История

Вникването в географското ситуиране на българската преса предоставя възможност за креативен ракурс към масива от над 10 200 български периодични издания [1] от Освобождението до 9 септември 1944 г. По време на Българското възраждане те са 107. Животът им обаче  често е краткотраен по материални причини.

Въпросът за възрожденската география на българската журналистика е засяган  в една или друга степен. За периода след това обаче – до началото на настъплението на тоталитаризма (който е граница и от гледна точка на географското ситуиране на пресата ни) - не е анализирана цялостната картография на периодичния ни печат[2].

Какво бие на очи при първоначалния поглед върху  разположението на топосите[3] на периодиката ни в разглеждания времеви отрязък? Това, което веднага се налага като впечатление в сравнение с  Възраждането (ако приемем условно за негова горна граница 1878 г.), е обшарването много скоро на българските земи с периодични издания – по градове и по села (общо 268[4] населени места). Явлението можем да го погледнем и през онзи “карнавал на свободата” след Освобождението, за който говорят  Константин Иречек и Боян Пенев. Докато под османска власт в  земите на бъдеща България е позволено да има само една трайна печатница с български букви – на Мидхад паша в Русе - в която излизат и няколко български периодични издания. Останалите топоси на възрожденския ни периодичен печат са извън българските земи – от общо петнайсет – четири в Османската империя (Цариград, Смирна, Одрин и Солун), в Румъния – в пет селища, в Сърбия - в две, в  Германия, Русия, в днешните Австрия и Чехия – в по едно населено място. Всички тези топоси са градове.

Пръв Любен Каравелов успява да пренесе печатницата си през Дунав  и със съдружника си Н. Жейков да я разклони: в Русе (където преиздава две книжки на започнатото в Букурещ сп.”Знание”) и във Велико Търново (там продължава втората му годишнина). След Освобождението това е първото ни периодично издание, стъпило в България.

Наскоро от другата страна на Балкана, в Пловдив, Христо Г. Данов начева първият основан в земите ни вестник – “Марица”, а д-р Иван Богоров - първото основано у нас след Освобождението списание “Чисто българска наковалня за сладкодумство”.

Русе, Велико Търново и Пловдив са началните три  знакови географски точки, в които се рои пресата ни непосредствено след Освобождението с издания, посветени на науката и литературата (сп.”Знание”, 1875-1876,1878), пуристично (”Чисто българска наковалня за сладкодумство”, 1878-1879) и общобългарски вестник (”Марица”, 1878-1885). Става дума от една страна за преутвърждаването и развиването  на два комуникационни центъра (Русе и Пловдив) в ситуацията на възстановяването на българската държава. И за знаково ситуиране в столицата на втората българска държава Велико Търново, където затова  се свиква и Учредителното събрание, изковало Конституцията на третата българска държава. От друга страна вниманието към езика и литературата се вплитат в “имиджмейкърските” структури при изграждане  образа на новата национална държава. 

От гледна точка на видовете селища - родни места на  периодика у нас са 97 града, 167 села, 2 гари и 2 манастира.

Сред градовете най-много  периодични издания има в София – 4940 (от тях 465 са единични листове) - т.е. близо половината от пресата ни между 1878 и 1944 г. Този столичен синдром  започва да се развива непосредствено след Освобождението, когато доминира партийният печат с кипежа на партизанските страсти около “вкусните дробчета на държавната трапеза”.

След Съединението от 1885 г. се извършва отново географско групиране на пресата към столицата. Тя вече съсредоточава обществено-политическия, административен, стопански, културен живот, така че в десетилетието преди балканските войни се оформя  териториалната концентрация на периодичния ни печат в София. По-пъргав е този процес при вестниците, отколкото при списанията.

С оформянето на основните политически партии в страната ни в началото на ХХ век освен централните им печатни органи в столицата се рои и местна партийна периодика. Например в. „Земеделско знаме” (1902-1934; 1944 до днес) на БЗНС се ражда в Стара Загора, но след няколко години – през 1907-ма се мести в София.

Рубикони (образно казано) в политическата ни история непосредствено влияят върху географията на журналистиката ни.  След преврата на 9 юни 1923 г., който сваля правителството на БЗНС, в.”Земеделско знаме”  за известно време има издание в чужбина (в Прага). След Септемврийското въстание от 1923 г. “Работнически вестник” (18971939), орган на Българската комунистическа партия, е възобновен във Виена  през 19231924 г.

След преврата на 19 май 1934 г. с ликвидирането на партиите в България е забранен и партийният периодичен печат. Но един от представителните ни вестници, започнал като печатен орган на Народната партия, продължава да излиза. Става дума за в. „Мир” (1894-1944), единствен  спечелил в нашата история прозвището българският „Таймс”, който от 1923 г. вече не е партиен печатен орган.

Съсредоточаването на периодичния ни печат в София се ускорява и от  още един друг тип централизация, свързана с териториалното покритие при разпространиението на пресата. Става дума за наложената  от масовия печат ръчна продажба със съответна разпространителска мрежа от масовия печат, който ускорено се развива у нас от началото на ХХ век и свива в регионите им онези издания, които са се опитвали  дотогава да покриват цялата страна. Вестниците “на новината”, мотивирани и от печалбата, възхождащи в България  от началото на ХХ век, се скупчват предимно около институционалния връх в една етатистка система, главен източник на новини. В нея по традиция още от времената на първата българска държава властта дава собственост, а не собствеността – власт. През 40-те години на ХХ  век вестникарчетата в София припяват:

-         “Зора”, “Заря”, Утро”!

     В. “Зора” (1919-1944) на Данаил Крапчев, всекидневникът на второто по големина вестникарско предприятие у нас до 9 септември 1944 г.  акционерно дружество “Български печат”.

     “Заря” (1914-1920; 1929-1944) – левият информационен всекидневник на най-големия в разглеждания период български весникарски “магнат” Атанас Дамянов.

    “Утро” (1911-1944) - също от неговата “империя”, първият български траен сутришен всекидневник, вестникът с най-голям тираж (достигнал 320 хиляди) в България до 9 септември 1944 г. 

С развитието на икономиката, на образованието, културата, изкуствата, литературата, на спорта, на професионалното и на гражданското сдружаване се множи  и централизира специализираната периодика, която преобладава по общо количество на заглавията в българската преса до 1944 г.  Между впрочем сред нея най-голям е делът на литературната. Навярно не само заради естествената симбиоза между периодика и литература, но и заради миксирането им в обществено-политическата проблематика.

След София най-пренаселени по брой на заглавията на периодичните издания са Пловдив (592 плюс още 64 единични листа), Варна (504 плюс 44 единични листа) и Русе (402 плюс 32 единични листа).

В Пловдив журналистиката ни има биография още преди Освобождението – тук д-р Иван Богоров редактира първото ни специализирано периодично издание (икономическо) – сп.”Журнал за наука, занаят и търговия” (1862), печатано в Белград. Тук Христо Г. Данов прави много популярният „Летоструй или домашен календар” (1869-1876), печатан във Виена. През 1887 г. вече  Пловдив е градът с най-много жители в страната ни. Значително нараства и  след Междусъюзническата, след Първата световна война.

Сред знаковите издания за Пловдив след Освобождението е ”Марица” (1878-1885), който играе ролята на общонационален вестник. Не случайно това заглавие често присъства сред периодиката в града та чак до наше време, когато през 1991 г. там започна да излиза информационен всекидневник със същото название.

Вестникът на писателите „Народний глас” (1879-1885) блести с имената на Стоян Михайловски, Константин Величков и на Иван Вазов. Друго емблематично издание с историческо значение е в. ”Борба” (1885), пряпорецът на Съединението, развят от Захари Стоянов. Един от големите пловдивски всекидневници след Първата световна война се нарича също „Борба” (1921-1944).

В Пловдив се появява както първият траен български всекидневник “Балканска зора” (1890-1900), така и един от най-влиятелните извънстолични, с дълъг живот – „Юг” (1918-1944). “Пловдивски общински вестник” (1929-1944) и “Годишник на Пловдивската Търговско-индустриална камара” (1929-1942) са също  сред стабилните  тукашни издания.

От специализирания печат бих подчертала “Нашето първо изложение” (1891-1892) - седмичник, посветен на началната толкова мащабна акция след Освобождението по посока на  положителния образ на България, която живее и до ден днешен като Пловдивски панаир.

 По обясними причини в Пловдив има и немалко периодика на чужди езици – общо 67 заглавия.

Кои издания биха могли да се откроят сред пресата във Варна?

 “Варненски новини“ (1912-1918; 1924-1944) - първият местен информационен всекидневник, в разглеждания период  вестникът с най-дълъг живот в  морския град. В. “Варненска поща” (1919-1944) е типичен представител на роилите се извън столицата  “пощи” по модела на “Вечерна поща” (1900-1914) - първият голям масов информационен вестник в нашата страна.

Два вестника с еднакво название „Черно море” са сред значимите тукашни издания. Първият е от  1891 до 1904 г. и се споменава в историята най-често във връзка със създаването на съединената опозиция срещу Стефан Стамболов.  Вторият е траен  седмичник за обществен и културен живот  от 1929 до 1944 г. И  в наши дни, начиная от 1991, в морската ни столица Черно море присъства в названия от местната вестникарска география.

  Красноречиво свидетелство за културния кипеж във Варна е “Вестник на Сдружението на  книгоиздателите и книжарите в България” (1933-1943), наскоро след начеването си преименувал се в “Книжарска дума”, стигал и до 10 хиляден тираж.

Списанията също имат своята разнообразна мозайка. Специфично за региона е “Морски преглед “(1934-1944) - траен популярен двуседмичник.

 Както навсякъде в страната ни търговските камари не пропускат и тук да впрегнат силата на  периодиката. Така се случва и с Варненската търговска камара – нейното издание е сп. “Икономически известия” (1922-1944).

Затова и сред знаковите заглавия на пресата в  гр.  Русе също откриваме печатния орган на Русенската търговско-индустриална камара сп. “Икономически преглед” (1899-1947) - най-продължително излизалото там без прекъсване периодично издание до 1944 г. “Модерно земеделие” (1912-1944)  е едно от най-дълготрайните сред подобните  нему у нас - илюстровано месечно списание за земеделие,  скотовъдство, млекарство, лозарство, винарство и градинарство. Да не забравяме, че  първото българско селскостопанско периодично издание сп.”Ступан” (1874-1876) през 1875 се редактира и администрира в Русе.

Сред трайните тукашни заглавия е “Славянин” (1879-1931) - информационен вестник, спиран многократно. “Русенска поща” (1921-1944)  е  един от големите извънстолични всекидневници (по модела на софийската “Вечерна поща”).

В Русе главно в периода между двете световни войни особен акцент представлява развитието на периодиката на етноси. Оттам произлиза голяма част  от пресата на евреите в  България (до влизането в сила на Закона за защита на нацията – 1941)[5]. Следват по количество арменските издания.

Като топосна бройка на родните места на периодични издания в изследвания период селата са със 63 повече в сравнение с градовете. И на този феномен досега не е обърнато внимание. “Селска” България се оказва  амбициозна на журналистическото  поле вероятно заради мисионерското ни учителство и заради традициите от възрожденско време на самоуправлението - един от инструментите му е пресата. Тук може би е любопитно да се цитира един от строителите и мислителите на българския капитализъм Стоян Бочев, който пише за онова време, че “умственото и културното развитие поглъщат повече средства, отколкото равновесието на националната доходност допуска”[6].

Селските периодични издания обикновено са краткотрайни, мимолетни. Но и светулките хармонизират ландшафта.

Първият “Селски вестник” (1893-1908) се появява в с. Мусина,  занимава с тогавашния  хал (лихварство, данъци, конкуренция, политика) и напуска локалната си орбита още преди да се премести в София през 1901 г. Знаково при този род издания е значението им за земеделското движение. Като например сп.”Сеяч” (1896-1900), с. Джаферлий (Кичево) Варненско, редактирано от Янко Забунов[7] - за местно земеделско обединение.  Започват да се множат селските издания с политическа окраска

Погледнато по области най-много периодика в селата има край София -   в 14.  Във Великотърновско –  в 12, Пазарджишко – в 8 села, във Врачанско – в 7, в Ломско и Свищовско – в по 5, във Варненско, Видинско, Добричко, Поповско – в  по 4 села и т. н.

Две гари – Каспичан, Новопазарско, и Саранбей (Сарньово, Септември), Пазарджишко, са практически най-малките населени места със собствена преса в разглеждания период. “Каспичански глас” (1921-1923) е шегобиен вестник в 8 броя. В Саранбей, също значим комуникационен възел на богат стопански район, се раждат 3 периодични издания, от които две са знакови за съответните отрасли: вестниците ”Лозар” (1940-1947) на Българския лозарски съюз, който от началото на 1944 г. до края си през 1947 г., излиза в гара Сараньово (Саранбей) и „Питиепродавец” (1925-1944) - орган на Съюза на питиепродавците в България, приютил се на същата гара с последните си броеве през септември 1944 г.

Има и два манастира със свои вестникарски издания, макар и мимолетни, плод на лични инициативи. Става дума за Троянския манастир[8]  и за манастира “Св. Иван”, Врачанско[9].

Сред селата рекордьор по брой на  периодични издания е с. Сухиндол, Севлиевско с 13, твърде разнообразни: политически, общински, посветени на културата, литературата, хумористични, на кооперативното дружество, туристическо[10]. Следват с по 8 заглавия селата  Княжево и Надежда, Софийско, а след тях - с по 6  –  от Търновско с. Полски Тръмбеж и с. Килифарево  и от Софийско -  с. Новоселци (сега Елин Пелин).

Обикновено названията на периодичните издания са свързани с името на селището – например: в.”Бобовдолски глас” (1931), с. Бобовдол, Дупнишко; “Вакарелска мисъл” (1931), с. Вакарел, Ихтиманско.

Изобилства преса пряко свързана с местния поминък – най-често селско стопанство: в.”Земеделска дума” (1929), с. Габровница, Фердинандско. В с. Горна Баня – Софийско -  “Земеделски съюз” (1925-1931) и “Седмичен курортен лист” (1926). В с. Дерманци, Луковитско,  “Говедовъдни вести” (1932-1944)  е сред най-продължително  и редовно излизалите периодични издания в села - в 132 броя на  Съюза на говедовъдните дружества в България. “Добър пчелар” (1932-1944) е месечно списание от с. Земен, Кюстендилско.

     Селската периодика е свързана и с разни форми на сдружавания – икономически, политически, обществени, културни, професионални, религиозни и пр. 

      Например -  “Върбовски кооперативен лист” (1927-1929) - месечник на Популярната банка в с. Върбовка (печата се в Търново) е със задача: “Да буди и издига кооперативното съзнание на членовете на банката”. Прави впечатление, че по селата се срещат и други периодични издания на популярни банки. “Известия на Чепеларската популярна банка” (1926-1938) в продължение на 12 години е с еднократен тираж от 360 до 450 екземпляра. “Радневски културно-стопански  лист” (1926-1931; 1936) се разпространява безплатно от Популярната банка в  с. Раднево в  500-ен  еднократен тираж.

Не толкова често се срещат по селата политически периодични издания. Едно от изключенията е с. Надежда вероятно заради развитието си по посока на предградие на София. Демократическият сговор има тук вестник на местната си организация – „Демократическа защита” (1923-1929). „Български вик” (1929, 1931)  е печатен орган на Селско-работническата национал-християнска партия. „Борба” (1932) е предизборен лист на Българската работническа социалдемократическа партия (обединена). След това изброяване може би става ясно защо младежите от това село се захващат с „Лист на младежката просветителна група „Надежда” (1926, 1930) против партизанщината.

Инициатори на периодика са както институции, така и отделни личности.

Читалището в с. Голямо Яларе (Русаля), Търновско, пуска културно-просветен, стопански месечен вестник за обнова     “Светлина за всички “ (1929-1931). Местният свещеник в с. Турян, Смолянско, се грижи за  източноправославен в. “Духовен поглед” (1939-1944) с тираж  между 600-750 екземпляра, разпространяван безплатно. “Духовен зов” (1938-1944) е вестник за църковно-обществена и религиозна просвета  от с. Пирин, Врачанско. ”Ясна поляна” (1922-1925), с. Върбовчец, Белоградчишко,  е младежко толстоистко списание.

Mного популярни на времето си са въздържателните дружества. Такова например е ученическото “Спиртомразец” от с. Дъбене, Карловско, което издава “Трезви борци” (1928-1929).

Срещат се   издания на етноси на родните им езици като в.”Birlik” [Единство] (1930; 1932-1933) - научен, обществен, политически вестник в с. Егри Дере (Ардино), печата се в Кърджали.

Но има и специфични проявления като сп. ”Летец” (1924-1926; 1935-1944), Божурище, Софийско. Това е  месечно илюстровано списание -  официален орган на отделението за въздухоплаване, прозорец към българския и световния опит.

Отбелязването на някои любопитни представители на този род местен печат (по селата) също носи информация за размишление.

Изцяло рекламен лист и то още през 1908 г. има в с. Аккадънлар (Дулово), Русенско, нарича се “Реклама”. Появява се само 1 брой, безплатен, с търговски  реклами и обявления с мотото “Рекламата е душата на търговията”. Печата се в Ески Джумая. Това е едно от 13-те периодични издания, излизали със същото название в България в разглеждания период (по-точно те са датирани от  1896 до 1933 г.).

„Кино-вести” (1923), с. Сухиндол,  е полумесечен безплатен рекламен лист за театър и изкуство на Сухиндолския кино-театър.

Седмичник “Математика” (1908) се опитва  да помага на учащите се в с. Раднево, Ямболско.

“Детска китка”  (1937), с. Бяла, Видинско, е краткотраен вестник, списван от ученците при основното училище в селото.

Ако погледнем най-общо към топосната мрежа на периодиката ни в рамките на България прави впечатление, че най-рехава е тя в югозападната й част - вероятно заради закъснялото Освобождение, заради материални причини. 

След Освобождението се променя и количественото съотношение между вътрешния ни печат и този в чужбина. Докато до 1878 г. по обясними причини по-голямата част от пресата ни е в емиграция (69 издания, а  в Османската империя са 38), то  след това,  до 9.IX.1944 г. от, припомням, над 10 200,  около 330 са в чужбина. Тази георгафия на периодиката ни след Освобождението е разположена в 63 града по света (няма села). Тя е  зависима като че ли преди всичко от разположението на българската диаспора, предопределящите я фактори, от  нейния характер, локалните условия за създаване на периодика, от външнополитическата ориентация на страната ни и пр.

 Емигрантският ни печат след Освобождението вече не е само в Европа, но прескача и до друг континент – Америка. Наша главно икономическа емиграция, поблазнена от “американската мечта”, потегля за далечния континент  и там създава свои медийни гнезда. За изследвания период досега са издирени 60-тина периодични издания в Северна и в Южна Америка. От тях 6 са в Канада[11], 14 в Аржентина (10 от които в Буенос Айрес), а всички останали -  в САЩ.

Първият български вестник в САЩ се появява с вълната на емиграцията ни в началото на ХХ век. Става дума за в.”Борба”, 1902 г., Чикаго. Нашенци създават периодика и във Вашингтон, в Ню Йорк, Лос Анжелис, Индианополис, Детройт, Понтиак, Гранит сити. Един от най-продължителните и популярните е в.”Народен глас” (1907-1950), Гранит сити (център преди Втората световна война на емиграцията ни в САЩ), щата Илиноис.

По-голямата част от периодичните ни издания както в Северна така и в Южна Америка (Аржентина) са информационни. Но се срещат и политически, 5 са хумористични вестници. Списанията са само три. Поради недостиг на средства изданията са краткотрайни, но числеността им  не е малка  за сравнително немногобройната ни тогава емиграция.

В над 270-те нашенски емигрантски издания в Европа като че ли най-активни са студентите ни (сравнително рядко са тогава случаите нашенци да следват извън стария континент). В Европа има и макар скромни на брой опити за външнополитическа пропаганда на държавата ни “по места”, а също и на политически, културни, обществени, стопански  и пр. образувания.

По възрожденска традиция продължаваме да сме с най-голямо количество периодика в Румъния – 23 заглавия. Същият брой обаче по обясними причини е и в Германия. Следват -  в Сърбия [България (1941-1944), днес Македония][12]  и в Турция – по19, в Гърция – 17, във Франция – 14, в Швейцария и в Сърбия –  по 12, в СССР – 10, в Унгария – 9, в Австрия – 8, в Русия – 7, в Чехия – 6, в Италия – 2, в Австро-Унгария, в Англия, Белгия, Испания и Холандия – по 1 българско периодично издание от Освобождението до 9 септември 1944 г.

Забележително е, че Симеон Радев, сред големите ни модерни журналисти от началото на XX век, още като студент в Женева списва на френски език в.”L’Effort” [Усилие], (1900-1901), а по-късно в Париж   “Le mouvement Macedonien” [Македонско движение], (1902). И двата вестника са финансирани от Борис Сарафов за целите на освобождението на българите в Македния.

Д-р Иван Радославов, изтъкнат литературен историк и критик, един от редакторите на сп.”Хиперион” (1922-1931), директор на БТА (1921-1923), е редактор в Берн на в. “Correspondance balkanique” (Балканска кореспонденция), (1918-1919) - бюлетин на  българската дипломатическата мисия в същия град.

Обикновено  българската журналистика в страната  и извън нея (общо в 333 населени места)  е в комуникационната мрежа на модернизацията.  Израз и на модернизация е първото географско разширение на страната ни извън европейския континент – на остров Ливингстън,  в Антрактида. Може би не е далеч денят, когато и там ще се появи топос на българската журналистика и то не заради екзотиката.

ПРИЛОЖЕНИЕ

Списък на установени селища с български периодичен печат

(1878-1944)

БЪЛГАРИЯ

ГРАДОВЕ

Айтос, Асеновград (Станимака), Балбунар (Кубрат), Балчик, Бяла Слатина, Белоградчик, Берковица, Борисовград (Първомай), Ботевград (Орхание), Брацигово, Брезник, Бургас, Бяла, Варна, Василико (Мичурин), Велико Търново, Видин, Враца, Габрово, Годеч, Горна Джумая (Благоевград), Горна Оряховица, Добрич (Базарджик, Толбухин), Дряново, Дупница (Станке Димитров), Елена, Елхово (Казъл Агач), Етрополе, Ивайловград, Ихтиман, Каварна, Казанлък, Калофер, Карлово, Карнобат, Кнежа, Копривщица, Котел, Кула, Кърджали, Кюстендил, Ловеч, Лом, Луковит, Лясковец, Мездра, Неврокоп (Гоце Делчев), Никопол, Нова Загора, Нови пазар, Омуртаг (Осман пазар), Оряхово (Орахово), Павликени, Пазарджик, Панагюрище, Перник, Петрич, Пещера, Пирдоп, Плевен, Пловдив, Поморие (Анхиало), Попово, Преслав, Провадия, Радомир, Разград, Русе, Самоков, Св. Врач (Сандарнски), Свиленград, Свищов, Своге, Севлиево, Силистра, Симеоноввград (Търново Сеймен, Марица), Сливен, Сливница, Смолян (Пашмакли), Сопот, София, Стара Загора, Тетевен, Тополовград (Каваклий), Троян, Трън, Трявна, Тутракан, Търговище (Ески Джумая), Фердинанд (Михайловград), Харманли, Хасково, Червен бряг, Чирпан, Шумен, Якоруда, Ямбол

СЕЛА

/някои по-късно стават градове или квартали на градове/

Аккадънлар, Русенско; Александър Войков (Кумарица), Софийско; Алмалий (Ябълково), Хасковско; Арчар, Видинско; Банкя, Софийско; Баня, Панагюрско; Батак, Пещерско; Беброво, Еленско; Белени, Свищовско; Белица, Дряновско; Белица, Ихтиманско; Бичкиня (Палаузово), Габровско; Бобовдол, Дупнишко; Божурище, Софийско; Ботево, Видинско; Ботево, Ямболско; Брегово, Видинско; Брезово, Пловдивско; Брестовица, Пловдивско; Брестово, Ловешко; Буковец, Белослатинско; Българско бей кьой /Огнен/, Каарнобатско, Бяла, Видинско; Бяла черква, Търновско; Вакарел, Ихтиманско; Величково, Панагюрско; Веселиново, Ямболско; Водица, Варненско; Войводово, Оряховско; Врабево, Троянско; Вълчедръма, Ломско; Върбовка, Горнооряховско; Върбовчец, Белоградчишко; Вършец, Берковско; Габарево, Казанлъшко; Габровница, Фердинандско; Герен (Въбел), Търговищко; Гешаново, Добричко; Гиген, Плевенско; Голинци, Ломско; Голямо Конаре, Пловдивско; Голямо Ново, Поповско; Голямо Яларе (Русаля), Търновско; Горна Баня, Софийско; Горна Кремена (Кремена), Врачанско; Горно Паничерево (Ягода), Казанлъшко; Градец, Котленско; Гюзелдже-алан (Каменово), Балбунарско; Две могили, Беленско; Дебелец, В. Търновско; Дебнево, Троянско; Дере, Шуменско; Дерманци, Луковитско; Дикили-Таш (Побит камък), Разградско; Добромирка, Севлиевско; Долна Баня, Софийско; Долни Дъбник, Плевенско; Долни чифлик, Варненско; Драгана, Ловешко; Дъбене, Карловско; Дългоделци, Ломско; Дюлино, Варненско; Егри Дере (Ардино), Кърджалийско; Ердованлий (Орловец), Горнооряховско; Загорци, Добричко; Зверино, Врачанско; Земен, Кюстендилско; Земенци, Добричко; Исперих (Кеманлар), Разградско; Казанка, Старозагорско; Каменица (Велинград), Пазардджишко; Капиново, Търновско; Комощица, Ломско; Кара Иванца, Дряновско; Керменлий (Кремен), Сливенско; Килифарево, Търновско; Княжево, Софийско; Княз Александрово (Димово), Белоградчишко; Ковачевец, Поповско; Козарско, Пещерско; Козловец, Свищовско; Крамолин, Севлиевско; Красно село, Софийско; Крива бара, Ломско; Криводол, Врачанско; Кричим, Провдивско; Кумарица (Александър Войков), Софийско; Куртбунар (Тервел), Провадийско; Куртово Конаре, Пловдивско; Кърчово, Демирхисарско; Лакатник, Софийско; Левски, Плевенско; Лесичево, Пазарджишко; Летница, Ловешко; Липница, Ботевградско; Ломец, Троянско; Лонгоза, Варненско; Лъджене, Пазарджишко; Любимец, Свиленградско; Лютиброд, Врачанско; Малашевци, Софийско; Мало Конаре, Пазаркжишко; Махалата (Пелово), Плевенско; Междени, Габровско; Михайлово, Старозагорско; Михалци, Павликенско; Мусина, Павликенско; Мъглиж, Казанлъшко; Надежда, Софийско; Насчи (Макариополско), Търговищко; Новачене, Никополско; Новоселци (Елин Пелин), Софийско; Осмо Градище (Градище), Павликенско; Оряхово, Смолянско; Павел, Свищовско; Паламарца, Поповско; Паталеница, Пазарджишко; Перущица, Пловдивско; Пиперово, Дупнишко; Пирин, Св. Врачко; Повали ръж, Софийско

Полски Тръмбеш, Търновско; Полско Косово, Беленско; Пордим, Плевенско; Правинци (Доброклу), Шуменско; Раднево, Старозагорско; Равославово (Чавда), Пирдопско; Разлив, Ботевградско; Райково, Смолянско; Ракита, Луковитско; Ракитово, Пазарджишко; Ракитовица, Кулско; Роман, Врачанско; Садина, Поповско; Садово, Асеновградско; Саръ-яр (Хаджи Димитрово), Свищовско; Селановци, Оряховско; Сестримо, Пазарджишко; Староверци, Оряховско; Стомонеците, Гаобровско; Стражица, Горнооряховско; Страхилово, Свищовско; Стубел, Фердинандско; Сунгурларе (Сонгурларе); Сухиндол, Севлиевско; Съединение, Търговищко; Телиш, Луковитско; Тенча (Обединение), Търновско; Трашлий (Зелник), Еленско; Турско бей кьой (Искра), Карнобатско; Турски тръстеник, (Славяново), Никополско; Турян, Смолянско; Търнава, Белослатинско; Угърчин, Ловешко; Хаса Кьоселер (Телериг, Добричко); Хотанца, Русенско; Хърсово, Кеманларско; Хърлец, Оряховско; Царева ливада (Върбаново), Дряновско; Царско село (Градина), Чирпанско; Чаир (Камен), Горнооряховско; Чепеларе, Смолянско; Червена вода, Русенско; Шатрово, Дупнишко; Щтръклево, Русенско; Ябланица, Тетевенско; Яйла Кьой (Антоново), Османпазарско; Ямборано (Драговищица), Кюстендилско

ГАРИ

Каспичан гара, Новопазарско; Саранбей (Сараньово, Септември) гара, Пазарджишко

МАНАСТИРИ

Манастир “Св. Иван”, Врачанско; Троянски манастир

ИЗВЪН БЪЛГАРИЯ

ЕВРОПА

Австро-Унгария: гр. Загреб /днес Хърватия/

АВСТРИЯ: гр. Виена

АНГЛИЯ: гр. Лондон

БЕЛГИЯ: гр. Брюксел

ГЕРМАНИЯ: гр. Берлин, гр. Бремен, гр. Лайпциг, гр. Мюнхен

ГЪРЦИЯ: гр. Гюмюрджина, гр. Дедеагач, гр. Драма, гр. Кавала, гр. Ксанти

ИСПАНИЯ: гр. Барселона

ИТАЛИЯ: гр. Рим

РУМЪНИЯ: гр. Бабадаг, гр. Браила, гр. Букурещ, гр. Кюстенджа (Констанца), гр. Темишвар, гр. Тулча, гр. Турну Северин

РУСИЯ: гр. Николаев(/днес Украйна), гр. Одеса (днес Украйна), гр. Роман (днес Украйна)

СЪРБИЯ: гр. Белград, гр. Ниш, гр. Нови Сад, гр. Цариброд (Димитровград)

СЪРБИЯ, БЪЛГАРИЯ (1941-1944), МАКЕДОНИЯ (днес): гр. Битоля, гр. Кавадарци, гр. Куманово, гр. Охрид, гр. Прилеп, гр. Скопие, гр. Щип

СССР: гр. Акерман (днес Бесарабия), гр. Болград (днес Бесарабия), гр. Киев (днес Украйна), гр. Харков (днес Украйна)

ТУРЦИЯ: гр. Одрин, гр. Цариград (Стамбул), гр. Чорлу

УНГАРИЯ: гр. Будапеща, гр. Винга

ФРАНЦИЯ: гр. Париж, гр. Марсилия

ХОЛАНДИЯ: гр. Амстердам

ЧЕХИЯ: гр. Бърно, гр. Прага

ШВЕЙЦАРИЯ: гр. Берн, гр. Женева, гр. Лозана

СЕВЕРНА АМЕРИКА

САЩ: гр. Вашингтон, гр. Гранит сити, гр. Детройт, гр. Индианополис, гр. Лос Анжелос, гр. Ню Йорк, гр. Понтиак, гр. Чикаго

КАНАДА: гр. Торонто

ЮЖНА АМЕРИКА

АРЖЕНТИНА: гр. Буенос Айрес

Библиография: 

1.       Бочев, Стоян. Капитализмът в България. – София, 1998.

2.       Жейнов, Иво. Печатарството в Русе. – Русе, 2004.

3.       Ковачев, Марин. Местният периодичен печат в България като обект на краезнанието. – В. Търново, 1993.

4.       Константинова, Здр. Връзки в областта на печатните медии между България и Австрия // Годишник на Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Факултет по журналистика и масова комуникация. Т. 10,  2004, с. 309-324.

5.       Трайков, Веселин. История на българската емиграция в Северна Америка. – София, 1993. 

Бележки:

[1] От тях 1 122 са единични листове.

[2] Вж. Ковачев, Марин. Местният периодичен печат в България като обект на краезнанието. В. Търново, 1993; Константинова, Здр. Връзки в областта на печатните медии между България и Австрия . – Годишник на Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Факултет по журналистика и масова комуникация. Том 10,  2004, с. 309-324.

[3] Ограничавам се в географския смисъл на думата топос.

[4] В цитираното съчинение на М. Ковачев са пропуснати няколко населени места, затова е дадена по-малка цифра.

[5] Жейнов, Иво. Печатарството в Русе. Русе, 2004, с. 265.

[6] Бочев, Стоян. Капитализмът в България. С., 1998, с. 101.

[7] Янко Забунов – един от основателите на БЗНС , пръв председател на Управителния му съвет, публицист.

[8] Спасителен път /”противопартизански общонароден вестник”/ излиза само в два  броя през януари-февруари 1923 г. Печатан е в Ловеч. Замислен е да се появява 2 пъти месечно.

[9] Взаимна религиозно-просветна народна библиотека “Ден на спасение”. Има сведения за бр. 1 от 1931 г. и за бр. 17 от 1935 г., който е от  с. Врабево, Троянско, печата се в Троян  във внушителния тираж от 5 000 безплатни екземляра.

[10] С най-дълъг живот е Вестник на кооперативните дружества в Сухиндол /1919-1934/, следван от Сухиндолски общински вестник /1928-1942/.

[11] Трайков, Веселин. История на българската емиграция в Северна Америка. С., 1993, с. 210. 

[12] Периодичните издания се ситуират  според политическата география на съвремието им.  

Контакт (Contact):

e-mail: zdravka_ang@yahoo.com

Цитат-формат (Suggested Bibliographic Citation):