Женствеността е сред основните стратегии за конструиране на идентичност, която е особено проблематична в постмодерната епоха. Днес идентичността не е обективно описание на Аза, а съвкупност от сценарии и роли, от разкази, които индивидът създава сам в игровото си отношение към действителността. Пополярните медии предлагат богат резервоар от наративи за себе си, като по този начин конструират лайфстайл шаблони за ежедневна употреба. Понятието за женственост предполага различни нива на значение, но винаги отпраща към нормите и идеалите на времето, в което циркулира.
Съвременните лайстайл списания предоставят в концентриран и изчистен вид идеала за женственост в различните му измерения. Този образ демонстрира и защитава ценностите на обществото, които трябва постоянно да бъдат ритуално пре-повтаряни. Основните линии на съвременното разбиране за лайфстайл се очертават в теоретичните работи на Антъни Гидънс. Гидънс твърди, че в пострадиционното [1] общество идентичността е рефлексивен проект, тъй като полагаме постоянни усилия да работим и размишляваме върху нея [2]. Всички ние създаваме, поддържаме и коригираме набор от биографични наративи – историята на това кои сме, от къде идваме, къде сме сега. Според Зигмунд Бауман идентичността днес е флуидна – неустойчива, без ясни очертания и твърди граници [3]. А Джудит Бътлър твърди, че тя не е нищо повече от пърформанс (представление) според конкретните обстоятелства и публики [4].
Постфеминизмът и новата стара идея за женствеността
В тези условия се заражда и започва да функционира постфеминизмът – теорията, която едновременно възражда и оспорва идеите на феминизма. 70-те години на миналия век са ерата, в която феминистките отправят своето огромно, недвусмислено предизвикателство към света. Те претендират за абсолютно равни права и възможности за жените, конституционни промени, шанс за еднакво заплащане и споделяне за отговорностите за отглеждането на децата. Но докато феминизмът е краен в изявленията си и подвластен на идеята за социална промяна, постфеминизмът е тясно свързан с културата на знаменитостите и техниките за изграждане на собствената идентичност. Днешният феминизъм непринудено се отдава на масовата култура в настойчивото предлагане на модели, които да конструират новия образ на женствеността.
Днес списанията говорят за женската свобода и правото на избор като за нещо очевидно. И в същото време обръщат поглед към времената, когато стремежът към независимост все още не е бил на дневен ред. С удоволствие организират завръщането на женствените дрехи, с нов патос издигат култа към семейството и майчинството. Така например през 1990 списание Time публикува специален брой за младите жени, които се надяват „да постигнат целите си, без да жертват природата си (тялото си)” [5].
Тази драстична промяна на медийния образ на жените е тема на книгата на Сюзан Фалуди Backlash [6], в която тя анализира културните реакции от постигането на целите на женското движение. Фалуди отбелязва, че масовите медии допринасят за неочаквано бурната враждебна реакция срещу феминизма. Книгата описва провала на движението и ролята на медиите в този процес: те рисуват модела на успешните, независими жени, които намират нови отговори и жизнен баланс.
Постфеминизмът обхваща и изследва набор от предпоставки, широко разпространени в популярните медийни форми. Обръща се към „стария” феминизъм, като просто го отбелязва, атакува го, скърби по него или го прославя. Теоретиците на постфеминизма предполагат, че съществува комплекс от връзки между културата, политиката и феминизма. Феминизмът действа чрез стратегиите на съпротивата, отрицанието и ограничаване на влиянието на господстващия ред, като използва модела на враждебната реакция. Постфеминизмът се разгръща в рамките на масовата култура и медиите и предпочита техниките на консумацията и насладата.
Границите на идеята за равенството между половете, проповядвана от съвременните популярни медии, са неясни: отличителният й белег е оценностяването на постиженията на жените в традиционно мъжки сфери и възхвалата на дисцилиниращи техники, които дават възможност на жените да запазят младежки вид през целия си живот. Тази ограничена визия за равенство между половете дефинира постфеминизма в термините на удоволствието и лайфстайла, които се мислят като всеобщо споделени и достъпни за всички: нещо като „феминизъм за всички”.
Постфеминизмът поставя ударението върху един заможен елит с ясно изразен индивидуализъм. Очертава се една формула на противопоставяне между интересите на Aза (индивидуализма) и издигане на консумацията като стратегия за лечение на неудовлетворението – която може да бъде разбрана в термините на социалната болест и недоволство. В този смисъл представянето като образец за подражание предимно на жени с добро образование и професия, обърнати към консумацията, може да се разгледа като отговор на дейността на феминизма [7].
Постфеминистката култура работи по посока на включване, приемане или натурализиране аспектите на феминизма, а също и за преобразуване на феминизма във фигурата на жената, която е свободна в правото си да консумира. Поставя се ударение върху образованието и професионалните възможности, акцентира се върху тялото, сексуалността и желанията; и в същото време подчертано се обръща внимание на семейството, домакинството, майчинството. Като предполага дръзка икономическа независимост за жените, постфеминизмът настоява, че те могат да предпочетат да се оттеглят от публичния живот и практикуването на професията си. Постфеминистката фикция често загърбва очевидни факти като икономическото неравенство и обстоятелството, че мнозинството от жените работят тежък труд по необходимост, а не в резултат от „свободен избор”. Така се оказва, че постфеминизмът по условие обхваща представителките на средните и по-заможните класи и разглежда консумацията като техника, а свободното време като пространство за произвеждане на Aза. Някои изследователи с право отбелязват, че това е стратегия, чрез която социалните различия се размиват.
Постфеминизмът невинаги предлага последователно и ясно обяснение на социално конструирания пол (джендър) и властта, но чрез настойчивото повторение на структурите му в медиите, те се превръщат в доминиращ дискурс. Сигналите му са включени в посланията на популярната култура, поради което биват натурализирани като популярен феминизъм [8].
Най-видимата емблема на постфеминистката култура е реториката на семейните ценности и представянето на консумацията като универсална възможност – не само за заможните жени, а и за тези с ниски доходи. Характерна черта на постфеминизма e, че той не изразява експлицитно отхвърлянето на феминизма. По-скоро намеква, че е заменен с нещо друго. В този контекст доказателство за промяната е заличаването на феминистките следи от популярните послания. Според някои изследователи на това течение (например, Сюзан Фалуди в книгата й Backlash), съвременната масова култура е продукт на реакцията срещу феминизма. В известна степен постфеминистката култура е отговор на кризата на здравия разум.
Постфеминизмът съществува съвместно с хипер естетизацията на всекидневния живот, която Вирджиния Пострел вижда като една от характеристиките на културата в ранния XXI век [9]. С многократния акцент върху луксозния лайфстайл и продажбата на удоволствия постфеминизмът се обединява с икономическия дискурс на западното общество. Широкото налагане на политиките на лайфстайла поставя много хора в ролята на жертви – тези, които не могат да се приспособят към предпочитаните образи, и други, които са твърде бедни, за да упражняват контрол върху своя живот чрез „свободата” да консумираш. Постфеминизмът съответства тясно на социалното и икономическо наблягане върху семейните ценности, идеалните родители и техническата мобилизация в името на фамилната сплотеност. Това е една от идеологическите връзки между съвременното усещане за освобождаване от оковите на материалното съществуване и моралния дискурс на идеалното семейство [10].
През 90-те години на миналия век популярната култура се характеризира с драматичното насочване към жените консуматори. Жената се конструира едновременно като субект и като консуматор, или като субект само доколкото е в състояние да консумира – това противоречие е в ядрото на постфеминистката култура. Постфеминизмът се отличава с един двоен дискурс: работи за конструиране на феминизма като явление от миналото, пътят към който може да бъде намерен в настоящето. Една от ключовите му функции е да преодолее провала на модерните институции, поради което често си въобразява женствеността като състояние на жизнена опозиция към символично умъртвеното социално и икономическо поле на западната култура. Затова постфеминистичната героиня е жизнена, млада и игрива – в опозиция на потисничеството, принудата, тежкия живот.
Много постфеминистични текстове изразяват дълбока несигурност относно образа на жената: тя е идеализирана, издигната над социалните проблеми, но в същото време земна и чувствителна, носителка на традиционни ценности и протестираща срещу тях.
Постфеминизмът обикновено се разглежда като културен феномен – набор от медийни практики (телевизия, филми, популярна литература, а също и реклами, списания, музика и т.н.). Идеята за джендър е конструирана около културната и икономическа свобода на жените, а свободата се свързва с консумацията и стремежът към задоволяване на желанията. Постфеминизмът има активно участие в идеологическото и икономическо оестествяване на нови модели на изключване и благоприличие [11].
Популярните медии конструират ексцентричността като лайфстайл избор, свързан с модата на изобилието, благоденствието и потреблението. Изследователите на течението наблягат, че то очевидно се разгръща върху теоретичните научни постижения на феминизма, но окончателното му концептуализиране все още е неясно. Единственото, което може да се каже категорично, е, че постфеминисткият дискурс има популярен характер. Както може да се очаква от масовата култура, която борави с бинарни опозиции,
Постфеминизмът популяризира феминизма в едновременното му събуждане и отрицание, задава противоположни образци, предизвиква ни да бъдем критични към традиционните ценности и заедно с това са се вписваме в тях. Феминизмът подтиква към война срещу патриархалната власт провокира към нови начини за мислене на света, нови образци за работа, живот и свободно време. Постфеминистката култура разиграва и предписва фантазии за обновление и трансформация на желанието за промяна. Предизвикателствата, поставени от феминистките от по-ранната епоха, се съсредоточават върху нуждата да направят жените видими, да денатурализират представата за женствеността. Съвременните призиви, които постфеминистката култура отправя, са доста различни – изместват се старите форми, за да се даде нова енергия на темите, свързани с традиционни ценности като семейството и майчинството [12].
Рефлексивната модерност се изразява в изискването за избор на сценарии, които оформят характера и тялото на жените в наративите на съвременната популярна култура. Важно е регулативното измерение на популярния дискурс за личния избор и самоусъвършенстването. Изборът е безпогрешен и безопасен, когато е посочен и направляван от лайфстайл културата. Индивидът е принуден да бъде разновидност на субекта, който може да направи правилния избор. В този смисъл новата демаркацонна линия е поставена между тези субекти, които са благонадеждни в новия режим, и тези, които се провалят безславно [13].
Повечето постфеминистични изследвания се опитват да хвърлят светлина върху въпроса как масовите медии се развиват, като използват за основа идеите на феминизма. Процесът може да се проследи през призмата на медийните стереотипи за джендър идентичността, които циркулират в обществото. Лесно могат да се открият типове, оформени около по-стари модели (благоприлични, майчински), които в същото време носят характеристиките на новото време – опасни и красиво радикални: умни, слаби, сексуално освободени момичета.
Както вече беше споменато, според някои социолози масовите медии са огледало на доминиращите в обществото ценности – отразяват реалността с процесите на селекция и интерпретация, които протичат в нея. Обществото е цялост, в която се съдържат индивидуалните действия. Предположението, че феминизмът е мъртъв, се базира на едно преобръщане на въображението: новата популярна култура настойчиво предлага образи, които изглеждат наивни. В тази разгръщаща се история медиите не отразяват новините; те са новините.
Постфеминистични сценарии за майчинството
За да осигури надеждни лайфстайл модели за идентификация, съвременната масова култура често се обръщи към архетипни образи. Една от тях е фигурата на святата майка, която християнската традиция обагря с идеята за непорочност. Богородица дава живот на Спасителя съвсем по човешки и в същото време остава чиста, недокосната от земните страсти и пороци. Това необикновено качество озарява християнската представа за майчинството с усещане за трансцендентност. Идеята за първостепенната важност на акта на създаване на деца се долавя ясно в масовата култура.
Майчинството и идеята за женската красота
Съвременните бъдещи майки са традиционно възторжени и щастливи, но външният им вид е различен от патриархалните представи за бременна жена: те са красиви, сексапилни и съблазнителни. За тях предстоящото раждане не е причина да загърбят изкусителния си имидж. Новите майки късат с представата за жената, за която бременността е оправдание да занемари външния си вид. За тях акцентът върху тялото (настойчиво критикуван от феминизма) се превръща в център на бременността. Женствеността – това е тялото, при това, съблазнителното тяло. Бременността е най-ярката проява на женскостта и за съвременните представителки на „втория пол” тя трябва също да е съпроводена със сексапилно излъчване. Ако досега бременността е била антиподът на съблазнителното тяло, днес ситуацията е различна. Вече не е кощунствено, не е цинично бъдещата майка да събира възхитени мъжки погледи. Тялото е издигнато в култ, но сексуализраното тяло се цени дори по-високо от тялото, носещо плод в утробата си. „Новите майки” нямат нищо против да бъдат възприемани като обекти. Парадоксално, поставяйки се като сексуален обект, те се чувстват надмогнали традиционалисткото свеждане на личността им до чисто биологичните детеродни функции. Така борбата срещу традиционните представи за женственост се повежда със средства от аресенала на същата тази традиция. Този сценарий на женствеността се гради върху идеята за трансцендентното майчинство, което в определен смисъл „оневинява” (в смисъла на Барт [14]) съвременният култ към сексуализираното тяло, опиващо се да се превърне в субект. Власт му дават новите техники за контрол върху телата под формата на козметични процедури, всевъзможни продукти за запазване на младежкия вид, средствата на естетичната хирургия. „Новите майки” със задоволство осъзнават светостта на ролята си, но я пречупват през духа на собственото си време – и бременността в този случай не се свързва с непорочността, а с нейния антипод – съблазнителността.
Майчинството като път към духовно извисяване
Един следващ сценарий свързва майчинството с получаване на „мъдрост” и духовно извисяване. Това е тайнството, което отключва ума и сърцето за неподозирани дълбини. Тук се долавя влиянието на ню ейдж философията, която с повече от двайсетгодишно закъснение в сравнение със западните медии, се появява и у нас. Ню ейдж е система от вярвания и нагласи, която се приема от някои за религиозност, а от други за духовно движение. Понятието е еклектично, неопределено и фрагментарно, съставено от отломки от множество идеи – в този смисъл, както отбелязва проф. Владимир Градев [15], то е постмодерната религиозност par excellence. Този тип майки имат специално отношение към религиозността, изградено на принципа на пачуърка. Вярват, че колкото по-разнородни парчета съчетават в собственото си духовно развитие и във възпитанието на децата си, толкова по-високо съвършенство постигат. В демонстрирането на новата им религиозност се долавя и немалка доза суета, въпреки изповядвания аскетизъм – те отново залагат на показната консумация, но вече не на скъпи стоки и луксозни вещи (дрехи, козметика), а духовни преживявания.
Майчинството като чудо
В друга група от „новоте майки” преден план е поставено именно чудото на раждането, което се превръща в най-важното събитие в живота на жената, събитието, засенчващо всичко останало. Обикновено така са представен жените с творчески професии. Този тип сценарии са напоени силно с усещането за светостта на майчинството. От позицията си на успели в своята професия тези жени твърдят, че децата и кариерата са несъвместими величини и без колебание заявяват, че охотно биха се отказали от работата си заради майчинските задължения. Напълно в съзвучие с християнската представа за жената, тук детето е центърът на вселената. Тези жени не говорят за външния си вид, не парадират с възможностите си да консумират благата на времето си. Лишенията са нищо в сравнение с късчето трнасцендентност, което дава детето на своята майка.
Майчинството като изпитание и героизъм
Още една фантазия за майчинството в лайфстайл пресата е представянето му като изпитание. Образецът за жена е тази, която ще мине през трудности, ще понесе обиди и дори унижения, но ще износи детето си и ще остане чиста за него. В този сценарий майчинството изисква героизъм и сила на волята, а това са качества, които извисяват духа. Тези жени изглеждат смели, думите им излъчват усещането, че животът не е бил ласкав към тях, но те достойно носят кръста си, и в същото време – гордост, че са излезли с чест от трудностите. В повечето случаи изпитание е не бременността и раждането, а съпътстващите ги събития, които обикновено засягат отношенията с бащата на детето и представят един възглед за ролята на съпруга. Тук се долавя ехо от далечното наследство на старозаветната Ева, прокълната да ражда децата си в мъка. Майчинството е както най-голямото щастие, така и най-голямата болка в живота на една жена. Тази двояка представа го обгръща в мистерия, издига жените, сблъскали се с това изпитание, почти в ранг на светици. Има още една степен в героизма на майките, които се наемат да отглеждат детето си сами, без подкрепата на мъж до себе си – осиновяването. Съвременните жени продължават да са фиксирани в майчинството, а новото е, че вече нямат нужда от тялото си, за да износят и родят дете. Майчинството не е обвързано непременно с биологичните функции. Осиновяването е най-висшата степен на благородство, защото е засвидетелстване готовността за майчинство отвъд (и въпреки) законите на природата. Същевременно сакралността на осиновените деца е като че ли по-голяма от тази на биологичните. Майчинството е чувство, което се разпростира отвъд пределите на тялото и означава морална добродетел, способна да пречисти и остойности целия живот на една жена.
В тази реторика то е (вечният) живот – пълната противоположност на смъртта, на мрака, на самотата. Само то е способно да осигури спасение. В съвременния свят на еманципация и култ към щастието се завръща с пълна сила идеята за търсене на спасение. И спасителната сламка отново се извежда от традиционните представи за женственост.
Медийните образи днес създават, трансформират и обезсмъртяват централни културни идеали. Лайфстайл списанията градят стереотипи, присъстващи в идеите за женственост днес – въпреки непостоянството и флуидността им. Така от съчетанието на еманципация и традиция, на феминизъм и патриархалност, се изграждат сценариите на новата женственост, които благодарение на медиите придобиват всеобща валидност. Голямото им преимущество, което ги прави предпочитани модели за идентификация, е обстоятелството, че не се налагат като задължителна норма, а постигат целите си, маскирани като свободен избор.
Бележки (Notes):
[1] Други теоретици като Лиотар и Бодрияр например, използват термина „постмодерно” като цяло в същия смисъл, който Гидънс влага в „пострадиционно”.
[2] Giddens, Anthony. Modernity and Self-Identity: Self and Society in the Late Modern Age. Cambridge, Polity, 1991.
[3] Kitch, Carolyn. The Girl on the Magazine Cover (The original of the visual stereotypes in American mass media). The University of North Carolina Press, 2001, p. 1.
[4] Бауман, Зигмунд. Власт без политика // Критика и хуманизъм, 2002, №14, с. 7–16.
[5] Butler, Judith. Gender Trouble: Feminism and the Subversion of Identity. London: Routledge, 1990.
[6] Faludi, Susan. Backlash: The Undeclared War Against American Women. Crown, 1991.
[7] Interrogating Postfeminism. Gender and the Politics of Popular Culture. Edited by Yvonne Tasker and Diane Negra. Durham and London: Duke University Press, 2007, p. 1–2.
[8] Ibid., p. 2–4.
[9] Postrel, Virginia. The Substance of Style: How the Rise of Aesthetic Value is Remembering Commerce, Culture, and Consciousness. New York: Harper Collins, 2003, p. 10.
[10] Interrogating Postfeminism…, p. 7.
[11] Ibid., p. 9–12.
[12] Ibid., p. 22.
[13] McRobbie, Angela. Postfeminism and Popular Culture…, p. 35–36.
[14] Барт, Ролан. Митологии: Нулева степен на почерка. София: Колибри, 2004, с. 322–323.
[15] Непубликувани лекции на Владимир Градев пред студентите от специалност „Теория и история на културата” в СУ „Св. Климент Охридски”.
Библиография (References):
1. Барт, Ролан. Митологии: Нулева степен на почерка. – София: Колибри, 2004.
2. Бауман, Зигмунд. Власт без политика // Критика и хуманизъм, 2002, №14.
3. Гофман, Ървинг. Представянето на аза във всекидневието. – София: Петър Берон, 2000.
4. Лиотар, Жан-Франсоа. Постмодерната ситуация. – София: Наука и изкуство, 1996.
5. Липовецки, Жил. Парадоксалното щастие. – София: Рива, 2008.
6. Манчев, Боян. Безобразното тяло и фетишът на неорганичносто. // Интерфейс София. София: 2006–09.
7. Мой, Торил. Феминистко, женско, женствено. // Времето на жените. София: Св. Кл. Охридски, 1997.
8. Скот, Джоан. Ехо фантазия Историята и конструирането на идентичността. – София: Сема РШ, 2005.
9. Теория през границите. – София: Полис, 2001.
10. Butler, Judith. Gender Trouble: Feminism and the Subversion of Identity. – London: Routledge, 1990.
11. Giddens, Anthony and Pierson, Christopher. Conversations with Anthony Giddens: Making Sense of Modernity. – Cambridge: Polity, 1998.
12. Giddens, Anthony. Modernity and Self-Identity: Self and Society in the Late Modern Age. – Cambridge: Polity, 1991.
13. Interrogating Postfeminism. Gender and the Politics of Popular Culture. – Durham and London: Duke University Press, 2007.
14. Marzolf, Marion. American Studies – Ideas for Media Historians. // Journalism History 5, Spring 1978, № 1, p. 15.
15. Postrel, Virginia. The Substance of Style: How the Rise of Aesthetic Value is Remembering Commerce, Culture, and Consciousness. – New York: Harper Collins, 2003.
Цитат-формат (Suggested Bibliographic Citation):
Петрова, Силвия. Постфеминистични образи на жената: няколко лайфстайл сценария. // Медии и обществени комуникации. Изд. УНСС / Алма комуникация. 2011, №11. Available from: [ www.media-journal.info ]
Контакт (Contact):
e-mail: petrova.silvia@abv.bg