The present article explores the essence and specificity of radio- and television licensing of music works, performances and phonograms. The research paper successivelypresents the functional relations between contemporary music and radio- and television industries, the intellectual property’s economic realization in the music industry and the main characteristics of the license and the copyright and related rights’ collective management organizations. Broadcasting, transmission and retransmission licenses are analyzed in parallel.
Keywords: licensing, music works, music performances, phonograms, radio, television
Увод
В сектора на творческата икономика функционирането на съвременните музикална и радио- и телевизионна индустрии е взаимно свързано по две основни причини. Първата – програмите на радио и телевизионните организации (РТО) са един от каналите за дистрибуция на продукти на музикалната индустрия като звукозаписи и музикални видеозаписи. Втората – създаването на радио- и телевизионна продукция е немислимо без използване на музика. В резултат на тези предпоставки, при осъществяване на своята дейност РТО използват музикални продукти в относително големи обеми.
Икономическа реализация на интелектуалната собственост в музикалната индустрия
Икономическата реализация на интелектуалната собственост в съвременната музикална индустрия се осъществява чрез упражняване на имуществените и неимуществените авторски права на авторите на музикални произведения и сродни права на артистите изпълнители и продуцентите на звукозаписи. Упражняването на всички права се реализира по два основни начина: лично от титулярите на интелектуалната собственост (автори, артисти изпълнители, продуценти на звукозаписи) или от трети лица, на които те са предоставили разрешение за ползване на съответни музикални произведения, изпълнения и звукозаписи. В музикалната индустрия най-често титулярите на авторски и сродни права не могат лично и в пълен обем икономически да реализират създадените от тях обекти на интелектуална собственост (музикални произведения, изпълнения, звукозаписи), защото това би означавало да извършат широк спектър от дейности, което е практически невъзможно. Естествено, част от действията по икономическата реализация могат да бъдат извършени и от титулярите, но за останалата част е необходима компетентната намеса на други участници в музикалната индустрия като музикални издатели, продуценти на звукозаписи, организации за колективно управление на авторски права (ОКУАП), организации за колективно управление на сродни права (ОКУСП) и други. В преобладаваща част от случаите в практиката, упражняването на имуществените и неимуществените авторски и сродни права се осъществява от трети лица, на които титулярите на интелектуалната собственост са предоставили разрешение за възмездно използване посредством лицензия.
Същност и основни характеристики на лицензията
В смислово-съдържателен аспект, понятието лицензия [1] или лицензионен договор представлява предоставяне на разрешение за използване на защитен обект на интелектуална собственост (в музикалната индустрия това са музикални произведения и техните изпълнения и звукозаписи), дадено от неговия титуляр срещу възнаграждение. Страните по лицензиите могат да бъдат физически и/или юридически лица и се наричат лицензодател (страната, която предоставя разрешение за използване) и лицензополучател (страната, която получава разрешение за използване). Предмет на лицензиите е отстъпване на правото на използване на обект/и на интелектуална собственост от лицензодателя на лицензополучателя, т.е. на т.нар. имуществени правомощия от съдържанието на авторските и сродните права. Разрешението за използване на обекта може да включва разрешение за упражняване на едно или няколко имуществени правомощия. Основно правило при лицензирането е, че никой не може да отстъпва авторски или сродни права, които не притежава [2] . При предоставянето на лицензии няма акт на отчуждаване на собствеността, тъй като титуляра на интелектуалната собственост остава същото лице. То само дава разрешение на друго лице да използва възмездно неговата интелектуална собственост при определени условия, като за целта се сключва т.нар. лицензионен договор [3]. От изключителнa важност при лицензионните договори е определянето на обектите на интелектуална собственост, за които лицензодателите отстъпват права на използване на лицензополучателите. Такива могат да бъдат вече създадени музикални произведения, техните изпълнения и звукозаписи или такива, чието създаване се планира в бъдещ момент от действието на съответната лицензия. Трябва да се има в предвид, че нищожни са лицензиите, с които авторите/артистите изпълнители отстъпват правото да се използват техните произведения/изпълнения, които биха били създали докато са живи [4]. В съдържанието на договорите обикновено тези обекти фигурират като списъци с произведения, изпълнения и звукозаписи като за всеки един обект се включва информация за заглавие, имена на автори (съавтори), музикални издатели, продуценти на звукозаписи, артисти изпълнители, времетраене, версии и много други. Традиционно обектите, чието създаване предстои в бъдещ момент от действието на лицензията се добавят към нея на последващ етап (когато са завършени) посредством анекс или допълнително споразумение. Лицензиите са двустранни и консенсуални, защото и двете страни взаимно се задължават да осъществят определени действия, като правата на едната страна са задължение за другата и обратно. Лицензионните договори задължително регламентират правата и задълженията на страните. Основно задължение на лицензодателя е да отстъпи правото на използване (едно или повече имуществени правомощия), а основно негово право – да получи възнаграждение. За лицензополучателя – основно задължение е да изплати възнаграждение на лицензодателя, а основно право – да използва лицензираните му обекти на интелектуална собственост. В допълнение към основните права и задължения обикновено се договарят и други, които конкретизират в детайли отношенията между страните. Срокът, за който се сключват лицензиите, се определя свободно между страните съобразно максимално допустимите от законодателството срокове. Ако не е уговорен срок, се смята, че правото на използване е отстъпено за 3 години [5], а максимално допустимия от закона е 10 години [6]. В случаите, когато лицензионните договори се сключват за по-дълъг срок, те имат сила за период от 10 години [7]. Освен срока на действие, нерядко в лицензиите се уговарят и срокове, касаещи конкретни действия по тяхното изпълнение. Такива могат да бъдат срокове за създаване на музикални произведения, техните изпълнения и звукозаписи или срокове, в които лицезополучателя трябва да отчита, респективно изплаща възнаграждения на лицензодателя и много други. Територията, за която се сключва лицензията се договаря свободно между страните, като може да включва: една държава; повече от една държава (група от държави) или целия свят. Ако в договора не е уговорена територията, за която лицензополучателя има право да използва интелектуалната собственост на лицензодателя, се смята, че това е територията на страната, чийто гражданин е лицензополучателя или където се намира седалището му, ако той е юридическо лице [8]. От практическа гледна точка, преобладаваща част от лицензионните договори в съвременната музикална индустрия са възмездни, като възнаграждението се определя свободно между страните и по своята същност представлява цена на лицензията за отстъпените от лицензодателя на лицензополучателя права на използване. Изключения от принципа на свободно договаряне на възнаграждението са случаите, при които страни по лицензията са ОКУАП или ОКУСП, при които ценообразуването е базирано на техните официални тарифи. Лицензодателят има право на възнаграждение за всеки вид използване на неговата интелектуална собственост и за всяко поредно използване на същия вид [9]. Когато възнаграждението, определено като еднократна сума, се окаже явно несъразмерно на приходите, получени от използването на интелектуалната собственост, лицензодателя може да иска увеличение на възнаграждението. Ако не се постигне съгласие между страните, спорът се решава от съда по справедливост [10]. Трябва да се има предвид, че действието на тази разпоредба се отнася единствено и само за авторите на музикални произведения, т.е. евентуална промяна в посока увеличение на възнагражденията на артистите изпълнители и продуцентите на звукозаписи може да се извърши само със съгласието на страните по съответен лицензионния договор. Възнагражденията се определят по 3 основни начина: в абсолютен размер – като обща фиксирана сума в съответна национална, чуждестранна или международна валута; като относителна величина – в процент от реализираните приходи или печалби на лицензополучателя; комбинация от тези два начина. По отношение на възнаграждението страните често договарят и валута на разплащане; определят банкови и финансови институции и сметки, чрез които ще се реализират плащанията, включително определяне на страната, която заплаща таксите за разплащане (таксите обикновено са за сметка на лицензополучателите); срокове, в които лицензополучателите отчитат/изплащат възнаграждения на лицензодателите (тримесечие, полугодие или годишно); опции за промени във възнагражденията и много други. В съдържанието на лицензиите освен изброените до тук основни реквизити като страни, предмет, обект, права и задължения, срок, територия и възнагражденията между страните се договарят и условия за прекратяване, начини за разрешаване на спорове между страните, неустойки и обезщетения, приложимо право, конфиденциалност на информацията и много други.
Организации за колективно управление на авторски и сродни права
Лицензиранетона интелектуалната собственост в музикалната индустрия може да бъде осъществено на индивидуална или колективна основа. Индивидуалното управление на авторски и сродни права се осъществява въз основа на директен лицензионен договор между страните, а при колективното – в качеството на лицензодател или лицензополучател са ОКУАП или ОКУСП. Въпреки множеството предимства, които несъмнено предоставя индивидуалното лицензиране, съществуват случаи в практиката, при които то се явява икономически неефективно и/или практически невъзможно. Това е така, поради факта, че потреблението на част от музикалните продукти има масов характер и се реализира при относително улеснен достъп от различни места и в различно време. В резултат на това, титулярите на интелектуалната собственост нямат практическата възможност да обхванат абсолютно всички ползватели, да преговарят с всеки един от тях индивидуално и да събират възнаграждения от използването на създадените от тях музикални произведения, изпълнения и звукозаписи. В търсене на икономически ефективно решение на този проблем възниква колективното управление на интелектуална собственост, което в практически аспект се реализира посредством т.нар. колективно лицензиране на авторски и сродни права.
В исторически аспект, концепцията за колективно управление предхожда създаването на световната система на интелектуалната собственост от края на ХIХ век, което се осъществява с Парижката (1883 г.) и Бернската (1886 г. ) конвенции. Повече от век по-рано, през 1777г. във Франция се създава Бюро за закрила на правата на драматурзите (Bureau de legislation dramatique), което на по-късен етап се трансформира във функциониращата и до днес организация – Дружество на авторите и композиторите на драматични произведения (Societe des auteurs et compositeurs dramatiques – SACD). През 1850г. една случайна история става причина за създаването на най-близкия до сегашния модел на организация за колективно управление на права. Дружеството на авторите, композиторите и издателите на музика (Societe des auteurs, compositeurs et editeurs de musique – SACEM)участва във въвеждането на задължителното заплащане на възнаграждения на авторите на музика за използването на произведенията им, които се представят от оркестър в публично заведение [11]. Следвайки примера на френските организации за колективно управление, през втората половина на ХIХ и началото на ХХ век, подобни дружества се създават и в други страни по целия свят. Необходимостта от сътрудничество между тях довежда до създаването през 1926г. в Париж на Международната конфедерация на дружествата на автори и композитори – CISAC [12], с което реално се поставя началото на световната система за колективно управление на авторски права върху музикални произведения. Моделът на колективно управление не е „запазена територия“ единствено и само по отношение на авторските права – през 1934г. във Великобритания е създадено първото дружество за колективно управление на сродни права на артистите изпълнители и продуцентите на звукозаписи Phonographic Performance Limited (PPL). В България колективното управление възниква значително по-късно – през 1972г. с въвеждането на т.нар. тарифи за творчески труд, резултат от измененията и допълненията на тогава действащия Закон за авторското право. Събирането и разпределението на авторски възнаграждения се е осъществявало от Дирекцията за защита на авторското право, преименувана през 1974г. на Агенция за авторско право, която по колективен път е лицензирала използването на музика от БНР, БНТ, Балкантон, театри и заведения [13]. С приемането на сега действащия Закон за авторското право и сродните му права от 1993г. се прекратява дейността на т.нар. Агенция за авторско право и законодателно се полагат основите на съвременното колективно управление на авторски и сродни права. От първостепенно значение за функционирането на съвременната национална система за колективно управление на авторски и сродни права в българската музикална индустрия е създаването на Музикаутор през 1994г. и Профон през 1998г.
Колективното управление на авторски и сродни права се осъществява от т.нар. организации за колективно управление на права (ОКУП), популярни в англоезичния научен дискурс като collective management organizations. Те са два основни вида: организации за колективно управление на авторски права (ОКУАП) и организации за колективно управление на сродни права (ОКУСП). Съгласно дефиницията, посочена в Директива 2014/26/ЕС на Европейския парламент и на Съвета на Европа от 26 февруари 2014г. относно колективното управление на авторското право и сродните му права и многотериториалното лицензиране на правата върху музикални произведения за използване онлайн на вътрешния пазар[14], „организация за колективно управление на права“ е организация, която е оправомощена по закон или чрез възлагане, лиценз или други договорни условия да управлява авторски или сродни права от името и в полза на повече от един титуляр на интелектуална собственост, като нейна изключителна или основна цел и която отговаря на единия или на двата от следните критерии: да е собственост на нейните членове (или да се контролира от тях) и да е с нестопанска цел. Според установената международна практика в музикалната индустрия, колективното управление на интелектуалната собственост на автори, артисти изпълнители и продуценти на звукозаписи се осъществява от ОКУАП и ОКУСП. Най-често на територията на една страна функционира едно дружество за колективно управление на авторски права върху музикални произведения и друго за колективно управление на сродни права върху изпълнения и звукозаписи. Съществуването на този фактически монопол се приема като условие и гаранция за ефективността на колективното управление. Защото именно той прави възможно ползвателите да договарят само с една организация, за да си осигурят разрешение за използване на закриляни обекти, правата върху които тя управлява [15]. Независимо дали управляват авторски или сродни на авторските права, всички организации за колективно управление имат относително еднаква организационна структура, функции и компетенции. Основните разпоредби, засягащи функционирането на ОКУП в България, се съдържат в два специализирани закона – Закон за авторското право и сродните му права (ЗАПСП) и Закон за юридическите лица с нестопанска цел (ЗЮЛНЦ).
ОКУП сключват два основни вида лицензии:
· за членство с титуляри на интелектуална собственост – така например в България:
o авторите на музикални произведения (в т.ч. композитори, текстописци и аранжори) членуват в Музикаутор;
o продуцентите на звукозаписи и музикални видеозаписи и артистите изпълнители стават членове на Профон;
· с ползватели на репертоара на своите членове като продуценти на звукозаписи, РТО, доставчици на съдържание в интернет, заведения за обществено хранене и забава и много други.
Лицензиране на музикални произведения, изпълнения и звукозаписи за радио- и телевизионно излъчване, предаване и препредаване
Поради факта, че при осъществяване на своята дейност РТО използват музикални произведения, изпълнения и звукозаписи в относително големи обеми, тяхното лицензиране се осъществява с посредничеството на ОКУАП и ОКУСП, поради очевидната практическа невъзможност да преговаря индивидуално с титулярите на авторски или сродни права относно използването на множество музикални произведения, изпълнения и звукозаписи.
РТО дистрибутират създадените от тях програми по два основни начина – по безжичен или по кабелен път. Дистрибуцията на радио- и телевизионни програми по безжичен път се нарича излъчване [16] и в технологичен аспект се осъществява чрез излъчване по радио или телевизия по наземен път (по ефир) или чрез сигнали, носещи програми по непрекъсната съобщителна верига, водеща до спътник и оттам обратно до Земята (чрез телекомуникационен спътник – сателит) [17]. Дистрибуцията на програми по кабелен път се осъществява чрез предаване или препредаване [18] и се реализира чрез пренос на сигнали, съдържащи програми по кабелен проводник от т.нар. кабелни оператори. В практиката съществуват общоприети и установени правила,базирани както на националното законодателство(ЗАПСП), така и на редица международни договори, директиви и споразумения, по които се осъществява лицензирането на авторски и сродни права върху музикални произведения, изпълнения и звукозаписи за целите на използването им от РТО. Основните от тях са:
- разрешението за излъчване на музика по безжичен път включва и разрешение за предаване и осъществяване на достъп в интернет, без заплащане на отделно възнаграждение, при условие че предаването се извършва едновременно с излъчването, изцяло и в непроменен вид и не излиза извън територията, за която е отстъпено правото на излъчване [19]. В англоезичната теория и практика едновременното излъчване по безжичен път, предаване и предоставяне на достъп в интернет до радио- и телевизионни програми се нарича „simulcasting“;
- разрешението за излъчване на музика в радио- и телевизионни програми по безжичен път включва и разрешение за излъчване чрез сателит, което се реализира под контрола и на отговорността на излъчваща организация. Когато такива радио- и телевизионни програми достигат до аудиторията с посредничеството на организация, различна от излъчващата, е необходимо титулярите на авторските и сродните права върху музикални произведения, изпълнения и звукозаписи да са отстъпили правата за излъчване, предаване и достъп в интернет на същата тази посредническа организация. В тези случаи излъчващата организация не дължи възнаграждение на титулярите. При условие, че сигналът, носещ програмата, е кодиран [20] се счита, че разрешението е дадено, ако декодиращото устройство [21] се осигурява от излъчващата организация или с нейно съгласие [22];
- разрешението за препредаване на музика едновременно с нейното излъчване или предаване се предоставя посредством сключване на две отделни лицензии – една с ОКУАП и една с ОКУСП [23];
- когато авторите на музикални произведения са отстъпили правото на препредаване по кабел на продуцент на звукозаписи, препредаващата организация им дължи възнаграждение, което е отделно от възнаграждението на продуцента. Правото да събира такива възнаграждения има ОКУАП, като техния размер се определя по споразумение между организациите и кабелните оператори [24].
В практиката РТО и ОКУП сключват 4 основни вида лицензии за използване на музика в радио- и телевизионни програми, в т.ч. лицензии за излъчване по наземен път, лицензии за излъчване по сателит, лицензии за предаване по кабел и лицензии за препредаване. Макар да са налице известни разлики в съдържанието на всички тези договори (предимно по отношение на предмета), приликите между тях са много повече и по тази причина ще бъдат представени и анализирани заедно.
Независимо от статута и технологичните способи, чрез които дистрибутира своите програми, всяка РТО (в т.ч излъчваща и/или предаваща и/или препредаваща) легализира използването на музика посредством сключване на две лицензии – една с ОКУАП, с която получава разрешение да използва музикални произведения и една с ОКУСП, с която получава разрешение да изполва техните оригинални изпълнения и звукозаписи. В качеството на лицензодатели по тези договори са ОКУАП или ОКУСП, а в ролята на лицензополучатели – съответната РТО. Предмет на тези лицензии е отстъпването срещу възнаграждение от ОКУП на РТО на неизключителното право да използва в непроменен вид репертоара на дружеството за нуждите на своята радио и/или телевизионна програма. По правило РТО не могат да преотстъпват на трети лица на каквото и да е основание правата, отстъпени им с лицензиите за излъчване, предаване и препредаване, освен ако не е налице писмено съгласие от страна на ОКУАП и ОКУСП. Съобразно цитираните по-горе в текста правила за лицензиране, при договорите за излъчване по наземен път и сателит, отстъпеното неизключително право на използване се отнася и до предаване и осъществяване на достъп в интернет, при условие че предаването се извършва едновременно с излъчването, изцяло и в непроменен вид и не излиза извън територията, за която е отстъпено правото на излъчване. При договорите за предаване отстъпеното неизключително право включва само възможността РТО да предава по кабелен път, а при тези за препредаване – да препредава по кабел или безжично едновременно с излъчването и/или предаването, изцяло и в непроменен вид. Следва да се има предвид, че така отстъпените от ОКУП на РТО права не включват възможността техния репертоар да се довежда до знанието на аудиторията по какъвто и да е друг начин, извън изрично посочения в предмета на договора. Така например, ако РТО има сключени договори за предаване с ОКУАП и ОКУСП и планира да разшири бизнеса си и в сектора на препредаването, тя трябва да сключи допълнителни лицензии за извършване на тази дейност със съответните дружества. Стандартна практика в договорите за излъчване по наземен път, сателит и предаване е ОКУАП и ОКУСП да отстъпват на РТО и правото на възпроизвеждане, ограничено единствено и само до създаването на радио и/или телевизионната програма. По изключение е възможно копия от осъществени от РТО записи да бъдат предоставяни на трети лица с цел лично ползване, доколкото тези лица са титуляри на авторски или сродни права или имат творчески принос за създаването на програмата. При всички случаи обаче, търговското разпространение на такива записи е предмет на отделна лицензия с ОКУАП или ОКУСП и за упражняването на това имуществено право се дължи допълнително възнаграждение от РТО. Обект на лицензиите за излъчване, предаване и препредаване е целия репертоар, чието колективно управление е поверено на ОКУАП и ОКУСП. За разлика от сектора на публично изпълнение, при който ползвателите нямат практическа възможност да водят точна и прецизна отчетност, РТО са длъжни да изготвят и предоставят на ОКУП ежегодни отчети за използваните, във всички техни програми и предавания, музикални произведения, изпълнения и звукозаписи. По силата на тези лицензии РТО се задължават да:
- използват репертоара на ОКУП в своите радио и/или телевизионни програми при посочените в лицензията условия и ограничения;
- да подават отчети с точна и достоверна информация за използвания репертоар;
- да изплащат на ОКУП дължимите възнаграждения за отстъпените им права;
- да посочват имената на титулярите на авторски и сродни права върху музикални произведения, изпълнения и звукозаписи, ако това не затруднява неоправдано предаванията;
- да не осъществяват преводи, преработки и синхронизации на репертоара на ОКУП [25];
Основни задължения на ОКУАП И ОКУСП са:
- след като получат дължимите от РТО възнаграждения по сключените с тях лицензии, да ги разпределят и изплатят на титулярите на авторски и сродни права съгласно Правилата за разпределение на дружеството;
- да информира РТО, с които има сключени лицензии относно забранения за колективно управление репертоар.
Съобразно установената международна лицензионна практика, договорите за излъчване, предаване и препредаване се сключват за срок от 1 година с опция за автоматичното им удължаване за нови периоди от по една календарна година, при условие, че нито една от страните не отправи писмено предизвестие за тяхното прекратяване. Стандартно тези лицензии са географски ограничени до територията, на която се РТО осъществява излъчването, предаването и препредаването. За отстъпените с лицензиите права РТО заплащат възнаграждения на ОКУАП и ОКУСП съгласно техните официални тарифи. Размерът на тези възнаграждения се определя като процентно отчисление от реализираните от съответна РТО брутни приходи за една календарна година, които включват:
- приходи от излъчване/предаване/препредаване на радио и/или телевизионни реклами и платени репортажи;
- приходи от спонсорства на предавания, в т.ч. и от копродукции;
- приходи от субсидии на предавания;
- приходи от дарения;
- приходи от бартерни сделки с обекти на интелектуална собственост, реализирани от РТО;
- приходи от уебсайтове, излъчващи/предаващи/препредаващи радио и/или телевизионни програми;
- приходи от възнаграждения, заплащани от кабелните оператори за препредаване [26].
При определяне размера на възнагражденията по тези лицензии се отчита влиянието и на следните фактори, като: вида на РТО – обществена или търговска; технологичните способи за дистрибуция на радио и/или телевизионната програма – ефирни, сателитни, кабелни; профил на програмата – в т.ч. музикална, политематична, специализирана, информационна, публицистична и спортна; териториален обхват на излъчване/предаване/препредаване на програмата – местна, регионална или национална; общо времетраене на програмата за денонощие, процент излъчвана музика и други. В случаите, когато препредаващите РТО предлагат на своите клиенти съвкупност от радио- и телевизионни програми в пакетна услуга [27], калкулирането на дължимите възнаграждения се извършва на базата на подадената от тях информация за брой абонати за всеки вид пакетна услуга.
Бележки:
[1] Litentia (от лат.) – разрешение, позволение за използване.
[2] Борисов, Б. и В. Борисова. Интелектуална собственост. София: Издателски комплект-УНСС, 2015, с. 507.
[3] Адаптирано по: Борисов, Б. и В. Борисова. Интелектуална собственост. София: Издателски комплект-УНСС, 2015, с. 282.
[4] ЗАПСП, чл. 37, ал. 1 за авторите и чл. 84 прилагане по аналогия за артистите изпълнители.
[5] ЗАПСП, чл. 36, ал. 5.
[6] ЗАПСП, чл. 37, ал. 2 (първо изречение от разпоредбата).
[7] ЗАПСП, чл. 37, ал. 2 (втори изречение от разпоредбата).
[8] ЗАПСП, чл. 36, ал. 6.
[9] ЗАПСП, чл. 19.
[10] ЗАПСП, чл. 38, ал. 2.
[11] Борисов, Б. и В. Борисова. Интелектуална собственост. София: Издателски комплект-УНСС, 2015, с. 500.
[12] Цакова, В. Управление на правата на артистите изпълнители. София: УИ Стопанство, 2007, с. 224.
[13] Саракинов, Г. Колективно управление на авторските и сродните права. София: Сиби, 2008, с. 21.
[14] Пълният тескт на директивата е достъпен на: http://eur-lex.europa.eu/legal-content/BG/TXT/HTML/?uri=CELEX:32014L0026&from=EN (15.11.2016)
[15] Цакова, В. Управление на правата на артистите изпълнители. София: УИ Стопанство, 2007, с. 244.
[16] В англоезичната практика се използва терминът „broadcasting“.
[17] Адаптирано от ЗАПСП, Допълнителни разпоредби, §2, т. 5.
[18] В англоезичната практика „предаване“ е transmission, а „препредаване“ – retransmission.
[19] Адаптирано от ЗАПСП, чл. 21, ал. 1.
[20] Съгласно ЗАПСП, Допълнителни разпоредби, §2, т. 11 кодиран сигнал е всеки радио- и телевизионен сигнал, излъчван, предаван, преизлъчван и препредаван чрез каквито и да са технически средства, чиито характеристики са умишлено изменени с цел да се ограничи достъп до него само за определена аудитория
[21] Съгласно ЗАПСП, Допълнителни разпоредби, т. 10 декодиращо устройство е всяко устройство, апарат, механизъм или декодираща карта, които са конструирани или специално приспособени, за да позволяват самостоятелно или в комбинация помежду си достъп до кодиран сигнал във вида му отпреди кодирането.
[22] Адаптирано от ЗАПСП, чл. 22.
[23] Адаптирано от ЗАПСП, чл. 21, ал. 2.
[24] Адаптирано от ЗАПСП, чл. 21, ал. 3 и ал. 4.
[25] В практиката се допуска РТО да правят промени в звукозаписите (без разрешение от ОКУАП, ОКУСП или титулярите), които използват в техните програми, доколкото това е необходимо поради технически изисквания с оглед нуждите на излъчването, предаването и препредаването. Тези промени не могат по никакъв начин да изменят характера на звукозаписа, като във всички случаи неимуществените авторски и сродни права трябва да бъдат спазени в съответствие с изискванията на закона.
[26] Тези приходи се калкулират в брутните приходи на РТО при лицензиите за предаване.
[27] Пакетна услуга е брой радио и/или телевизионни програми, предлагани едновременно от РТО на краен потребител с обща цена, независимо дали тези програми се предлагат като самостоятелна услуга или заедно с други електронни съобщителни услуги (като телевизия и интернет; телевизия и гласови телефонни услуги и други).
Библиография:
1.Борисов, Б. и Борисова, В. Интелектуална собственост. София: Издателски комплект-УНСС, 2015.
2. Директива 2014/26/ЕС на Европейския парламент и на Съвета на Европа относно колективното управление на авторското право и сродните му права и многотериториалното лицензиране на правата върху музикални произведения за използване онлайн на вътрешния пазар.
3. Закон за авторското право и сродните му права. Обн. ДВ, бр. 56, 1993.
4. Саракинов, Г. Колективно управление на авторските и сродните права. София: Сиби, 2008.
5. Цакова, В. Управление на правата на артистите изпълнители. София: УИ Стопанство, София, 2007.
Цитат-формат (Suggested Bibliographic Citation):
Филипов, Владимир. Лицензиране на музикални произведения, изпълнения и звукозаписи за използване в радио и телевизия. // Медии и обществени комуникации. Изд. УНСС; Алма комуникация. 2016, №29. Available from: [www.media-journal.info]