Красотата е такъв коктейл от божествени пропорции и хармония между вътрешния и външния свят на човека, който дава смисъл на неговото битие и с право е сочена за синоним на истината и доброто. Колкото и да е относителна, тя е подвластна на времето, на нравите и – в значителна степен – на общоприетите норми. В този смисъл, може да се каже, че красотата е своеобразен естетически консенсус на мнозинството за уникалните качества на малцинството. Красотата е и послание, което поставя на изпитание вкуса, въображението и толерантността. За да определим кое е красиво, трябва да си даваме сметка, че то (красивото нещо) трябва да се хареса и непременно да предизвика наслада и трепет. Всъщност в повечето случаи красотата наистина е чудна комбинация от дух и материя, форма и цвят, флуид и провокация, която буди възхищение, радост и страст.
Човек изработва своите критерии за красивото и прекрасното не само въз основа на прочетените книги, гледаните филми и съзерцаваните картини, но и в много голяма степен въз основа на своя личен житейски опит, на преживените сюблимни моменти на възхита, но и на разочарование. Днес той харесва едно, а утре – друго. Красотата е и съотнасяне на субективното към обективното. Тази динамика на вкуса – разбира се, схващана на едро – в големи мащаби и сериозни исторически масиви, точно е схваната и от големия естет, разбирач и познавач Умберто Еко, който във фундаменталния си труд ”История на красотата” пише: „…Красотата никога не е била нещо абсолютно и неизменно, а е приемала различен облик според историческата епоха и страната: това важи не само за физическата Красота (на мъжа, на жената, на пейзажа), но също и за Божията Красота, или за тази на светците или на идеите…”. Днес медиите са най-влиятелния фактор за определяне на това кое е красиво и кое грозно, но те съвсем не са единствения арбитър. Своя роля имат лидерите на обществено мнение, модните „трендсетъри”, знаменитостите и не на последно място науката, изкуството и техните представители…
Доказано е, че комуникацията с добре изглеждащите хора е много по-ефективна и приятна. Красивите хора по-лесно постигат целите си. Отношението към тях по правило е по-снизходително и либерално. През последните години култът към телесната красота е засилен до неимоверност. Най-положителната му страна е, че той подтиква все повече и повече хора да обръщат внимание на физическото си здраве, да спортуват, да се занимават целенасочено с фитнес програми и спа процедури. Не може да си представим или почти не може да си представим добрата мода без доброто телосложение; перфектния външен вид без перфектната физическа кондиция; елегантността без стройната и безупречна фигура. Какво, обаче, да се прави, когато старостта или пък нежеланите инциденти деформират лицето, кожата и тялото като цяло? Как да се постъпи, когато наднорменото тегло расте постоянно и никакви диети не могат да спасят положението?…И в края на краищата, толкова ли е лошо да бъдеш суетен?
Суетата движи света открай време! Но какво е тя – неизбежно зло, жизнена необходимост или пък инструмент за развлечение? Факт е, че суетата и в миналото, и днес е обект на присмех, критика и ирония. Макар, че тъкмо тя е една от най-човешките черти и без нея, без нейния панаир – ако искате, животът е невъзможен! Суетата или по-скоро суетността, може да бъде интерпретирана като белег на самовзискателност и имунитет срещу безразличието спрямо това как ще ви приемат околните. Крайната суета обаче винаги е смешна и малко тъжна, защото трагикомичният ефект по правило поражда смесени чувства. Но няма нищо лошо в това човек да бъде малко суетен – това издава самовзискателност, самокритичност, стремеж към усъвършенстване – вътрешно и външно, духовно и физическо, с облекло и с поведение. Лошо е, когато това прераства в суетничене, т.е. когато заниманието с външността – с дрехите, грима, прическите, маникюрите, педикюрите и пр. се превръща в самоцел и издава една крайна и даже грозна степен на консумативно поведение. Великият Ал Пачино, който – както е добре известно – обича публичността, си признава, че суетата е неговия любим грях. Даяна Врийланд ненавижда нарцисизма, но пък одобрява суетата.
Мъжете стават все по-суетни и взискателни към външността си – обстоятелство, което не трябва да плаши никого. Към това ги подтикват и сериозни фактори, като например потребността да оцелеят в професионалната конкуренция. Какво сочат някои от проучванията на опитите за изкуствено подобряване на външния вид? Едно допитване преди години констатира, че 30% от мъжете и 14 % от жените, които са се подложили на козметични операции в рамките само на една и съща година, са го сторили, за да получат или запазят своята работа (според Американската академия за лицева пластика в Александрия).
Пластичната хирургия (наричана също така естетична или козметична хирургия) е безалтернативен цивилизационен и технологичен фактор за заличаване и притъпяване на следите от времето върху външността на човека. Тя кореспондира с магическата способност на медицината да коригира и отстранява грешки и дефекти на природата. Пластичната хирургия по правило съединява красотата и здравето и допринася за усещане за комфорт; възстановяване и развиване на самочувствието; засилване на радостта и насладата да се живее.
Така или иначе – пластичната хирургия е все още одумвана и обект на жлъчни критики и наплевателства. Плюсовете и минусите на козметичната и естетична хирургия са безброй и споровете – разгорещени, но наистина поражда дилема казусът дали непременно ставаме по-хубави с помощта на скалпела и силикона? Ето някои хапливи мнения: „Когато остарея, бих искала лицето ми да може да се движи” (Кейт Уинслет) и „Нямам нужда от пластмаса в тялото си, за да потвърдя, че съм жена” (Кортни Лав). Най-големите драми при пластичните интервенции настъпват, когато се „прекали с дозата” или казано по-друг начин – „злоупотреби със силикона”. Алчността да напомпат гърдите си при някои жени стига дотам, че ги превръща в подвижни карикатури, тъй като крайните деформации на бюста – уголемяван без мяра, влизат в остър естетически и визуален конфликт с естествената природа на женското тяло. Същото важи и за корекциите на устните, чиито неконтролирани размери водят до потресаващия резултат на т.нар. „джуки” – една, наистина, ужасяваща гледка. Джозалин Уилдънстейн е сред често цитираните жертви на пластичната хирургия, при която резултатът е потресаващ независимо от няколкото милиона долара, инвестирани в операция „разхубявяване”. Тя е искала по този начин да продължи да се харесва на съпруга си, но заради новия й чудовищен вид той панически я изоставя. Сред звездите, подложили се на пластични корекции със съмнителен резултат медиите сочат Мелани Грифит, Парис Хилтън, Кристина Агилера, Сара Джесика Паркър, Британи Мърфи и др.
Но какво е красотата? Има ли дефиниция за хубостта? Особено важни са потребността от хармония; спонтанността на преценката и изискването красотата да е обвързана с други добродетели – като истината и доброто. „Красотата е порядък и величие” (Аристотел), „Наричам красиво онова, което се харесва от пръв поглед” (Св. Тома Аквински) и „Красотата е добре облечената истина” (Оноре дьо Балзак). Може ли нещо да се добави към всичко това?
Според теорията на невербалната комуникация, най-информиращият компонент от човешкото тяло е лицето (в частност – очите). Добре е да се има предвид, че човешкото лице е и „най-яркият знак за физическата красота”. Но не само за това. То е нещо много повече – културно и душевно послание, емоционален и интелектуален индикатор.
Красивото лице (каквото и да означава това) примамва неустоимо, защото печели с бързината на възхитата и подкупва със силата на изкушението. Без усилие всеки може да извика в себе си представата за толкова магнетични физиономии, които е срещал, обиквал, разлюбвал и съзерцавал…Самото лице на свой ред е галактика от усещания, внушения, асоциации, тъй като всеки негов фрагмент и състояние – очи, устни, нос, чело, мимики, бръчки, усмивки и пр. издават страст или печал, възторг или страдание, радост или тъга, ентусиазъм или депресия, смелост или страх…Нека просто отново да си повторим някои от най-популярните мисли за красотата на лицето: „Красивото лице е мълчалива препоръка” (Френсис Бейкън); „Хубавото лице е ключ за затворените врати” (Саади); „Едно красиво лице е най-хубавата от всички гледки” (Лабрюйер).
Един от сериозните проблеми за преследването на „красотата на всяка цена” е анорексията. Медии, реклама и модни апели години наред налагат сред стандартите за красота и прекалено слабото, дори хилаво, тяло на жените – и особено на младите жени. Това принуди такава държава като Франция – символ на модата и красотата, да предприеме законови мерки срещу тази особено модерна болест. Известно е, че в момента между 30000 и 40000 французи боледуват от анорексия. В същото време модните ревюта и лайфстайл списанията налагат идеала за свръхслабите, недохранени модели, тип Туиги. Затова в края на 2015 година във Франция беше приет закон срещу прекалено слабите манекени (т.нар. ултра слим), който предвижда глоба от 75 000 евро и до шест месеца затвор за агенциите, които допускат на ревюта или фотосесии модели с по-нисък индекс на телесната маса, от фиксирания и нормативно определен
(манекенката или нейният агент трябва да представят преди модното дефиле медицинско удостоверение, че индексът на нейната телесна маса е минимум 18). Законът предвижда и санкции за онези медии, които не предупреждават изрично, че снимките на манекените са обработвани с фотошоп. Известно е, че подобни мерки вече са взети в страни като Израел, Индия, Италия и др., а списания като „Вог” са се ангажирали да не наемат такива модели и не изопачават визуално фотографиите им, публикувани на кориците или пък в страниците им.
Безспорно, всеки има правото да бъде красив и да бъде харесван. Въпросът е „На каква цена”? Не, разбира се, с цената на разбитите живот и здраве, на увредените органи и на ужасяващите резултати. И още нещо: както няма абсолютна красота, така няма и абсолютна грозота и в този смисъл – всеки е красив до доказване на противното! Този релативизъм издава потребността от съобразяване с природната даденост, гена и естествената привлекателност, от една страна, от друга страна – с колективните нагласи, идеали, ценности, вярвания и символи на красотата, и – от трета – умното, интелигентно и премерено прилагане на най-новите постижения в науката, медицината и новите високи технологии. Най-хубавото нещо на красивото е, че колкото и да се изучава и анализира, обяснява и програмира, то винаги ще пленява и със своята загадъчност. Защото голямата естетическа наслада е в тънката игра между видимото и невидимото. Защото красотата е послание, заредено с хармония и мистика.
Илюстрации:
1. Венера Милоска – детайл, открита през 1820 г. на остров Милос. Лувъра, Париж.
2. Раждането на Венера – детайл, худ. Сандро Ботичели, 1482 – 1486 г. Галерия Уфици, Флоренция.
3. Мерилин Монро.
4.Наоми Кембъл.
5. Моника Белучи. Източник: http://www.emodno.com/
6. и 7. Примери за анорексия. Източници: http://lekuvai.bg/ и http://doctoronline.bg/
Библиография:
Еко, Умберто. История на красотата. „Кибеа”. София, 2006.
Експерти приветстват приетия във Франция закон срещу твърде слабите манекенки. ТВ „Европа”, 22 декември 2015. Достъпно на: http://www.tvevropa.com/bg/news/entertainment/view/113015 .
Звезди с неуспешни пластични операции. „За жената”, 2 май 2011. Достъпно на: http://www.zajenata.bg/ .
Ортега-и-Гасет, Хосе. Естетически есета. “Наука и изкуство”. София, 1984.
Стойков, Любомир. Усмивките на модата. „Алма комуникация”. София, 2012.
Франция прие закон срещу кльощавите манекенки. Webcafe.bg 18.12.2015. Достъпно на: http://www.webcafe.bg/id_1908565133_Frantsiya_prie_zakon_sreshtu_klyoshtavite_manekenki .
Цитат-формат (Suggested Bibliographic Citation):