Култура

В съвременния ни особено динамичен свят животът без компютър е почти немислим. Със сигурност всеки един човек си е задавал поне веднъж в живота си въпроси от рода на: по колко часа прекарва пред компютъра, дали прави необходимите почивки, с какво се храни пред компютъра и т.н. Или казано по друг начин – доколко нашето тяло се чувства обвързано с непрестанно облъчващата ни машина, дали всъщност компютърът не се явява вид екстензия на нашето тяло, по какъв начин „съществуваме” във виртуалното пространство, има ли разлика между реалното и виртуалното ни тяло и ако да, то как едното спомага за развитието на другото? Силно свързано с темата е и модифицирането на субкултурното тяло, което ако до преди няколко години е можело да бъде срещнато на места като Попа, Паметника и Аптека, то сега то се подвизава на места като MySpace, Twitter, Blogger, Facebook, в редица форуми и т.н. Тук, разбира се, не следва да се разбира, че субкултурните представители тотално са изчезнали от традиционните си места на съществувание, а по-скоро че техните тела са се преформатирали и живеят на пълни обороти своя нов субкултурен виртуален живот.

Мотивите за написването на настоящото изложение са особено злободневни. Несъмнено актуална тема за съвременната култура и общество представлява преносът на реалното тяло в кибер средата. Въпросът за този вид превъплъщаване не е от вчера и все още търпи критика и научни спорове. Преди да бъде изследвано тялото в кибер средата и неговото обезплътяване обаче, би следвало то да бъде разгледано в реалната среда, а именно да бъдат разнищени социално-културологичните проблеми на тялото като цяло. Целта на статията е да докаже че, въпреки тоталното виртуализиране и киборгизиране на съвременните тела, все пак тялото като материя все още продължава да съществува. То просто преживява един период на преход в развитието си, което не е нищо повече от едно ниво по-напред и по-нагоре.

За да бъде осъществена тази цел, се поставят следните задачи: 

1.Да се разкрият теориите за реалното тяло, без които не би могъл да се направи преходът към виртуалността, като се наблегне на извода, че много от научните приноси са особено неразбираеми и неясни.

2.Да се анализира взаимовръзката между личност и тяло, както и между тяло и виртуалност, като по този начин се подчертае немислимото отделяне на едното от другото. Обвързаността на всички протичащи процеси между тях е заложена априори.

3.Да се докаже, че фигурата на постчовека не е антихуманна форма на употреба на тялото. Тъкмо напротив – постчовекът е една нова, еволюирала версия на човешкото тяло, той е новото безгранично същество, претърпяло технологичното израстване на епохата.

4.Да се стигне до заключението, че днес всички ние сме киборзи, поради простата причина, че неминуемо всеки ден, използвайки различен инструментариум от средства за комуникация, придвижване и развитие, всички ние сме полу-хора и полу-машини.

5.Да се разкрие начинът на реализация на комуникацията между субкултурните представители, като се стигне до заключението, че техните реални тела не са се променили, те просто са се подчинили на новите закони на виртуалното общуване, общуване, което по никакъв начин не е променило философията им, а ги е направило по-стабилни, по-иновативни, по-истински.

В книгата си от 1999 г. „Феминистки перспективи за тялото” авторката Барбара Брук задава един много прост въпрос: „А тялото?”. И тук, разбира се, не става дума за физическото присъствие на тялото в пространството, а за неговото присъствие във времето. Според нея през последното десетиление на ХХ век е налице едно пре-откриване на теорията за тялото от множество учени – един вид „експлозия на телата” сред социалните науки. В частност става дума за следната теория, свързана с тялото – „фокусът е върху отделните тела: нещата, които телата правят; нещата, които са направени върху телата; нещата, които телата означават и т.н.....„тялото” в теорията се превърна в множество тела, разбирани по множество начини” [1]. Освен това теориите за тялото са критикувани от много учени като твърде абстрактни и никога не достигащи до същността на телата. Като цяло би могло да се каже, че изследванията върху телата са свързани с всичко друго, но не и с яснота.

Много теории за тялото са свързани с т.нар. „денатурализиране” на тялото –процеси, в които телата са съставени и от култура (а не само от натура). Или както казва Антъни Синът: „тялото с всички свои органи, атрибути, функции, състояния и усещания, е не толкова биологично, колкото социално създание, изтъкано от изключителна сложност и почти безгранични изменчивост, богатство и сила. Начинът, по който мислим за телата си и частите им, начинът, по който ги употребяваме и формите, които ги караме да приемат, са все точки, където културата (история, география, общество) се пресича с кости и черва” [2].

И Брук, и Синът ни напомнят, че говоренето за „тялото” е безсмислица, но в същото време ние имаме нужда да говорим за телата в цялото им разнообразие и изменчивост. Това мислене за телата в тяхната множественост ни напомня да помислим и за взаимоотношенията между телата, местата, където се застъпват, а от друга страна и празнините и разликите между тях.

Друг аспект от теориите за телата е съответствието между тялото и личността. Това са начините, по които телата могат да бъдат „преформатирани” спрямо индивида, който притежава съответното тяло. И това е още едно място, където технологиите в най-широкия им смисъл могат да се пресекат с телата. Това биха могли да бъдат диетите, упражненията, козметичните хирургически намеси, които успешно „преформатират” телата, за да паснат на съответните културни норми. Феминистките изследвания в областта на теориите за телата пък наблягат на репродуктивните технологии и тяхната намеса в науката за телата. Постепенно обаче се наблюдава едно смесване на телата и технологиите. Този процес в теориите за телата е известен като „протезиране” или „киборгизиране”. Освен това много важни аспекти, свързани с телата и технологиите, са различните форми на медицинска намеса или т.нар. „други форми на модификация на телата” като например татуировките и пиърсингите.

Теорията на Уилям Гибсън за тялото, разглеждано като месо, също не е от вчера и тя до голяма степен е свързана с въпроса за идентичността в киберпространството. Тялото, което седи пред екрана, чете и пише. Понякога ни се струва, че във виртуалния свят тялото не е от значение, но в действителност това не е съвсем така, тъй като тялото като месо никога няма да бъде премахнато изцяло. „В крайна сметка, изглежда, че въпреки че искаме тялото да изчезне, съществува повече месо, отколкото можем да потиснем или да забравим, и ние оставаме реални, въпреки новите условия” [3]. Всъщност изводът според изследователя Бел е, че „това, което намираме в киберкултурата са техно-телата, а не техно-нетелата”. Самият факт, че тялото, което е престояло пред компютъра определено количество часове, започва да изпитва глад, жажда, болки в очите и раменете и т.н., само по себе си отново потвърждава тезата, че то не може да бъде изключено в изследването на взаимоотношенията тяло-виртуална среда.

Първоначално идеята за постчовека се свързвала с апокалиптични и антихуманни действия. С течение на времето обаче се стига до извода, че постчовекът не само, че не е антихуманен, тъкмо напротив – в същността си той е продуктивен. Според Катрин Хейлс тук отново не става дума за „захвърляне” на тялото, а по-скоро за технологично израстване. Австралиецът Стеларк казва, че „човешкото тяло е остаряло” и в новата му версия на пост-тяло еволюцията му по естествен начин е свършила. „Постчовеците са хора с несравними физически, интелектуални и психологически способности, самопрограмиращи се и самоопределящи се, потенциално безсмъртни, безгранични същества” [4]. Постхуманизмът издига множество въпроси, свързани с това какво всъщност ни прави хора – съзнанието ни, тялото ни или комбинацията от двете? Оказва се, че за много изследователи силата на постчовеците се състои именно в това. Или както казва експертът Кристофър Лангтън - „ние сме в началото на една нова епоха на живот на земята, епоха, която ще бъде доминирана от форми на живот, чиято значимост се изразява именно в това преформатиране”.

Дона Харауей казва, че „киборгът е кибернетичен организъм, хибрид на машина и организъм, създание на социалната реалност, както и създание на въображението” [5]. Фигурата на киборга ни напомня, че ние присъстваме в реалността като телесност, но начините, по които съществуваме в тази реалност не са прости. Това наистина е особено важен момент, когато става въпрос за отношенията човек-машина. Или както казва Дейвид Бел „чрез фигурата на киборга тялото се поддържа видимо, докато в същото време се повдигат съществени въпроси, свързани с границите на тялото, с природата, културата и технологиите и с още много други неща...На киборга могат да бъдат приписани героични или романтични характеристики, могат да го квалифицират като труден за възприемане, тревожна метафора за несигурност, променливост и хибридност” [6]. И може би именно тази романтична осанка, която киборгът притежава, покорява така силно виртуалния свят.

Според Бел всеки един от нас е киборг. И тук не става дума единствено за отношението тяло-виртуалност. Много зависи от това как киборгът бива възприеман. А всяко едно наше докосване до технологиите и вмъкването ни неусетно в технологичния свят всъщност ни прави киборзи. За пример би могло да послужи шофирането. Колата сама по себе си увеличава човешкия стремеж към мобилност, шофьорът и колата биха могли да бъдат разглеждани като едно цяло, като вид комплексна система. Вече пренесени в контекста на киберкултурата отношенията тяло-киборг са на съвсем различно равнище. Непрекъснато зависими от компютрите, ние неусетно ставаме дотолкова „завързани” за тях, че те непрекъснато ни напомнят да извършим една или друга дейност, дори да общуваме с хората. Забързани в технологизирания свят, ние забряваме именно това изконно човешко право, а и необходимост – общуването. Разбира се, в кибер света за него са характерни съвсем други правила на поведение, но така или иначе компютърът помага на човек в тази дейност. Или както пише Тони Фицпатрик „този вид киборг е продукт на ежедневното взаимодействие между перцепцията/познанието с екрана, където тялото се прелива с електронните визии, които получава срещу себе си, отразява и предава”. Ние буквално вече сме едно цяло с екрана срещу нас, един вид нашите тела вече са тотално „претопени” в кибер средата.

Тук обаче изниква един друг въпрос, който е не по-малко важен и изискващ особено внимание. Важно ли е и съответно колко е важно това, че ние знаем, че сме киборзи или се разглеждаме като киборзи? Изобщо замисляли ли сме се върху една примерна стуация, свързана с ежедневието ни, в която колата я няма, мобилният апарат няма мрежа, или съвсем непредвидено останем без компютър. Киборгизирането до такава степен е превзело съществата ни, до степен, до която ние дори за миг не се замисляме за една такава примерна ситуация от нашия бит. И ако се виждаме като киборзи, то как се чувстваме като такива? Искаме ли наистина такова бъдеще, в което телата ни са буквално „окабелени” или ненавиждаме този начин на съществуване? Отговорите на тези въпроси разбира се не могат да бъдат еднозначни. Технологиите до голяма степен са направили живота ни доста по-лесен, отколкото е бил преди и все пак за сметка на какво сме се променили до такава степен. Не бива да пропускаме и изключително важния момент с все по-нарастващия процент затлъстели млади хора. Днес тялото на младия човек буквално плаче за движение. Киборгизирането на телата отне здравето им, направи ги лениви, желаещи калорична, но за сметка на това засищаща и даваща за кратко време енергия храна. Склонни сме да даваме на телата си чипс и кола, вместо плодове и вода. Склонни сме да го караме да седи по 12 часа, магнетично вперило очи в екрана, вместо да го помолим за отиде на разходка. В заключение крайният продукт на този вид живот е реално тяло с киборг-итично съзнание. Или както казва Чела Сандовал: „киборг живот: живот на работник, който подмята бургери, който говори киборг речта на Макдоналдс, е живот, за който работниците на бъдещето трябва да се подготвят по малки, ежедневни начини” [7]. Да, това наистина е факт, тъй като в близко бъдеще властващ ще бъде именно този начин на живот, а ние нямаме време да бъдем изненадани от засмукващата мощна струя на киборг-живота.

В есето си „Между чудовища, богини и киборзи” Нина Лик прави следната прогноза: „киборгът от виртуалната реалност е склонен да асимилира материалното в семиотичното”. Киборгът буквално всмуква цялата материалност на реалния живот в знаковостта на виртуалната реалност, като реално погледнато се опитва да претопи материалното начало. Метафорично или не според Дейвид Бел „киборгът въплъщава едновременно желанието и ужаса от киберкултурата много по-силно от която и да било друга фигура. Тъй като ние от минута на минута все повече живеем като киборзи, трябва да продължаваме да доказваме пред себе си, че сме гранични същества, включително и тези, които все още дори не можем да си представим” [8]. Защото е напълно възможно идните поколения да бъдат нещо повече от това, което сме ние. Напълно е възможно те да бъдат много по-различни от нас, да бъдат поколение, много по-развито от киборговото.

От по-горе казаното стана ясно, че тялото в киберпространството играе двойнствена роля. Идеята за обръщането на гръб на плътта, захвърлянето на истинското тяло и поглеждането към съзнанието, е залегнала като трайна философия в съвременната киберкултура. Дейвид Бел заключава, че „постхуманизмът издига множество тревожни въпроси, свързани с идеята за това какво ни прави човеци и с това дали искаме да задържим или да се издигнем над човешкия си облик” [9]. Това са въпроси, чийто отговори не можем да открием сега, те са въпрос на време, което трябва да измине, за да можем да анализираме ставащото от позицията на вече преживелите.

Днес представителите на различните субкултури като че ли вече по правило виреят във виртуалната среда. Стига се до там дори, че изглеждат като изключение тези млади хора, които не потребяват виртуалната мрежа, поради простата причина, че начинът на комуникация не само при младите е почти изцяло пренесен в киберсредата.

Различните субкултурни групи обикновено се характеризират със специфични начини на поведение. В тази връзка вербалните и невербалните начини на комуникация от реалността постепенно се пренасят във виртуалната среда, т.е. те вече са преобразувани в нови модели на поведение и комуникация. Особено характерните за различните субкултурни общества знаци и символи на общуването посредством тялото в реалността, в кибер средата са премодифицирани и тяхната роля вече е различна. До голяма степен субкултурното тяло освен, че е киборгизирано, вече живее друг живот, така да се каже „ъпдейтването” на тялото и знаците, чрез които то бива разпознаваемо, се случват по различен начин. Ако досега реалното субкултурно тяло е било закичвано с всевъзможни якета, шапки, обици, татуировки и кецове, то сега в кибер средата това тяло отново бива идентифицирано като член на дадена общност, но вече под различна форма. Във виртуалния свят реалното субкултурно тяло вече е аватар, който може да бъде абсолютно всичко, което се харесва на реалното тяло.

Например представител на хип-хоп субкултурата би могъл да сложи за свой аватар лика на 2Pac или на Jay-Z. Невербалните знаци от реалния свят като трите сочещи надолу пръста, представящи хип-хопърите от източното крайбрежие, вече се превръщат във вербални. Същото е и с невербалните знаци от реалния свят на про-метъл и про-рок ориентираното общество – отново е налице вербализиране. И това е повече от ясно защо е така. Виртуалната комуникация сама по себе си предполага писане (като тук не включваме видео връзките, където законите на невербалната комунизация важат). Разбира се, не трябва да се забравят и емотиконите, сред които дори съществуват знаци като „хеви метъл” или „източната част”. Но като цяло субкултурното тяло в условията на виртуално съществувание не е изчезнало, то не е захвърлено в тъмното. Субкултурното тяло единствено е променило начина си на комуникация с другите субкултурни тела, сменило е комуникационната площадка. А за да придобие тази разноликост то е преминало първо през реалната комуникация лице в лице, за да се озове на това прекрасно място, наречено виртуална комуникация, където то да развихри цялото си въображение и да поеме своята нова роля в съвременния свят.

В заключение биха могли да се обособят следните по-важни изводи:

Първо, именно поради факта, че теориите за реалното тяло до голяма степен са особено неясни и абстрактни и трудно стигат до същината на тялото, се налага по-задълбоченото им анализиране и вникването в материята.

Второ, взаимната обвързаност на понятията личност-тяло, както и тяло-виртуалност е заложена генерално в теориите за тялото. То само по себе си не може да се разглежда самостоятелно, то винаги е част от един съюз, в който има баланс, благодарение на който можем да анализираме поведението на човек във виртуална среда.

Трето, постчовекът не е нищо повече от по-добрата версия на човека. В съвършена и безсмъртена обвивка, постчовекът идва при нас, за да докаже, че светът, част от който сме и ние, продължава да се развива, а съзнание и тяло ще вървят ръка за ръка в новата технологична реалност.

Четвърто, поспепенната ни киборгизация постепенно ни е превърнала повече в машини, отколкото в хора, но така или иначе тъй нареченото „обезплътяване” не би могло да бъде разглеждано в най-пълния си смисъл, тъй като именно тялото е първоизточникът на понятието „киборг”.

Пето, комуникацията на субултурните тела преживява своеобразен катарзис във виртуалната среда, тъй като на тази почва те градят един изцяло нов начин на общуване, преминават бариерите на реалността и се впускат в едно трескаво пътешествие из дебрите на виртуалната комуникация, предлагаща им още повече нови предизвикателства.

[1] Bell, David. An introduction to cybercultures. – London: Routledge, 2001, p. 138

[2] Bell, David. An introduction to cybercultures. – London: Routledge, 2001, p. 139

[3] Bell, David. An introduction to cybercultures. – London: Routledge, 2001, p. 141

[4] Terranova, Tiziana. The cybercultures reader / / Post-human unbounded: artificial evolution and high-tech subcultures. – London: Routledge, 2000, p. 269

[5] Haraway, Donna. The cybercultures reader / / A cyborg manifesto: science, technology and socialist-feminism in the late twentieth century. – London: Routledge, 2000, p. 294

[6] Bell, David. An introduction to cybercultures. – London: Routledge, 2001, p. 150

[7] Sandoval, Chela. The cybercultures reader / / New sciences: cyborg feminism and the methodology of the oppressed. – London: Routledge, 2000, p. 380

[8] Bell, David. An introduction to cybercultures. – London: Routledge, 2001, p. 156

[9] Bell, David. An introduction to cybercultures. – London: Routledge, 2001, p. 160

Цитат-формат (Suggested Bibliographic Citation):

Контакт (Contact):

Тел./Fax +359 02 988 33 24

GSM +359 0889232067

e-mail: k_paytasheva@abv.bg

Дата на предаване на ръкописа:

07 април 2010 г.