The Difficulties in Intercultural Dialog
Svetlozar Kirilov
The paper discusses three cases of intercultural dialog: a) female circumcision, b) monogamy vs. polygamy, and c) forced marriages. The key idea is that it is not just prejudices and competition for resources that produce conflicts between different ethnic, racial, and religious groups but also fundamental differences in values and norms.
Key words:
intercultural dialog, female circumcision, monogamy, polygamy, arranged marriages, forced marriages
Конфликтите между хората от различни етнически, расови и религиозни общности се дължат на три основни причини: 1) предразсъдъци и етноцентризъм; 2) реална конкуренция за ограничени ресурси и 3) фундаментални различния по отношение на ценности и норми [1]. Този текст ще се фокусира само на третата причина, която е и най-сериозна, тъй като ценностите и нормите определят разбиранията за правилно и неправилно [2]. Ако тълкуванията на това, което се смята за добро, морално и справедливо от отделните културни групи са не само различни, но и диаметрално противоположни – конфликтите са неизбежни. Така някои малцинствени и имигрантски общности са обвинявани в поддържане на оспорвани културни практики (напр. женското обрязване, полигамията, насилствените бракове и др.)
Възможно ли е неразвитостта на някои общности да е по вина на тяхната култура? Да се търпят ли практики на малцинствените или имигрантските култури, които от гледна точка на културата на по-голямото общество са брутални, неморални, неприемливи и незаконни? Има ли граници на толерантността? Културата обикновено се обяснява като система от ценности, норми, нагласи, практики, език, ритуали и символи, които придават смисъл на хората и формират начина, по който те виждат света. Културата често е повлияна от традиционната религия на страната и се изразява в националната литература, изкуство, медии, хумор и всекидневно поведение.
Теориите за цивилизациите изтъкват, че няма единно социално развитие и възторженият възглед, че всички човешки общества се движат към постигане на просперираща пазарна икономика, политическа демокрация и активно гражданско общество всъщност е погрешен [3]. В реалността светът във всеки един момент от историята се състои от няколко цивилизации с различни ценности. А всяка една цивилизация може да обхваща много конкретни общества, които се конкурират по отношение на икономически постижения, жизнен стандарт, технологии, военна мощ и ефективност на политическата система. Фундаменталните различия в ценности и норми могат да водят до „културни войни” и „сблъсък на цивилизациите”, както и някои малцинства и имигрантски групи да се смятат за „проблемни” и „нежелани”.
ДИАЛОГЪТ МЕЖДУ КУЛТУРИТЕ
Диалогът между културите би могъл да бъде средство за избягване и дори за разрешаване на конфликти. Той представлява обмен на идеи и мнения между обществото и неговите малцинствени и имигрантски групи, както и между националните общества на сцената на световната политика, дипломация, култура и медии. Диалогът между културите е нелек процес, при който всяка от страните трябва да разгледа гледната точка на другата страна и всяка общност да се опита да преосмисли своите ценности и практики. Бику Парек отбелязва: „…Обществото трябва да започне диалог с малцинството. Ако обществото осъжда определена практика на малцинството, мнозинството трябва да посочи причините и да обясни защо поддържа определени ценности и защо малцинствените практики са в разрез с тях. От своя страна, малцинството трябва да посочи защо поддържа тези практики и да се опита да га защити” [4]. Страните могат да се позовават на универсалните морални норми, на най-съществените ценности на мнозинството, на идеята, че малцинствените практики, макар и странни, не носят вреда и на принципа на диалогичния консенсус [5]. Ще разгледаме три случая на спорни културни практики, които пораждат ожесточени дебати и показват трудностите на диалога между културите – женското обрязване, полигамията и насилствените бракове.
ЖЕНСКОТО ОБРЯЗВАНЕ
Женското обрязване (femalecircumcision) е обичай в много страни на черна Африка и някои общества от Близкия изток. Имигрантите от тези страни в Европа и Америка искат да продължат традицията и в новите си общества, което поражда проблеми – в повечето от „приемащите страни” женското обрязване е забранено. Възниква ключов мултикултурен проблем. Трябва ли имигрантите да имат право да спазват тази традиция дори и тя да е смятана за жестока от приемащото общество и забранена от неговите закони? Или имигрантите трябва да се придържат към правната система на приемащото общество, която да има приоритет над имигрантската култура?
Между 100 и 140 милиона жени по света са били подложени на обрязване по преценки на Световната здравна организация [6]. Женското обрязване не е свързано пряко с исляма – то съществува в африканските мюсюлмански общества (Египет, Судан, Сомалия и др.), но също и в неислямски африкански страни като Етиопия, Кения, Буркина Фасо и др. В Корана няма споменаване на тази женско обрязване и изглежда традицията е предислямска, поддържана от африканските племенни религии. По-късно някои ислямски общества (но не всички) са включили този ритуал в своята културна система. Обичаят варира от отстраняване само върха на клитора до премахване на цялата външна част на половите органи на момичето и се извършва във възрастта от 4 до 12 години, но в някои случаи и до 17 г. Женското обрязване вероятно е възникнало в Древен Египет – някои от мумиите имат следи от такава операция [7].
Обясненията за съществуването на обичая са различни. Критиците на женското обрязване разглеждат ритуала като обезобразяване на гениталиите (femalegenitalmutilation), което позволява на мъжете да контролират женската сексуалност, да лишават жените от сексуално удоволствие и да гарантират верността на съпругите. Отстраняването на клитора или част от него е оправдавано с обяснения, че иначе жените биха били напълно обладани от сексуални помисли и ще се впуснат в безразборни сексуални контакти. Обратно, за обрязаните жени се смята, че те ще са верни на съпруга си и ще мислят за семейството, децата и домакинските грижи, а не за търсене на сексуални удоволствия. В обществата, където един мъж може да има няколко съпруги, женското обрязване цели да гарантира, че съпругите, дори и да са сексуално пренебрегвани, няма да търсят плътски удоволствия извън брака. Необрязаните момичета и жени са смятани за „нечисти”, незрели, недостойни, похотливи, почти проститутки и неподходящи за брак. При най-крайната форма на женско обрязване (infibulation) двете страни на влагалището се зашиват една за друга и това се смята за най-сигурната гаранция за девствеността на момичето, в която може да се убеди нейният бъдещ съпруг.
Защитниците на обичая изтъкват, че той е ритуал на инициация, ритуал на прехода, чрез който момичетата стават жени и така се потвърждава техният нов статус. От тази гледна точка женското обрязване е знак за равенство с мъжете, тъй като и момчетата от племето са обрязвани. Елиът Скинър, антрополог, осъществил теренно проучване сред племето моси в Буркина Фасо, тълкува женското обрязване като „декларация за равенство”: „По своите цели и намерения женското обрязване структурно и функционално е доста подобно на това при мъжете. Тази церемония показва на всички, че жените от племето моси са напълно способни като мъжете да преминат през тази церемония на инициация, чиято функция е да превърне момичетата в жени, така както мъжката й версия превръща момчетата в мъже” [8].
Има някои съмнителни обяснения относно естетически, здравни или хигиенни основания за процедурата. Някои африкански племена смятат, че женските гениталии са грозни и „нечисти” и след обрязване, което оставя гладка повърхност, те стават приемливи и „чисти” [9]. Други общности вярват, че ако клиторът не се отреже, той ще се развие в пенис и затова целта на процедурата е да осигури женствеността на момичетата [10]. Други погрешни схващания са, че ако пенисът докосне необрязан клитор, мъжът ще стане импотентен или че млякото на необрязаните жени ще бъде отровно [11].
Значителен социален натиск съществува обрязването да бъде прилагано върху африканските момичета – ритуалът има вековни традиции, възрастните жени, които са обрязани, настояват и младите момичета да преминат по този път (и това често са техните майки и баби), а съществува и вярване, че мъжете не биха се оженили за необрязана жена. Джомо Кениата, лидерът на движението за освобождение на Кения от британско господство, категорично заявява: „Никой нормален мъж от племето кикуйо [към което принадлежал и Кениата] не би си и помислил да се ожени за момиче, което не е обрязано” [12].
Женското обрязване обаче има негативни последици за момичетата и жените. В някои случаи не е използвана дори и местна упойка и процедурата е изключително болезнена. Възможни са усложнения, ако ритуалът е извършен с нестерилни ножове, бръсначи, ножици и дори и парчета стъкло при племенни условия. Непосредствените отрицателни последици са остра болка, шок, силно кървене, тетанус и дори смърт. Дългосрочните последици могат да бъдат инфекции на пикочния канал и жлъчката, кисти, проблеми с менструацията, болезнен полов акт, възможно безплодие и усложнения при раждане [13].
В Африка и Близкия Изток женското обрязване би могло да се защити донякъде с аргумента за културния релативизъм (уважението на различните култури) и с довода, че европейско-американската гледна точка е етноцентрична. Но какво да прави, когато хората, които имат обичай да обрязват момичетата, са имигранти в страна, която забранява женското обрязване? Едната гледна точка е, че законите и ценностите на приемащото общество имат приоритет над обичаите на имигрантите [14]. Тъй като имигрантите са решили да напуснат своята страна и да се заселят в нова, те са тези, които трябва да се придържат към законите и културата на новата страна, а не обратното.
Ксенофобските партии изтъкват, че имигрантите, които за против забраната на мюсюлманските женски шалове, женското обрязване или други закони, пречещи да изявяват културата си, са свободни да се върнат в своите страни, където няма такива забрани. Често имигрантите са от бивши колонии – алжирци и мароканци във Франция, индийци и пакистанци във Великобритания, индонезийци в Холандия. Възниква въпросът „Какъв е бил смисълът на войните за независимост, ако хората от бившите колонии не искат да живеят в своите вече свободни страни, а искат да се заселят в бившите си колониални владетелки?” Ако алжирците, карибците, кенийците, суринамците или конгоанците казват, че са експлоатирани през колониалния период от Франция, Великобритания, Холандия или Белгия, то защо искат да емигрират в тях?
Типичният законов аргумент („Всеки трябва да се придържа към закона”) не е достатъчен и в някои случаи не работи – жените от имигрантски произход, които не искат да бъдат обрязани, могат да бъдат пратени в своите родни страни за известно време и там да бъде осъществено обрязването. Само във Великобритания около 74 000 жени са обрязани по преценки на групата за женски права Форуърд. Често те са от сомалийската общност, като родителите изпращат техните дъщери в Африка, за да бъдат обрязани. Ако обрязването е осъществено тайно на британска земя, момичетата обикновено не съобщават за това – те не искат техните родители или други роднини да влязат в затвора.
Възможно ли е културните практики на някои общества да бъдат критикувани от други общества и международни организации? Това се случва с женското обрязване, което е критикувано от Световната здравна организация, западни учени, активисти за граждански права и неправителствени организации. Световната здравна организация осъжда женското обрязване като вредно за здравето на момичетата и жените и настоява практиката да бъде преустановена. В този случай е възможно да се изтъкват универсални общочовешки ценности (или поне изглеждащи такива) – ценността на човешкия живот (някои момичета умират в резултат на ритуала), здравето (обрязването има отрицателни последици за здравето на момичетата), равенството между половете (мъжете не са длъжни да претърпят процедура, след която губят усещанията си при полово общуване). Обрязването може да се тълкува и като нарушаване правата на детето – момичетата са твърде млади и някои други, техните родители или други роднини, вземат решение за процедура, последиците от която са необратими.
Съществуването на универсални човешки права е спорно дори и когато става дума за ценността на човешкия живот. Ако човешкият живот се приеме за върховна ценност и на това основание отричаме убийството на бебета (прилагано в миналото от някои общества за намаляване гърлата за хранене) или женското обрязване, то как да защитим абортите или евтаназията, които се разглеждат благоприятно в редица страни в Европа и Северна Америка? А ако застрашената ценност е здравето – как да оправдаем използването на алкохол и тютюн в много неислямски и неафрикански общества, където тяхната консумация е напълно законна, въпреки че води до неблагоприятни последици за здравето?
Все пак възможно е обществата да започнат междукултурен диалог и да дискутират спорните практики, които могат да бъдат ограничени и постепенно изоставени. Ако спорна практика, каквато е женското обрязване, бъде критикувана от други общества или международни организации, това може да циментира съпротивата на общностите, които следват ритуала от векове и го смятат за неразделна част от своите традиции. Осъждането на женското обрязване може да се тълкува от обществата, където то съществува, като налагане на нещо от страна на чужденци, които не се опитват да разберат една друга култура. Разбираемо е, че въпросите, засягащи културата, трябва да се разглеждат с такт и деликатност. Постепенният подход, стъпка по стъпка, и постоянните усилия да се убедят общностите в недостатъците на женското обрязване биха били по-ефективни, отколкото разпорежданията да се прекрати практиката. Например законът в Судан забранява женското обрязване, но повечето мъже и жени в страната защитават обичая и на практика законът не се спазва. В действителност Судан дори е сред страните (заедно с Етиопия и Джибути), където се практикува най-крайната му форма (отстраняването на всички външни полови органи). Изследване в шест страни през 90-те години показва, че в пет от тях (Кот д’Ивоар, Египет, Еритрея, Мали и Судан) повечето мъже и жени са за продължаване традицията на женското обрязване и само в Централно-африканската република повечето анкетирани са за премахването на обичая [15]. Може да се предполага, че образоването на общностите, въвличането на местните хора в дебат относно вредните последици от женското обрязване, печеленето на подкрепата на местните лидери на мнение (религиозни и политически лидери, лекари, журналисти) и дори измислянето на алтернативни ритуали би донесло промяна на нагласите и помогнало да се прекрати този ритуал, който все още е съдба за милиони момичета по света.
МОНОГАМИЯ ИЛИ ПОЛИГАМИЯ?
Един съпруг и една съпруга е добре известният модел на моногамното семейство в Европа и Америка. Защитниците му изтъкват, че той отразява идеята за равенство между мъжете и жените и е оптимален за отглеждане на деца. Тези мнения обаче не се споделят от всички култури. Мюсюлманското семейство може да се състои от един съпруг и до четири съпруги. Обичайното мюсюлманско обяснение е, че в миналото много от мъжете загивали във войни и конфликти. Имало повече жени, отколкото мъже и така се налагало един мъж да се грижи за няколко жени (в някои случаи вдовици на негови бойни другари). Често тези жени имали и деца и така се смятало за хуманно един мъж да се жени за няколко жени и да се грижи за техните деца: „А ако ви е страх, че няма да сте справедливи към сираците, [ако се ожените за тях], встъпвайте в брак с онези жени, които харесвате – две и три, и четири. А ако вие е страх, че няма да сте справедливи – с една или с [пленнички] владени от десницата ви” [16]. Сред ислямските общества единствено в Тунис религиозните власти забраняват полигинията (многоженството) [17].
Мюсюлманите защитават полигинията с аргумента, че западната моногамия с нейните чести разводи всъщност е много близка до полигинията. Европейците и американците могат да се женят за няколко съпруги, но не и по едно и също време [18] – трябва да се разведат с първата, за да се оженят за втората и т.н. А това може да се отрази зле на децата. Докато в мюсюлманското семейство няма нужда мъжът да разваля отношенията си с една жена за сметка на друга и децата получават грижи, независимо коя е майка им.
Многоженството не е уникална черта на исляма – в много предислямски общества бракът с няколко съпруги е културна норма. Полигинията съществува в редица африкански страни – Нигерия, Кения, Судан, Уганда и др. Много африкански мъже и дори жени предпочитат полигинията пред моногамията. Най-изненадващият аспект на полигинията от съвременна гледна точка е, че един мъж може да има сексуален контакт с няколко жени. Но обяснението на полигинията в Африка е свързано с традиционната икономика, основана на гледането на земя и добитък. Изследване на 6 000 жени от племето йоруба в Нигерия от края на 70-те г. установява, че 60% от тях биха били доволни, ако съпругът им се ожени за още една жена и 23% не биха се радвали на такова развитие на нещата [19]. Основното обяснение на жените, които биха предпочели съпругът им да се ожени за още една жена, е, че така ще могат да споделят с нея грижата за домакинството, децата, нивите и добитъка.
В много култури младоженецът плаща цена за булката на нейния баща. При племето динка от Южен Судан съпругите се плащат с крави и може да са нужни 30, 40, дори 100 крави, за да се „купи” невеста. Така някои богати мъже от племето с многобройни стада могат да си осигурят смайващата бройка 50 и повече съпруги [20].
Ние често забравяме, че идеята за брака като романтична връзка между двама души, които се обичат и са привързани един към друг, е нещо сравнително ново в исторически план. В миналото браковете са били икономически съюзи (а при монарсите и аристократите – и политически и династични), и никой не е очаквал или изисквал чувства между брачните партньори. Затова и основната защита на многоженството в Африка е, че то съдейства на традиционната семейна икономика в селските райони, а не защото то дава сексуален достъп на един мъж до няколко жени. Изтъква се също, че ако жените са повече от мъжете, полигинията помага на много жени да не останат неомъжени.
Да не забравяме, че ако полигамията е алтернативата на моногамията, самата полигамия се разделя на полигиния (многоженство) и полиандрия (многомъжество). Многомъжеството се среща много по-рядко от многоженството, но все пак съществува в общества като Тибет. Тибетската култура разрешава и моногамията, и полиандрията, и полигинията, като първите две форми на брак са най-често срещани [21]. При полиандрията, която и сега съществува сред тибетците, живеещи в Непал, двама, трима или повече братя се женят за една жена. Основанието за тази странна за нашите представи форма на брак отново е икономическо – по този начин наследствената земя, добитъкът и другата собственост не се делят между братята, както би станало, ако всеки от тях се ожени индивидуално. В Хималаите с техния планински терен обработваемата земя е недостатъчна и евентуалната й делба между братята би направила отделните участъци толкова малки, че би било трудно изхранването на отделни моногамни семейства. Суровата природа на най-високата планина в света налага семействата да съчетават земеделие и гледане на животни (главно якове), а многомъжеството позволява вътрешно разделение на труда между братята – докато единият обработва земята, вторият може да пасе животните, а третият да ходи до пазарищата. Всичко това би било много трудно само за един мъж в моногамно семейство.
Но съвременните общества са различни от тези в черна Африка и Хималаите. В Европа и Америка често и двамата съпрузи работят за заплата и не разчитат на семейна ферма или домакинство за прехраната си. Основните функции на съвременния брак са не само и не толкова икономически, както е било в миналото, но и свързани с чувства, емоционална поддръжка между партньорите, сексуална удовлетвореност и отглеждане на деца. Не е ли моногамното семейство най-доброто решение за постигането на всичко това?
Моногамната форма на брак има определени предимства – дава възможност за развитие на емоционална привързаност, съпричастност, взаимна интимност и доверие между партньорите [22]. Моногамията също отговаря и на идеята за равенство между половете – един съпруг и една съпруга, а не нещо друго, както е при полигинията и полиандрията. Но високото ниво на разводите (около 1/3 в много общества в Европа и Америка) при моногамните семейства показва, че и тази форма на брак има своите недостатъци.
Възможно ли е законите да разрешават както моногамията, така и полигамията (в двете й форми – полигиния и полиандрия) и хората свободно да решават коя форма на брак да изберат? Законите в някои западни страни вече разрешават бракове между хора от един и същи и пол и са толерантни към хомосексуалните мъже и жени – нещо, което шокиращо за редица общества в Африка, Азия и Латинска Америка. Оправдано ли е западняците се възмущават от полигамията, а да толерират хомосексуалността [23]? Всъщност полигамните бракове могат да бъдат разглеждани като по-приемливи и по-естествени от хомосексуалните. Някои от аргументите срещу хомосексуалните бракове са неприложими спрямо полигамните – хомосексуалните партньори не могат да имат деца, като противниците на хомосексуалните бракове изтъкват, че така природата показва кои бракове са естествени и приемливи и кои не са. Правото на партньорите в хомосексуален брак да осиновяват деца се оспорва с аргумента, че хомосексуалните родители биха могли да повлияят на детето да се развие в хомосексуална насока. Хомосексуалността също е осъждана от религиите на юдаизма и християнството. Обратно, от полигамните бракове се раждат деца и много уважавани фигури от религиозните текстове, като цар Соломон и пророкът Мохамед, са имали полигамни семейства.
Но там, където полигамията съществува, многоженството е много по-често срещано от многомъжеството и това определено е поради неравенството между половете и доминацията на мъжете в много традиционни общества. Може ли да се обоснове по-честото наличие на многоженство със съвременни аргументи (а не с архаичния и неприемлив довод, че мъжете са по-висши като пол)? В съвременното общество сексуалната функция на брака е една от най-важните (а това не е било така в предишните общества). Редица изследвания показват, че сексът е по-значим за мъжете, отколкото за жените и сексуалните желания на мъжете са по-големи. Ако сексът е по-значим за мъжете и има жени, които се интересуват по-малко от секс или поне не в такава степен, както мъжете, то не е ли оправдано един съпруг да има няколко законни съпруги? Така две или повече съпруги биха удовлетворявали интимно съпруга си и същевременно на никоя от тях няма да се налага да бъде интимна с него по-често, отколкото й се иска – нещо, което е трудно осъществимо в моногамен брак.
Идеята, че сексът е по-важен за мъжете, понякога се оспорва с аргумента, че той е също толкова значим и за жените, т.е. между двата пола няма разлики по отношение интереса към интимното общуване. Но доводите, че сексът е по-важен за мъжете, надделяват [24]. Данните показват, че мъжете имат контакти с повече интимни партньори, отколкото жените; мъжете по-често изневеряват; мъжете са главните потребители на порнография и клиенти при проституция. А защо е така е сложно да се обясни, но някои се позовават на социобиологията, по-високото ниво на тестостерон при мъжете и разликите между мъжкия и женския оргазъм.
В съвременните общества с моногамни бракове някои от женените мъже успоредно поддържат връзка и с друга жена. Не е ли полигинията по-справедлива алтернатива? Така другата жена няма да бъде просто любовница или метреса, а съпруга и нейните права и тези на евентуалните деца от връзката ще бъдат защитени. Същевременно равенството между половете ще бъде осигурено с наличието и на полиандрия, ако партньорите предпочитат този вариант. Някои смятат, че предимство на полигамните бракове е, че децата имат повече ролеви модели, отколкото само един баща и една майка, както е при моногамните бракове [25]. Предполага се също, че полигамията намалява изневерите и търсенето на услугите на проституцията.
Съвременни примери за полигамия съществуват. Джейкъб Зума, президентът на Южноафриканската република, се е женил пет пъти. Една от съпругите му е починала, друга се е развела с него и той все още има три съпруги. Зума е от племето зулу, чиято култура приема полигамията и това е разрешено от законите на страната. Някои се шегуват, че страната има три „първи лейдита” и не е ясно при пътувания в чужбина дали да ходят и трите или да се редуват. А Зума е сгоден за още една жена и обмисля също и брак с друга, така че броят на съпругите му може да нарасне! А в съседната малка страна Свазиленд крал Мсуати има 13 съпруги – полигамията е традиция и законите я разрешават.
Възможно ли е полигамията (както полигинията, така и полиандрията) да бъде разрешена да съществува наред с моногамията и хората сами да решават коя форма на брак да изберат? Срещу полигамията се изтъкват редица сериозни аргументи. Ако тя бъде разрешена, много е възможно многоженството да се среща значително по-често, отколкото многомъжеството и така ще се подкопае принципът за равенството между половете. Многоженството в традиционните общества дава възможност на богатите мъже да вземат няколко съпруги. Така броят на неомъжените момичета намалява и някои бедни мъже могат да останат неженени. Някои антрополози смятат, че многоженството създава напрежение в обществото, като мъжете непрекъснато се конкурират за повече съпруги (повече съпруги – по-висок социален статус). Изследователите на индианците яномами (племе, което живее в джунглите на Венецуела), предполагат, че конкуренцията за съпруги при тях увеличава насилието и конфликтите [26].
Все пак полигамията има и своите защитници. Споровете за оптималността на моногамията или полигамията (или допускането и на двете форми на брак) е интересен и сложен случай на междукултурен диалог между световните общества с различни традиции в това отношение. За нас, хората от европейско-американската културна традиция, моногамният брак е културна норма, но дали сме достатъчно толерантни да приемем доводите на други общества в полза на полигамията?
НАСИЛСТВЕНИТЕ БРАКОВЕ
Насилствените бракове съществуват в някои страни. Темата е обект на горещи дискусии във Великобритания, където имигрантски семейства от Пакистан, Индия и Бангладеш са обвинявани в налагане на бракове на своите дъщери. Добре е да се прави разлика между уговорените и насилствените бракове. Въпреки че при уговорените бракове родителите и другите роднини са доста активни при избора на брачен партньор и решението за сключването на брак, все пак младоженецът и булката дават своето съгласие. Но при насилствените бракове поне единият партньор не е съгласен с бъдещия брачен съюз. Традицията в индийския субконтинент е родителите да решават за кого ще се омъжи дъщеря им отрано. Дори когато момичетата са много малки, на 8 или 9 години, те могат да бъдат „обещани” на мъж, избран от техните родители. Понякога това са роднини, напр. братовчеди, или значително по-възрастни мъже. В някои случаи стимулът за брака е напълно прагматичен – получаването на достъп до Великобритания за мъже, които живеят в Пакистан, Индия или Бангладеш. Обикновено браковете са наложени на момичета, които са на 15, 16 или 17 години, но има и примери за още по-ранна възраст. Момичетата са се социализирали в британското общество и вече познават ценностите на индивидуалния избор и свободната воля, които определено са в разрез с усилията на техните родители да им наложат партньор, който те не познават или не харесват. Често момичетата бягат от домовете си, за да избегнат нежелания брак.
Дали британското общество трябва да прояви деликатност и да уважава традицията на някои имигрантски общности за насилствени бракове? Или трябва да защити правата на момичетата, които не са съгласни с избора на баща им за съпруг? Дилемата е разрешена, поне юридически, с приемането на Закона против насилствените бракове през 2007 г., който дава възможност за разследване в случай на подозрение за брак под натиск. Британското правителство създава Служба за преследване на насилствените бракове, която е съвместна институция на Министерството на външните работи и Министерството на вътрешните работи.Службата се занимава с 420 случая на насилствени бракове през 2008 г., но се преценява, че случаите, докладвани на властите през същата годинав Англия, са били между 5 275 и 7 750 [27]. „Чуваме разкази за изнасилвания, отвличания, бой, принудителни аборти и принудителни забременявания… Често момичетата са непрекъснато изнасилвани докато забременеят”, казва директорът на службата Винай Талуар [28]. Има сериозни съмнения, че много от случаите на насилствено склоняване към брак остават неизвестни за властите. Пакистански и индийски момичета във Великобритания изчезват от училище и вероятно са въвлечени в насилствени бракове.
Насилствените бракове са характерен случай на сблъсък на ценности между имигрантските общности и приемащото общество. Понякога родителите имигранти гледат на новата си страна враждебно и се опитват за запазят културата на страната, откъдето са дошли, от „вредното въздействие” на индивидуализма, свободната воля и свободния избор. Ясвиндер Сангера, индийка, живееща във Великобритания, избягала от насилствен брак, споделя: „Казваха ни, че белите хора са нечисти и не ни разрешаваха да имаме бели приятели. Но аз харесвах всичко у белите момичета в училище. Те имаха това, което аз исках – свобода” [29].
* * *
Споровете относно женското обрязване, полигамията и насилствените бракове показват колко е труден диалогът между културите, където отделните страни могат да имат напълно противоположни мнения за правилно и неправилно. Но този диалог е необходим – световните общества трябва да решават редица глобални проблеми (екология, бедност, военни и политически конфликти), от които зависи съдбата на човешката цивилизация, а и всяко отделно общество става все по-мултикултурно, със значими малцинствени и имигрантски групи.
Бележки:
[1] Този текст е публикуван в печатното издание на Годишника на Софийския университет, Факултет по журналистика и масова комуникация, Том 18. София, 2013, с. 103–115.
[2] Предразсъдъците и конкуренцията за ресурси като причини за конфликтите между етническите, расовите и религиозните групи са разгледани в: Кирилов, Светлозар. Защо обичаме да мразим другите? // Медии и обществени комуникации, №10, май 2011.Availablefrom: http://media-journal.info/?p=item&aid=153
[3] Хънтингтън, Самюъл. Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред. София: Обсидиан, 1999.
[4] Parekh, Bhikhu. Rethinking Multiculturalism: Cultural Diversity and Political Theory. New York: Palgrave, 2000, p. 270.
[5] Пак там, pp. 265–266.
[6] World Health Organization. Female Genital Mutilation. Fact Sheet, No. 241, February 2010.
[7] Dirie, M. and G. Lindmark. The Risk of Medical Complications after Female Circumcision. East African Medical Journal, 1992, Vol. 69, No. 9, p. 479.
[8] Skinner, Elliott. Female Circumcision in Africa: The Dialectics of Equality. In: Taking Sides: Clashing Views in Cultural Anthropology (ed. By WELSCH, Robert, Kirk ENDICOTT). Dubuque, Iowa: McGraw-Hill, 2006, p. 373.
[9] World Health Organization. Цит. съч.
[10] Lightfoot-Klein, Hanny. The Sexual Experience and Marital Adjustment of Genitally Circumcised and Infibulated Females in the Sudan. The Journal of Sex Research, 1989, Vol. 26, No. 3, pp. 375–392.
[11] Lightfoot-Klein, Hanny. Erroneous Belief Systems Underlying Female Genital Mutilation in Sub-Saharan Africa and Male Neonatal Circumcision in the United States. The Third International Symposium on Circumcision, University of Maryland, College Park, 1994, May 22–25.
[12] Цит. по Lightfoot-Klein, Hanny. Prisoners of Ritual: An Odyssey into Female Genital Circumcision in Africa. Binghampton, NY: Haworth Press, 1989, p. 71.
[13] World Health Organization. Цит. съч.
[14] Parekh, Bhikhu. Цит. съч. p. 273.
[15] Althaus, Frances. Female Circumcision: Rite of Passage or Violation of Rights? International Family Planning Perspectives, 1997, Vol. 23, No. 3, September, pp. 130–133.
[16] Коран, 4:3, превод на Цветан Теофанов.
[17] Parekh, Bhikhu. Цит. съч., p. 285.
[18] Пак там, p. 284.
[19] Kilbride, Philip. African Polygyny: Family Values and Contemporary Changes. In: Applying Cultural Anthropology (ed. by Podolefsky, Aaron, Peter Brown). Mountain View, CA etc.: Mayfield Publishing Company, 2001, p. 212.
[20] Davis, Wade, K. David Harrison. Book of the Peoples of the World. National Geographic Society: Washington, D.C., 2007, p. 51.
[21] Goldstein, Melvyn. When Brothers Share a Wife. In: Applying Cultural Anthropology (ed. by Podolefsky, Aaron, Peter Brown). Mountain View, CA etc.: Mayfield Publishing Company, 2001.
[22] Подобен аргумент е предложен и от Parekh, Bhikhu. Цит. съч., p. 287.
[23] Подобен аргумент е предложен и от Kilbride, Philip. Цит. съч.
[24] Dworkin, Andrea. Intercourse. New York: Basic Books, 1987, ch. 7; Meston, Cindy, Elaine Hull, Roy Levin, Marca Sipski. Disorders of Orgasm in Women. Journal of Sexual Medicine, July 2004, 1, No. 1, pp. 66-68; Dunn, Kate, Lynn Cherkas, Tim Spector. Genetic Influences on Variation in Female Orgasmic Function: A Twin Study. Biology Letters, September 22, 2005, 3, No. 1, pp. 260–263.
[25] Kilbride, Philip. Цит. съч.
[26] Hagen, Edward, Michael Price, John Tooby. Preliminary Report. In: Taking Sides: Clashing Views in Cultural Anthropology (ed. By Welsch, Robert, Kirk Endicott). Dubuque, Iowa: McGraw-Hill, 2006.
[27] Beckford, Martin. Up to 8,000 forced Marriages Reported in England Last Year. The Daily Telegraph, 2 July 2009.
[28] Quoted by the BBC News, Forced Marriage: Abuse to Be Outlawed? 5 September, 2005.
[29] Quoted in Driscoll, Margarette. Forced Marriage Society Will Be a Defining Issue of 2009. The Sunday Times, 4 January, 2009.
Цитат-формат (Suggested Bibliographic Citation):
Кирилов, Светлозар. Трудностите в диалога между културите// Медии и обществени комуникации. Изд. УНСС; Алма комуникация. 2013, №17. Availablefrom: [ www.media-journal.info ]
Контакт (Contact):