Едва ли ще е преувеличено да се твърди, че модерната българска държава е в голяма степен съградена от българската журналистика. Такава, каквато е, тя е резултат и от усилията на стотици вестници и списания с ангажираните в тях издатели, редактори, сътрудници и упражненото върху четящата публика въздействие. Поради което пак без страх от преувеличение може да се приеме, че и постигнатите резултати, добри и лоши, славни или срамни, са отговорност и на медиите, на пресата. Кога, в кои периоди от вече некратката й история българската журналистика като плод на едно колективно усилие е била на висотата на обществените очаквания и историческите потребности и кога тя се е оказвала несигурна, объркана и неспособна да долови логиката на историческото развитие и дълготрайния обществен интерес, поради което е вървяла след събитията, а не в крак или пред тях? Отговори на тези въпроси, свързани с отделни исторически периоди, се съдържат в трудове на изявени изследователи на историята на българската журналистика (Г. Боршуков, В. Топенчаров, Ф. Панайотов, Здр. Константинова и др.). Повечето изследвания в тази област, засягащи периода след края на XIX век, поставят акцент върху отделни издания, личности и събития, а така поради характера на самите изследвания итегритетът на културно-историческия процес, цялостният поглед върху процесите в медийната среда, остава извън намеренията и целите, които изследователите са си поставяли. Най-задълбочено засега е изследван периодът на Възраждането, поради което и за журналистиката от това време обобщенията изглеждат най-сигурни. В същото време натрупаните проучвания върху следващите периоди вече са достатъчно много, за да може и за тях да се правят опити за известни обобщения.
Появата на български периодичен печат в средата на XIX век е онзи импулс, който след „Историята” на Паисий и последвалите просветителски усилия на ранновъзрожденски дейци като Софроний, д-р Петър Берон, Неофит Бозвели, Иларион Макариополски, Васил Априлов, Райно Попович и мнозина други вещае напредъка и очертава модерната перспектива пред българското общество. Фотиновото списание „Любословие” (1842, 1844-1846) и Богоровите вестници „Българский орел” (1846-1847) и „Цариградски вестник”(1848-1862) , последвани от „Смесна китка” (1852) на Славейков и „Мирозрение” (1850–1851) на Иван Добровски маркират един вече засилен процес на културно сцепление и духовно единение, който след Кримската война ще намери нови хоризонти за развитие и нови гласове в изданията на Раковски („Българска дневница”, 1857, „Дунавский лебед”, 1860-1861, „Бъдущност”, 1864), Драган Цанков („България”, 1859-1863), Славейков (”Гайда”,1863-1867, и „Македония”, 1866-1872), Тодор Бурмов (”Съветник”,1863-1865), а също и в публицистичната дейност на възрожденци като Никола Михайловски, Найден Геров, Тодор Икономов, Димитър Мутев, д-р Стоян Чомаков и останалите дейци от Цариградския кръг. Този интеграционен в същината си просвещенски процес, умело направляван от пресата, ще доведе до успешен финал първото от двете най-големи политически постижения на българското възрожденско общество – Великденската акция от 1860 г., изведена до блестящ завършек с фермана за признаване на Българската екзархия през 1870 г. Вестниците на българските емигрантски кръгове в Букурещ и Браила – „Народност”(1867-1869), „Тъпан” (1869-1875) и „Отечество” (1869-1871), последвани от „Свобода” (1869-1872) и „Независимост” (1873-1874) на Любен Каравелов и Ботевите „Дума на българските емигранти” (1871), „Знаме” (1874-1875) и „Будилник” (1873), както и основаният от Ботев „Нова България” (1876-1877) ще направят възможно и второто върхово национално усилие - Априлското въстание.
На практика цялата възрожденска преса бавно, но неотклонно следвайки своето предначертание, осъществява нещо, за което през 30-те години на XIX век Васил Априлов апелира към своите сънародници: ...Никой да не говори: „Аз съм сопотец или карловец, не ми е грижа за другите места.” Такова изречение е малосмислено. Секий българин принадлежи на сичката България, не особно на едно село или град...[1]
Видимо напредналото самоосмисляне на българското възрожденско общество през 60-те и 70-те години позволява на Любен Каравелов в „Българи от старо време” вече с иронична дистанция да разкаже как Дядо Либен е бил особен вид патриот, обича своето отечество, но не всичкото, а само Копривщица.
Двете основни идейни течения в българската възрожденска журналистика, на „еволюционисткия печат” и на „революционния печат” [2] водят постоянни и много често злостни полемики, но това не е попречило пресата като цяло да движи българското възрожденско общество в една обща посока, да решава обща стратегическа задача – очертаване на националния патримониум в неговите исторически, духовни, културни и географски измерения и извеждането на „сичката България” върху европейската политическа сцена под национален флаг.
На практика българската журналистика от епохата на Възраждането се оказва самонатоварена със „свръхфункции”, тя в някакъв смисъл очертава контурите на отсъстващата държавност.[3] Пресата от този период е активна обществена трибуна, постоянна и ефективна медия между общини, училища, църква, читалища, еснафски организации и български емигрантски общности извън Османската империя.
Цялата възрожденска култура е подчинена на едно грандиозно усилие за самоописание и новоописание. Чрез това самоописание става и модернизирането на възрожденското общество. Повечето тогавашни вестници и списания разполагат със стройна кореспондентска мрежа от нещатни и безкористни сътрудници. Като правило те отразяват събития от места, в които почти нищо не се случва. Животът е монотонен и тече в своята календарна предопределеност, смущаван спорадично от събития с локално значение (попът се напил, даскалът избягал, някой се оженил). Смисълът на много от тези кореспонденции не е в събитийността, а в самото влизане във вестника. То е същественото и то е важното. Поради което много от тези дописки са интересни днес повече заради тяхната битова описателност, а не заради събитийна актуалност. Влизането в писаното слово е вид легитимиране на жителите от малкото селище в голямата национална общност. То означава поява на националната карта, влизане в общото културно и духовно пространство, чиито граници възрожденската преса се стреми да очертае. Много от дописниците започват информациите си с едно общо взето стандартно встъпление: “За всички написахте, за Джулюница, за Сухиндол, а за Лясковец още нищо няма. Айде сега нещо и за Лясковец.” Основното събитие в тези дописки е самото съществуване на Лясковец – той е там отдавна, хората живеят, женят се, умират, но за да стане пълноценно това съществуване, за да бъде актуално, то трябва да бъде регистрирано във вестника.
Така възрожденската периодика от „Любословие” до „Секидневний новинар” (1877), независимо от разномислието и споровете (или и заради тях) оставя у съвременника усещане за известна съдбовна сплотеност и културна съпричастност у всички, които говорят български език. Впрочем една от огромните заслуги на възрожденската преса е тъкмо създаването на българския литературен език.
През целия период на Възраждането излизат общо 106 български вестници и списания. [4] Повече от половината са печатани в Цариград, Букурещ и Браила, а останалите в Сърбия, Австрия и Германия. От хоризонта на днешния ден изглежда някак маловажно и несериозно да се степенуват заслугите и приносите на отделни издания или възрожденски дейци в някаква строга йерархия на стойностите. Не би било сериозно да се твърди, че модерномислещият и само привидно архаичен Богоров е по-маловажен или пък по-значим от „контра модерния” [6] Ботев или, че Каравелов с неговата трезва мисъл и жадна за илюзии душа [6] е постигнал повече от сладкодумно присмехулния Славейков или умозрително разсъдливи автори като Тодор Бурмов, Тодор Икономов, Марко Балабанов и другите дейци от Цариградския кръг. Всеки от тях, както и още десетки възрожденци, има дял в голямата заслуга на българската журналистика от Възраждането – вграждане на представата за „сичката България” в съзнанието на българското общество. Това е нейното голямо постижение. Нейните дефицити ще станат видими по-късно.
След Освобождението българският политически елит се оказва слабо подготвен за изпитанията, пред които животът в младата държава ще го постави. Този елит е твърде разнороден като житейска съдба, образование, мироглед и политически предпочитания. Разнопосочните културни и политически идеи, предимно от Русия и Франция и по-малко от Австрия и Германия, които упражняват най-силни влияния при формирането на българската възрожденска интелигенция, след Освобождението се оказват източник на непримирими политически страсти и партизански вражди относно устройството и управлението на Княжеството. Много скоро след Учредителното събрание и избирането на Александър Батенберг за български княз картината на обществено-политическия живот у нас ще онагледи как плурализмът може не само да обогатява и облагородява мирогледа, но в българските условия той има и свойството да разяжда интегритета на интелигенцията и на обществото като цяло. Търновската конституция (белгийската мантия, с която Бай Ганю сменя агарянския ямурлук, по израза на Алеко Константинов) се оказва скроена не по мярка за тогавашното българско общество, поради което тя не успява надеждно да гарантира обществения ред и само две години след Освобождението тя вече има своите ревностни отрицатели и защитници. Главното, макар и не единствено, бойно поле за техните битки стават вестниците.
От първите си дни възстановената българска държава се оказва изправена пред един неразрешим управленски проблем. Тя изпитва огромна нужда от грамотни хора, които да настани на различни нива в държавната администрация. Мащабите на това затруднение не е трудно да се разберат, като се има предвид, че грамотното население по официални данни през 1879 г. не надхвърля 3,3 %. На практика така необходимата администрация на средни и ниски нива е рекрутирана от полуграмотни, пауперизирани и лумпенизирани селски и занаятчийски среди, които след загубата на големия имперски пазар остават без предишното си препитание и са принудени да търсят ново на държавната трапеза. Този процес в голяма степен предопределя безпринципните партизански борби през следващите десетилетия, той ражда и вездесъщата фигура на Бай Ганю не просто като литературен, а като поливалентен социален типаж (търговец, политик, общественик, журналист). Тук е и коренът на българския полуинтелигент, който е нещо принципно различно от парвенюто и сноба, и чийто генезис често е занимавал изследователите на българската култура. Не е могло този процес да не засегне и българската журналистика.
За двете следосвобожденски десетилетия до края на XIX век двете основни политически партии, либерали и консерватори, които съставляват Учредителното събрание (1879), се разпадат и прегрупират в десетина политически формации, които поради не всякога ясните си програми и политически идеи се оказват разпознаваеми повече чрез имената на своите водачи – Стамболовисти, Каравелисти, Цанковисти, Радослависти, Тончевисти и т.н. Това разрояване има естествена проекция и в българската журналистика. Всяка от партиите издава по един или повече партийни вестници, в които преобладават остро полемични статии, често с крайно невъздържан тон и език. Следосвобожденската действителност ражда няколко косерваторски вестника като „Витоша”(1879-1880), „Българин” (1877-1887), „Български глас” (1879-1883) и „Отечество” (1884-1885) и двайсетина либерално ориентирани издания, често враждуващи не само с консерваторите, но и помежду си. Това са: „Целокупна България” (1879-1880), „Независимост” (1880-1881), „Работник”(1881), „Братство” (1881), „Светлина” (1882-1883), „Съзнание” (1883-1884), „Свирка” (1883-1885), „Търновска конституция” (1884-1888), „Средец” (1884-1886) и др. Повечето имат кратък живот, тъй като са създадени, за да обслужват конюнктурни политически задачи. Партийни издания с по-дълготраен живот като „Свобода” (1886-1899,1919-1920), „Мир” (1894-1944), „Пряпорец” (1898-1931), „Народни права” (1888-1932) са относително малко и са характерни за един по-късен период.
Ето как е описал обществената атмосфера в годините след Освобождението един непредубеден и по принцип приятелски настроен към България и българите чужденец като Константин Иречек: София е истински котел на вещици; който е имал случай да проживее няколко години наред в тукашното политическо общество, той през целия си живот ще чувствува кошмара при спомена за тая отровна готварница... Непредубедена оценка на туземни таланти, особено на политически противници, е изключение. Главатарите на партиите нерядко имат лична омраза един срещу друг. Оттук бързото овехтяване на политическите величия и забележителното явление, че хора, които известно време са се наслаждавали на най-голямо уважение, пак бърже ниско се сгромолясват от своя пиедестал. [8] Според него особено зловредна за обществената атмосфера е завистта. Не е добре даже да хвалиш един българин в печатни съчинения: то му създава врагове. Към това се присъединяват, както в целия Левант у много личности непостоянство, недостатък в правдолюбието и наклонност към изопачаване и преувеличаване. [9] Едва ли има съмнение, че особена роля в тази непривлекателна картина са играли вестниците.
Най-значимото явление от този период в българската журналистика е Захари Стоянов. Канонизиран като класик на българската литература най-вече заради „Записки по българските въстания”, той е оставил и много ярка, изразително талантива, макар и на моменти противоречива публицистика. С неговото име се свързва един от редките (ако не и единствен) примери в новата българска история за това как мащабен политически акт може да бъде внимателно подготвен и осъществен чрез медиите. С поредицата статии „Трябва ли да съществува Източна Румелия?”, публикувани в редактирания от него вестник „Борба” (Пловдив) през лятото на 1885, чрез стройни аргументи, поднесени по достъпен за публиката начин и често подправени с язителен сарказъм, в което проявява неподражаем талант, той деградира публичния образ на основното творение на Берлинския конгрес в неговите рационални и морални основания, след което се заема и с ефективното му разрушаване. Успешният акт на Съединението е най-значимото политическо достижение на българското общество след Възраждането и свой принос за това има българската журналистика в лицето на Захари Стоянов. Особена популярност му спечелва неологизмът „зетьошурьобаджанакизъм”, адресиран към румелийската администрация. С тънка и наглед незлоблива ирония “Борба” брулеше лаврите, с които съединистите [10] се кичеха едни други, пише в спомените си д-р Никола Генадиев .[11] Може да се посочат много примери за острата и не винаги благопристойна язвителност в публицистиката на Захари Стоянов – неговите политически опоненти са черни души и козе месо, учените са синигери и цанцугери, към Гаврил Кръстевич се обръща с окуфелий старче, а Димитър Благоев нарича креклива жаба. Дарбата му да защитава тезите си чрез образи и остроумни сравнения прави словото му привлекателно, дори когато буди несъгласия. За проникващите в България социалистически идеи пише, че са огън, слама и топъл вятър, а за авторите им казва: Ако тия действително велики хора знаеха как живее българинът, как му е червен вратът като на слугите на английската кралица, как той си има по три вида винце...то щяха да стъпят сами на своите теории и икономически трактати. („Социализмът в България”) С неговата публицистика е свързана една трайна особеност на българската партийна журналистика – желанието със всички средства и на всяка цена да бъде унищожен политическият опонент. Ето какво казва по този повод Иван Вазов. Този исторически овчар имаше страшната мощ на популярний език, който пленява тълпата и се запечатва в паметта толкоз по-дълбоко, колкото е по-зъл или по-смраден. Българският език в неговата история, полемика, памфлет издаде секрета си, доби рядка дотогава сатанинска сила . [12]
Интересно е, че у нас за добра журналистика все още минава хапливата, злостна и понякога дори креслива интерпретация на събития и процеси? Приема се като аксиома, че добрият журналист непременно трябва да е добър полемист, да се държи провокативно, страстно да защитава своите тези, да има позиция, която да брани патетично, при това понякога без тази позиция да бъде атакувана. За добрия журналист обикновено се казва, че има остро перо. Изглежда причина за това е една възрожденска и поствъзрожденска инерция от края на XIX век, когато много от българските вестници са били изпълнени със злостни и невъздържани полемики, често отвъд приличието, в които участват канонизирани от историята и литературата национални икони като Ботев, Каравелов, Славейков и Захари Стоянов.
Ако се приеме, че работата на добрата журналистика е да осветлява скритите механизми на ставащото около нас и предстоящото, едва ли остротата на перото е необходимо, а още по-малко достатъчно условие. Има и друг вид добри пера, които не са нито остри, нито тъпи. Това са аналитичните и разсъдливо проникващи в същината и дълбочината на събития и процеси „меки” пера. Журналистиката на меките пера у нас рядко е била на мода.
Под натиска на модернизационните процеси в българското общество на прага на новия век се променя и пресата. Традиционният за Възраждането и следосвобожденския период „вестник на идеята”, в който ролите на журналист, писател, политик и общественик най-често са съвместявани от една личност, влиза в конкуренция с новия „вестника на новината”. Появява се масовият информационен всекидневник, партийно необвързан (но не и политически безпристрастен), а заедно с него се появява и професионалният репортер. Първият такъв вестник у нас е „Отзив” (1897), сред следващите са „Вечерна поща”(1900-1914) [13] , „Дневник” (1902-1944) и „Утро” (1911-1944) на Атанас Дамянов [14] , а по-късно „Зора” (1919-1944) на Данаил Крапчев и много други. Бидейки чисто капиталистически предприятия, в търсенето на високи тиражи и влияние тези издания най-често лавират между сензацията и сериозната новина, между значимото и повърхностното или забавното. Нямам за цел да създавам вестник за интелигенцията – нямам нужда от нея, признава Атанас Дамянов. Нашата интелигенция е продажна, корумпирана, квазиинтелигенция. Мен ми трябват масите, работникът, файтонджията, селянинът, коминочистачът, кръчмарят...” [15]
В голямата си част тъй нареченият „жълт”, „независим”, „информационен”, „булеварден” или „сензационен” печат е подчертано еклектичен по отношение на теми, приоритети, оценки, политически и културни пристрастия. Съдържанието е разнообразно, интересно и понякога преднамерено пикантно, а авторите често напипват пулса на деня, пишат компетентно и авторитетно, но също така често източник на информацията се оказва мълвата, която по думите на Стефан Танев (главен редактор на „Утро”) не е нито контролирана, нито дирижирана, тя се ползва с пълна свобода, и има тираж по-голям от тоя на всички вестници, събрани наедно . [16]
Популярността и влиянието си в. „Вечерна поща” дължи в голяма степен на сътрудничеството на Симеон Радев, едно от бляскавите журналистически пера от началото на миналия век. Неговите кореспонденции от различни европейски столици са наситени с оригиналност, иронична дистанция и проникновени наблюдения върху менталните нагласи на различните европейски народи, които нагласи, според него, в известна степен задават и посоките в европейската политика. В една кореспонденция от Петербург той между другото казва: В Англия, за да проумееш психологията на масата, достатъчн е да си горе долу умен човек. Във Франция трябва да бъдеш и артист. А в Русия трябва да си руснак. Той е скептичен за бъдещето на Русия, поради което и смята за неприемливо да се обвързва трайно българската политика с руски интереси. Според него склонната към крайности и доктринерски фанатизъм руска интелигенция мъчно може да даде държавни мъже. Това обяснява и неговата привързаност към политическата линия на Стамболов. Защитавайки своите политически възгледи, обаче, той никога не напуска добрия тон. В словото му освен рационални аргументи неизменно има изтънченост, благородство и готовност да се чуе и разбере отсрешната страна. Това особено изразително личи в неговите полемики с Кръстю Раковски. Ето какво пише Симеон Радев за своя идеологически противник Георги Кирков: От дълги години Кирков проповядва словото на Маркса сред българските пролетарци. Но неговата слава се пръсна нашироко, откакто той очарова една законодателна сесия със своя остър ум, с игривия си хумор, с една весела, незлоблива, смеюща се ирония, която често пъти пращаше по адрес на буржоазията остра стрела – в едно игрословие... После неговата реч е единствена в нашата литература, безподобна: тя е една невероятна, при това безкрайно приятна смес от научно звучащи социалистически фрази, употребявани без педантизъм, сякаш с един вид иронично извинение, от популярни остроти, които отиват до зевзешки шеги, от литературни цитати, от пословици, от басни, от притчи, от думи, които са взети от кафенетата, от термини, които се срещат само в специализираните съчинения, нещо шарено, живописно, дяволито, умно почти всякога и всякога весело. Никога един социалист не е давал на буржоазията внушения за самоубийство по тоя приятен начин, по който я увещаваше гражданинът Кирков. [17]
Позволих си този пространен цитат, защото съм убеден, че като постижения в българската журналистика би трябвало да се виждат не само пламенни и остро полемични текстове, но също и редките примери на толерантност и благородство, изразени в готовността да се признаят и оценят качествата на опонента или политическия противник.
Симеон Радев развива и утвърждава интервюто като жанр в българската журналистика.
На страниците на „Вечерна поща” през 1903 г. той публикува няколко десетки интервюта със значими европейски политици и интелектуалци. Целта на тези публикации е била чисто лобистка, да бъде осветлено западното обществено мнение относно действителната ситуация в Македония.
Днес Симеон Радев е харесван и ценен главно заради монументалния труд „Строителите на съвременна България” (1910, 1911), но дарбата му на историограф и писател с трезво и аналитично око за исторически събития и процеси, дарбата му на критик с изострени сетива за красивото и добрто, всичко това личи и в неговата журнаристика във „Вечерна поща”, в. „Воля” ,сп. „Художник” и други издания.
В началото на миналия век в общия хор на партийните издания все по-отчетливо звучи и гласът на социалистическите вестици и списания – „Работнически вестник” (1897-1923), където изпъква перото на Георги Кирков, „Ново време” (1897-1923) на Димитър Благоев, „Общо дело” (1900-1905) на Янко Сакъзов, а също „Работническа борба” (1903-1908), ”Народ” (1911-1934) и др. По това време социализмът е на мода в цяла Европа, а социалистите, предимно млади хора с рошави бради и червени вратовръзки, се имат за нещо като говорители на утрешния ден, тъй че проникването на социалистически идеи у нас е част от модернизационните трансформации в българското общество. За много български интелектуалци тази нова идейна мода се оказва мимолетно младежко увлечение (например Кирил Христов), а за други става съдба. Разнопосочните интерпретации на социалистическата идея (поради влияния от Русия и Западна Европа), както и мирогледните различия сред партийния елит, предопределят последвалите конфликти и разцеплението в БРСДП. Двете най-значими фигури в левия печат от този период са Кръстю Раковски и Георги Кирков, комуто „Работнически вестник” дължи в най-голяма степен своята привлекателност.
През 1911 г. Кръстю Раковски започва да издава първия социалистически всекидневник у нас – в. „Напред” (1911-1912), чиято амбиция е да обедини двете крила на тесните и широките социалисти. От страниците на този вестник личи неговият ярък публицистичен талант, интелектуална проницателност и широк мироглед, лишен от догматизъм. Тук той опитва да привлече за сътрудници автори от кръга „Мисъл”, но остава неразбран и е нахокан от „своите”, тъй като сред тесняческите среди това списание вече е дамгосано като гнездо на буржоазния индивидуализъм. Въпреки дарбата си на анализатор и полемист той не успява да превъзмогне нито сектантското доктринерство на тесняците нито комформистките настроения на общоделците (Симеон Радев с добродушна ирония го нарича „съвременен Дон Кихот, печален рицар на социалистическото обединение”.) и през 1912 г. напуска България завинаги, за да свърже съдбата си със Съветска Русия като дипломат и държавник и да завърши живота си като една от безбройните жертви на Сталин.
Въпреки видимите признаци на модернизация и развитие, в началото на XX век (а за жалост и след това), българската журналистика показва и ясни симптоми на неразвитост, незрялост и „концептуална недостатъчност” [18] . Тя сляпо следва партийните водачи, преследва конюктурни или търговски цели и дори антимонархическият патос в някои тогавашни вестници („Ден”, „Балканска трибуна”, и др.) не премахва общото усещане за известна инфантилност. Това особено проличава в навечерието и по време на войните, когато повечето вестници се оказват заразени от чрезмерна патриотична екзалтация, съчетана с очевидна загуба на чувство за реалност. Публикуват се карти на някаква „Балканска конфедерация”, която се простира до Мала Азия, портрети на Фердинанд, облечен като византийски император и патетични дописки за предстоящото му коронясване в Цариград. („Утро”, I, 1913) Лекомисленото поведение на пресата допринася за създаването на обществена атмосфера, която прави възможни авантюристичните ходове на Фердинанд през есента на 1912 г. и лятото на 1913-та. Зрелостта на един национален елит, а тук по подразбиране се вкючва и журналистиката, проличава най-добре в периоди на сериозни национални изпитания.
Картината не е по-различна и по време на Първата световна война. Част от българските издания и журналисти се оказват не просто идейно, но и финансово обвързани с чужди интереси. Пари на руската легация мотивират поведението на вестници като „Балкански сговор”, „Свободно мнение”, „Балкански куриер”, „Заря”, „Балканска трибуна” и др., докато интересите на Германия и Австро-Унгария намират публичност (пак чрез финансови инструменти) в „Камбана”, „Утро”, „Дневник” и „Балканска поща” [19]. Резултатите от всичко това са известни.
След периода на войните поради „краха на националните идеали” българското общество изживява криза на идентичността, която се преживява и като криза на елита. Основен резултат от тази криза е изоставянето на либералния проект, с който страната се развива след Освобождението. Мъчителният въпрос „къде сбъркахме” е причина за рязко радикализиране на обществото, довело впоследствие до печалните и кървави събития от юни и септември 1923-та и пролетта на 1925-та година. Този въпрос кара значими интелектуалци да търсят идейни платформи за нов национален проект в деструктивни леви и десни тоталитарни идеологии. Ст. Михайловски пише със симпатия за италианските фашисти, а Гео Милев говори за „една нова партия - целият народ” [20]. Слаба утеха, е че подобни процеси тогава има не само у нас, но и в други европейски страни. Така превратът от 1944 г. хвърля семена във вече разорана почва и съществен принос за това има и българската журналистика.
Печални дати в новата българска история като 9 юни и 23-ти септември 1923-та година, 16 април 1925, 19 май 1934-та се оказват възможни поради пасивно или активно съучастие на медиите. Освен открити съзаклятници, сред които и публицистът социалдемократ Димо Казасов, Деветоюнският преврат има своите многобройни страстни или умерени съчувственици в интелигентските среди. Фактът, че много от тях по-късно се дистанцират от управлението на проф. Александър Цанков, не намалява греха им [21]. Вестник „Слово” (1922-1944), независимо от доброто интелектуално ниво на много от неговите сътрудници, е заченат в този грях. Не би могло да се подмине и провокативното поведение на зедеделските издания през трите дружбашки години. Правителствените вестници [22] обсипваха с обиди и заплахи обществените среди, сред които с малко повече умереност и такт властта можеше да намери необходими сътрудници, разказва Петър Нейков. И това напълно отговаряше на плановете на опозицията, която не преставаше да я сочи като враг на града и на всичко градско. Интелектуалците явно бойкотираха режима, но и самият режим не им оставаше длъжен...Антагонизмът беше пълен и изглеждаше неразрешим [23].
Добре известна е обърканата и лишена от логика позиция на БКП след 9 юни 1923 г., когато „Работнически вестник” заявява, че партията ще стои „с пушка при нозе”, докато „градската буржоазия” бие „селската буржоазия”. Два месеца по-късно в същия вестник статиите на Георги Димитров за „единния фронт” дават тласък на предварително обреченото, напълно безмислено и много кърваво Септемврийско въстание.
Изключително мощната комунистическа пропаганда от началото на 20-те години, водеща до екзалтация и дезинтеграция значителни обществени пластове, дава повод на Михаил Маджаров да напише известната си статия „Силата на печата за зло”, чиято идея е ясно подсказана в самото заглавие .
След 9 юни 1923 г. моралният патос в гласовете на интелектуалци като Гео Милев, Йосиф Хербст, Антон Страшимиров, Михаил Маджаров и мнозина други изглежда безнадеждно закъснял и по някаква зла ирония на съдбата първите двама стават жертва на неумението на българската интелигенция да усеща навреме политическите инерции, поради което тя се оказва и неспособна да предвижда и предотвратява политически катастрофи. Българската журналистика, въпреки дарбите на отделни свои представители, не успява да формира и поддържа силно обществено мнение, което да е еднакво непримиримо както към крайните оценки, така и към радикалните практики.
През почти целия период между войните българското общество живее в атмосфера на страх поради всекидневни политически убийства и взаимно насъскване чрез леви и десни, земеделски и промакедонски издания. Тази атмосфера е изразително представена в известното „Писмо до моя убиец” (в. „Пладне”, 1933) от Коста Тодоров, също рядко даровит и темпераментен журналист, силно ненавиждан от промакедонските среди заради симпатии към Франция и Сърбия. След тази публикация, разказва Христо Бръзицов, той си е спечели симпатизанти дори сред ония, които не го обичаха [25].
През 20-те и 30-те години се печатат десетки явни и нелегални комунистически вестници и списания, много повече отколкото всяка друга партия тогава може да си позволи. Освен в. „Работническо дело” (1927-1990) комунистически идеи пропагандират също издания като „Наковалня” (1925-1933), „Единство” (1925-1936), „Новини” (1926-1928), „Хоро” (1926), „Работничка” (1929-1934), „Работническо селско знаме” (1932), „Работнически новини” (1929), „Младеж” (1922-1923), „Младежка искра” (1928-1934), „Младежка дума” (1926-1929), „Амнистия” (1929-1930), „Ехо” (1930-1934), „РЛФ” (1929-1934), „Поглед” (1930-1934), „Жупел”(1931-1934), „Млад работник” (1931-1934) и много други. Част от тези издания достигат сравнително високи тиражи – „Ехо”- 12 000, „Поглед” - 15 000, „РЛФ” и „Наковалня” - по 4000 екз. Усилията на правителствата на Ляпчев, Малинов и Мушанов да ограничат тяхното влияниЕ чрез прилагане на репресивни текстове от Закона за печата (1921) и ЗЗД (1924), както и чрез специално създаденото бюро „Преса” към Дирекция на полицията с чисто цензорски функции, постигат ограничени резултати [26]. След преврата от 19 май 1934 политическите партии, както и техните издания са забранени.
Сред левите издания, доминирани тогава от доктринерски и догматичен дух, изпъква личността на Димитър Найденов (създател на в. „Поглед”, редактор на в. „Ехо”, в. „Новини” и др.), който заради публикации като „Езикът на нашия печат” („РЛФ”, IX 1933) и студията „Сектантството в печата” (1936) днес има ореола не само на талантлив журналист, но и на един от първите „дисиденти” в комунистическата партия. В споменатата студия, станала популярна в края на 80-те години [27] поради своята актуалност, Найденов прави задълбочен и остро критичен анализ на т.нар. трудов печат, към който сам принадлежи. Според него тези издания си приличат, с всеки брой се повтарят и тяхната агитация не вълнува, изпълнени са с лишена от съдържание фразеология и се отнасят презрително към доказателствата. Смъквайки от власт едно морално изхабено правителство, за което никой не заплака, пише Найденов, майският преврат същевременно унищожи един агонизиращ трудов печат, към който масите бяха станали равнодушни. И в лагера на блока, и в нашия собствен лагер ентусиазмът от 1931 г. бе отстъпил място на апатия и на тази именно почва стана възможен 19 май. По-нататък той анализира основни клишета и фрази, с които работническият печат обича да си служи (попадане в идеен плен у противника, на принципна основа, под натиска на масите, другояче не може и да бъде, не е случайно, задълбочаване на минали грешки и др.) и вижда главна причина за това в партийния подбор на редакторите (студени флегматици, усърдни педанти, за които редактирането на вестник не е повече от канцеларска работа), за да стигне до тъжния извод, че тъпият човек е непревземаема крепост [28].
През 1919 г. Данаил Крапчев създава „Зора” - модерен, много харесван и влиятелен вестник, сочен понякога за еталон, най-доброто, което българската журналистика е създала през междувоенните години и ентусиазирано сравняван с английския „Таймс”. [29] Подобно пристрастие е до голяма степен разбираемо и то не е трудно да се аргументира с много от статиите на Крапчев - кратки, стегнати, с ясна и често оригинална мисъл. Няма как обаче да се подмине и неговата, без съмнение подмамена от патриотичното му македонско сърце, съпричастност към управлението на Сговора, както и към политиката на Двореца.
Повече привлекателност в образа на българската журналистика от началото на века и междувоенните години внасят литературни издания като „Мисъл” (1892-1907), „Художник” (1905-1909), „Златорог” (1920-1943), „Хиперион” (1922-1931), „Развигор” (1921-1927, 1937), „Везни” (1919-1922), „Маскарад” (1922-1923) и др. Техните страници дават възможност за изява и развитие на повечето български поети, белетристи и критици в онова време, а чрез преводи вкарват в културен оборот както авангардни европейски автори, така и класици. (Между другото повечето публикуват и репродукции на художествени творби.) Но освен това те са и поле за чести литературни свади и вражди. Почти всеки от авторитетните български литературни критици се е изправил пред нещо значимо за българската култура от този период и не го е оценил, а се е препънал в него. Така Вазов се оказва костелив орех за д-р Кръстев, а Алеко Константинов остава недоразбран от Боян Пенев. Михаил Арнаудов е високомерно снизходителен към Пенчо Славейков, а Владимир Василев не оценява свежия глас на Смирненски сред общия плакатно декларативен тон на пролетарската поезия. Шумната вражда между Александър Балабанов и Кирил Христов става причина поетът да избяга от България и да прекара 16 години на самоизгнание в Германия и Чехия, откъдето върху страниците на своя дневник („Време и съвременници”) е оставил забележитени примери как българското слово може да бъде едновременно и във висока степен и умно, и изящно, и скверно. Тук изглежда уместно да се припомни казаното от Атанас Далчев, че зрелостта на една култура се определя от нивото на критиката, а не от поезията. Изящна поезия имат и примитивните народи.
Когато се говори за високи постижения в българската журналистика, като правило става дума за отделни личности, издания и конкретни текстове, а не за постигане на обществено съгласие по национално значими теми. За съжаление през миналия век тя не предлага нищо повече. Можем само да гадаем дали при сделката между Чърчил и Сталин за разпределяне на сферите на влияние след Втората световна война България така лесно щеше да бъде отстъпена на Източния блок, ако през предходните десетилетия тя беше успяла да се изгради като стабилна държава с конституционно парламентарно управление и демократични институции, макар и под монархически скиптър. Сигурно е, че историята би била различна, ако през този период имаше по-зряла и по-далновидна интелигенция, прокарваща своите идеи чрез свободна и демократична, политически непредубедена и най-важното – отговорна преса.
БИБЛИОГРАФИЯ:
[1] Априлов, В. Съчинения. София, 1968, с. 209.
[2] Боршуков, Г. История на българската журналистика. София, 1976, с. 92.
[3] Вж. Константинова, Здр. Държавност преди държавността. Свръхфункции на българската възрожденска журналистика. София,(2000), 2002.
[4] Боршуков, Г. Цит. съч., с. 403.
[5] Вж. Пенчев, Б. „Контра-модерният Ботев”. В: Тъгите на краеведението. http://www.slovo.bg/old/bpenchev/tagite/bp-t_217.htm
[6] Радев, С. „Политическото красноречие в България”. В: Погледи върху литературата и изкуството и лични спомени. София, 1965, с. 136.
[7] В. „Мир” отначало е печатен орган на Народната партия, а след обединяването й с Прогресивно либералната – на Обединената народнопрогресивна партия от 1920 до 1923 г., когато престава да е партийно издание.
[8] Иречек, К. Княжество България. Пловдив, 1899, т. 1, с. 355.
[9] Пак там, с. 351.
[10] Става дума за т.нар. „лъжесъединисти”, обединени около в. „Съединение”.
[11] П. Славейков, Л. Каравелов, Хр. Ботев и З. Стоянов в спомените на съвременници. София, 1967, с. 637.
[12] Пак там, с. 652.
[13] След 1905 г. излизат два вестника с името „Вечерна поща”, единият е на Стоян Шангов („Шангова поща”), а другият е на Ставри Наумов („Наумова поща”).
[14] През 1920 г. Атанас Дамянов купува и в. „Заря” (1914-1920, 1929-1944).
[15] Танев, Ст. Дневник. София, К&M,2005, с. 6.
[16] Пак там, с. 16.
[17] Радев, С. „Политическото красноречие в България”. В: Погледи върху литературата и изкуството и лични спомени. София, 1965, с. 149.
[18] Вж. Петров, М. „Концептуализмът – дефицит или излишество в българската журналистика на XX век”, В: Българската журналистика 160 години. Минало, настояще, бъдеще. София, 2005, 23-33.
[19] Панайотов, Ф. „Печатът” В: България. XX век. София, 1999, с. 837.
[20] Милев, Г. „Българският народ днес”. В: Съчинения, София, 1976, т.2, 245-248.
[21] Ето какво пише по този повод Кирил Христов: „Аз се питам често: какво да правим с датата 9 юний 1923 год., как да я притулим? Та на тоя фатален 9 юний биде обявена най-срамната война, която е водена на българска земя: война на „интелигенцията” против народа! Картечници и топове срещу селяните – легендарните победители в три войни против враговете на България! Между ония, които на 9 юний забравиха народната мъдрост „селото е по-силно от мечката” и които не допущаха, че на удара в тъмна нощ ще се отговори кога и да е със съкрушителен удар по бял ден, имаше – за голямо прискърбие! – и професори.” Христов, К. Време и съвременници, ИК Синева, София 2001, т. 3, с. 232.
[22] Става дума за вестници на БЗНС – „Земеделско знаме”, „Селски глас”, „Победа”, „Земеделска правда” и др.
[23] Нейков, П. Спомени. София, 1990, с. 253.
[24] През 1921 г. кооперация „Освобождение” отпечатва и разпространява близо 12 млн екз. комунистически вестници и списания, от което дори Ленин е бил впечатлен. По същото време общият тираж на изданията, разпространени от агенция „Стрела” е 25 млн. Вж. Панайотов, Ф. Цит съч. с. 840-842.
[25] Бръзицов, Хр. „Образи” - Съвременна журналитика, 1990, 4, с. 122.
[26] Натан, Т. „Цензори и журналисти (Левият печат и бюро „Преса”. Закони за преследване 1926-1934)”. В: Политическата цензура в България, Варна, 2003, 75-93.
[27] Студията е останала недовършена. Тя е открита в архива на Д. Найденов от проф. Филип Панайотов, който през 1979 г. я публикува в бр. 3 на сп. „Български журналист”, а след това и в сп. „Съвременна журналистика”.
[28] Найденов, Д. „Сектантството в печата” – Съвременна журналистика, 1988, 2, 116-151.
[29] Вж. Данаил Крапчев и в. „Зора”. Незабравимото. съст. Цвета Трифонова, Фабер, София, 2006.
Цитат-формат (Suggested Bibliographic Citation):
Бориславов, Ясен. Българската журналистика – възходи и падения (1844-1944) // Медии и обществени комуникации. Изд. УНСС / "Алма комуникация". 2010, № 4. Available from: [www.media-journal.info]
Контакт (Contact):
e-mail: yasenbo@gmail.com