Дигигалното комуникационно пространство е съвременната медийна среда, в която на предела между аналоговото и цифрово разпръскване на информация, успешно съжителстват традиционни и нови медии, пасивни и активни аудитории, консервативни и либерални регулативни практики. Медиите претърпяват третата си медиаморфоза, аудиториите се трансформират в потребителски групи, виртуални общности, участници и създатели на медийни съдържания * .
Променя се и технологията на масово комуникационния процес. Една от най-важните му характерисктики в дигиталната медийна среда е неговата интерактивност. Това означава, че всички участници в медийно опосреденото общуване – създатели и получатели на медийните съобщения, имат възможност свободно да си взаимодействат, гъвкаво разменяйки ролите си в комуникационната верига. Задължителните необходими условия за осъществяването на това взаимодействие са: (1) равен достъп до дигиталното комуникационно пространство и (2) отговорно участие на всички субекти във виртуалната медийна общност.
Основната теза е, че достъпа на аудиториите до информационни и комуникационни технологии гарантира участието им в дигиталното комуникационно пространство. Активното и отговорно участие, обаче, изисква изходната дефиниция на достъпа да бъде разширена и задълбчена. Настоящата статия си поставя за цел да предложи модел на достъпа на медийните аудитории, който може да трансформира потребителите на медийни съобщения в създатели и е-участници, отговорни както за собственото си виртуално поведение, така и за представянето на уеб общностите, от който те са част.
Актуалност и взаимовръзка на понятията “достъп” и “участие”
Изключителният акцент не просто върху участието на медийните аудитории в дигиталното медийно пространство, а именно върху отговорното им участие е поставен с оглед на моралните рискове, пред които виртуалната анонимност и скорост изправят определени аудиторини групи. Най-високи са рисковите стойности за уязвимите аудитории – в частност: детската и младежка. Поради естествената им физическа и психическа незрялост възможностите на уязвимите аудитории и най-вече на деца, за защита от медийните съдържания с вредни или възможно вредни въздействия са незадоволителни. Отново поради същата причина, децата и младежите могат да създават и разпространяват медийни съдържания с различна степен на вредност за тях самите или за други аудитории. Основен катализатор на подобно “творчество” е примерът на възрастните, който те, естественно за развиетието си, имитират. Стимулиращ ефект има и факта, че малолетните и непълноленти граждани не носят законова отговорност за решенията и действията си в реалното общество. Същото правно основание регулира и отношенията във виртуалното пространство. Там действието му значително се усилва, тъй като децата, а също и възрастните, попадат в психическото спокойствие на анонимността.
Тъй като тезата, че виртуалната безотговорност не вреди е незащитима, е необходимо преразглеждане на факторите, които биха могли да ограничат пораженията й. Един от тях е именно достъпът на аудиториите до дигиталното медийно пространство, но не разглеждан в най-тесния му смисъл – като достъп до информационни и комуникационни технологии. По тази логика всеки, които има телевизор в дома си, има достъп до телевизионната програма. Тя е отворена за всякакви форми на зрителско участие – телефонни обаждания в ефир (“Часът на Милен Цветков” НТВ, “Времена и нрави” TВ2 и др.), sms за подкрепа на любим кандидат (“Великите българи” БНТ, “Мюзик айдъл” Би Ти Ви и др. риалити и шоу програми), чат-форуми за интензивна обмяна на впечатления (Изборните студия на БНТ и др.), присъстваща и участваща в предаванията публика (“Жените” БНТ, “Искрено и лично” Би Ти Ви и др.), създаване на собствено медийно съдържание (“My news” БНТ, “Аз, репортерът” Би Ти Ви, “6 милиона репортери” Нова Телевизия) и т.н. Въпросът е: достътъчен ли е достъпът до технологичните средства за постигане на отговорно участие. Отговорът е: не. Доказателствата са видими на всички медийни платформи и ежедневно, твърде често болезнено осезаеми в реалния живот.
Достъпът, осигуряването и гарантирането на равен достъп на всички граждани, както и регулацията на свободния достъп са централни проблеми в съвременното мрежово общество на информацията и знанието. Петко Тодоров посочва, че стремежът към достъп до това, което мрежата предлага заменя стремежът към собственост в традиционното общество, а обичайната размяна на собственост между продавач и куповач се заменя от възможността да се влезе в мрежа, където се извършва взаимодействието между двамата [1]. Всичко това налага необходимостта от цялостна концепция за достъпа на медийните аудитории до дигиталното комуникационно пространство, която естествено да регулира взаимодействията между субектите в него, така че правата и интересите на всеки от тях да бъдат защитени. Тук не става въпрос за механично ограничаване на достъпа и съответно участието на определени групи, а по-скоро за саморегулиране на достъпа чрез естествените механизми в обществото на знанието, като грамотността, образованието, квалификация, използването на информационни и комуникационни средства и технологии, които могат да дадат база за отговорно участие на медийните аудитории в дигиталната комуникационна среда.
Модел на достъпа на медийните аудитории
Разширеният модел на достъпа се базира върху следните три групи основания:
(1) комуникационно-технологични;
(2) субективно-психологически;
(3) правно-юридически.
Първата група - комуникационно-технологичните са неизбежната необходимост за осъществяване на физическия достъп на медийните аудитории до дигиталното комуникационно пространство. Използването на различните информационни и комуникационни технологии и средства като компютър, телевизионен приемник, мобилен телефон, съответен софтуер и др. е гръбнакът на модела за достъп. Дори повече - компютърът като средство и Интернет като технология са главните посредници в дигиталния диалог между медиите и аудиториите, между отделните аудиторини групи в новата цифрова информационна среда.
Скоростното технологично развитие позволява и все по-често налага модели на съчетано боравене с различни информационни и комуникационни средства в общуването между медии и публики. Използването им изисква ниво на грамотност, знания и умения от страна на ползвателите, което не беше задължително необходимо на медийните аудитории в традиционната масово комуникационна среда. Именно знанията и уменията са част от следващата група основания в модела за достъпа на медийните аудитории до дигиталното комуникационно пространство.
Втората група - субективно-психологическите има директни функции по отношение на отговорното участие на индивида в анонимното виртуално пространство. Тук влизат фактори като възрастта, пола, психологическата нагласа, социалния статус, поведенческия профил, образованието, културата на медийните потребители на личностно и групово, общностно ниво. С изключителна важност е медийната грамотност като специфичен образователен продукт, който най-общо предствлява набор от компетентности и умения за общуване в традиционната и нова медийна среда. Тя се отнася както към реципиента, като получател на медийни съобщения, така и към комуникатора като техен създател.
Терминът медийна грамотност обединява всички до сега известни форми на грамотност на аудиторията по отношение употребата на различните типове медии. Това са:
(1) функционална грамотност, като сбор от умения за четене и писане на словесно съобщение, необходима в процеса на масова комуникация чрез печатните медии;
(2) аудиовизуалната грамотност като необходимост на публиките при възприемането, разбирането, анализа и отклика на съобщенията на електронните медии;
(3) дигиталната или информационна грамотност – като необходимост при боравенето с цифрови комуникационни устройства.
Грамотният реципиент (читател, слушател, зрител, потребител) анализира и критически оценява медийните продукти, съзнавайки преднамереността на въздействието им по отношение на целевата аудитория. Всичко това е възможно при изградени индивидуални технико-инструментални, семиотични и интерпретативни умения. Високото ниво на медийна грамотност на участниците в дигиталното комуникационно пространство е предпоставка за свободна и отговорна медийна навигация, при която интересите и правата на субектите са защитени в еднаква степен.
Третата група основания в модела на достъпа на аудиториите до дитигалното комуникационно пространство са правно-юридическите. Те гарантират правата, но и отговорностите на участниците – комуникатори, реципиенти или просто наблюдатели, в комуникационния процес.
Осъществаването на достъпа изисква установен правно-нормативен порядък, който постановява право и свобода на информацията, изразяването и комуникацията. Всяко ограничение на тези права, формално ограничава достъпа на аудиториите до медийното пространство и е предпоствка за а- и антисоциални поведенчески прояви от страна на обезправените. От своя страна познаването на правно-нормативната база, дори и само в частта права на субектите, изисква ниво на административна грамонтост от техните ползватели. Осъзнаването на субективното право като низ от отговорности и задължения към другите субекти и средата като цяло зависи от интелигентността, образованието и културата на правоимащите.
Взаимната зависимост на трите основни групи фактори в модела за достъп на медийните аудитории до дигиталното комуникационно пространство е повече от видима. В основата стоят субективно-психологическите основания на досъпа – образование, грамотност, култура, поведенчески стил, и т.н. Те определят най-напред способносттите на индивида да използва информационни и комуникационни средства и технологии, за да си осигури инструментален достъп, след това възможносттите му да се ориентира в правно-нормативния ред, за да е сигурен в правата и задълженията си, а след това и в комбинация с останалите са предпоставка за отговорното участие на аудиториите в медийно опосредения комуникационен процес.
Разглеждан по този начин достъпът до дигиталното медийно пространство поставя изключителен акцент върху образоваността, знанията и уменията на аудиториите потребители или създатели на медийни съдържания или услуги. Задължителният образователен минимум е законово гарантиран, но едва ли е достатъчен за пълноправно и отговорно участие в мрежовата информационна среда. Право на всеки е да определи и достигне собственото си ниво на достатъчност в образованието си, от което зависят възможностите му за представяне както в реалната, така и във виртуалната общност.
Задължение на обществото е да стимулира стремежа към знание и личностно усъвършенстване у децата си, които живеийки между майка си и баща си, между дивана и телевизора, между реалния и виртуалния свят, често попадат или самите те създават различни по характер травматични ситуации. Каузите възпитание и защита на малолетните и непълнолетни участници в медийната комуникация изискват отговорното участие както на на аудиториите, така и на медиите с цел показване на адекватни стилове на поведение и утвърждаване на ценности. Това отново препраща към модел на досъпа до дигиталното комуникационно пространство, основан на образоваността и знанието.
При срещата и вазимното допълване на комуникационно-технологичните, субективно-психологическите и правно-юридическите основания достъпът на медийните аудитории до дигиталното комуникационно пространство е гарант за отговорното им участие в медийно опосредения диалог. При тези условия, достъпът е сам по себе си предпоставка за трансформирането на пасивната аудитория в: (1) аудитория – аналаизатор, която възприема не еднозначно, а аналитично, предлаганите й медиини съдържания; (2) аудитория – критик, която има критерии, според които да оцени съдържанието, формата, реализацията, стойността и дори цената на посланията, разменяни в цифровото комуникационно пространство; (3) аудитория – участник, която не само получава медийни съобщения, но участва най-малкото чрез критичния си избор, в производството на такива; (4) аудитория – създател, която създава собствени медийни послания и дори аудитории, налага критерии за производство и потребление на медийни продукти и услуги, утвърждава модели на поведение и ценности.
Друг е въпросът дали “бившите” пасивни медийни аудитории имат реалната възможност да направляват общуването в дигиталната среда чрез активната си позиция, избора си, медийните съдържания, които създават и разпространяват или “властта на аудиторията” е класически мит в теорията на социалната комуникацията и медиите. Отговорът на този етап би имал характер на хипотеза, която си струва да бъде проверена чрез методите на научното изследване. Настоящата статия няма такава цел, но тъй като акцентира върху модела за достъп и участието на аудиториите в медийния диалог, не може да не маркира и проблема за пасивната активност или активната пасивност на аудиториите.
Фигура 1: Дефиниция на достъпа на медийните аудитории до дигиталното комуникационно пространство
Недостътък на предлагания модел е високата цена, с която потребителите трябва да заплатят достъпа си до- и отговорното си участие в дигиталното комуникационно пространство. Като сбор на двата най-скъпи ресурса в информационното общество: информационни и комуникационни технологии и знание, тя не би могла да бъде ниска. Това потвърждава един от основните парадокси в икономиката на информацията, а именно: изобилието на информация в най-разнообразни форми, като плод от развитието на цифровите технологии, не понижава, а повишава цената за получаването й като се оскъпява достъпа на потребителите до нея. Причините са няколко: (1) потребителите използват повече време, за да се ориентират в морето от информации – времето е скъп ресурс в икономиката на информацията; (2) необходимо е образование, което да улесни възприемането и разбирането на информацията – образованието изисква значителни вложения на време, пари и енергия; (3) достигането до информацията зависи от наличността на съотвентите информационни и комуникационни технологии и средства – те не са евтини.
Въпросът е: могат ли потребителите да си позволят да заплатят цената на достъпа най-напред, за да участват отговорно в дигиталното комуникационно пространство, а след това, за да изградят интерактивното си е-общество.
Достъп и участие на българската медийна аудитория
През последните години (2004-2006 г.) националната статистика маркира тенденция към все по-широко навлизане на информационите и комуникационни технологии и средства в бита на българското общество. Броят на домакинствата, които разполагат с персонален компютър, телевизиор, мобилен телефон и др. се увеличава. Нараства и използването на различни медийни услуги – най-вече Интернет услугите, които се използват главно за удоволетворяване на потребностите от общуване.
Таблица 1: Използване на информационни и комуникационни технолигии и средства [2]
През първото тримесечие на 2007 г. почти всеки трети се е възползвал от неограничените възможности, които предлага глобалната мрежа. Интересен факт в този порядък е, че увеличаването на възрастта води до намаляване на интереса и желанието за използване на нови комуникационни технологии. Едва 0,6% от лицата между 65 и 74 години са Интернет потребители в началото на 2007 г. В същото време най-голям е делът на 16 – 24 годишните – 32,%, следван от 25 – 34 годишните – 27,0%. Данните дават основание на предположението, че възрастта като субективно психологически фактор има определящо значение за осъществяването на достъпа на медийните аудитории до дигиталното комуникационно пространство.
Въпреки осигуреността на домакинствата с информационни и комуникационни средства и нарастващия брой на Интернет потребителите, остава голяма маса от хора – 60,0% от населението, които не са имали желание или възможност да работят с компютър. Фактът еднозначно алармира за самоограничаване на достъпа на определени аудитории до дигиталното комуникационно пространство. Причините за отказа им най-често са свързани с високи разходи за оборудване, безполезност на новите информациионни технологии, липса на физическо време, езикова бариера, необученост, несигурност в дигиталното комуникационно пространство.
Таблица 2: Някои причини за неизползване на информационни и комуникационни технологии и средства [2]
Посочените причини и техният числов израз доказват практически връзката между трите основания в модела за достъп на аудиториите. Липсата на знания и умения, на сигурност са бариери от субективно-психологически характер, които могат да се преодолеят с целенасочено образование с цел придобиване на медийна грамотност в необходимата за отговорно участие степен. Задължителният образователен минимум, обаче, не включва обучение в подобно направление. Факт е, че в учебните програми не само в основната, но и в по-горни образователни степени липсват дисциплини, които могат да дадат медийна грамотност на обучаващите се. Следователно по-голямата част от участиците в дигиталното комуникационно пространство са самообразовали се – 70% от използващите компютър не са посещавали обучителни курсове и само 37,7% са доволни от уменията си за работа с компютър.
Медийната грамотност надгражда и в този смисъл изисква задължителен минимум на функционална грамотност. Данните показват, че 64% от ромите, 25% от турците и 9% от българите са неграмотни [3]. Тяхната интерпретация от гледна точка на субективно-психологическите основания в модела за достъп отново показва самоограничение на достъпа на определени аудиторни групи, по причина на тяхната ниска или никаква степен на образованост, а може би и демотивираност да се достигне такава.
Подобен извод може да бъде направен и по отношение на третото основание в модела за достъп – правно-юридическите фактори. Законодателната уредба на Р България гарантира еднакви комуникационни права на всички граждани [4]. Регламентирано е и право на еднакъв достъп до новите технологии [5]. Формално, основанието е изпълнено. Но дали медийните аудитории знаят и упражняват комуникационните си права и произхождащите от тях задължения и отговорности. При това ниво на неграмотност логично предполагаемият отговор е отрицателен. Защото “знаенето” на правата изисква най-малкото степен на грамотност, която позволява те да бъдат прочетени и разбрани. Осъзнаването на отговорностите в правата е белег на висока правна култура и обществено съзнание, но изисква степен на образование, по-висока от минимално задължителната.
След тази интерпретация на социологически и статистически данни отговорът на въпроса за възможностите на българските медийни аудитории да заплатят цената на достъпа си до дигиталното комуникационно пространство е не еднозначен. Данните показват, че съществува не малка част от населението, за която е невъзможно да плати в буквален смисъл пълния си достъп и се възползва само от традиционно предлаганите радио и телевизионни услуги. Голяма е и масата, която се отказва от пълен достъп или защото смята за безполезно подобно усилие или защото няма субективно-психологическия капацитет, за да го осъществи.
Заключение
Анализът позволява да бъдат направени следните изводи за достъпа и участието на медийните аудитории в дигиталното комуникационно пространство.
Дефиницията на достъпа не се изчерпва единствено с възможности за използване на информационни и комуникационни технологии и средства. Това безспорно е носещата колона, но отговорното участие на аудиториите в медийно опосредения диалог изисква добавяне на още няколко не по-маловажни компонента в дефиницията на достъпа. Това са образованието и грамотността като едно от основанията за субективно-психологическа подготвеност за участие в дигиталното медийно пространство и комуникационните права като необходима правно-юридическа база. Взаимната зависимост на трите основни елемента в модела за достъп: комуникационно-технологичен, субективно-психологически и правно-юридически, е гарант за отговорното участие на медийните аудитории в дигиталното комуникационно пространство.
Голяма част от българската медийна аудитория няма пълен достъп до дигиталното комуникационно пространство и продължава да се самоограничава в ролята на пасивен получател на радио и телевизионни програми. Причините засягат най-вече осигуряването на субективно-психологическите основания за достъп. Фактът говори от една страна за неподготвеността на аудиторията като цяло за участие (отговорното участие е следваща стъпка) в дигиталното медийно пространство, а от друга за необходимостта от специфични медийни продукти и услуги, които да отговарят на потребностите и интересите именно на тези самоограничаващи достъпа и участието си публики. Това са т.нар. уязвими аудитории, които по здравословни или социални причини са в неравностойно положение спрямо другите. Социалното им включване, както и участието им в дигиталното комуникационно пространстно трябва да бъдат подпомогнати. В системата на медиите, главната отговорност за това имат обществените радио и телевизионни оператори.
* Статията е по доклад, представен на научна конференция с международно участие „Икономика на знанието – възможности и предизвикателства пред висшето образование”, БСУ 2008. Докладът е публикуван в БСУ (2008) „Икономика на знанието – възможности и предизвикателства пред висшето образование”, Сборник с доклади, т. 1, стр. 42-50.
Библиография:
- АССА-М. Available from: http://www.assa-m.com/ppechat_st23.htm
- Конституционнен съд, Решение № 7 от 4 юни 1996 г. по к. д. № 1 от 1996 // Държавен вестник, № 55, 28 юни 1996.
- Национален статистически институт. Available from: http://www.nsi.bg/IKT_e/IKT.htm
- Тодоров, П. Цифровизацията – нови медии в нова икономика // Икономически алтернативи, 2007, №5, с. 3-15.
- Directive 95/47/EC of the European Parliament and the Council of 24 October 1995 of the use if standards for the transmission of television signals sets out some of the conditions governing conditional access to digital television services to apply “irrespective of the means of transmission”.
Цитат-формат (Suggested Bibliographic Citation):
Михайлова, Катя. Достъп и участие на медийните аудитории в дигиталното комуникационно пространство // Медии и обществени комуникации. Изд. УНСС / "Алма комуникация". 2009, № 3.
нагоре