Както във всяко шоу всичко започва като на шега. В анкета сред изследователи на американските медии мнозина посочват като най-успешна информационнно предаване вечерната комедийна програма на Джон Стюърт „Всекидневното шоу” по кабелната „Комеди сентръл”. Оказва се, че изследователите не се шегуват, съзнателно или не те са уловили една тенденция в поднасянето на телевизионните, и не само на тях, новини. В едно изследване на нюйоркския университет се посочва, че мнозинството американци под 25 години получават своята дневна „дажба” новини или онлайн, или чрез комедийните шоута. Както отбелязва Дейвид Джейвърбом, сценарист на „Всекидневното шоу”: „ Това че хората гледат на нас като на източник на новини е стопроцентов показател за провалите на други хора и не толкова знак за нашите успехи”.1 Действително ли е така? Популярното лого на програмата „Всекидневното шоу” е изградено като визуален контраст на информационнните емисии на другите телевизионни мрежи и кабелни програми, най-вече на Си Ен Ен, които показват природни и социални страхотии и нарушават спокойствието на средния американец с тревогите на неуредения и буреносен световен делник. Усмихнат и напорист водещ, прословутият смях зад кадър за щяло и нещяло, внимателен подбор на благоприятните новини с регулиран допуск на обяснимо злодейство или лош късмет - това е формулата на едно от най-популярните шоута на Америка, което се възприема и като надежден информационен носител. За да спрат отлива на зрители, а оттам и на рейтингови точки и респективно на рекламодатели, утвърдените телевизионни мрежи започват да разместват програмите, да сменят водещите, да търсят нови подходи в поднасянето на новините. Постепенно се променя самата концепция за новините. Вече не се съобщава нещо, което има значим обществен интерес и е в обществена полза, което е важно хората да знаят, а това, което ще заинтересува повече хора, независимо дали е пикантна вест за знаменитост или е просто поредната светска клюка. Както отбелязва популярният водещ на мрежата Ей Би Си Тед Копел, който отказва да поднови договора си при вида на информационнния разгул на „нищонезначенето”, изискван от него в информационните емисии от паникьосаните му шефове, кризисната ситуация е налице. „Това, че сега съдим за журналистиката според същите стандарти, които прилагаме и към развлечението, може да се окаже една от най-големите трагедии в историята на американската журналистика”2 - коментира Копел решението на шефовете на Ей Би Си да заменят „Найтлайн” с „Късното шоу с Дейвид Летърман” от Си Би Ес като по-развлекателно и рейтингово по-атрактивно.
«МЕКИТЕ НОВИНИ»
Както отбелязва Копел, нещата са започнали по-отдавна – още през прословутата дерегулация от 1982 г., когато Федералната комисия за комуникации /ФКК/ редактира своя правилник под натиска на Рейгъновата администрация като от клаузите за информация в електроннните медии /член 3/15 от Кодекса/ отпада изискването за обществена служба и значимост на информацията. Това позволява по-късно на апологетите на развлечението да обявят, че всичко е новина, щом то интересува по някакъв начин хората и ги привлича към комуникационния продукт, независимо от степента на неговото качество. Вече може да се твърди , че понятието за информация е станало по-широко, че в емисиите трябва да се отделя повече място за така наречените „меки новини” – вести за звезди, знаменитости, хобита, мода, прически, домашни любимци и другите артикули на безкрайният панаир на суетата на добре уреденото консуматорско общество. Тези, които не са в новините ще търсят подобни артикули на употребяваните от техните идоли и ще засилват въздействите на консумеризма, легитимирайки по този начин като ефективен и единствен избрания маркетингов подход на медиите.
Електроннните медии са предприемчиви и схватливи. Първо предаването „60 минути” по Ей Би Си по време на отразяване на ситуацията в Афганистан през 2002 година показва, че освен рейтинг информационнните програми могат да носят и солидни печалби. Много скоро информационната картина се съобразява с новата доминанта. В предавания като „Първичен инстинкт”, „Праймтайм” и др. чрез заснимане със скрита камера и използване на слабо познати професионални актьори се представят пикантни случки, маскирани като автентични информационнни обекти. Целуващи се страстно двойки в ресторант, грубо отношение с инвалид в парка, майки наблюдават стриптийз на своите дъщери-студентки, полицейска акция залавя сексуален насилник и др. – изобретателността на продуцентите става заразяваща, а все по-трудно е да се различи заснетото със скрита камера от предварително режисирания епизод.
Промяната на характера на информационните програми се отразява и на разследващата журналистика в електронните медии. Например, популярната на времето с разкритията и разследванията си по горещи следи тв мрежа Ей Би Си , в момента е оставила само един водещ репортер Браян Рос да се занимава с разследваща журналистика като задачата му е да отразява широк тематичен периметър. Водещ критерий при подбора на историите му е сензационността, неочакваността и необичайният ракурс към ставащото. Другите репортери са насочени към разработването на „меките” новини, към репортерски включвания в популярните разговорни програми.
Особено показателни за ускорената комерсиализация на телевизионните мрежи са думите на Лари Тиш, който закупува през 1997 г. Си Би Ес и предприема драстични съкращения. По неговите думи телевизионната мрежа е силно раздута кадрово и той се заканва да я съкрати с една трета и да осигурява 90 процента по-добър продукт.3 В разговор с Дан Радър, отдал на Си Би Ес повече от 40 години, Тиш говори с езика на числата и го съветва да си гледа репортерството, „защото не разбира от бизнес”.4 Тиш не остава единствен в похода към утвърдените тв мрежи и налагането на бизнес стандартите върху творческата дейност. Голямата корпорация „Дженерал илектрик” закупува Ен Би Си, а Ей Би Си е първо закупена от „Уолт Дисни корпорейшън”, но скоро преминава в ръцете на „Кепитъл ситис”. С „изчезването на чувството за социална мисия в тв новините” /констатирано от Дан Радър в неговия блог/ се засилва ролята на така наречения „инфоснакинг”, новините, поднесени като продукт за бързо хранене и безболезнено смилане.
Вкусът към „меките новини”, носещи рейтинг и печалби се оказва присъщ не само за телевизионните босове. И вестникарските собственици са изкушени. Компанията „Трибюн”, закупила за 8,3 милиарда долара от фамилията Чандлър след 125 години притежание, качествения всекидневник „Лос Анжелис таймс”/ЛАТ/ също предписва рецептите на „вкусните” новини като универсално лекарство. Представителите на строителния предприемач от Чикаго Самюел Зел, който през 2007 г. закупува утвърдения „Чикаго трибюн” със сателитните му издания, налагат на ръководния редакторски екип на „Лос Анжелис таймс” съкращения на персонала и отказ на изданието да играе роля на националния вестникарски пазар. Посланието е ясно и категорично: ”На страната са достатъчни три авторитетни издания – „Ню Йорк таймс”, „Уолстрийт джърнъл”, „Уошингтън поуст”. Четвъртият - / разбирай ЛАТ – б. моя/ - е излишен.” Дийн Баке прави темпераментно изказване през 2 006 г. на националната среща на вестникоиздателите в Ню Орлиънс. Той се обявява против прекалените искания за печалби от страна на акционерите /надхвърлящи нормално постиганото 20 процентно увеличение/, против налаганите съкращения на персонала и на средствата за промоция и реклама, промяната в линията на вестник „Лос Анжелис таймс”, дълго време интелектуалната гордост на Тихоокеанското крайбрежие на САЩ. Въпреки съпротивата на екипа на ЛАТ и на главния редактор Дийн Баке промяната е осъществена. Дийн Баке напуска, а изданието започва да увеличава страниците си за „меки новини” от Холивуд, равлекателните блокове и специализираните приложения за домашните любимци – кучета, котки, хамстери, паяци, змии и др. Промяната в характеристиката на „Лос Анжелис таймс”, който от елитен вестник с национално значение се трансформира от собствениците му в информационно-развлекателно издание със съзнателно търсен локален периметър много остро поставя въпроса за собствеността върху тези издания, които са емблематични и са схващани като национални институции. Ако всичко се подчинява на хиперболизирания стремеж към акционерска печалба, то тогава кой ще гарантира ролята на вестниците като ключов играч в демократичната саморегулация на обществото, кой ще осигури всекидневното осигуряване на репортерски новини от социалните пространства, неотразявани от пи ар активността на големите корпорации, кметствата, полицията и политическите организации. Онези дребни, незначителни, но важни неща, които всъщност правят делника на човека - произшествия, инциденти, битови кражби, актове на насилие, криминални новинии, куриозни случки, сватби и погребения, които изискват неуморното репортерско войнство да обхожда, пита, съпоставя и в крайна сметка да произвежда новини. Интернет сайтовете, блоговете, он лайн журналистиката ще ги възпроизведе и разпространи мигновено, но преди това някой трябва да ги събере, систематизира, степенува по важност и да ги транслира. Или както казва един от мениджърите на търсачката „Яху” в интервю за Обществената телевизия в САЩ: „ние сме в комуникационния бизнес, но не сме в бизнеса със съдържанието, то е работа на друг蔬4 и дълго време съзнателно не разработват свои отдели за събиране на новини. Кой ще субсидира вестниците, тези ревностни събирачи на новини, тези първични производители на информационно съдържание. Едното решение е да се запази семейната собственост върху изданията, където печалбите от други бизнеси ще поддържат нивото на изданията. Примерите тук може да се дадат с „Ню Йорк таймс” и „Уошингтън поуст”. Другото е да се разчита на фондациите с голям начален капитал, които могат да си позволят да отпечатват независими вестници, които да са убедени защитници на правилата на честната игра в демократичното общество. Тук за пример често се дава „Сейнт Питсбърг таймс”, излизащ в Сейнт Питсбърг, Флорида, който се издържа от института „Пойнтър”, създаден от едноименната фондация. Подобна съдба може да има след множество перипетии и ”Лос Анжелис таймс”, към който проявява интерес Ели Броуд, шеф на едноименната фондация, която иска да се включи в собствеността на вестника като обещава да не се намесва в определянето на редакционната политика и на съдържанието. Ели Броуд декларира, че очаква печалба от 6 до 9 на сто годишно и че това напълно би го задоволило.5 Сегашните собственици на ЛАТ от компанията „Трибюн” са силно недоволни при достиганата редовно печалба от 20 на сто годишно, което е голямо постижение с оглед на стагнацията във вестникарския бизнес. Но като се имат предвид притесненията на главния им акционер Самюел Зел като строителен предприемач в Чикаго, когото ипотечната криза и кризата с недвижимата собственост силно засегна, е обяснимо притесненията на ръководния екип на „Трибюн” и налаганите драстични съкращения на персонал и журналисти.
В края на 2008 г. концернът „Трибюн” обяви предварителна процедура по евентуално банкрутиране, нае посредническа фирма, която да преговаря за продажба на сградите на „Чикато трибюн” и „Лос Анжелис таймс” и на бейзболния отбор със стадиона „Чикаго къбс”. Тези стъпки се предприети след като концернът потвърди за тримесечната си загуба от 124 милиона долара, спад в тиража на 12- те си вестника с 2 на сто и спад с 19 на сто от рекламните приходи поради конкуренцията на интернет рекламите. 6 Приходите от продажбата на подразделението „Нюздей” и от рекламите в 23-те телевизионни станции не могат да компенсират крещящата нужда от свежи пари.
Самата авантюра на Самюъл Зел е много показателна за форсираната комерсиализация на медиите в страната и за стремежа на традиционния бизнес да се насочва към престижните медийни предприятия. Самюъл Зел е агресивен предприемач, определян от бизнессредите като „танцьора върху гробове” , заради тактиката му да изкупува фалиращи компании на ниски цени, да ги реконструира и продава с печалба. Той продава през 2007 г. компанията си за недвижима собственост за 38 милиарда долара, купува групата около „Чикаго трибюн” за 8, 2 милиарда заедно с дълговете й от 13 милиарда като дава свои 315 милиона, а другите заема. Когато идва падежът на кредитите в началото на 2 008 г., който съвпада с икономическата криза, се оказва, че приходите са под очакваното и че трябва да се осигурят 500 милиона. Сам Зел започва да търси пари отвсякъде, включително от губернатора на щата Илинойс Род Благоевич. Но Благоевич е обвинен през декември 2008 г. от федералния прокурор Патрик Фицджералд в корупционен опит да продаде изгодно сенаторския пост на Барак Обама, току-що избран за президент на САЩ. По закон губернаторът на щата, без избори, трябва да посочи приемник за преждевременно овакантения пост. Благоевич, в подслушан и записан от федерални служители разговор със своя помощник, очертава параметрите на исканите облаги за него и жена му в постове и пари. Иронията в тази история е, че Благоевич е спечелил изборите като е анатемосвал корупцията при предишния губернатор на щата, вече пратен от същия прокурор П. Фицджералд в затвора. Безпардонността на губернатора Благоевич също е показателна и в едно друго отношение – той е искал, според „Ню Йорк таймс”, от притиснатия финансово Сам Зел да уволни създаващия му проблеми редактор на коментарната страница, където се е критикувало неговото управление, срещу обещанието да се предоставят на „Чикаго трибюн” 100 милиона долара от бюджета на щата. 7
„МНОГО БЛИЗЪК ЕЛЕКТРОНЕН БРАТОВЧЕД”
Новият век бе ознаменуван освен с шумни фойерверки и с мрачни прогнози за гибелта на печатната цивилизация. Настъплението във всекидневието на американеца на интернета, онлайн журналистиката, блоговете е осезаемо. Според изследване на „Пю рисърч” 67 на сто от запитаните през 2009 г. предпочитат да се осведомяват чрез интернет като фаворити са търсачките „Яху”, „Гугъл” и АОЛ, много четени са агенциите Си Ен Ен и Би Би Си, а 78 процента от хората се осведомяват от местните телевизии за локалните новини като близо 54 процента предпочитат да слушат радио в колата си или в офисите.8 Представеният от корпорацията „Епъл” в началото на 2010 година нов революционен дизайн на „Таблет” като удобна и ергономична платформа за четене вероятно ще стимулира вестниците все повече да оптимизират съдържанието на своите интернет сайтове като средство да удържат на конкуренцията.
Печатната индустрия прави опити да отвърне на предизвикателството на таблетите, които съчетават предимствата на два продукта – на смартфоните и лаптопите и предлагат леко и издържливо във времето и при движение средство за четене. Близо 1400 страници в най-реномираните американски списания ще лансират през 2010 г. едно рекламно послание: ”Печатът е номер 1”. Кампанията е организирана от списанийните конгломерати „Тайм”, „Хърст”, „Мередит”, „Вернер медиа” и др. , ще струва близо 90 милиона долара и ще цели по думите на Ан Муър, главна изпълнителна директорка на „Таймс къмпани” не да отрече дигитализацията на съдържанието въобще, но да напомни за предимствата на печатаното слово. Едно от главните рекламни лица на кампанията – феноменалният плувец Майкъл Фелпс очертава предимствата на списанията пред интернет с думите „В интернет сърфираме, в списанията се потапяме!”.9 Но измеренията на кризата в печатната журналистика не са само полесражение на авангардни боеве. Проблемите засягат самите корени на Гутенберговата цивилизация /по израза на канадския изследовател Маршал Маклюън, предрекъл първи появата на глобалното село на медиите/. Дори авторитетното списание „Едитър енд пъблишър”, което от 1884 г. следеше пулса на печатната журналистика в САЩ и по света, публикуваше редовно бюлетини за спадовете на тиражите, на рекламните приходи и на средствата, отделяни за промоция на печатната продукция, отчаяно се опитваше да оцелее в кризата. През 2004 г. от седмично то стане месечно, а през 2009 г. бе съобщено, че компанията – негов собственик „Нилсен”, го закрива заедно с изданието за рецензии „Киркъс ревюс”, излизащо 76 години и освен това разпродава други шест списания сред които „Билборд”, „Бакстейдж” и „Холивуд рипортър”.10
Тенденциите на спад на печатните издания са отчетливи и продължителни. Редовното изследване на Националното одиторско бюро по тиражите на 507 всекидневници показва, че за шестмесечния период до септември 2008 година спадът на тиражите им е 4,6 на сто и е 38 милиона 165 хиляди, а при 571 неделни вестници спадът е 4,8 на сто и те достигат общ тираж от близо 44 милиона екземпляра.11 Не по-добро е било положението за предходния шестмесечен период – до март 2008 година, когато спадът на тиражите при всекидневниците е 3,5 на сто, а при неделните издания – 4,5 на сто. Спадът през 2007 година е също така траен, макар и относително по-малък - 2,5 на сто при всекидневниците и 3,5 при неделните вестници.12 Опитите да се промени отношението към печатния вариант на изданието в сравнение с неговите електронни версии чрез отстъпки в абонамента, специална доставка, осигуряване на допълнителни екстри и подаръци съвсем слабо повишава интереса на аудиторията. Успехът е временен и после тенденцията към спад се засилва. Констатира се застаряване на четящата вестници аудитория, съкращаване на професионалния регистър на потребителите на печатна продукция и трескаво търсене на най-ефективната електронна версия на изданията.
Илюстрация на тревожната тенденция е рухването през 2006 година на втората вестникарска групировка в САЩ „Найт–Ридър”, която след близо стогодишна служба на печатното слово е принудена от растящите дългове да продаде 32–та си регионални вестника с общ тираж от 3,3 милиона на компанията „Маклачи” от Калифорния.13 Срещу 5 милиарда долара и покриване на дълговете „Найт-Ридер” се разделя с влиятелни издания като „Филаделфия инкуайър”, „Маями херълд”, утвърдили се с качествена журналистика и с широката си кореспондентска мрежа по света - нещо нехарактерно за регионалните издания в страната. При това компанията „Найт-Ридър” дълго време се славеше с положителни си баланси – само 4 издания имат рентабилност под 18 на сто годишно, при най-успешните тя достига до 26 на сто, а средната за групата е 19,3 на сто.14 Но за акционерите, запленени от спекулативния дух на Уолстрийт, който по-късно ще се окаже пагубен във времената на криза, подобна печалба се оказва недостатъчна и натискът на заинтересовани големи играчи, обединили край себе си дребните притежатели на акции, става фатален за оцеляването на компанията. Ръководството й не успява да овладее недоволството на акционерите въпреки прокламираните съкращения на журналисти и колумнисти, промяна в съдържанието и минимализация на разходите. Купувачът – компанията „Маклачи”, стартирала през 1857 година с вестник „Санкраменто бий” по време на „златната треска” в Калифорния, идва от един проспериращ пазар. След сключването на сделката „Маклачи” веднага продава 12 от новопридобитите издания, сред които и „Филаделфия инкуайър”, един от най-старите американски вестници. Славното минало и спечелените журналистически награди не успяват да спасят изданията. Те излизат в райони с по-слаба икономическа и оттам рекламна активност, а „Маклачи” търси свежи ресурси, за да покрие част от разходите си по покупката на „Найт-Ридър”. „Маклачи” се занимава с онлайн реклама, реструктуриране на разходи, осигуряване на качествена журналистика в бързо развиващи се региони като Минеаполис и Сейнт Пол, Североизтока, Северна и Южна Каролина. През 2008 година с издания като „Маями хералд”, „Канзас сити стар”, „Трибюн” и общо 30 вестника „Маклачи” се откроява като третата вестникарска групировка в страната. Осъществява се окрупняване на собствеността, което според някои анализатори е един от пътищата да се излезе от тиражната стагнация.
Другият път за оцеляване в кризисната ситуация е диверсификацията на собствеността. При появата на нови предизвикателства има два основни начина да се справиш с тях. Или да се противопоставяш на доминиращата тенденция, уповавайки се на досегашния си капитал, престиж и опит, или да се впуснеш по вълната на промените и да извлечеш максимума от предоставената ти възможност. Втората възможност демонстрира медийният магнат Рупърт Мърдок. В периода на вестникарска стагнация той закупи през 2007 година флагмана на икономическата журналистика „Уолстрийт джърнъл” срещу 5 милиарда долара след драматична битка с акционерите-собственици от фамилията Банкрофт на акциите на „Дау Джоунс къмпани”, която освен индекса „Дау Джоунс”, издава вестника и икономически списания и влиятелни бюлетини. В своя лекция пред студенти в Джорджтаунския университет във Вашингтон Рупърт Мърдок определя „Уолстрийт джърнъл” като „всекидневния дневник на американската мечта”.15 Той отбелязава изключителното влияние на този консервативен и аналитичен вестник върху управляващото малцинство в страната, въздействието на качествената му журналистика върху формирането на общественото мнение в страната и света. Опрян на възможностите на своята медийна империя с качествени и таблоидни вестници, телевизионни мрежи и станции, кабелни, сателитни канали, издателства, филмови компании, уеб търсачки на петте континента, Мърдок възприема технологичните предизвикателства на времето като „творческа деструкция” на рутинното и възможност за изграждане на нови подходи при производството и възприемането на съдържанието. Неговата „Нюз корпорейшън” има клонове в 75 страни с 61 хиляди души персонал, разпространява новини, коментари, развлечение, произведения на литературата, изобразителното изкуство, киното на 30 езика, и има силно медийно въздействие върху три четвърти от световното население.16 При закупуването на „Уолстрийт джърнъл” очакванията бяха раздвоени – дали Мърдок ще му отреди съдбата на лондонския „Таймс” или на таблоида си „Сън”. Песимизмът на журналистическото съсловие бе очевидно продиктуван от консервативните възгледи на Мърдок, особено отчетливо изразени в информационната политика на неговата „Фокс нюз”, полемизираща с либерално ориентираната Си Ен Ен. Първите стъпки на екипа, който Мърдок назначи в „Уолстрийт джърнъл” досега не оправдават песимистичните прогнози. Главният редактор Робърт Томсън, мълчалив, сякаш лишен от сантименти 48-годишен австралиец, който преди това е редактирал лондонския „Таймс”, се заема с амбициозната задача да разшири характеристиката на вестника от стриктно финансов към повече политически и международни новини, несвързани пряко с бизнеса. Очевиден е стремежът „Уолстрийт джърнъл” да се състезава с другия голям качествен национален играч - „Ню Йорк таймс”. Както признава Лесли Хинтън, новозначеният главен изпълнителен директор на „Дау Джоунс”, съпътствал Мърдок в много корпоративни битки, ръкавицата е хвърлена: „Ню Йорк таймс” се смяташе за най-добрият вестник в света. Не вярваме тази репутация да е загубена. Ние сега сме реалната алтернатива.”17
Като една от първите мерки екипът на Мърдок променя структурата на икономическия уебсайт към вестника и достига 20 милиона уникални посещения на месец, инвестира в подобряване на операциите по събиране и разпространение на финансови новини чрез индекса „Дау Джоунс”, кабелната мрежа и сайта. И това по време, когато всички други издания налагат съкращение на разходи, персонал и вестникарски страници. Но в битката за повече читатели и рекламодатели екипът на Мърдок в „Уолстрийт джърнъл” увеличава обема на международните новини, несвързани с бизнеса, с 4 страници, с две страници се увеличава територията за коментари и културната проблематика, възстановява се рубриката „Чуто на улицата”, увеличава се състава на бюрото във Вашингтон, което подготвя новини, интервюта и коментари за дейността на правителството. В новата си концепция вестникът засилва изискването за оперативност и често прекъсва новините като съобщава най-новите вести в печатното и онлайн изданието като по този начин прави изданието по-адекватно на финансовите сътресения в период на стопанска криза. Не се оправдават и страховете, че екипът на Мърдок ще се откаже от фийчърите на цяла вестникарска страница, позициите на проучвателната и разследващата журналистика се запазват.
Инвестициите по време на криза, решителността при провеждането на реформите постепенно променят публичния образ на Мърдок, описван в журналистическия фолклор като кръвожаден медиен могул, който едва ли не разпъва на кръст подчинените си. Нюзрумът на вестника, очакващ драстични съкращения като в другите медии, вече година след поемането на контрола върху „Дау Джоунс” приветстван Мърдок почти като спасителя и „белия крал”, според публикация в „Нюзуик”.18 Той не те „праща на кладата, привързва на позорния стълб и уволнява безжалостно”, както го правят другите медийни босове, дори тези в „Ню Йорк таймс”, с учудване констатира един вече бивш отговорен редактор в „Уолстрийт джърнъл” пред репортер на списание „Нюзуик”. Засега Мърдок и неговият ръководен екип не оправдават и едно друго очакване – да се намесват в редакционната политика на вестника с оглед на политическите или корпоративните си предпочитания
В променената формула на „Уолстрийт джърнъл” не са забравени и „меките новини”. Освен място във вестника те вече се публикуват и в започналото да излиза през октомври 2008 г. светско списание, оформяно от редакторите във вестника като своеобразно продъжение на основното издание, вече надхвърлящо 2 милиона тираж и 1 милион електронни абонати.
Промяната и в дизайна е очевидна. Въвежда се по-раздвижено оформление, цветни снимки, по-едри заглавия, дори заглавие-флаг на цяла страница, което скъсва с досегашната „сляпа” традиция на консервативното издание Но така вестникът заприлича повече на лондонския „Таймс” и „Ю Ес Ей тудей”, отколкото на агресивния английски „Сън”.
В една лекция през 2008 година в родната си Австралия, озаглавена „Бъдещето на вестниците: движение отвъд мъртвите дървета” Мърдок дава за пример трансформацията на „Уолстрийт джърнъл” като пример за възможен изход от вестникарската криза и саркастично оборва увесилите нос журналисти, които „изглежда изпитват перверзно удоволствие да размишляват за своята предстояща смърт.” Но, „вестникът - добавя оптимистично той – или неговият много близък електронен братовчед, ще бъде винаги наблизо. Той може би няма да бъде хвърлян на прага на вашата входна врата, по досегашният начин.” 19 Но ще го има.
Разбира се, диверсификацията не винаги спасява от загуби. Ако при Мърдок тя проработи, то е може би и заради стабилният му интерес към новите медии и инвестирането в нови форми на интернет общуването като закупуването на музикалната мрежа „Май спейс” през 2005 г. срещу 580 милиона долара, която през 2008 г. привлича 260 милиона потребители от САЩ и света. 20
Диверсификацията има и своите негативни страни – прекалената разклоненост на структурата и несъпоставимостта на отделните бизнес начинания не винаги позволяват да се използват синергиционните ефекти на наслагване и подпомагане на финансовите, административните и творческите усилия в една определена посока. Такъв е случаят с конгломерата „Тайм-Уорнър”. Възникнал първоначално около групата списания на Хенри Люс „Тайм – Лайф” и придобиващ по-късно „Спортс илюстрейтид”, „Форчън”, „Пийпъл” конгломератът закупува последователно филмовата компания „Уорнър брадърс”, по-късно включва кабелната 24 часова програма на Тед Търнър Си Ен Ен и накрая присъединява интернет компанията „Америка он лайн” /АОЛ/.
През 2005 г. конгломератът се изправя пред перманентната криза на печатната журналистика, заплашена от възхода на новите медии. Ръководният екип тогава лансира диверсифицирана стратегия при която акцентът се поставя върху печелившите списания, които държат престижния бранд на рекламодатели и читатели. Променя се графичната концепция на списание „Тайм”, което има 400 лицензирани издания в света, около 30 милиона читатели на петте континета и 3,25 милиона тираж за 2008 година на американското издание. Акцентът се поставя върху откроените заглавия, вкарва се повече „въздух” чрез бели пространства, за да се улеснява четенето по подобие на интернет сайтовете, увеличават се отправките към теми и рубрики, ясно се афишират отделните теми и рубрики като се засилва симбиозата с онлайн версията на изданието. През 2006 година за традиционната личност на годината е посочен интернет ползвателя, този любопитен, всеяден и пренебрежителен потребител, който излиза от досегашната си роля на пасивен консуматор и все по-активно се намесва в правенето на списанието. В това е и основната цел на стратегията на оцеляването – да се изградят силни уебсайтове около отделните списания на групата и така да се съхранява както приемственост между различните продукти на конгломерата, така и да се рекламира марката на компанията.
В последните години обаче конгломератът изпитва затруднения. Въпреки, че филмът на „Уорнър брадърс” „Черният рицар” му носи само от НВО над 500 милиона печалба, че Си Ен Ен достига рекордни рейтинги по време на президентската предизборна надпревара, че търсачката „Гугъл” е вложила в АОЛ близо 20 милиарда долара, конгломерлатът „кърви твърде видимо”, по язвителната забележка на списание „Нюзуик”.21 И привлича изгладнелите по време на финансовата криза борсови акули.
Но язвителността на „Нюзуик”, собственост на компанията „Уошингтън поуст къмпани”, изградена около едноименния вестник, не е случайна. Загубите на самия „Нюзуик” през последните години го принудиха да промени стратегията си като се стреми да остане „лидер в мисленето”. Това означава, според констатацията на „Ню Йорк таймс”, че ще излезе от групата на седмичните новинарски списания и ще се състезава повече с лондонското списание „Икономист”, много популярно в САЩ сред политическия, интелектуалния и стопанския елит на страната. Тази стратегия предполага съкращения на разходите по подготовката и отпечатването на „Нюзуик”. То сви тиража си за 2008 г. на 2,6 милиона екземпляра като предвижда в бъдеще заради изискването за рентабилност да сведе тиража си и под 2 милиона.22 Дали „Нюзуик” ще последва съдбата на третото седмично новинарско списание в САЩ – „Ю Ес нюз енд уърлд рипорт”, което през 2 008 г. спря печатната си версия и излиза вече само онлайн като акцентира не толкова върху информационния обзор за станалото през седмицата, колкото на коментари, анализи, свързани със събитията фийчъри, интервюта, ще покаже бъдещето. Но въпреки декларираните приходи от близо 50 милиона долара през 2008 година за списание „Тайм” тенденцията към намаляване на рекламните обеми е осезателна - те са спаднали близо с една трета заради стагнацията в автомобилната, фармацевтичната промишленост и финансовите услуги. Това налага съкращениия на персонал и журналисти в списанието заради загубите на АОЛ от намалените поръчки за автомобилната индустрия, драстично пострадала от икономическата криза, от фалита на финасовата компания „Лемън брадърс”, която напуска луксозната сграда на „Тайм-Уорнър” и така постъпленията от техни наеми спадат с близо 60 милиона. Но основните загуби идват от слабостта на една доскоро просперираща компания като АОЛ, чийто лого все по-често се пренебрегва в рекламите и официалните сайтове на „Тайм- Уорнър”, за да се прикрие дискредитиращата връзка.
Затруднение по време на криза изпитват и признатите водачи във вестникарското състезание. В края на 2008 г. стана ясно, че „Ню Йорк таймс”, обременен със задължението да върне през следващите две години 1,1 милиарда долара по заеми е получил от мексиканецът Карлос Слим, посочван като най-богатият човек в света, 250 милиона долара. Досега Слим притежаваше 6,4 на сто от акциите на вестника, което не му дава право на представител в директорския борд. Заемът, който Слим предоставя е гарантиран с новата сграда на вестника и е за 10 годишен срок, с 10 на сто годишна лихва и по-късно може да му позволи придобиването на обикновени акции, които също не ще дават на Слим специални права на представителство при вземането на управленски решения. Очевидно фамилията Салцбъргър, продала под напора на кризата дела си в отбора на „Бостън ред сокс”, прави всичко възможно да оцелее по време на криза като се стреми да не допусне зле прикритото намерение на Мърдок да придобие вестника да се сбъдне.
По-далечните „електронни братовчеди” /по израза на Мърдок/ на пресата обаче не спят. Едни от тях като интернет търсачката „Гугъл”, създадена от Сергей Брин и Лари Пейдж през 90-те и оценявана през 2007 година на 140 милиарда долара първа започва да осигурява на потребителите си новини. Тази фундаментална реорганизация на пазара на новините скоро е последвана от „Майкрософт” и „Яху”, които се свързват с вече съществуващи медийни пазари и се стремят да синергизират на тях. „Майкрософт” се обединява с Ен Би Си, а „Яху” избира да си създаде собствени новинарски екипи, които освен да осъществявяват връзка с популярни информационни сайтове сами да откриват и произвеждат новини. В информационата вихрушка се намесват блоговете, активистките и ситизън сайтовете, които заедно с типичните онлайн тв и печатни медии като „Рокетбуум”, „Дейли Кос”, „Трент Лот”, „Радъргейт” , „Пауър лайн” и др. образуват многогласния и противоречив диалог на модерното общество. Изповядват се различни ценности, идеи, нагласи, хрумвания, раждат се и рухват журналистически кариери. Показателен е примерът с легендарния журналист и водещ в Си Би Ес Дан Радър, който повярвал на либерални блогове, изнася факти за военното досие на президента Буш. Те са мощно контраатакувани пък от консервативен блогер /”Пауър лайн”/, а ръководството на тв мрежата го принуждава да напусне след 44 годишна работа в нея. Блогърите организират годишни срещи, където се опитват да изработят общи правила на новосъздаващата се професия, в Чикаго се замисля да излиза от 2 009 г. два пъти дневно печатно издание „Принтид блог”, което да подбира най-интересното и полезното от продукцията на близо 300 блогъри.23 Изданието ще се разпространява безплатно като ще се издържа от поместените в него реклами и ще бъде специфично подготвяно за всеки отделен квартал на Чикато и Сан Франциско. Издателите на подготвяния вестник разчитат, че по време на криза местният бизнес засилва рекламната си активност, за да привлече вниманието на хората. Това е и големият шанс на безплатните вестници да са печеливши в период на стагнация.
Промените, наложени от технологичната революция, предизвикват оживени спорове. Едни проповядват идеята, че всеки, който има лаптоп и джобен телефон, вече може и трябва да действа като журналист, други наблягат на специфичните изисквания при събиране, селектиране и преценка на информацията и коментарите. Първите говорят за немислимата доскоро демократизация на информацията и оттам на обществото, вторите акцентират върху неизбежния субективизъм и аматьорщината при подбора и трактовката на новините, върху отсъствието на стандарти и етични споразумения между създателя и приемателя на новини. В статията „Лошият университет „Гугъл” вестник „Таймс” обръща внимание на констатацията, /дано не е диагноза!/, че модерната информационна култура засища, но не храни и че създава апетит към скрито плагиатство и опасна интелектуална доверчивост. Наблюдението на автора е вярно. Лекотата на добиване на факти и мнения отслабва мисловния имунитет. Доброволното интелектуално донорство на анонимни дарители разглезва, а гръбначният стълб на убежденията се размеква опасно и ставаме безпомощни в миговете на самостоятелно мисловно усилие.
Както отбелязва в книгата си „Култът към аматьора” Андрю Кийн: „Днешните медии разбиват света на милиарди персонални истини, всяка от които изглежда еднакво валидна и струваща си.”24
Ще се сбъднат ли тези тревожни прогнози за интелектуалната съдба на обществата ни при променената информационна среда? Ще направи ли технологичното обновление живота ни не само по-лек, но и по-добре намиращ смисъла си? Кое ще вземе връх в съдбата на медиите – профанацията или профилизацията? Коя истина за американската журналистика ще се окаже в крайна сметка валидна за историята и наистина струваща в очите на хората?
Ще разберем.
Кога?
Има време. ”Има дълъг път до Типерери...” – както се пее в една популярна американска войнишка песен. Но ако си тръгнал, накрая все пак ще стигнеш.Ти или твоята мечта за Итака.
ЦИТИРАНИ ИЗТОЧНИЦИ:
1. FRONTLINE:newswar:interviews:ted koppelI.PBS.
2. http://www.topix.com/com/kri/Knight Ridder News,4 may 2004.
3. http://www.pbs.org/wgbh/pages/frontline/newswar/view
4. Ibid.
5. Ibid.
6. http://www.nytimes.com ,10 dec., 2008.
7. Ibid.,and 9 june 2008.
8. http://www.journalism.org.Survey :Reader’s don’t want to pay for news online,mar.14,2010.
9. http://www.journalism.org. ,feb.10,2010.
10. http://www.nytimes.com. dec.8,2009.
11. http://editorandpublisher.com/pt/cpt .19 dec. 2008.
12. Ibid.
13. http://www.topix.com/com/kri/Knight Ridder News, 10 nov.2006.
14. Ibid., 22 aug. 2007.More in: Davis Merritt. Knightfall. Knight Ridder and How the Erosion of Newspaper Journalism is Putting Democracy at Risk. N.Y., AMACOM. 2005, pp. 25-34.
15. http://www.newsweek.com/id/ 171904
16. http://www.fora.tv,2 april 2008.
17. http://www.newsweek.com/id/ 171904
18. Ibid.
19. Ibid.
20. http://www.no trias.info,13.VI.2008
21. http://www.newsweek.com/id/ 172203
22. http://www.nytimes.com , 17 jan. 2009.
23. Ibid., 21 jan. 2009.
24. http://www.e-vestnik,17.I.2008.
Цитат-формат (Suggested Bibliographic Citation):
Петров, Милко. САЩ: новините като шоу или настъплението на братовчедите // Медии и обществени комуникации. Изд. УНСС / "Алма комуникация". 2010, № 5. Available from: [www.media-journal.info]
Контакт (Contact):
e-mail: milko_petrov@yahoo.com
tel. (02) 9308374
нагоре