Танцът е многоаспектно изкуство, с множество проявления. Той може да бъде разглеждан като продукт на културата, като вид спорт, като средство за терапия или възпитание и т.н. Чрез танца могат да бъдат представени различни послания, чувства и настроения. Многофункционалността на танца и разнообразното му приложение се дължи в голяма степен на неговата същност. Според Марта Греъм, един от пионерите на съвременния танц, танцът е скритият език на душата. Той говори чрез езика на тялото, който от своя страна има силно и невидимо влияние върху човека. Затова и въздействието, което един танц може да има върху публиката, би могло да бъде силно и дълбоко. Но най-важна остава идеята, целта, посланието на всеки танц – неговата мисия. Когато е налице ясна идея и послание подготовката, реализацията и изпълнението на танца се случват с лекота в рамките на една стройна система.
Ето защо в настоящата статия ще бъде разгледан танцът в качеството му на невербална комуникация.
1. Комуникацията
The art and technique of using words effectively
to impart information or ideas.
Комуникацията е процес, при който се извършва предаване и обмен на информация между два или повече субекта, участващи в процеса. Субектите – участници в процеса, най-общо наричаме подател (субекта – изпращач на съобщението) и адресат (обекта, за който е предназначено съобщението). Комуникационният процес протича в четири основни етапа:
I. Кодиране на съобщението – подателят на съобщението избира и обработва информацията, която иска да бъде получена от адресата.
II. Предаване на съобщението – кодираното съобщение се изпраща към адресата посредством комуникационен канал.
III. Декодиране на съобщението – получаване и разчитане на изпратеното съобщение от адресата.
IV. Обратна връзка – от адресата до подателя.
.jpg)
Според средствата, използвани в процеса на общуване, комуникацията се дели на два типа – вербална и невербална комуникация. При вербалната комуникация носител на съобщението са думите, изразени в устен или в писмен вид, в директен диалог или чрез помощта на технически средства. При невербалната комуникация съобщението се изразява чрез езика на тялото – положението на тялото в пространството, положение на ръцете и краката, вида на стойката, жестовете, мимиката на лицето, погледа, усмивката и т.н. След направени изследвания на проф. Албърт Михръбиън от Калифорнийския университет в Лос Анджелис се установява, че съобщение, предадено в директен контакт, се възприема по следния начин:
.jpg)
Обективно невербалната комуникация е първичната комуникация в човешкото общество. Тя се е зародила още в древността, преди възникването на речта и езика. Тогава общуването между хората се е осъществявало именно чрез жестове, звуци, мимики и действия. За разлика от вербалната комуникация обаче, езикът на тялото изпраща своите послания непрекъснато, независимо дали са те преднамерени (съзнателни) или не. Човешкото тяло отразява емоционалния свят на човека, неговите мисли, идеи, чувства, страхове, притеснения и др. В процеса на комуникация езикът на тялото може да подсили значението на думите и да им придаде по-голяма задълбоченост, да ги отрече или да ги подложи на съмнение. Това се дължи и в голяма степен на факта, че докато човек съзнателно възприема и осмисля, подлага на анализ и критика вербалната част от съобщението, то невербалните сигнали се възприемат подсъзнателно от човешкия мозък, на безусловно равнище.
2. Танцът като изкуство
Dance can embody or express ideas, emotions or tell a story.
Танцът е вид изкуство, спадащо към групата на пластичните изкуства, при който средства за създаване на художествен образ са движението и положението на човешкото тяло. Танцът е едно от най-старите изкуства, познати на човечеството. Корените си води още от древността когато е бил възприеман не като продукт на изкуството, а като част от религиозен или друг вид общностен ритуал. Чрез танца хората са изпращали послания до боговете, отбелязвали са значими събития от живота си като раждане, сватба, победа и т.н., и са давали израз на своите мисли, чувства и емоции. Танцът е използван дори и като средство за отбрана и самозащита, която съчетава в себе си едновременно бразилско бойно изкуство и танц, за започване на битка и т.н.
Всеки танц може да включа в себе си следните елементи: хореография, музика и драматургия.
Хореография – тя представлява поставяне на даден танц, т.е. съчетаване на определени стъпки, движения, акробатики и позиционирания на тялото, характерни за съответния танцов стил .
Музиката – сама по себе си като вид изкуство тя предава настроения чрез комбиниране на звуковете. В зависимост от тяхното съчетание в дадена мелодия, тя може да звучи мажорно (приповдигнато), минорно (тъжно), алегро (весело), стакато (насечено) и т.н.
Драматургия – тук се включва умението на хореографа и/или на танцьора да разкаже история по време на танца.
От горепосочените елементи постоянен е само първият елемент – движението на тялото в пространството, тъй като той отразява същността на танца като културен феномен.
Според българския тълковен речник танцът е „изпълнение на съгласувани по ритъм и по форма пластични движения на тялото и краката в такт с музиката, както и самата музика” [1]. Но обективно погледнато, танц може да има и без музика (а само с ритъм), и въпреки това той да бъде завършен продукт на човешката креативност. Останалите два елемента – музиката и драматургията допринасят за пълноценното представяне на танца, за пълното разкриване на неговия потенциал и по-ефикасното предаване на неговото послание. Всеки един елемент сам по себе си носи емоционален заряд, който може да бъде целенасочено използван за подсилване на дадено чувство, провокация, предизвикване на положителни или отрицателни емоции и т.н.
3. Танцът като начин на общуване
Dance is the hidden language of soul [2].
С развитието и прогреса на човешкото общество се развиват и усложняват и посланията, които се влагат във всеки един танц – тези послания са резултат от променливи, зависещи от потребностите и динамиката на обществото. В наши дни танцът съществува самостоятелно или в комбинация с друг вид изкуство като по този начин може да бъде постигнат различен ефект, в резултат на краен продукт, създаден според съответно задание или потребност. Танцът може да бъде част от театрална постановка, филм, концертно изпълнение или видеоклип, реклама и т.н.
Комуникацията чрез танца може да бъде разгледана в два аспекта:
Комуникация между танцьора/танцьорите и публиката;
Комуникация между самите танцуващи.
3.1. Комуникация между танцьорите и публиката
„Да гледаш велики танцьори или танц от най-висока класа,
които да те развълнуват, без да знаеш точно защо,
е най-висшият вид комуникация“
Луис Хорст [3]
В съвременното динамично общество танцът задържа високи позиции на популярност сред все по-голяма част от обществото. Като социален феномен той събира хората в общности по интереси, социализира, изразява социални послания и т.н. До голяма степен това се дължи на свободата на танца – той е променлив и адаптивен, няма строги правила, има големи възможности за импровизация, и не се нуждае от специална подготовка, за да бъде разбран. Освен това, танцът, както и песента, са способни за кратък интервал от време да предадат значимо послание към дадена аудитория. Днес възможността за пренос и разпространение на тези послания се увеличава многократно от електронните медии – телевизията, интернет, социалните мрежи.
Комуникацията между танцьорите и публиката е съзнателна и преднамерена комуникация. Обикновено танцовия пърформанс не е ограничен във времето, но социалните рамките, които са се наложили днес, определят модерните танцови форми да бъдат с кратка продължителност (до 3-5 минути, когато се изпълнява върху песен или микс от песни), а класическите с продължителност в размер до 90-120 минути (когато се изпълнява стандартно балетно произведение). Предизвикателство пред хореографа и танцьорите е в този отрязък от време да бъде представена история с въведение, кулминация и развръзка, която да бъде разказана само чрез езика на тялото. Тук важна роля играят, освен хореографията, избора на музиката, декора, костюмите, грима и осветлението. Те могат да пресъздават роли, да рисуват маски, да променят възприятия, играейки с цветове, форми и обеми. Именно тук проличава и границата между хореографията и драматургията в танца. Танцът може да бъде завършен и без драматургия, а само с хореография – по този начин в него ще бъдат съчетани техника и музика, способността на танцьорите да пресъздават музиката, чистотата на движенията, усета за ритъм, техните възможности. Когато обаче в танца се съчетаят хореографията, музиката и драматургията, тогава вече можем да говорим за изкуство, с мисъл, идея и послание. Танцът може да предава картини от действителността, да напомни някакво преживяване или да внуши емоция, която зрителят да доразвие сам за себе си въз основа на личния си опит, въображение и потребности.
3.2. Комуникация между танцуващите в двойка
When marimba rhythms start to play dance with me,
make me sway [4].
Езикът на тялото е показател за състоянието на човек в даден момент и ситуация. Затова комуникацията между танцуващите в двойка е несъзнателна комуникация. Невербалната комуникация е по-силно развита при жените отколкото при мъжете. Това е така, защото условно можем да наречем вербалната комуникация „комуникация на разума“ (т.е. мъжка), а невербалната – „комуникация на чувствата“ (т.е. женска).
При танца в двойка партньорите комуникират по няколко начина:
Чрез контакта – сила, начин на захват, телесна температура и дистанцията между телата;
Чрез погледа;
Чрез мимиките и жестовете.
Наблюдавани в неформална обстановка (на парти, в клуб, дискотека и т.н.), по начина, по който танцуват партньорите в двойката, може да се получи достоверна информация за характера на техните отношения (приятелство, флирт и др.), за емоциите и настроенията, които изпитват в настоящия момент спрямо човека отсреща (радост, умора, досада, удоволствие, надменност и т.н.), както и за степента на близост между двамата (дали се познават отдавна или са се запознали преди малко на дансинга).
Физическият контакт в двойката и разстоянието между телата на партньорите е първият източник на информация. Колкото по-голямо е разстоянието между телата толкова по-слабо се познават танцьорите един друг. Това е причината да не се допускат взаимно да навлизат в личното си пространство. Тук трябва да бъдат отчетени също и линиите на ръцете и стойката на телата – колкото по-меки и заоблени са тези линии, толкова по-малко напрежение има между партньорите. Именно поради тези причини в голяма част от социалните танци са се обособили два типа хват – отворен и затворен (близък). Характерът на социалните танци залага те да бъдат сравнително лесни и достъпни за по-голяма част от обществото (отколкото състезателните и класическите танци) и да социализират хората. Затова когато човек иска да танцува той може да избере как да го направи и с това да покаже на партньора си как го възприема и какви са чувствата му спрямо него.
Зрителният контакт дава информация за заинтересоваността и вниманието на партньорите един към друг по време на танца. Ако танцуващите „комуникират“ с очи почти през цялото време, можем да говорим за флирт и романтични чувства. Ако зрителният контакт не липсва, но и не е доминиращ, тогава можем да говорим за приятелски отношения в двойката. Ако през голяма част от времето единият танцуващ гледа през рамото на партньора си или оглежда останалите танцуващи и/или публиката, тогава може да се направи извода, че този човек танцува, за да привлече вниманието на околните, а човекът, с който танцува в момента, му е безразличен или го отегчава.
Жестовете и мимиките са третият източник на информация – усмивката или липсата на такава по време на танца, отпуснатите ръце, прегърбената стойка – всички те изразяват състояния, идентични с тези по време на разговор.
Пространственото разположение на танцуващата двойка на дансинга също не е без значение. Ако двойката танцува в центъра, тя демонстрира самоувереност и желание да бъде забелязана от околните, а танцуващите са сигурни в уменията си и искат да покажат какво могат. Ако двойката танцува в периферията на дансинга, можем да говорим за желание на танцуващите да останат „извън блясъка на прожекторите“, дължащо се или на несигурност в уменията им, или на желание за усамотение и сближаване по време танца.
В заключение може да се отбележи, че танцът е достоверен и надежден източник за получаване на информация и канал за предаване на съобщения. Предадено чрез него, посланието се възприема безусловно, на подсъзнателно ниво, и достига до по-широк кръг получатели, без да бъде подлагано на критика и анализ. Танцът като невербална комуникация може да бъде предпоставка за развитие и на вербалното общуване между участниците в комуникационния процес, за социална интеграция, за отправяне на социални послания и мн. др.
Настоящият текст е представен на „Четвърта нацонална школа за докторанти и млади изследователи”, организирана от ИИНЧ – БАН Департамент „Психология” – 2011 г..
Цитат-формат (Suggested Bibliographic Citation):
Петрова, Надежда. Танцът като невербална комуникация // Медии и обществени комуникации. Изд. УНСС / "Алма комуникация". 2011, №10. Available from: [www.media-journal.info]
Контакт (Contact):
e-mail: nadia_p@mail.bg