Структурните отношения на технологиите в контекста на доминиращите научни парадигми

Технологиите и технологичните продукти са обект на постоянно наблюдение, анализ и изследване от страна на науката. От една страна редица научни трудове категоризират технологичните влияния според ефекта, който те предизвикват в обществото. От друга обаче в опит да се наблегне на ефекта и последствията, мнозина пропускат обратния процес на влияние – това на човека върху развитието на технологиите. Фиксацията в течения като детерминизма пропуска важен елемент, а именно, че технологията прогресира само до нивата, до които човекът ѝ позволи да го прави. В този смисъл настоящият текст предлага категоризацията да се осъществи на две нива: вътрешноструктурно и външноструктурно. Това групиране на предмета, а именно социалните структури, е с цел бъде обследван с помощта, но без ограниченията на доминиращите научни парадигми. Целта е да бъде обяснено мястото на човека в социалните структури, като основната задача е чрез анализ, наблюдение и допълваща аксиоматизация на основните течения (инструментализъм, детерминизъм, субстантивизъм и критична теория) да бъдат изведени гледни точки, които позволяват преформулиране на съществуващите разбирания. В допълнение на това изследването ще се фокусира върху два конкретни феномена в опит да илюстрира вътрешните и външни структури. Първият засяга почти любовната връзка „човек – технология”, която разглежда технологията като отделен субект във взаимодействени отношения с хората. Вторият се отнася до т.нар. „технологична слепота“ като инструмент за поемане на контрол на външните структури на същите взаимодействия.

 

Условията за развитие на отношения между технологиите и техните продукти с човека винаги предполагат контрол. В същността си технологията и човекът са в постоянна битка за контрол и надмощие. От една страна технологиите са приемани като инструмент в ръцете на потребителя, но от друга възникват страховете за евентуалната автономност на артефактите. Основните научни парадигми за технологиите и отношенията им с потребителите попадат в четири категории: инструментализъм, детерминизъм, субстантивизъм и критична теория.

Инструментализмът разглежда технологиите като неутрален инструмент, който човекът използва. При тях има пълно разграничаване на средството и целта. Технологичните продукти играят ролята на средството, а целта я определят потребителите, следователно инструментализмът попада в категорията „контролирани от човека”. Това означава, че технологиите са изцяло контролирани от човека и нямат собствена цел.

До него се позиционира детерминизмът. Тази гледна точка в голяма степен е повлияна от един от най-видните критици на капитализма Карл Маркс. Тук вижданията за обществото се базират на нивото на технологичен прогрес. Технологичните детерминисти вярват, че технологиите не са контролирани от човека, а че те го контролират. Технологичният прогрес води до социална промяна. Доктрината на прогреса твърди, че социалните проблеми могат да се решат само чрез напредъка на технологиите и това е начинът обществото да се развие. Технологичните детерминисти смятат, че „не можеш да спреш прогреса, с което се намеква, че не можеш да спреш технологиите” [1]. Вместо да се приеме, че обществото или културата взаимодействат или оформят използваните технологии, автори като Нийл Постман твърдят, че „употребата на технологиите се определя от структурата на самата технология, а функциите следват формата й” [2]. Това мнение работи в подкрепа на идеята на Маршал Маклуън, придаваща най-голямо внимание на формата [3].

Гледната точка на субстантивизма е, че с избирането на определена технология, хората не просто се опитват да опростят живота си, а избират различен начин на живот. Технологията не е просто инструмент към всички ценности, които обществото има. Тя самата притежава собствена стойност, казва професорът по философия на технологиите Андрю Фийнберг от Училището по комуникации в Университета „Саймън Фрейзър” във Ванкувър, който я сравнява с религията. Според него тя е дори по-убеждаваща от религията, тъй като не изисква вяра за осъзнаването на нейното съществуване и следване на нейните заповеди. „След като обществото тръгне по пътя на технологичното развитие, то безвъзвратно се трансформира в технологично общество – специфичен вид общество, отдадено на ценности като ефикасност и сила. Традиционните ценности не могат да преживят предизвикателството на технологията”, пише той [4]. Приликите на субстантивизма с детерминизма са много, а всъщност повечето от субстантивисти са и детерминисти. Повечето детерминисти обаче са настроени позитивно и приемат технологията като средство, което е автономно. При субстантивистите това не е така, тъй като повечето от тях са и технофоби. В книгата си „Технополът: Предаването на културата на технологиите” Постман дефинира технопола като общество, което вярва, че „основната, ако не и единствената, цел на човешкия труд и мисъл е ефикасността, че техническата калкулация превъзхожда човешката преценка … и че проблемите на гражданите са най-добре направлявани и организирани от експерти” [5]. Тук ключовите опасения засягат загубата на „човешкото” в човека и тоталната доминация на калкулативността над човешката преценка.

На последно място е „критичната теория”, към която се причислява и самият Фийнберг. Според него критичната теория разпознава катастрофалните последствия на технологичното развитие, поставени на дневен ред от субстантивистите, но все още вижда по-широката свобода, която технологиите предоставят. Проблемът, според поддръжниците на тази теория, се крие не в самата технология, а в провала на човечеството да развие адекватни институции за човешки контрол върху нея. Технологията трябва да бъде опитомявана чрез по-демократичния процес на дизайн и развитие. Критичната теория споделя някои от чертите на инструментализма и субстантивизма. Технологията е инструмент, но има и собствена стойност. Субстантивистите вярват, че ценностите на технологията са уникални само и единствено за нея и че тя носи със себе си определен начин на живот. Критиците обаче твърдят, че ценностите в технологията са социално специфични, т.е. технологията „рамкира” не един начин на живот, а множество различни начини на живот. Технологиите вече не се разглеждат като инструменти, а като рамки на лайфстайл.

Отношенията на хората с технологиите, техните артефакти и медиите обаче са сложен процес, който изисква сериозен и задълбочен изследователски подход от много страни. Тези отношения не са линейни, не са еднопосочни и не бива да се разглеждат като такива. Актуалната медийна, а и технологична обстановка видно отхвърля тезите на инструментализма за артефактите на човека. Така нареченото „рамкиране” на лайфстайла на потребителите също не е еднопосочна улица. Не може просто да се твърди, че технологиите създават непроменяеми социални структури, които затварят човека в тях. В същото време не може да бъде отречен и приносът на технологията в прогреса на човечеството.

            Поради тази причина изследването на отношенията потребители (хора като цяло) – технологии (артефакти, символи, смислови единици) би трябвало да бъде извършено на две нива: вътрешноструктурно и извънструктурно. Този анализ, разбира се, може да стане с изричното условие и съгласие, че технологиите могат да бъдат и са създатели на социални конструкции.

            Най-лесният пример за концепцията за технологична социална структура може да бъде открит в архитектурата. Една сграда представлява парче технология, която определя активностите, интеракциите и движението на хора. При създаването на план за болнична сграда, архитектите избират кой етаж за какво отделение ще служи – например – на първия ще се помещава спешното отделение, на втория ще е неврологията, а на третия педиатрията. След като тези решения се вземат, започва строежът на сградата, т.е. той се осъществява по вече детерминирани насоки. При вземането на това решение, една конкретна физическа структура формира конкретна социална структура. Целите, за които структурата е изградена, са предварително определени и действията на хората следователно са предопределени. Това, разбира се, не означава, че целите не могат да бъдат сменени, сградата не може да бъде ремоделирана или престроена, за да служи на други идеи. В общи линии концепцията показва, че човекът строи и избира формата на структурата, оставя се в нейни ръце за определен период, след което има възможността да я промени. Подобна теза защитават и автори като Маршал Маклуън, които говорят за „околната среда”, създадена от технологиите [6]. Например, автомобилната технология създава със себе си пътища, пътни знаци (които изчезват в бекграунда), светофари и пешеходни пътеки. Тази „околна среда” създава условия, които преди това не са съществували, следователно гради нови социални ситуации. А в новите ситуации доминират и новите правила.

 

Отношенията с технологиите са разглеждани от редица изследователи от различни научни полета – философия на технологиите, медийна екология, медийна теория, история и др. Често обаче те са склонни да разглеждат технологията като отделна единица, която е по-силна или по-слаба от човека. Това предположение позволява на теоретиците да спекулират с това „какво е” и „какво може” технологията, как тя се развива спрямо човека, може ли той да я контролира. Този фокус създава условията за проекцията на една имагинерна битка между човечеството като цяло и технологиите. Благодарение на тези идеи и под формата на игра със страховете на хората се създават произведения като хорър романа „Кристин” на Стивън Кинг, които придават човешки качества на една технология, в случая автомобила. По-интересният аспект от тези отношения между хората и технологиите е тяхната „любовна” връзка. Разглеждането на релацията потребител–технология по тази ос дава интересни изводи по отношение на това какво е технологията и как потребителите я възприемат.

Стъпвайки на идеите на Маршал Маклуън, изследователят на медиите Йони Ван Ден Ийд, който е асоцииран с изследователски групи като „Центъра за етика и хуманизъм” и „Култура, еманципация, медии и общество” към Свободния университет в Брюксел, развива концепцията за любовната връзка между човека и медийните технологии. Според него връзките на хората с медиите и технологиите са се усилили с експоненциален размер и не съществува аспект от социалния живот, който да не е опосредстван от медиите. Това налага изследването на тази засилваща се „връзка” с технологиите, за която пише и Луис Форсдейл още през 1981 г.: „Технологията най-вероятно ще се увеличи, вместо да намалява, защото това показва историята на нашите отношения с джаджите. Безмилостно разработваме нови комуникационни технологии все едно изпълняваме предварително зададена съдба. Ако не се трансформираме буквално в киборги (комбинации между човек и машина: човек с вграден перманентно пейсмейкър на сърцето в тялото, например), ние постоянно търсим още по-интимна връзка между нашите комуникационни технологии.” [7]

Ийд пише, че концепцията за любовта с технологиите е най-близка до разбирането за „връзка”. Всички любовни връзки се състоят от поне двама партньори. В рамките на всяка връзка съществува динамика на „обичане”, т.е. да бъдеш обичан и да обичаш. Всяка такава връзка притежава поне три компонента. Има страна, която обича. Има партньор, който е обичан, т.е. е обект на любов. И между тях има любов, която дефинира тези страни като любовници. В повечето връзки обектът на обичане се определя и като любовник. Всички тези приемания Ийд прави с уговорката, че разглежда само връзката, която потребителите имат с технологиите (структура „любовник-любов-обичан”), без задължително да се търси реципрочност [8]. В допускането на любовни отношения с технологията трябва да съдържа и разбирането, че технологията е равнопоставена на човека в процеса на комуникация – технологията като комуникационния Друг. При сегашното развитие на технологиите това не е напълно възможно, но реално би могло при определени обстоятелства да се търси едва при развитието на изкуствения интелект. Защото потребителите могат да измерят нивото на своята любов към технологията, но няма как да разберат дали технологията ги обича в отговор и до колко.

            При разглеждането на връзката потребител–технология трябва да се имат предвид някои интересни аспекти като този за „слепотата” в концепцията за „любов към технологиите”.

Изразът „любовта е сляпа” често е използван в ежедневието в различен контекст – влюбеният човек има притъпени сетива, не забелязва грешките на обекта на чувствата си и не мисли рационално. Всъщност подобни твърдения не са напълно безпочвени. Интересно проучване на професор Андреас Бартелс и неговия съветник Семир Зеки от Департамента по когнитивна неврология от Лондонския университетски колеж разкрива какво се крие зад науката за любовта и любовните връзки [9]. Чрез серия от експерименти и с помощта на ядрено-магнитен резонанс (fMRI скенер) те наблюдават реакциите в мозъка на доброволци на изображения на обекти на тяхната любов в сравнение с идентични, но на техни приятели. В следващото си изследване те сравняват резултатите на „лудо влюбените” с тези на майки, гледащи снимки на децата си. Намират впечатляваща прилика между двата типа хора и връзки и достигат до някои интересни изводи. Оказва се, че и двата типа връзки активират в мозъка определени региони и изключват други [10]. 

        Притъпени или изключени са областите:

Основният извод от изследването на Бартелс и Зеки е, че човешкото привързване работи по механизма „push-pull” (натискане–издърпване), който прескача социалната отдалеченост чрез деактивация на мрежи, отговорни за критичната оценъчна социална дейност и негативни емоции, свързвайки хората чрез включване на наградни механизми, което обяснява силата на любовта да мотивира и да води до щастие.

Именно изследвания на любовните отношения като това провокират автори като Ийд да работят с хипотезата, че „любовта” към технологиите действа ослепително за човешката психика. Изследванията на човешките отношения с технологиите също са обект на полемика, защото чисто концептуално е трудно теоретиците да погледнат на тази връзка по същия начин, по който биха оценили взаимоотношения човек-човек. Но всъщност не може нехайно да бъде отхвърлена идеята за оценка на любовните отношения човек-технология през призмата, през която те биха се разглеждали, ако се обсъждат отношения човек-човек? Несериозно е да се игнорира социалната привързаност към машините, която придобива все по-големи размери.

Ако се стъпи на изследвания като това на Бартелс и Зеки и се приеме идеята, че любовта е „сляпа” (дори буквално), то на преден план възниква въпросът – какво се пропуска? Какво дават технологиите и какво се пропуска, взимайки това, което те дават.

Автори като Ийд и Хайдегер говорят за това, което убягва при ползването на технологиите, за тяхната действителна същност. Най-добрият пример за „пропускането” може да бъде намерен в навика. Голяма част от живота на човека преминава в изпълняването на ритуали по навик. Пътуването с влак всеки преди и след работа е навик, който той изпълнява всеки ден. Повторението на този ритуал обаче губи своята привлекателност след първите няколко пъти. Поради тази причина позитивните емоции биват изместени от неутрални и игнориращи околната среда, бекграунда. Ако бъде накаран човек, който пътува всеки ден с градски транспорт и минава покрай разрушена сграда, да я опише, най-вероятно резултатът в началото на теста и в края ще е различен. В началото той може би ще е впечатлен (и запомнил) от това, което е видял. След стотици изпълнени ритуали на пътуване обаче тази сграда не представлява интерес за него и следователно тя изчезва като картина от мозъка му. Поради тази причина най-вероятно той ще изпита сериозни затруднения да я опише. Както стана ясно в предишните редове, всекидневното излагане на технологични продукти води до тяхното изчезване в бекграунда, а смисълът им почва да „убягва”. Ийд достига до извода, че ако всекидневните обекти изчезват заради рутинността, то същото е валидно и за технологичните устройства, на които сме изложени всеки ден [13]. С малко напрягане индивидите биха могли да започнат да обръщат внимание на кабелите, екраните, хладилника и други заобикалящи ги устройства. Въпросът е може ли да се обърне внимание на устройствата, щом човекът е фиксиран предимно върху целта, която се стреми да достигне чрез медийните средствата. Например, може ли човекът да осъзнае, че ползва телефон, когато се обажда, за да каже „здравей” на някого, когато си запазва час за фризьор или когато отменя среща. Тоест, може ли да се спекулира с факта, че мозъкът спира да регистрира какво е ползваното по пътя към целта средство? Колко пъти се е случвало някой да говори по телефона и да отдели 15 минути да търси къде е телефонът му? Колко пъти се е случвало този телефон да е в ръката му, докато го търси? И не е ли именно това експлицитна проява на тезата за изчезващите технологии, на сентенцията „средството е съобщението”?

Според Ийд хората са изложени на два типа слепота: от една страна е незабелязването на самите медии и медийни технологии, а от друга стои липсата на поглед към феномените за или около тях. Докато човекът може да „усети” фактическото опосредстване на технологиите, то самата технологична опосредстваност остава извън радара на схващанията. В заключение – това, което „получава” от технологиите, какво технологията доставя до него, му избягва. Той не го разбира цялостно. Чрез всекидневната им употреба, технологиите постепенно се изплъзват от съзнателния му фокус. В края той губи поглед не само върху това, което е получил чрез тези нови начини на изпълнение на предишно изпълнявани по различен начин неща, но и върху това, което е загубил [14]. Неслучайно някои автори пишат за загубване на ума в технологиите. Примерите в полза на тезата на Ийд са безброй.

 

Темата за отношенията между ползватели и технология е винаги актуална не само в научното поле, но и е обект на все по-голямо влияние от страна на медиите. Те са страна в този процес – едновременно трябва да ползват технологията, защото самите те са технологичен артефакт, продукт на поредица технологични метаморфози, но и трябва да могат да представят същия този продукт пред обществото по възможно най-обективния начин. Анализът на взаимодействието технологии-потребители задължително минава през доминиращите научни парадигми. Изследванията на автори като Йони Ван Ден Ийд, които допълват традиционни автори като Луис Форсдейл, обаче показват, че е нужда трансформация на разбирането за този проблем. Скорошните наблюдения на медиите, по-специално на социалните медии, все повече сигнализират за създаването на нови синаптични връзки в отношенията хора-технологии. От една страна все по-ясна е концепцията за „влюбването” в технологията и поставянето й на една права като автономност с тази на човешките индивиди, основна опорна точка на субстантивистите. От друга, добавянето на стойност на технологията води до т.нар. „технологична слепота”, която от своя страна е ключово притеснение на медийните детерминисти и технофоби. С придаването на все по-голяма роля на медийните технологии в човешкия бит се отнема все по-отчетливо и контрола върху тях, което от своя страна притъпява човешката мисъл в постоянна битка на калкулативното над медиативното мислене, за което предупреждават философи като Мартин Хайдегер [15].

Социалните медии дават почти неограничени възможности на съвременния потребител – да общува, да споделя, да се информира, да се забавлява. Новите начини за изпълнение и задоволяване на тези нужди обаче притъпяват това, което се отнема, а именно физическия контакт в междуличностните отношения. Въпросът, който днес стои пред съвременния потребител, е колко е готов да даде в името на това, което обещава да му даде технологията. А дали технологията дава или взема – това е въпрос, който остава в бекграунда.

 

 

 

 

e-mail: bobbyivanoff1@gmail.com