюбие“. Втората водеща оценка е „преданост към Родината“ с 32 на сто от участниците в допитването. Двата отговора са много сходни един с друг, но са в две различни, макар и тъждествени опции. Целта на този похват е чрез подобни варианти за отговор да се открият идентични ценностни нагласи. И двете не са сред първите опции в изброените възможности, така че със сигурност става въпрос за напълно осъзнат избор и не можем в никакъв случай да го отдадем на небрежност или незаинтересованост от страна на анкетираните. Сред анкетираните 26% са отговорили „чест“, 7% – „достойнство“ и един на сто е дал отговор „доблест“.

Много подобни, но нюансирани са нагласите при цивилните. Мнозинството от повече от 60% са избрали „преданост към Родината“, като 19 на сто са отговорили „чест“, 8 на сто са посочили „доблест“, 7% са предпочели „достойнство“, а 6 на сто са отговорили „родолюбие“, което само по себе си е доста близко като звучене до най-масовия отговор.

На въпроса „Според Вас основателни ли са очакванията, заложени в клетвата, военните да отдадат живота си при изпълнение на служебния дълг?“ военнослужещите са посочили категорично „да“ – цели 97 %. Едва 3 на сто отговарят негативно.

Доста по-умерени във възгледите си са участвалите в допитването граждани. Сред тях 81% смятат, че обществото очаква жертвоготовност от военнослужещите в случай на война. Едва 19 на сто определят този текст като формалност и останала като традиция част от военната клетва. Тази статистика е представена визуално на Графика 1.